Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (5)

709

Вечерта, когато Ориол получи най-престижната награда в цялата си кариера, Сара и Макс пристигнаха първи. „За да заемем места на първия ред“, каза Макс, преди да узнае, че приятелят им е запазил четири кресла в официалната зала на големия салон „Гауди“, където щеше да се проведе церемонията по връчването на отличието. Четири кресла, въпреки че им бяха нужни само три — бяха решили да доведат Пол с количката, предчувствайки, че на най-интересното място ще му се доспи и ще плаче и затова би било по-добре да има къде да го оставят да си легне. Айна обаче се държа много добре. Изтърпя цялата церемония много мирна и сериозна, без да мърда от стола си и само веднъж изпусна една толкова силна прозявка, че накара да се засмее съветника по култура, седнал на предния ред. После, по време на коктейла, яде толкова много и толкова бързо, че й стана лошо.

Сара завърза повече светски контакти, отколкото през целия остатък от живота си. След толкова години отново видя Ортега и го намери поостарял, но все така мил, великодушен както винаги, много горд да каже, че е бил учител на главния герой на вечерта, а може би и малко засегнат, но тя не смееше да го твърди открито. Беше сам и носеше доста старомоден морскосин костюм.

— Мразя такива неща — каза й той. — Ако не беше заради Ориол, нямаше да дойда.

Срещна отново и някои колеги. Те водеха разгорещен спор относно новите европейски директиви, които позволяваха на производителите на шоколад да използват в продуктите си до пет процента растителни мазнини, различни от какаовото масло. Някои го тълкуваха като възможност, а други като катастрофа с космически размери. Сара споделяше второто мнение, но нямаше желание да се впуска в безсмислени спорове. Неусетно се оказа в една група с директора на списание „Фогонес“, който веднага щом я видя, й предложи да сътрудничи на изданието със статии за история на сладкарството. „Едно птиченце ми каза, че си историчка“, добави той. И Сара, поласкана, обеща да помисли сериозно за предложението и прибра в джоба си визитката с името му, електронния адрес и директния му телефон.

През това време Макс беше с децата, образувайки нещо като любопитен остров сред мекия син океан на мокета. Отдалече различаваше главата на Ориол да се извисява над тълпата, която го чакаше, за да го поздрави. Виждаше го как се усмихва и ръкува, прави си снимки с дами, блестящи като коледни елхи, разговаря с високопоставени личности, с които го запознават, прегръща президента на Сладкарската гилдия, получава поздравления от кмета или се среща с известни готвачи, с които си приказва като със стари приятели. Много бавно, със скорост от един сантиметър в минута, Ориол се приближаваше към Макс, който търпеливо изпълняваше ролята си на баща на твърде малки деца, за да е ясно защо са ги довели там.

Ориол се приближаваше, но не беше близо, а Айна имаше бърза и неотложна нужда:

— Тате, ака ми се — решително му съобщи тя.

Макс зададе онзи безполезен въпрос, който задават всички родители в подобна ситуация:

— Не можеш ли да потърпиш малко?

Но за детето беше съвсем ясно:

— Не. Ака ми се сега.

Макс предприе сложна експедиция по меките коридори на хотела, като тикаше количката. От дръжката й висеше чанта с нещата на Пол и за нея се бе хванало момиченцето, което повече не можеше да стиска. По чудо пристигнаха навреме. Айна влезе в една от женските тоалетни, без да затваря вратата, и започна да предава на живо подробна хроника на операцията: „Вече излиза, татко, излизаааа!“. Пол хленчеше, защото от силното друсане се бе събудил и не можеше да заспи отново. Освен това беше жаден, а шишето му за вода с две дръжки за съжаление беше празно. Макс извади детето от количката, влезе с него в мъжката тоалетна и му сипа вода. След като пи с жажда на човек, прекосил пустинята, Пол се отпусна на гърдите на баща си, подпря глава на дясното му рамо, затвори очи и го остави да го люшка десет минути, докато накрая дълбоко заспа.

Айна с голямо оживление продължаваше хрониката си:

— Тате, направих цяла купчина. И е зелено.

Макс даваше указания отвън, докато няколко посетителки на тоалетната, облечени както може да се очаква в такъв луксозен хотел, го гледаха с огромно неодобрение, може би защото бяха от онзи тип хора, които в живота си не са имали нищо общо с ничии зелени изпражнения.

— Избърши се добре, миличка, хвърли хартията в клозета и пусни водата!

