Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (45)

Четиридесет и четвърта глава

Въпреки че й се искаше да продължи да чете за ранните години на баба си в нацистка Германия, но всекидневният живот й попречи. Обади се Ифет само да я чуе и да поговорят. След това написа и изпрати имейли на Дейзи, Джоан и на Елън в офиса в Ню Йорк.

После звънна Майкъл от Лондон:

— Здравей, мила. Как си?

— Добро утро, добре съм. Как мина твоята вечеря? Прекара ли приятно?

— Да. Всичко сега е спокойно. Моят клиент е щастлив… е, не точно щастлив, но е доволен, че успяхме да постигнем компромис. Ще ти разкажа, като се върна в Истанбул. Но другата седмица ще се появи във вестниците на финансовите страници.

— О, толкова ли е важно? — изненада се тя.

— В известен смисъл, да. Понеже е свързано с голяма банка. Но както казах, постигнахме споразумение. А как върви четенето? Надявам се, че не се разстройваш прекалено — попита загрижено.

— Понякога е много мъчително, но има и някои по-леки моменти.

— Липсваш ми, мила, и още ми се иска да те бях взел със себе си. Но ще компенсираме.

— Непременно. Кога заминаваш за Париж?

— След няколко часа. Ще приключа с работата, за да се върна в Истанбул в петък вечерта.

— Много се радвам… Майкъл?

— Да, какво има?

— Искам да прочетеш дневника на баба веднага щом се върнеш.

— Редно ли е? — попита той. — Каза ми, че Габи ти е разрешила да не криеш от мен, но само толкова.

— Поемам отговорността. Искам да го прочетеш — отговори Джъстин.

— Добре. Ти си шефът.

След около половин час Джъстин се върна в спалнята и продължи да чете.

Берлин

12 септември 1941 г.

Княгиня Ирина беше щастлива, понеже граф и графиня фон Тигал ни поканиха в замъка си близо до Бранденбург. Не беше далеч от Потсдам. Райнхард фон Тигал беше уредил негов приятел да ни вземе, а след обеда друг да ни върне в Берлин. Облякохме се с най-елегантните дрехи от гардероба на Арабела. Ирина носеше тъмнозелен костюм, а аз тъмносиня рокля с подходящо сако. Помислих си, че от години не сме изглеждали толкова добре. Някак си не толкова опърпани. Вече бях на седемнайсет. Бях висока като майка си. Според Ирина бях твърде слаба и това беше самата истина. И тя беше кльощава. Храната не достигаше и оскъдицата нарастваше.

Пътуването мина без произшествия. През цялото време мълчахме. Ирина заговорваше от време на време шофьора. Той се казваше Дитер Мюлер. Беше приятел на принц Курт. Стори ни се добре информиран по всякакви въпроси. По нейния интелигентен начин Ирина го разпитваше умело.

Посрещнаха ни много топло в замъка. Не беше далеч от дома на фон Витинген. Изведнъж ме обзе носталгия. За наша най-голяма изненада присъстваше и принцът. Току-що се беше върнал от Цюрих. Арабела, Кристиян и Диана ни изпращали поздрави. Арабела работела за „Червения кръст“, децата ходели на училище. Липсвали им Берлин и приятелите.

С Урсула Вестхайм седнахме в гостната. Заговорихме се за майка ми и за техните ученически години. Знаех, че през януари 1939 беше завела сина си Максимилиян и нейната повереница Теодора — Теди Щайн — в Париж. Оттам Теди придружила Максим до Лондон. Сега живеели при лелята на Теди. Урсула се върнала в Берлин, за да бъде със Зигмунд. Надяваха се да изведат от страната неговата майка и сестрите му. За съжаление старата госпожа Вестхайм починала от инфаркт през 1940 година. А сестрите му били убити в бомбардировка тази пролет.

Кралските военновъздушни сили ни бомбардираха от време на време. Знаехме, че най-лошото предстои. Но никой от нас не го беше грижа. Те бяха нашите спасители. Бяха победили Луфтвафе в Битката за Британия. Чърчил я нарече техния „звезден миг“. С Ирина викахме „ура“ за победата на съюзниците.

