Стивън Кинг
Ур (5)

V — Ур локален (в процес на изграждане)

Дълго стоя под горещия душ, избръсна се, облече се и реши да навести „Сюзан и Нан“ било за късна закуска, било за ранен обяд — което изглеждаше по-апетитно в менюто. А Роби нека си отспи. Следобед беше на тренировка със злополучния си футболен отбор; заслужаваше да помързелува. Уесли съобрази, че ако седне на маса до прозореца, ще види преминаването на автобуса с баскетболистките, поели към турнира „Блуграс“ на сто и трийсет километра оттук. Щеше да им помаха. Елън най-вероятно нямаше да го види, но той все пак щеше да им помаха.

Взе куфарчето, без въобще да се замисля. Поръча си „Секси бърканицата на Сюзан“ (лук, чушки, моцарела) с гарнитура от бекон, плюс кафе и сок. Докато младата келнерка му донесе храната, той извади киндъла и се зачете в „Кучетата на Кортланд“. Хемингуей си беше Хемингуей, а романът — страхотен.

— Киндъл, нали? — подхвана разговор келнерката. — Подариха ми за Коледа и съм страшно доволна. Решила съм да изчета всички книги на Джоди Пико.

— А, едва ли ще са всички — подхвърли Уесли.

— Моля?

— Сигурно вече е написала още една. Това имах предвид.

— А Джеймс Патерсън сигурно е написал още един трилър, откакто е станал тази сутрин! — отвърна тя и си отиде с кикот.

Уесли беше натиснал копчето за основното меню, докато приказваха, за да скрие Ур-романа на Хемингуей. Защото се чувстваше виновен ли? Защото келнерката би могла да надзърне и да се разпищи: „Това не е истински Хемингуей!“? Безумие. Но розовият киндъл му вдъхваше усещането, че е измамник. В края на краищата четецът не му принадлежеше, произведенията, които беше изтеглил — също, защото не ги бе платил.

„Може би никой не ги плаща“ — помисли си, но не му се вярваше. Житейска истина е, че рано или късно все някой плаща.

Бърканицата не беше кой знае колко секси, но затова пък — вкусна. Вместо да се върне към Кортланд и неговото зимно куче, Уесли влезе в УР менюто. Досега не бе проверил функцията Ур локален, която се намираше в процес на изграждане. Какво беше подхвърлил Роби по този повод снощи? „По-добре внимавай, глобите по трасето се увеличават.“ На момчето му сечеше пипето и можеше да излезе нещо от него, ако се откажеше да бъде ритнитопковец в третодивизионен футболен тим. Усмихвайки се, Уесли маркира „УР ЛОКАЛЕН“ и натисна „ИЗБЕРИ“. Появи се следното съобщение:

ДОСТЪП ДО НАСТОЯЩИЯ УР ЛОКАЛЕН

ИЗТОЧНИК? Д Н

Уесли избра „Д“. Киндълът помисли още малко и пусна ново съобщение:

НАСТОЯЩИЯТ УР ЛОКАЛЕН ИЗТОЧНИК Е МУРСКИЯТ ЕХО

ДОСТЪП? Д Н

Уесли обмисли въпроса, докато дъвчеше резенче бекон. „Ехо“ беше мизерно вестниче, специализирано в гаражни разпродажби, местен спорт и градска политика. Навярно хората хвърляха по някое око на тези материали, но купуваха вестника предимно заради некролозите и криминалната хроника. Всеки обича да знае кой от съседите му е гушнал букета или е влязъл зад решетките. Изглеждаше доста отегчително да провериш 10.4 милиона Ур за Мур в Кентъки, но защо пък не? Нима не убиваше време и не удължаваше закуската си, за да види как баскетболистките ще преминат с автобуса?

— Тъжно, ала факт — каза той и маркира „Д“. Появи се съобщение, сходно с едно предишно: Ур локален е защитен от всички приложими Закони на парадоксалното. Приемате ли? Д Н.

Странно. Архивът на „Ню Йорк Таймс“ не беше защитен от Законите на парадоксалното, каквито и да бяха те, а тъпото местно вестниче беше, така ли? Нямаше логика, но какво пък? Уесли повдигна рамене и избра „Д“.

ЗАПОВЯДАЙТЕ В ПРЕДАРХИВА НА ЕХО!

