Лорън Оливър
Паника (37)

Додж

Додж мина покрай дерето точно в шест часа. Колата, която му даде назаем Бишъп — Додж знаеше, че никога няма да може да върне льо сабъра, — беше стара и своенравна и занасяше наляво всеки път, когато той пропуснеше да оправи курса. Нямаше значение: нямаше да му трябва още дълго.

Той паркира отстрани на пътя от едната страна на отсека, избран за изпитанието. Пътят беше съвсем пуст. Може би хората се бяха отказали заради лошото време. Додж се зарадва. Не можеше да рискува някой да го види.

Не му отне дълго време. Оказа се учудващо лесно — детска работа, което беше истинска ирония на съдбата предвид факта, че Додж на два пъти го бяха късали по химия и не си падаше по точните науки. Странно колко лесно може да се намери информация за такива неща онлайн. Експлозиви, бомби, коктейли „Молотов“, детонатори… каквото ти душа иска. По-лесно беше да научиш как да разкъсаш някого във въздуха, отколкото да си купиш една проклета бира.

По-рано Додж бе разтворил парче стар охладител от стирофом в малко бензин и бе излял цялата смес в един буркан. Импровизиран напалм — приготвяше се също толкова лесно, колкото салатен дресинг. Сега Додж внимателно уви самозалепваща се лента на един фишек и го прикрепи отвън на буркана. После сложи цялото изобретение в моторното отделение. Не прекалено близо до отходните газове — първо трябваше да издържи изпитанието с Хедър. И щеше да кара внимателно, за да е сигурен, че двигателят няма да се нагорещи прекалено.

А после колата щеше да отиде при Рей. Рей щеше да включи двигателя, фишекът щеше да се възпламени, а бурканът — да се счупи и експлозивите да се освободят.

Бууум!

Сега трябваше само да чака.

Но почти веднага получи съобщение от Хедър.

Трябва да те взема. Спешно. Налага се да поговорим.

И после:

Веднага.

Додж изруга на глас. Обзе го внезапен страх: тя щеше да се откаже. Това щеше да провали всичко. Веднага й написа отговор:

Ъгълът на Улф Фил и Феуънт. Вземи ме.

Идвам, отговори тя.

Докато я чакаше, Додж започна да обикаля в кръг и да пуши цигари. Преди това беше спокоен, но сега го изпълваше нервност — пълзяща и драскаща, като паяци, които се стрелкаха насам-натам под кожата му.

Помисли си за Дейна в болничното легло, така, както я видя за първи път след злополуката — с разширени очи и малко слюнка и сополи, засъхнали над устата й. „Не усещам краката си — казваше тя. — Какво е станало с краката ми?“ Как изпадна в истерия в болничната стая, опита се да стане и вместо това падна в скута на Додж.

Помисли си за Люк Ханраха, който си тръгна с пет-десет хилядарки, и за нощта, която прекара пред къщата му с бейзболна бухалка в ръка, прекалено уплашен, за да действа.

По времето, когато Хедър спря до него, вече се чувстваше малко по-добре.

 

 

Тя не искаше да му каже нищо в колата.

— За какво е всичко това? — попита я Додж.

Хедър обаче само повтаряше:

— Чакай малко, само чакай малко. Става ли? Тя ще иска да ти каже сама.

— „Тя“ ли? — повтори Додж и стомахът му подскочи.

— Нат — потвърди Хедър.

— Тя добре ли е?

Но Хедър само поклати глава, в знак, че няма да каже нищо повече. Додж вече започваше да се дразни. Моментът не бе подходящ — трябваше да се съсредоточи. Стомахът му се беше свил от нерви. Но в същото време беше поласкан, че Хедър се нуждае от него… поласкан също така и от факта, че Нат може да е поискала да го види. Пък и им оставаха още два часа, преди да се стъмни съвсем. Имаха време. Повече от достатъчно.

На алеята на Нат бяха паркирани две коли, едната от които очукан шевролет, непознат за Додж. Зачуди се дали това не е някакъв посредник и отново изпита усещането, че нещо пълзи под кожата му.

— Какво става? — пак повтори въпроса си той.

— Казах ти — отговори Хедър. — Тя ще иска да ти обясни сама.

Вратата беше отключена. Странно, но макар че отвън вече се стъмваше бързо, в къщата не бяха включени никакви лампи. Въздухът беше стар и сив, като рехаво одеяло, покрило всичко и размило подробностите. Когато влезе в къщата на Нат, Додж изпита чувството, че влиза в църква, сякаш се натрапваше на свещена земя. Навсякъде имаше дърво, хубави мебели, неща, които красноречиво му говореха за пари. Но никъде не се чуваше и звук.

— Тя тук ли е изобщо? — гласът му прозвуча прекалено силно в собствените му уши.

— Долу е — увери го Хедър и тръгна пред него.

Отвори една врата отдясно на дневната. Недоизпипаното стълбище водеше към мазе. Стори му се, че чува движение, може би шепот, но после звукът изчезна.

— Давай — подкани го Хедър.