— Да, тате.

— И си измий много добре ръцете!

— Добре, тате.

Зеленият цвят не беше никак успокоителен, главно защото сега стомахът на детето беше празен (в истинския смисъл на думата) и то отстояваше правото си да се върне в салон „Гауди“ и да продължи да се тъпче до пръсване със сладки и солени лакомства и да се налива с портокалов сок. Макс се чувстваше на ръба на физическите си и емоционални сили.

Когато се върна в салона използва, че Пол най-сетне спи, а Айна поглъща всичко, което види пред очите си, за да поговори с Ориол за десетина минути. Честити му наградата с искрена и силна прегръдка, каза му, че със Сара се чувстват много горди от всичко, което е постигнал, и му представи двете си деца в един твърде неподходящ момент (Айна гледаше заспало, а Пол беше зачервен като домат, изпотен вир-вода и спеше като пън). Ориол го попита как върви работата му и Макс накратко обобщи последните петнадесет години, прекарани в Департамента по биохимия на храните към факултета по химични науки на Барселонския университет:

— Все едно и също.

После Ориол отбеляза, че е жалко, дето не могат да се видят за по-дълго и да си кажат толкова много неща, които имат да си казват, и се поинтересува дали на другия ден вечерта Макс случайно би имал малко време. Той самият щял да се освободи от ангажиментите си за два часа и можели да ги използват, за да…

— Утре? Не, невъзможно — отсече Макс. — Утре сме на опера в „Лисео“, знаеш, че това е свещено. — И пред опасността да е бил твърде рязък добави: — Защо не дойдеш с нас?

— Остави, остави! — Ориол шумно отхвърли идеята. — Аз не разбирам от опера.

— Няма нищо за разбиране, Ориол. Музиката е универсален език.

— Недей, недей!

— Освен това утре ще изпълняват Доницети. Лесно е, лесно е дори за новак като теб.

— Може би другия път — приключи той, защото не обичаше никъде да се чувства чужд. А след това си тръгна, защото една госпожица в сако дойде и му прошепна на ухото, че медиите го очакват. С най-добри намерения каза на приятеля си: — Чакай ме тук, веднага се връщам.

Но Макс не го изчака, защото знаеше какво значи това, макар че самият той беше от кротките хора, от онези, които винаги чакат другите да свършат. Тогава Айна каза, че отново много я боли коремът и баща й реши, че й стига толкова. Намери Сара, много доволна и много красива, да разговаря с чаша шампанско в ръка с някои от най-известните сладкари в Барселона и й каза да не се притеснява за нищо и че се прибира вкъщи.

— В такъв случай идвам с теб — каза тя.

— Не, не, ти остани! За теб това кошмарно събиране е служебен ангажимент. Аз си тръгвам, защото децата са нетърпими и имам чудесно извинение.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, дума да не става. Ако много закъснееш, си вземи такси, моля те. Да не ти хрумне да се връщаш пеша. Помоли на рецепцията да ти го поръчат.

— Добре — Сара отново си помисли какъв късмет има с този мъж. С всеки друг нещата щяха да бъдат различни.

— Приятно прекарване — й пожела Макс, преди да си тръгне, бутайки количката с една ръка и хванал с другата Айна, която поздравяваше всички като истинска принцеса.

Сара не можа да избегне онзи странен гъдел в стомаха, докато гледаше как семейството й се отдалечава, но за щастие чувството отмина, щом ги загуби от поглед, а президентът на гилдията каза, че пралините на сладкарница „Ровира“ са най-добрите в цяла Барселона и добави, че всяка година купува от там халва, за да я изпрати на председателя на правителството на Каталуния като личен подарък.

Почти всички политици, които придаваха на събитието дух на институционална тържественост, вече си бяха тръгнали. Официалните гости се тълпяха във фоайето с желание да приключат по-бързо разговорите си и да се приберат вкъщи, без да трябва повече да се усмихват. Вътре бяха останали само неколцина колеги и приятели, които отдавна не се бяха виждали. Вече по-спокоен, Ориол сновеше напред-назад сред журналисти и почитатели, но също поглеждаше към вратата. Сара мислеше вече да си тръгва, когато получи съобщение на мобилния си телефон. Беше от Ориол и гласеше: „709“.

