Лорън Оливър
Паника (3)

Хедър

— Проба, проба, едно, две, три.

Дигин изпробваше мегафона.

През петдесетте години бяха напълнили с вода старата кариера близо до Уиппуъруил Роуд, която от края на деветнайсети век стоеше празна, за да направят място за плуване. На южната страна се намираше брегът: тясна ивица от пясък и камъни, където след залез-слънце уж не трябваше да идва никой, но всъщност по-рано от това рядко го използваха; бунище от цигарени фасове, смачкани кутии от бира, празни пликчета от храна и понякога — каква гадост! — смачкани презервативи, разпилени по земята като цилиндрични медузи. Тази вечер брегът беше претъпкан — целият покрит с одеяла и плажни столове, просмукан с миризмата на препарати за отблъскване на комари и пиячка.

Хедър затвори очи и вдиша. Това беше миризмата на „Паника“ — миризмата на лятото. Съвсем до водата избухна внезапен взрив от цветове и звуци, разнесоха се високи смехове, фишеци. На бързо примигващите зелени и червени искри Хедър зърна Кейтлин Фрост и Шейна Ламбърт, които се смееха, превити надве, докато Патрик Кълбърт се мъчеше да запали още бомбички.

Чувстваше се странно. Завършиха едва вчера — Хедър се ската от церемонията, тъй като майка й, Криста, нямаше да дойде, а нямаше смисъл да се преструва, че блуждаенето през четири години задължителни часове е кой знае колко славно. Но вече й се струваше, че от гимназията я делят години, сякаш всичко е било само един дълъг, с нищо незабележителен сън. „Може би — помисли си тя — това е, защото хората не се променят.“ Всички дни, от първия до последния, просто се бяха слели и сега щяха да бъдат всмукани в помпата на миналото.

В Карп никога не се случваше нищо. Нямаше изненади.

Гласът на Дигин отекна над тълпата:

— Дами и господа, имам едно съобщение за вас: няма да ходим на училище до края на лятото!

Започваше се. Всички заръкопляскаха и закрещяха одобрително. Разнесе се нов взрив от пукания — още фишеци. Намираха се насред гората, на осем километра от най-близката къща. Можеха да вдигат шум, колкото си поискат.

Можеха да викат. Никой нямаше да ги чуе.

Хедър знаеше, че трябва да каже нещо окуражително на Нат — с Бишъп бяха дошли заради нея, за да й окажат морална подкрепа. Бишъп дори беше направил плакат, на който пишеше: „Давай, Нат“. До думите беше нарисувал огромна фигура с кръг за глава и прави линии за трупа и крайниците — Натали разбра, че това е тя, защото фигурата носеше розова блуза — стъпила върху купчина пари.

— Нат защо не носи гащи? — осведоми се Хедър, когато видя рисунката.

— Може да ги е загубила по време на Скока — отвърна Бишъп и се обърна ухилен към Нат. Когато се усмихнеше така, очите му от тъмнокафяви придобиваха цвят на мед. — Не съм голям художник.

Хедър не искаше да говори за Мат пред Бишъп. Не понасяше начина, по който Бишъп завърташе очи, когато тя заговореше за гаджето си, сякаш току-що бе превключила радиото на някоя безвкусна популярна станция. Но най-накрая не се сдържа.

— Още го няма — каза тя тихо, така че да я чуе само Нат. — Съжалявам, Нат. Знам, че сега не е моментът… искам да кажа, дойдохме заради теб…

— Няма нищо — успокои я Нат и стисна ръката й. Направи странна физиономия, сякаш някой я бе накарал да изгълта наведнъж цяла чаша лимонов сок. — Виж, Мат не те заслужава. Ясно ли е? Ти заслужаваш някой по-добър от него.

Хедър почти се засмя.

— Ти си моята най-добра приятелка, Нат — каза тя. — Не трябва да ме лъжеш.

Нат поклати глава.

— Сигурна съм, че скоро ще дойде. Играта ще започне всеки момент.

Хедър си провери телефона за стотен път. Нищо. Беше го заредила на няколко пъти, а освен това го беше изключила и включила наново, просто за да е сигурна, че работи.

Гласът на Дигин отново загърмя:

— Правилата на „Паника“ са прости. Всеки може да участва. Но само един ще спечели.

После обяви джакпота.

Шейсет и седем хиляди долара.

Хедър имаше усещането, че някой я е ударил в корема. Шейсет и седем хиляди. Навярно най-големият джакпот в историята на играта. Тълпата зашумя — сумата премина през събралите се като електрически ток и заподскача от уста на уста. „Мамка му, човек, трябва да си луд, ако не играеш.“ Нат изглеждаше така, сякаш току-що е изяла голяма лъжица сладолед.

Дигин продължи, без да обръща внимание на шума, и обясни правилата — половин дузина състезания, които щяха да се проведат по различно време през лятото, в условията на най-строга тайна; елиминации след всеки кръг; индивидуални изпитания за всеки състезател, успял да преодолее полуфинала — но никой не го слушаше. Хедър гледаше „Паника“ от осмокласничка. Можеше да произнесе тази реч и сама.

Сумата — шейсет и седем хиляди — се обви около сърцето й и го стисна. Неволно си помисли за всичко, което можеше да направи с тези пари. Помисли си колко далеч може да стигне, какво може да купи, колко дълго може да живее. На колко километра от Карп може да се отдалечи.

Но не. Не можеше да изостави Мат. Мат каза, че я обича. Той беше нейният план. Хватката около сърцето й се поотпусна и Хедър усети, че отново диша.

Застанала до нея, Натали изхлузи дънковите си шорти и изрита обувките си.

— Можеш ли да повярваш? — възкликна тя.