ЦЕНАТА Е 40 ДОЛАРА/1 ИЗТЕГЛЯНЕ

350 ДОЛАРА/10 ИЗТЕГЛЯНИЯ

2500 ДОЛАРА/100 ИЗТЕГЛЯНИЯ

Уесли остави вилицата си в чинията и намръщено се загледа в екрана. Не стига че „Ехо“ бе защитен от Законите на парадоксалното, ами и цената му беше кожодерска. Защо? И какво, по дяволите, означаваше „предархив“? Предварителен архив ли? Само по себе си това беше парадокс. Или оксиморон.

— Е, нали е в процес на изграждане — промърмори той. — Глобите по трасето се увеличават, както и цената за изтегляне. Това ще да е. Да не говорим, че аз не плащам.

Не, но тъй като го глождеше мисълта, че някой ден може би ще се наложи да плати всичко (някой скорошен ден!), компромисно се спря на средния вариант. Следващият екран приличаше на този за архива на „Таймс“, но не напълно: от Уесли само се искаше да въведе дата. Изглеждаше най-обикновен вестникарски архив, какъвто може да се намери на микрофилм в местната библиотека. Но в такъв случай защо тарифата беше завишена?

Той отново повдигна рамене, напечата 5 юли 2008 и натисна „ИЗБЕРИ“. Киндълът незабавно помести следното съобщение:

ЕДИНСТВЕНО БЪДЕЩИ ДАТИ

ДНЕС Е 20 НОЕМВРИ 2009

В първия момент Уесли не схвана. После му прищрака и светът изведнъж стана свръхярък, сякаш някое свръхестествено създание беше включило на макс реостата за дневната светлина. Всички шумове в ресторантчето — потракването на вилиците в чиниите, неспирното бъбрене на клиентите — му се струваха твърде силни.

— Господи! — прошепна той. — Нищо чудно, че е скъпо.

Това вече беше прекалено. Посегна да изключи киндъла, когато чу радостните възгласи отвън. Вдигна глава и видя жълт автобус с огромен надпис „СПОРТЕН ФАКУЛТЕТ НА КОЛЕЖА МУР“. От отворените му прозорци се подаваха мажоретки и баскетболистки — махаха, смееха се и крещяха „Напред, Мангусти!“ и „Ние сме номер едно!“ Една от младите жени размахваше огромен дунапренов пръст, на който бе щамповано #1. Пешеходците по Мейн Стрийт се усмихваха и махаха в отговор.

Уесли също вдигна ръка и немощно помаха. Шофьорът наду клаксона. От задницата на автобуса се развяваше чаршаф, върху който със спрей беше, изписано МАНГУСТИТЕ ЩЕ РАЗЛЮЛЕЯТ РЪП АРЕНА. Уесли осъзна, че хората в ресторанта аплодират. Струваше му се, че всичко това се случва в друга реалност. В друг Ур.

Автобусът отмина и Уесли пак се втренчи в розовия си киндъл. Реши, че все пак ще използва поне едно от десетте закупени изтегляния. Местните недолюбваха студентите — обичайното противопоставяне между примерни граждани и буйни младежи, — но обичаха женските „Мангусти“, защото всички обичат победителите. Резултатите от турнира, пред сезонен или не, щяха да заемат първите страници в понеделнишкия брой на „Ехо“. Ако момичетата победяха, Уесли можеше да купи на Елън нещо специално, а ако загубеха — утешителен подарък.

— И в двата случая печеля — каза си той и въведе дата: понеделник, 23 ноември 2009.

Киндълът дълго мисли, после на екрана се появи началната страница на вестник.

Датата беше от понеделник.

Заглавията бяха с огромни черни букви.

Уесли разля чашата си и дръпна киндъла на безопасно разстояние, въпреки че възтоплото кафе напои чатала му.

 

 

Петнайсет минути по-късно крачеше из хола на Роби Хендерсън, докато Роби — който беше буден, когато Уесли задумка с юмруци на вратата му, но все още по тениската и баскетболните шорти, с които бе спал, — четеше от киндъла.

— Трябва да предупредим! — превъзбудено извика Уесли. Така силно удряше с юмрук по дланта си, че кожата се бе зачервила. — Да се обадим на полицията. Не, чакай! На спортната зала! Ще се обадя на „Ръп Арена“ със съобщение тя да ме потърси. Не, не става. Охлювешки бавно! Ще й се обадя сега. Ето това ще…

— Успокойте се, господин Смит — тоест Уес.

