Лорън Оливър
Паника (13)

Додж

Додж сънуваше онзи път, когато с Дейна се качиха на въртележката в Чикаго. Или може би в Кълъмбъс. Но в съня му имаше палмови дървета, а един мъж продаваше месо на грил от ярко оцветена количка. Дейна беше пред него. Косата й бе толкова дълга, че не спираше да го удря в лицето. Беше се събрала тълпа: хора, които крещяха, гледаха злобно, викаха неща, които не разбираше.

Знаеше, че би трябвало да е щастлив — би трябвало да се забавлява, — но не беше така. Беше много горещо. А освен това косата на Дейна все се оплиташе в устата му и му беше трудно да преглъща. Да диша. И вонята от количката с месо. Миризмата на горене. Гъстите облаци пушек.

Пушек.

Додж внезапно се събуди и рязко седна. Беше заспал направо на пода, притиснал лице към студеното дърво. Нямаше представа колко е часът. Едва успяваше да различи преплетените силуети на Хедър и Нат, да чуе ритъма на дишането им. За миг, все още полузаспал, си помисли, че приличат на бебета дракони.

А после осъзна причината: стаята се пълнеше с дим. Той се процеждаше изпод процепа под вратата и си проправяше крадешком път в стаята.

Додж се изправи, премисли — спомни си, че пушекът се вдига нагоре — и падна на колене. Чу крясъци: от други части на къщата прокънтяха викове и стъпки.

„Прекалено лесно“. Спомни си думите на Хедър от по-рано. Разбира се. Тук на Четвърти юли бяха избухнали фишеци; щеше да има награда за онези играчи, които останат най-дълго в къщата.

Пожар. В къщата бе избухнал пожар.

Додж посегна и грубо разтърси момичетата, без да си прави труда да се опита да види коя коя е или да различи лактите от раменете им.

— Ставайте. Ставайте!

Натали седна и си разтърка очите, а после незабавно се разкашля.

— Какво…?

— Пожар — отговори кратко той. — Стой ниско долу. Пушекът се издига.

Сега и Хедър се бе размърдала. Додж пропълзя обратно към вратата. Нямаше съмнение: плъховете напускаха потъващия кораб. Навън цареше какофония от гласове, чуваше се шум от затръшване на врати. Това означаваше, че огънят навярно вече се е разпрострял надалеч. Никой не би искал да побегне веднага.

Той хвана металната дръжка на вратата. Беше топла, но не гореща.

— Нат? Додж? Какво става?

Хедър вече беше съвсем будна. Гласът й беше пронизителен, истеричен:

— Защо е толкова задимено?

— Пожар — отговори Натали. Удивително, но гласът й беше спокоен.

Беше време да се махат, да го вземат дяволите! Преди огънят да се е разпрострял още повече. Додж ненадейно си спомни някакъв час по физическо възпитание в окръг Колумбия — или пък в Ричмънд? — когато всички деца трябваше да спрат, да паднат на пода и да се претърколят върху вонящия на крака линолеум. Още тогава знаеше, че е глупаво. Сякаш претъркалянето можеше да постигне нещо друго, освен да те превърне в запалителен снаряд.

Той сграбчи дръжката и дръпна, но не се случи нищо. Пробва пак. Нищо. За секунда си помисли, че може би още спи — че се намира в един от кошмарите си, в които отново и отново се мъчеше да побегне, но не можеше, или замахваше към лицето на някакъв нападател, но не можеше дори да го удари силно. На третия опит дръжката изпука и остана в ръката му. И за първи път от началото на цялата игра той го почувства: паника, която се надигаше в гърдите му, пълзеше в гърлото му.

— Какво става? — вече крещеше Хедър. — Отвори вратата, Додж!

— Не мога.

Ръцете и краката му бяха безчувствени. Паниката стискаше дробовете му, затрудняваше дишането му. Не. Това беше от дима. Сега беше по-гъст. Вцепенението му отмина. Той напъха пръстите си в дупката, където допреди малко беше дръжката, задърпа трескаво и усети остро забиване на метал. Удари рамо на вратата с нарастващо отчаяние.

— Заклещена е.

— Как така заклещена?

