Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (17)

Шестнадесета глава

Майкъл Долтън седеше на терасата на „Чъраган Палас“ и пиеше бяло вино, докато чакаше Джъстин да събере багажа си.

Беше изправен пред дилема и се чудеше как да я разреши. Преди с Джъстин да излязат от вилата на баба му, за да дойдат тук, Анита го дръпна настрана и му каза да се погрижи за сметката на Джъстин в хотела. Когато възрази, баба му настоя.

Колебанието му се дължеше на впечатлението от Джъстин Ноулан. За няколкото часа, които тя прекара във вилата, той разбра, че е независима, със силен характер и много самостоятелна.

Искаше се доста кураж от нейна страна да дойде тук, без да разполага с адреса на Анита. Това също му показа, че тя много обича Габриел и че е била твърдо решена да я открие. Рискувала е, когато е тръгнала, нямала е представа какво ще се случи. Заключението, което си направи, бе, че Джъстин не е от хората, които разрешават друг да им плаща сметките.

И така, реши да действа по интуиция.

Засмя се в себе си, защото съзнаваше отлично, че я харесва много, че го привлича непреодолимо и не желае по никакъв начин да я разстройва.

Майкъл имаше слабост към брюнетки, въпреки това копнееше да грабне в прегръдките си тази висока, дългокрака блондинка, която възбуждаше у него такова сексуално желание, че направо се изплаши от себе си. Не беше негов тип и все пак сърцето му се разтуптя, когато застана близо до него в гостната, и после в моторницата, когато се разлюля от минаващи лодки, и Джъстин залитна към него.

Не беше от женкарите, нито пък прескачаше от жена на жена, дори на по-млади години. Беше придирчив и някак консервативен в предпочитанията си. Между любовните си истории дълго време беше оставал сам, а тази вечер изпитваше силно желание към Джъстин, макар че скъса с Ванеса едва преди няколко месеца. Ванеса. Джъстин. Боже, бяха толкова различни, колкото можеха да бъдат различни две жени…

Престана да размишлява и се изправи пъргаво, като видя, че Джъстин идва към него с усмивка на лицето. Забеляза веднага, че се е преоблякла. Сега беше със синя копринена блуза, морскосин панталон и син шал. Дългата й руса коса блестеше; беше се гримирала.

Той се усмихна и й поднесе стол.

Тя седна и каза:

— Извинявай, че се забавих, но реших да се преоблека… вечер тук захладнява. Както и да е, тук съм. Оставих багажа си при портиера и платих сметката. Всичко е уредено.

— Платила си сметката! Това означава, че ще ям бой от Анита.

— Образно казано, разбира се.

— Образно казано, да. Помоли да прехвърля твоята сметка на нейната. Но трябва да призная, че се поколебах, не ми се искаше.

— О, защо? — попита Джъстин и го погледна втренчено. Сега, когато беше пак с него, осъзна защо не престана да мисли за този мъж, докато беше в стаята и събираше багажа си. У него имаше нещо, което я привличаше, възбуждаше желание да го опознае по-добре.

— Реших, че си от жените, които не приемат да им се плащат сметките… че може би ще се обидиш.

— Нямаше да се обидя, но не бих ти разрешила да прехвърлиш моята сметка на тази на Анита, защото не е необходимо.

— Значи съм постъпил правилно.

— Да.

— Ще изпиеш ли чаша вино, преди да тръгнем?

— Една заради вълнението — засмя се тя.

Той също се засмя, схващайки веднага аналогията, и направи знак на сервитьора да донесе вино.

Попита Джъстин:

— Кога ще дойде Ричард да види Габриел?

— Веднага, щом се освободи. Има още цяла седмица работа по монтажа на инсталациите. Архитект е на нов, луксозен хотел в Батъри Парк. Гори от нетърпение да дойде, както можеш да предположиш.

Майкъл кимна. Изпитваше силно желание да разбере нещо повече за нея и след като бяха насаме, смени темата:

— Спомена един от филмите си, нещо за деца с пушки. За какво се отнася.

— Точно за това. Заглавието му е „Деца с пушки: малките войници на Африка“. Спечелих „Еми“ за него… Снимах го преди няколко години.

— Поздравления, за наградата, имам предвид. Съжалявам, не съм го гледал, но темата винаги ме е интересувала.

