Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (32)

Тридесет и първа глава

По-късно същия следобед Джъстин отиде в градината да чака Габриел, чиято среща беше от другата страна на Босфора. Седна на скамейката и се замисли за своя документален филм. През изминалата седмица, докато търсеше баба си, формулира много от своите идеи и след като прегледа бележките си преди малко, установи, че е на прав път. Въпреки че животът й се промени драстично за няколко дни, все така се надяваше да снима филма. Майкъл също държеше да го направи.

Чу стъпки, обърна се, усмихна се и помаха на Анита, която идваше към нея. Носеше многоцветна туника и големи слънчеви очила. Беше много шик, както винаги.

— Да седна ли при теб?

— Да, разбира се — отговори Джъстин и като стана, я прегърна.

След като седнаха, Анита каза:

— Знаеш ли, като се замислих за двете интервюта, които направихме, видях, че сме докоснали само повърхностно моето отношение към Истанбул.

— Но твоите мисли и наблюдения са много интересни и аз усетих града, що се отнася до звуци и мирис. Представих си местата, които посетих, като те слушах, усетих мириса на града.

На Анита явно й стана приятно, после каза:

— Но едва ли можеш да заснемеш на филмова лента миризми, нали?

Джъстин се засмя и поклати глава.

— Но звуци могат да се уловят, а ти ще говориш за миризмите, докато обикаляме заедно града и аз снимам. Ще обиколим пазарите, сергиите с риба, бакалниците, Капълъ чаршъ, и ще обрисуваме жива картина на миризмите в известен смисъл.

— Разбирам. — Анита се извърна и погледна внимателно младата жена. — Истанбул е градът на моите спомени, това е другото, което осъзнах, докато си почивах. Израснала съм тук. Тук започна моята кариера в приложното изкуство. И, разбира се, тук прекарах прекрасните години с Максуел, пак тук отгледахме нашата дъщеря Корнелия, майката на Майкъл. Естествено имам прекрасни спомени и от Лондон, когато отивахме там за кратко, понеже носталгията измъчваше от време на време Максуел. Но най-скъпите ми спомени са дълбоко загнездени тук.

Анита хвърли поглед на градината и прошепна:

— И особено в тази старинна ялъ, която Максуел обичаше толкова много, колкото и аз.

— Баба обича нейната ялъ, Анита, и е щастлива и доволна, че е близо до теб. Сигурна съм, че и тя има много спомени за Истанбул.

— Да, има. Беше щастлива тук с Трент. От друга страна, беше щастлива в Англия и в „Индианско бърдо“. Габи много обича този имот в Кънектикът, обича да бъде с теб и Ричард там. — Анита се загледа в Джъстин, после попита: — Той кога ще дойде? Знаем ли вече?

— Знаем. Току-що говорих с него. След седмица ще приключи монтажът на инсталацията в хотела и възнамерява веднага да тръгне.

Джъстин премълча, че Джоан и Саймън също ще дойдат. Искаше Габриел първа да научи новината.

Телефонът й завибрира и тя го извади от джоба си.

— Ало?

— Здравей, Джъстин — обади се Майкъл. Тя погледна Анита и беззвучно обясни: — Майкъл е.

Възрастната жена й каза:

— Предай му, че го обичам.

После стана и се отдалечи по градинската пътечка, понеже знаеше всичко за любовта и че влюбените изпитват необходимост постоянно да разговарят.

— Там ли си, Джъстин? — попита Майкъл, надигайки глас.

— Тук съм, здравей, здравей! Баба каза да ти предам, че те обича. Седяхме на скамейката в градината и си бъбрехме. Тя се отдалечи, за да си говорим спокойно. Как си? При теб всичко наред ли е? Какво става с твоя клиент?

— Добре съм, всичко е под контрол. Както знаеш, не мога да обсъждам бизнеса, затова само ще ти кажа, че намерих решение за клиента си. Сега той се поуспокои. Какво се случва при теб?

Тя се засмя.

— Замина сутринта! Нищо ново няма, Майкъл, поне около нас. Добрата новина е, че Ричард ще дойде след около седмица не само с Дейзи, но и с най-добрата ми приятелка Джоан и нейния син Саймън. И знаеш ли какво, те най-накрая са спали заедно и са влюбени.

— Това е прекрасно, нямам търпение да се запозная с тях и най-вече с Ричард. — Той заговори по-тихо: — Липсваш ми. Иска ми се да беше с мен. Мислех си да те взема, но не исках да те откъсвам от Габи. Въпреки това съжалявам, че не си с мен.