— Как да се успокоя? Не виждаш ли статията? Сляп ли си?

— Не, но въпреки това се успокой. Прощавай за израза, но си се размекнал като лайно, а тогава не можеш да мислиш ползотворно.

— Само че…

— Дишай дълбоко. И си припомни, че според статията ни остават почти шейсет часа.

— Лесно ти е да го кажеш. Твоята приятелка няма да е в автобуса, когато поеме обратно за… — Уесли млъкна, понеже това не бе вярно. Джоузи Куин беше член на отбора, а според Роби те ходеха заедно.

— Извинявай. Видях заглавието и ми изгърмяха бушоните. Даже не си платих закуската, а направо изтичах при теб. Не съм подмокрил гащите — само така изглежда, — но без малко и това да се случи. Добре че съквартирантите ти ги няма.

— Аз също откачих — призна Роби и за миг двамата мълчаливо се взряха в екрана. Според киндъла на Уесли понеделнишкото издание на „Ехо“ щеше да е с черен кант на титулната страница и с гръмко заглавие:

ТРЕНЬОРКАТА И 7 МОМИЧЕТА УБИТИ В УЖАСНА КАТАСТРОФА,

ОЩЕ 9 В КРИТИЧНО СЪСТОЯНИЕ

Репортажът не беше никакъв репортаж, само дописка. Въпреки силния стрес Уесли се досещаше защо. Катастрофата се беше случила — поправка, щеше да се случи — в неделя вечер, малко преди 9 часа. Твърде късно, за да описват подробности, но по всяка вероятност ако пуснеха компютъра на Роби да се зарежда и влезеха в интернет…

Какво си въобразяваше? Интернет не предсказваше бъдещето; само розовият киндъл бе способен на това.

Ръцете му трепереха твърде силно, за да въведе 24 ноември. Бутна киндъла към Роби.

— Ти го направи.

Роби се справи на втория опит. Статията в „Ехо“ от вторник беше по-изчерпателна, а заглавието — по-ужасно:

ЧИСЛОТО НА ЖЕРТВИТЕ НАРАСТВА ДО 10 ГРАДЪТ И КОЛЕЖЪТ В ТРАУР

— Джоузи дали е… — започна Уесли.

— Да — потвърди Роби. — Преживява катастрофата, умира в понеделник. Боже!

 

По думите на Антония Бърел (галено „Тони“) — мажоретка на „Мангустите“ и една от щастливките, отървали се от страшната автобусна катастрофа в неделя вечерта само с охлузвания и натъртвания, празненството било в разгара си, а трофеят от „Блуграс“ преминавал от ръка в ръка. „Пеехме «Ние сме шампиони» Вече не знам за кой път — обяснява тя от болницата В Боулинг Грийн, където са откарани повечето оцелели. — Треньорката се обърна и ни кресна да млъкнем, и точно тогава последва ударът.“

Според капитан Моузес Ардън от щатската полиция автобусът се движел по шосе 139, т.нар. Принстънски път, когато на около три километра западно от Кейдиз джипът, управляван от Канди Раймър от Монтгомъри, се врязал в него. „Госпожа Раймър пътувала с висока скорост западно по магистрала 80 — уточнява капитан Ардън — и се ударила в автобуса на кръстовището.“

Шофьорът на автобуса Хърбърт Алисън, 58-годишен, от Мур, очевидно забелязал джипа в последния момент и се опитал да завие. Отклонението, съчетано със силата на сблъсъка, запратило автобуса в канавката, където се преобърнал и избухнал в пламъци.

Репортажът продължаваше, но не им се четеше повече.

— Добре — каза Роби. — Да помислим. Първо, сигурни ли сме, че е истина?

— Не — отговори Уесли. — Само че… можем ли да си позволим риска, Роби?

— Не — отсече младежът. — Не, явно не можем. Разбира се, че не можем. Но ако се обадим на полицията, Уес, няма да ни повярват. Прекрасно го знаеш.

— Ще им покажем киндъла! Ще им покажем репортажа! — Но Уесли си даваше сметка колко е неубедително. — Добре де, да разкажа ли на Елън? Дори да не ми повярва, може би ще се съгласи да задържи автобуса с петнайсетина минути или пък да промени маршрута, по който онзи Алисън смята да минат.

Роби се замисли.