— Ще ти дам копие, ако искаш… но защо те интересува тази тема, Майкъл? — погледна го тя.

Преди той да отговори, сервитьорът донесе виното. Чукнаха се и Майкъл отговори:

— Предполагам, защото често съм ангажиран в някаква война. Най-различни войни.

— О, как така? Военен ли си?

Майкъл поклати глава и отпи от виното.

— С какво тогава си изкарваш хляба? — продължи да пита Джъстин, изненадана сама от себе си.

— Управлявам охранителна компания. Главният офис е в Манхатън, имам още два — един в Лондон и един в Париж. Всъщност следвах право, после история, дипломирах се, но не станах адвокат, за изненада на родителите си.

— Мога да си представя. Значи твоята майка е дъщеря на Анита.

— Да. Казва се Корнелия и също е адвокатка. — Подсмихна се. — Е, учила е право в Харвард, където се е запознала с Лари Долтън, моя баща. Дипломирала се е, но не е практикувала. Влюбила се, омъжила се и много бързо ме родила, след това и сестра ми Алиша.

— И ти ли си завършил Харвард? — попита Джъстин, изпълнена с любопитство, и осъзна изведнъж, че изпитва необходимост да разбере какъв е в действителност.

— Да, и следването ми беше много интересно. За щастие разбрах, че не ставам за адвокат. Един ден имах нещо като просветление. Осъзнах, че изпитвам силен патриотизъм и трябва да служа в Сикрет Сървис. Исках да служа на родината си. Точно това и направих.

— Значи стана агент в Сикрет Сървис? — вдигна тя вежди.

— В края на краищата, да. Преминах много сериозен курс на тренировки в академията във Вашингтон.

— Охранявал ли си президента?

— През последната година на работата ми там. Претърпях инцидент, нямах късмет и окото ми пострада. Зрението ми намаля и очевидно не бях годен да пазя президента или някой друг. Затова предприех следващата стъпка. Напуснах службите и основах охранителна компания, но работя главно на бюро, управлявам бизнеса. От време на време обикалям моите офиси… — Майкъл прекъсна, понеже телефонът му зазвъня. — Ало?

— Майкъл, баба ти е. Къде сте? Да не се загубихте?

— Не, бабо — засмя се той. — Съвсем скоро ще дойдем.

— О, добре. Габи и аз… ами, липсвате ни.

— До скоро. — Като прибра телефона в джоба си, Майкъл погледна Джъстин, все още усмихвайки се. — Нали разбра?

— Да. Двете не са ли направо изумителни?

Майкъл я погледна внимателно и кимна.

— Обзалагам се, че си очаквала да намериш две стари дами с проходилки, но попадна на две сладурани, издокарани с рокли на „Валентино“ и на високи токчета. Готови за подвизи, както би се изразила Габриел.

— Наистина очаквах това и останах изненадана.

* * *

Движението през Босфора беше намаляло, вълнението — утихнало и пътуването до азиатския бряг мина много по-леко. Майкъл зададе на Джъстин много въпроси — за Ифет, как я е открила, какво са предприели двете, за да намерят Габриел.

Тя му отговаряше бързо с обичайната си откровеност и той се възхити на нейните находчивите идеи, изобретателност и упоритост.

— Свалям ти шапка, Джъстин — каза, когато тя свърши с обясненията. — Идеята за обява е направо блестяща. Освен да привлечеш внимание към себе си и да предупредиш Анита, че си тук, мисля, че молбата към жителите на Истанбул да ти разкажат техните истории за града е била… и е… интересна. Сигурен съм, че моята баба знае много истории, които ще ти разкаже.

— Тогава тя ще бъде моята първа събеседница — усмихна му се Джъстин. — В известен смисъл един документален филм също разчита на късмет. Дойдох тук, за да намеря Анита и чрез нея — баба. Но не исках да влизам в лични подробности с Ифет, затова й казах, че проучвам идеята за документален филм. Но само се оправдах така, докато не започнах да обикалям града и осъзнах неговата пленителна история. При мен това е съвсем естествено.

Майкъл кимна, погледна я за миг с леко присвити очи и попита:

— Да си била случайно на терасата на „Чъраган Палас“ миналия петък? Късно следобед?

— Да, бях. Защо?

— Забеляза ли един мъж, който те зяпаше влюбено?