Додж щеше да й каже да мине първа, но не искаше тя да помисли, че го е страх. Както си беше, по някаква причина. В това място имаше нещо — тишината може би — което му изкарваше акъла от ужас. Сякаш усетила колебанието му, Хедър рече:

— Виж, долу ще можем да поговорим. Тя ще ти обясни всичко.

Замълча за миг.

— Нат? — провикна се след малко.

— Тук долу! — долетя гласът на приятелката от мазето.

Насърчен, Додж тръгне по стълбите в задушливия, влажен подземен въздух. Мазето беше голямо и пълно с ненужни мебели. Той стигна до най-долното стъпало и се огледа за Нат, но точно в този момент светлините угаснаха. Додж застина на място объркан.

— Какво, по…

Почувства как някой грубо го сграбчва, чу експлозия от гласове. За миг си помисли, че това е част от играта, предизвикателство, което не очакваше.

— Насам, насам! — казваше Нат.

Додж се опита да нанесе удар, да се измъкне от хватката, но който и да го държеше, беше едър, набит и силен. Мъж. Додж го разбра от ръста му, както и от миризмата — ментол, бира, афтършейв. Нанесе ритник, мъжът изруга и нещо се прекатури. Шум от счупване на стъкло.

— Мамка му! — измърмори Натали. — Насам. Насам.

Натиснаха Додж да седне на един стол. Извиха му ръцете зад гърба и ги завързаха с нещо. Самозалепваща се лента. И краката.

— Мамка му, какво е това! — сега Додж крещеше. — Разкарай се от мен, мамка му!

— Шшт, Додж. Всичко е наред.

Дори сега, в този момент, гласът на Натали го накара да се вцепени. Не можеше дори да се съпротивлява.

— По дяволите, какво става? Какво правиш?

Очите му бавно свикваха с тъмнината. Можеше да различи лицето й, макар и едва-едва, широките контури на очите й — две тъмни бездни, изпълнени с тъга.

— Правя го заради теб — обясни тя. — За твое добро.

— За какво говориш?

Изведнъж Додж си помисли за колата, паркирана на Фезънт Лейн, за буркана с бензин и стирофом, спотаен в двигателя като тайно сърце. Започна да се бори с лентата, която го държеше на мястото му.

— Пусни ме.

— Додж, чуй ме.

Гласът на Натали се пречупи и той осъзна, че е плакала.

— Знам… знам, че обвиняваш Люк за инцидента със сестра ти. За злополуката, нали?

Додж почувства как през тялото му преминава леден студ. Не можа да проговори.

— Не знам какво точно си намислил, но няма да ти позволя да го изпълниш — отсече Натали. — Това трябва да спре.

— Пусни ме!

Гласът му ставаше все по-висок. Додж се бореше с паниката. Цялото му тяло бе обхванато от чувство на притъпен ужас — същото, което изпита преди две години, когато стоеше на моравата пред къщата на Ханраха и се опитваше да накара краката си да се размърдат.

— Додж, чуй ме.

Сега ръцете й бяха на раменете му. Той искаше да я отблъсне назад, но не можеше. А една друга част от него я искаше и мразеше едновременно.

— Правя го заради теб. Защото ме е грижа за теб.

— Ти нищо не знаеш — промълви Додж. Усещаше аромата на кожата й — смесица от ванилия и дъвка — и това му причиняваше болка. — Пусни ме, Натали. Това е лудост.

— Няма. Съжалявам, но няма.

Пръстите й се плъзнаха по бузата му.

— Няма да ти позволя да направиш нещо глупаво. Не искам да пострадаш.

Наведе се още по-близо, докато устните й почти докоснаха неговите. Той си помисли, че навярно иска да го целуне, но не можеше да се извърне настрана, не можеше да устои. А после почувства, че ръцете й се движат по бедрата му, търсят нещо.

— Какво… — започна той, ала в този момент тя напипа джоба му и извади ключовете и телефона му.

— Съжалявам — промълви Натали и се изправи. Звучеше искрено. — Но повярвай ми, така е най-добре.

Заля го прилив на безпомощност. Додж направи последен безполезен опит да се освободи. Столът подскочи няколко сантиметра напред на бетонния под.

— Моля те — прошепна Додж. — Натали…

— Съжалявам — прекъсна го тя. — Ще се върна веднага след края на изпитанието. Заклевам се.

Сега натискаше нещо по телефона му. Екранът за миг светна и освети ярко лицето й, разкри дълбоката печал в хлътналите й очи, нейното съжаление и разкаяние. И мъжа зад нея. Този, който бе натиснал Додж на стола.

Беше напълнял — поне петнайсет килограма — и си бе пуснал дълга коса. Петдесетте хилядарки не му се бяха отразили добре. Но очите му не можеха да се сбъркат, както и суровата линия на брадичката му и подобният на малък бял червей белег, който минаваше право през лявата му вежда.

Додж почувства как през тотото му преминава шок. Не можеше да продума, не можеше дори да диша.

Люк Ханраха.