— Щеше да бъде прекрасно, но и аз се чувствам по същия начин заради баба.

— О, хайде, качи се на някой самолет и ела! Бъди с мен тук. Моля те.

— Не ме изкушавай, Майкъл. Знаеш, че искам, но баба обеща, че утре ще ми разкаже как е спасила живота на Анита… По-добре е да остана. Трябва да науча какво е нейното минало.

— Сигурно си права, но ужасно ми липсваш, мила.

— И ти ми липсваш.

* * *

Габриел засия, когато видя Джъстин да бърза към нея, и извика:

— Какъв балсам за старите ми очи си.

След миг Джъстин прегръщаше баба си и я притискаше към себе си.

— Много те обичам.

Като хвана под ръка Джъстин, Габриел каза:

— Ще изпия чаша чай, а ти?

— С удоволствие. Ще отида да го запаря и после ще ми разкажеш как мина срещата ти.

— Айше ще се погрижи, Джъстин. Не желае някой да шета в кухнята й, Суна е същата.

— Майкъл ти праща поздрави, каза, че е свършил работата си.

— Значи си говорила с него?

— Да, обади ми се преди около половин час.

Джъстин се усмихна на баба си и й стисна ръката.

— Вие двамата сте толкова различни и вече разбирам защо си допадате толкова много. Изпълнени сте с обич, състрадателни сте и хармонични.

— Ей, благодаря, скъпа, какви мили думи.

Джъстин последва баба си в антрето и попита:

— Да потърся ли Айше и Суна? Да ги помоля ли да приготвят чай?

— Да, и ги попитай, моля те, има ли шоколадови бисквити.

— Веднага се връщам, бабо.

Габриел застана на вратата на гостната, загледана след внучката си. Обичаше я толкова много, беше доволна, успокоена, че тази млада жена така упорито беше решила да я открие. Габриел се съгласи с идеята, че е било щастлива случайност, късмет, Джъстин да попадне на нея, но вярваше, че това влиза във великия план. Имаше хора, които щяха да го отрекат, които мислеха, че всичко е случайно, просто късмет, и нищо повече.

Габриел седна на дивана, облегна се, доволна, че е в тази красива стая, заобиколена с повечето от нещата, които обичаше. Прозорците гледаха към морето и в този час светлината се променяше, докато слънцето клонеше към далечния хоризонт. Стаята се изпълваше със смътни, златисти отблясъци, също както в гостната на Анита.

Отпусна се със затворени очи и се отдаде на спомени, както често правеше в този час на деня, и чу ясно цигулката, мелодията отекна в душата й.

Под затворените й клепачи се събраха сълзи и тя застана с изправен гръб, примигна и изтри сълзите си. „Няма нужда от сълзи“ — каза си и се усмихна лъчезарно на внучката си, която идваше към нея, толкова жизнерадостна и грациозна.

— Чай с лимон, шоколадови и джинджифилови бисквити — съобщи Джъстин, сядайки срещу баба си. — Е, бабо, кажи ми какво стана на срещата? Ще купят ли най-новите ти платове?

Габриел кимна и сините й очи светнаха.

— Цялата колекция, Джъстин. Новата фирма взима всеки образец от различни тъкани — памук, лен и коприна. И което е още по-хубаво, ще ги продават в цяла Америка. Те като че ли полудяха по мен… или по-скоро по платовете.

Баба й изглеждаше изненадана и Джъстин озадачено се загледа в нея за момент.

— Защо да не полудеят? Мотивите с лалета са сензационни. Поздравления, бабо, заслужи си успеха. — След това се приведе и съобщи: — Имам изненада за теб. Говорих с Ричард. Пристига след седмица… следващия вторник по-точно.

— О, това е прекрасно! Нямам търпение да видя него и малката Дейзи. Кой би си помислил, че ще доживея да видя правнуче?

— За теб ще бъде много вълнуващо, зная. Има и още, Джоан ще дойде с него, ще доведе и малкия си син Саймън, който е на годините на Дейзи.

— Ще бъде все едно сме си у дома, всички заедно, както едно време в „Индианско бърдо“. Винаги съм харесвала Джо.

Лицето на Габриел сияеше, докато говореше.

— Имам още една новина — продължи Джъстин. — Те двамата, имам предвид Ричард и Джо, най-накрая са гаджета. Тя е влюбена в него от дете и да си призная, не вярвах, че това ще стане. Но се случи.

— Каквото е писано, ще стане — промърмори Габриел, повтаряйки любимата си поговорка.

Вратата се отвори и Айше влезе, бутайки количката за сервиране, и възрастната жена я поздрави топло.