Тя го изгледа дълго и възкликна:

— Да, забелязах. Приличаше на англичанин и постоянно ми хвърляше погледи. После при него дойде друг един — висок, тъмнокос. О, боже! Ти ли беше? Не исках да окуражавам онзи мъж, затова не му обърнах никакво внимание. Пишех си бележките и забравих за него, и затова не те видях в лице.

— Аз също не се оглеждах, защото щеше да бъде невъзпитано и може би щях да те поставя в неудобно положение. Той е безобиден, просто харесва хубави жени, но само ги заглежда, Джъстин. — Майкъл се подсмихна. — Щастливо женен е.

— Значи е твой приятел?

— Клиент и приятел.

Майкъл се облегна, по лицето му мина странно изражение и взе да клати глава.

Джъстин, която остро чувстваше присъствието му и забелязваше всичко, попита:

— Какво има? Изглеждаш изключително странно.

— Изведнъж си спомних нещо много ясно. Моят приятел ме караше настойчиво да се запознаем с теб и да те поканим на питие. И ако беше успял, щеше да се наложи да дойда с него при теб. Щяхме да се представим. Ти нямаше да знаеш моето име, но аз твоето щях да знам. Джъстин Ноулан от години има място в моя живот.

— И ако го беше чул, щеше да ми кажеш, че си внук на Анита, че познаваш баба ми и пак опираме до късмет.

— Точно това си мислех — отговори той и поклати отново глава. — Пропуснат шанс.

— Вярно е, но пък късметът не ме изостави… — Замълча изведнъж и се загледа в морето.

Майкъл забеляза и попита:

— Сега твоето изражение стана странно. Какво си помисли току-що?

— Чудя се в живота всичко ли е… късмет? Случайности, късмет, премеждия, изпитания, които те връхлитат изневиделица?

— Не знам, но на мен ми се е налагало да се справям в живота с много случайни стечения на обстоятелствата, лични и професионални… ненадейни срещи, които са се оказвали от голямо значение, радвал съм се и на късмет.

— Моята баба не вярва в случайността в живота. Според нея има божествен план. Когато бяхме малки, обичаше да повтаря думите на онази песен: „Бъдещето е пред нас. Каквото е писано, ще стане“. Каза на Ифет, че по божия воля сме били този следобед на Босфора, по божия воля и тя е била там, и затова сме се намерили.

— Предполагам, че по божия воля се е случило този петък, а не миналия.

„По божия воля съм в Истанбул, а не в Париж“ — помисли си той. По принцип беше планирал пътуване до Париж, за да се срещне със своите френски клиенти, но после най-неочаквано промени намеренията си и реши да дойде тук, без никаква специална причина. И това ли беше късмет?

Джъстин попита:

— Баба ми разказвала ли ти е много за мен? Имам предвид, че по думите ти от години имам място в живота ти.

— Да, тя говори за теб от време на време от много години, дори преди това нелепо отчуждение, преди проблема с майка ти. Знаеш ли за какво става въпрос?

— Не знам, Майкъл, но непременно ще разбера. И съм напълно убедена, че вината е на майка ми, а не на баба.

— Не бих се изненадал — съгласи се Майкъл. — Пристигнахме. Шюкри ще ни помогне за багажа.

* * *

След няколко минути вратата се отвори и баба й застана усмихната на прага на нейната ялъ.

— Нямаш много багаж, скъпа — удиви се Габриел.

— Пътувам с малко багаж, бабо — обясни Джъстин, спусна се към нея и я прегърна.

Майкъл се обърна към Шюкри:

— Подай ми саковете, моля те, и много ти благодаря. Повече няма да имаме нужда от теб тази вечер. Ще се видим утре сутринта.

Шюкри кимна усмихнато и изчезна зад завесата от увиснали клони.

Габриел поведе внучката си вътре, като й говореше:

— От години това е моят дом, скъпа, и мисля, че ще ти хареса.

Майкъл се обади:

— Разбира се, че ще й хареса. — Влезе заедно с тях и внесе двата сака на Джъстин. — Оставям ви за малко. Трябва да се обадя по работа в Ню Йорк. После ще вечеряме заедно.

— До скоро — промърмори младата жена. — Благодаря ти, Майкъл.

— За мен беше удоволствие.