— Да. Не е зле да пробваме.

Уесли извади телефона от куфарчето си. Роби отново взе киндъла и натисна копчето „СЛЕДВАЩА СТРАНИЦА“, за да прочете докрай репортажа.

Телефонът иззвъня два… три… четири пъти.

Уесли се канеше да остави съобщение на гласовата поща, когато Елън вдигна.

— Сега не мога да говоря с теб, Уесли. Би трябвало да си разбрал, че…

— Елън, чуй ме…

— … но ако си изслушал съобщението ми, значи си наясно, че ни предстои сериозен разговор. — На заден план се чуваха развълнуваните, дрезгави гласове на момичетата — сред тях бе и Джоузи — и шумна музика.

— Да, изслушах го, само че трябва да поговорим сега…

— Не! — отсече Елън. — Няма. През този уикенд няма да отговарям на обажданията ти, нито ще слушам съобщенията ти. — Тонът й омекна. — Миличък, ако упорстваш, само ще утежниш положението. И за двама ни.

— Не разбираш, Елън…

— Чао, Уес. Ще говоря с теб следващата седмица. Ще ни пожелаеш ли успех?

— Елън, умолявам те!

— Ще приема отговора ти за „Да“. Но да ти призная ли нещо? Май още те обичам, въпреки че си мухльо.

След това затвори.

* * *

Той задържа пръст над бутона за повторно избиране, но не го натисна. Нямаше смисъл. Навиеше ли си нещо, Елън ставаше безкомпромисна. Пълна лудост, но какво да се прави?

— Ще говори с мен, когато го е предвидила в програмата си. Това, което не знае, е, че след неделя вечер тя може би няма да има програма. Налага се да позвъниш на госпожица Куин. — Заради силния стрес малкото име на момичето му беше излетяло от главата.

— Джоузи ще реши, че я бъзикам — каза Роби, без да откъсва поглед от екрана на киндъла. — Всяко момиче ще си помисли същото, ако му сервирам подобна история. Да ти кажа ли нещо? Жената, която причинила катастрофата — която ще я причини — се отървава невредима. Обзалагам се на възнаграждението ти за целия семестър, че е била пияна като мотика.

Уесли не възприе почти нищо от думите му.

— Кажи на Джоузи, че Елън трябва да ме изслуша. Нека й обясни, че не става дума за личните ни отношения, а за нетърпящ отлагане въп…

— Приятел — прекъсна го Роби, — седни и се успокой. Чуваш ли ме?

Уесли кимна, но най-ясно чуваше туптенето на сърцето си.

— Точка първа, Джоузи пак ще реши, че я гъбаркам. Точка втора, нищо чудно да си помисли, че двамата сме се наговорили. Точка трета, едва ли ще отиде при треньорката предвид настроението й напоследък… а Джоузи казва, че по време на пътувания тя съвсем се вкисвала. — Роби въздъхна. — Разбери: Джоузи е сладка, умна и адски секси, но също така е плахо мишленце. Всъщност това най-силно ми допада у нея.

— Може би това говори добре за характера ти, Роби, но точно в момента ми идва да те удуша. Досега ми обясняваш какво няма да даде резултат; ще предложиш ли какво да правим?

— Стигаме до точка четвърта. С малко късмет няма да се наложи да казваме на никого. Което е целта, защото никой няма да ни повярва.

— Осветли ме.

— А?

— Кажи какво си намислил.

— Първо трябва да изтеглим още един брой на „Ехо“.

Роби въведе датата 25 ноември. Друго момиче — мажоретка с ужасни изгаряния от катастрофата — беше починало, с което жертвите ставаха единайсет. Макар и не директно вестникът съобщаваше, че до края на седмицата броят им ще се увеличи.

Роби прегледа набързо броя. Това, което търсеше, бе статия в долната половина на първа страница:

КАНДИС РАЙМЪР С МНОГОБРОЙНИ ОБВИНЕНИЯ ЗА ПРИЧИНЯВАНЕ НА СМЪРТ ПО НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ

В средата на статията имаше сиво квадратче — снимката на Канди, предположи Уесли, явно розовият киндъл не можеше да възпроизвежда снимки. Това обаче нямаше никакво значение, защото се досети каква е идеята на Роби. Трябваше да спрат не автобуса, а жената, която щеше да се вреже в него.

Точка четвърта беше Кандис Раймър.