Рената дойде при нас и ми позволиха чаша шампанско, когато вдигнахме наздравица за Уинстън Чърчил. Дитер Мюлер, Зигмунд и Ирина говореха до прозореца. Принц Курт беше погълнат от разговора си със Зигмунд. Обикновено така протичаха срещите ни. Вече бях сигурна, че всички са в един отряд на съпротивата. Изплаших се за Ирина. Но знаех, че не мога да й повлияя. Тя беше упорита. Беше боец.

Най-накрая седнахме да обядваме. Стана ми смешно, като видях ордьовъра — яйца по парижки, след това сервираха задушен заек и най-накрая салата от маруля. За десерт Рената беше опекла ябълков пай. Беше ми ясно, че всички продукти са от имението.

По време на обеда чух името на Клаус фон Щауфенберг. Стана ми интересно кой е.

Принц Курт ни върна в Берлин. Дитер Мюлер замина за Потсдам. Ирина седна на предната седалка до принца. Седнах отзад и се изолирах от техния разговор. Не исках да знам нищо за тяхното съзаклятие. От ден на ден ставах все по-неспокойна.

Три седмици по-късно с Ирина отново отидохме в замъка на фон Тигал. Дитер Мюлер ни закара. Той и княгинята бяха много обезпокоени за съпрузите.

Ирина им се обади да благодари за обеда, но оттогава никой не отговаряше на обажданията. Не можахме да отидем до замъка. Княгинята се разболя от бронхит и още не беше съвсем оздравяла, но настоя да придружим Дитер. Като пристигнахме в замъка нямаше жива душа, с изключение на един престарял иконом. Съобщи ни, че граф и графиня фон Тигал заминали за Берлин преди няколко дена заедно със съпрузите Вестхайм.

Веднага се върнахме в Берлин. Не открихме нито тях, нито Вестхайм. И четиримата бяха изчезнали безследно. Повече никой не ги видя.

Дитер беше сигурен, че са отведени от Гестапо и изпратени в лагер. Ирина отбеляза, че не са евреи. Той й напомни, че са подслонявали евреи.

С Ирина бяхме съсипани. Не ни оставаше друго, освен да повярваме на Дитер. Често плачех за мама, Урсула и Рената. Трите изискани дами в концентрационен лагер. Радвах се, че Арабела е в безопасност в Цюрих. Искаше ми се тази война да свърши.

Берлин

29 януари 1942 г.

С надежда посрещнахме британските бомбардировачи, които летяха над Берлин всяка нощ и пускаха бомби. Някои квартали на града се превърнаха в развалини. С Ирина се страхувахме, но същевременно ликувахме. Сгушвахме се една до друга в бомбоубежището, което баронът беше изградил в избата за вино на „Люцовуфер“. Бяхме благодарни, че е бил предвидлив. Беше ни сравнително удобно. Имахме одеяла и възглавници. Баронът беше инсталирал малка тоалетна и душ. Вторият баща на Ирина дори беше прекарал телефон. Напоследък не работеше редовно. Когато приключваха бомбардировките, излизахме от скривалището и живеехме в къщата. Но една нощ това се оказа невъзможно. Прекрасната старинна къща беше разрушена от бомба. За щастие имаше външна врата към избата. Успяхме да я отворим. Като излазихме с Ирина на улицата, видяхме нещо неописуемо. Нито една къща не беше останала.

— Имали сме късмет — каза Ирина, докато смаяно се оглеждаше. — Още сме живи, Габи, и даже не сме ранени.

„Не мога да си представя какво е да преживееш война като тази — помисли си Джъстин, затваряйки дневника. — Америка никога не е нападана. Не проумявам как е оцеляла баба. Какъв инстинкт е имала, за да оцелее.“

Слезе в кухнята, за да си направи чай и да го изпие в градината. В прекрасната градина на баба си, която беше великолепната лепта за чудотворното й избавление. Неин триумф в известен смисъл.