Хедър понечи да каже още нещо, но вместо това се разкашля.

Додж се обърна и приклекна.

— Дръж се.

Притисна ръкава си до устата й.

— Остави ме да помисля.

Вече не чуваше никакви стъпки, никакви крясъци. Всички ли се бяха измъкнали? Чуваше обаче напредването на огъня: приглушеното пращене и пукане на старо дърво, пламъците, които поглъщаха десетилетия на гниене и разруха.

Пръстите на Хедър трескаво се движеха по телефона й.

— Какво правиш? — опита се да й го вземе Нат. — Според правилата не бива да викаме за…

— Правилата ли? — прекъсна я Хедър. — Ти луда ли си?

Продължи да натиска яростно клавиатурата. Лицето й беше подивяло, разкривено, като восъчна маска, започнала да се разтапя. Тя издаде звук, който беше нещо средно между крясък и ридание.

— Не работи. Няма обхват.

„Мисли, мисли!“ Превъзмогвайки паниката, Додж начерта наум ясен план. Цел, трябваше му цел. Инстинктивно разбра, че е негова задача да изведе момичетата навън, на сигурно място, точно както беше негова работа да се погрижи никога нищо лошо да не се случи на Дейна, неговата Дейна, единствената му сестра и най-добрата му приятелка. Не можеше да се провали отново. За нищо на света.

Прозорецът се намираше прекалено високо. Никога нямаше да го стигне. И беше толкова тесен… Но може би, ако повдигнеше Натали… Тя имаше шанс да се провре. А после какво? Нямаше значение. Хедър може би също щеше да мине, макар че той се съмняваше.

— Нат — рече и се изправи. Въздухът се беше сгъстил и миришеше на сажди. Беше горещо. — Ела. Трябва да минеш през прозореца.

Тя го погледна стъписано.

— Не мога да ви оставя тук.

— Трябва. Тръгвай! Вземи си телефона. Доведи помощ.

Додж се подпря с една ръка на стената. Започваше да губи спокойствие.

— Това е единственият начин.

В тъмното едва-едва я видя да кимва. Нат стана и той помириса потта й. За един налудничав миг му се прииска да я прегърне и да я увери, че всичко ще се оправи. Но нямаше време. В главата му изникна образът на Дейна, смачканите руини от колата й, краката й, които бавно се съсухряха и се превръщаха в бели кокили.

За всичко беше виновен той.

Додж се наведе, сграбчи Натали за кръста, помогна й да се покатери на раменете му. Без да иска, тя заби крак в гърдите му и той за малко да загуби равновесие и да падне. Нямаше сили. Заради проклетия пушек беше. Но запази равновесие и се изправи.

— Прозорецът! — изохка Нат.

По някакъв начин Хедър разбра. Затърси гаечния ключ, който бе видяла по-рано, и го подаде нагоре. Натали замахна. Разнесе се дрънчене. В стаята нахлу струя въздух и само след секунда се разнесе свистене — огънят зад вратата, огънят, който се приближаваше, усети този въздух, почувства го и се устреми към него като океан, който бързо и шумно се приближава към брега.

— Тръгвай! — изкрещя Додж.

Усети как Натали го ритна по главата, по ухото, а после се озова навън.

Той отново коленичи. Едва виждаше.

— Твой ред е — обърна се към Хедър.

— Няма да се провра.

Изрече го шепнешком, но Додж разбра. Изпита облекчение. Наистина не мислеше, че ще има сила да я вдигне.

Главата му се въртеше.

— Легни долу — заповяда той с глас, който не приличаше на неговия.

Хедър се подчини и се притисна към пода. Додж също легна и се зарадва. Повдигането на Нат на толкова малка височина го беше изцедило докрай. Студът беше като одеяло… сякаш го покриваше и му казваше да заспи…

Пак се намираше на въртележката. Но този път зрителите крещяха. И беше започнало да вали. Искаше да слезе… въртележката препускаше все по-вихрено… над главата му се въртяха светлини…

Светлини, въртене, гласове, които крещяха. Сирени, които виеха.

Небе.

Въздух.

Някой — майка му? — казваше:

— Ще се оправиш, синко. Ще се оправиш.