Съблече си ризата и потрепери на вятъра. Хедър не можеше да повярва, че бе настояла да носи тези смешни бикини, които щяха да се смъкнат в мига, в който разцепеше водата. Но когато го каза на Натали, тя само се разсмя. Може би това щеше да й донесе допълнителни точки, пошегува се приятелката й.

Такава си беше Натали: упорита. И суетна. Хедър все още не разбираше защо изобщо реши да участва в играта. Нат се боеше от всичко.

Някой — вероятно Били Уолъс — подсвирна.

— Хубав задник, Велес.

Нат не му обърна внимание, но Хедър разбра, че е чула и се преструва на недоволна. Зачуди се какво щеше да каже Били Уолъс, ако тя се опиташе да облече подобна ивичка плат. „Ау! Какъв размер само! Имаш ли разрешително да разнасяш това нещо насам-натам, Хедър?“

Но Мат я обичаше. Мат смяташе, че е хубава.

Шумът на плажа стана по-силен, превърна се в рев: подсвирквания и крясъци, хора, които размахваха ръчно изработени плакати и знамена, фишеци, които избухваха така, сякаш гърмяха оръдия — и Хедър разбра, че е време. Всеки момент щеше да чуе свирката.

„Паника“ щеше да започне.

Точно тогава Хедър го видя. Тълпата се раздели за малко и тя го зърна: усмихваше се, говореше с някого. После тълпата се размести и тя вече не го виждаше.

— Тук е. Нат, той е тук!

— Какво? — Нат вече не й обръщаше внимание.

Гласът на Хедър секна в гърлото й. Защото тълпата отново се бе разделила точно когато тя тръгна към него, сякаш насочвана от гравитацията. В гърдите й се надигаше облекчение. Имаше възможност да оправи нещата, да направи нещата по правилния начин, поне веднъж. И в тази секунда Хедър видя, че той говори с Делони О’Брайън.

Не просто говореше с нея. Шепнеше й.

А после: целуна я.

Чу се свирката, остро и пронизително, като вик на непозната птица в ненадейната тишина.

 

 

Хедър стигна до върха точно когато Дерек Клийг застана в стартова позиция и се хвърли във въздуха. Тялото му се изкриви и той изкрещя. След няколко секунди падна във водата и хората закрещяха победоносно.

Натали бе приклекнала на около метър от ръба с пребледняло лице. За секунда Хедър си помисли, че я чува как брои. После Нат се обърна и започна да примигва, сякаш се опитваше да фокусира лицето на Хедър. Отвори уста и я затвори.

Сърцето на Хедър биеше бързо и силно.

— Ей, Нат — каза тя точно когато Натали се изправи.

— Какво правиш, по дяволите? — попита троснато Натали.

Сега Хедър усети всичко изведнъж: болката в ръцете и бедрата си, болката в пръстите си, острото щипане на вятъра. Натали изглеждаше бясна. Трепереше, макар че това може би се дължеше на студа.

— Ще скоча — заяви Хедър и докато го изричаше, осъзна колко глупаво звучи — колко глупаво беше. Помисли си, че ще повърне.

„Ще викам за теб“ — така беше казала на Натали. Изпита вина, която запулсира у нея редом с гаденето. Но гласът на Мат заглушаваше всичко друго. Гласът на Мат, под който се подаваха влажните петна над леглото й; глухото туптене на музика от парка; миризмата на трева и цигари; смях, а по-късно и нечий крясък: „Ти, тъп…“

— Не можеш да скочиш — промълви Нат, все още без да откъсва поглед от нея. — Аз ще скоча.

— Ще скочим заедно — отговори Хедър.

Натали направи две крачки напред. Хедър забеляза, че свива и отпуска юмруците си почти ритмично. Стискане, отпускане. Стискане, отпускане. Три пъти.

— Защо го правиш?

Въпросът беше почти шепот.

Хедър не можеше да отговори. Дори не знаеше причината, не точно. Всичко, което знаеше — всичко, което чувстваше, — беше, че това е последната й възможност.

Затова просто каза:

— Ще скоча сега. Преди да съм се уплашила.

Обърна се към водата и тогава Натали посегна към нея, сякаш искаше да я дръпне обратно. Но не го направи.

Хедър изпита чувството, че скалата под нея е започнала да се движи, да подскача като кон, който иска да я хвърли. Внезапно се ужаси, че ще загуби равновесие и ще се изтърколи по скалистия склон, че ще си разбие главата в плитчините.

Паника.

Тръгна напред с малки колебливи стъпки, но въпреки това стигна до брега прекалено бързо.

— Представи се! — изрева Дигин.

Под Хедър водата, черна като бензин, все още беше пълна с тела. Прииска й се да изкрещи: „Махайте се, махайте се, ще ви ударя!“, но не можеше да продума. Не можеше дори да си поеме въздух. Струваше й се, че някой е притиснал дробовете й между два камъка.

И изведнъж вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за Крис Хайнц, който преди четири години изпи една пета от бутилка водка, преди да скочи, и се спъна. Шумът, с който главата му се разби в скалата, беше деликатен, почти като от счупване на яйце. Хедър си спомни как всички хукнаха през гората, спомни си тялото му, разбито и отпуснато, което лежеше полупотънало във водата.

— Кажи си името! — отново я подкани Дигин и тълпата поде скандирането: „Името, името, името!“

Тя отвори уста.

— Хедър — изграчи. — Хедър Нил.

Гласът й се пречупи, а вятърът го блъсна обратно.

Скандирането все още продължаваше: „Името, името, името!“ А после: „Скачай, скачай, скачай!“

Вътрешностите й бяха побелели, пълни със сняг. В устата си усещаше лек вкус на бълвоч. Пое си дълбоко въздух. Затвори очи.

Скочи.