Сбогуването й отне известно време, макар че целта й не беше да обърне внимание на всеки, а по-скоро — да не пропусне някого. Не откри някои хора, като например любезния президент на гилдията, на когото се чувстваше задължена, но им изпрати поздрави по други от присъстващите. Излезе от големия салон „Гауди“ много възбудена, както винаги, когато й предстоеше среща насаме с Ориол. В опит да достигне до асансьорите се загуби по някакъв много дълъг коридор и се наложи да се върне и да попита един сервитьор, който я отведе до правилното място. Дори натисна вместо нея бутона за седмия етаж. „Ако исках да убия Ориол, този човек би бил идеалният свидетел на обвинението“, помисли си тя.

Цялата операция от получаването на съобщението до пристигането й на седмия етаж продължи около дванадесет минути, които за Ориол сигурно представляваха цяла вечност, затова измина бегом последната отсечка между стаи 730 и 709. Врата на 709 се отвори още преди тя да почука. Вътре я чакаше Ориол, все още облечен със смокинга от церемонията и с онази закачлива усмивка на лицето. Затвори вратата и в същия миг я притисна от вътрешната й страна и я целуна жадно и болезнено. Извисяваше се над нея въпреки високите й токчета и трябваше да се наведе, за да я целуне. Приличаше на насекомо, разкъсващо жертвата си за вечеря. Сара се освободи от обувките, остави чантата си на пода и изпусна дълга въздишка. След всяка среща с Ориол изпитваше болезнено чувство на празнота от отсъствието му и сега я изпълваше непреодолимо желаеше да бъде възнаградена за търпението си. Без да отделя устните си от неговите, тя смъкна надолу роклята си. Носеше прашки, които си бе купила само преди няколко дни с мисълта за него, и сутиен без презрамки, който подчертаваше все още съблазнителните й рамене. Ориол се нахвърли на тях със стръв на хищник, на вампир. Раменете, шията, брадичката, отново устните на Сара. Хиляди пъти мечтаните устни на Сара Ровира. Тя обви врата му с ръце, сякаш искаше да го удуши, докосвайки с палци адамовата му ябълка — все така я привличаше, — оградена със светла кожа, едновременно остра и мека, която винаги й напомняше за корема на влечуго. Сега, когато беше слязла от височината на токчетата си, адамовата ябълка на Ориол беше на височината на очите й, удобна позиция за нападение.

— Почакай малко, още не съм съвсем свободен. Чакат ме група френски журналисти — каза той с учестено дишане. — Защо не си сипеш едно питие и не ме изчакаш в леглото? Няма да се бавя.

— Все същият. Ако се забавиш, ще заспя.

— Ако заспиш, ще намеря начин да те събудя.

Ориол се забави повече от два часа и Сара имаше време за всичко. Да проучи мястото — луксозен апартамент на два етажа с прекрасен изглед към олимпийското пристанище и морето. Жалко бе, че е нощ и че нямаше да се събуди зад тези прозорци. После дълго време се съзерцава в огледалото, преценявайки незабележимите следи, които двете бременности бяха оставили върху все още младото й и гъвкаво тяло. Помириса всички шишенца в банята, взе си душ и се подсуши с един от двата халата с емблемата на хотела. Сипа си питие, както Ориол й бе препоръчал, от една бутилка, поставена в кофа за шампанско до краката на леглото, но го остави веднага щом се вмъкна под чаршафите. Остана съвсем неподвижна, заслушана в собственото си дишане и в нетърпеливото туптене на сърцето си. Усещаше възбуда от шума на всички приглушени стъпки, преминаващи по коридора.

Изведнъж се сети за Макс и се обади вкъщи, за да разбере дали всичко е наред. Гласът на съпруга й както винаги я успокои. Всичко върви като по вода, каза Макс, децата спят, а той чете в хола в очакване да му се доспи. Единствената неприятност била, че Айна имала разстройство, била ходила безброй пъти до тоалетната, но й бил дал една голяма лъжица от онзи вълшебен сироп, така че нямало за какво да се притеснява.

— А ти? Там ли си още? — попита Макс.

— Да — отговори тя. — Това ще продължи дълго. Започнахме един от онези безкрайни спорове.

Макс не поиска никакво обяснение. Ако беше поискал, Сара не знаеше какво да му отговори и може би щеше много да се притесни. Той само повтори отново: „Приятно прекарване“. Но този път добави и още една дума: „Приятно прекарване, мамче“.

След като затвори телефона, страшно й се доспа. Ориол беше излязъл преди повече от час и трябваше скоро да се върне. Сигурно журналистите го бяха задържали, какви досадници! Обикновено Ориол се стремеше да избягва доколкото е възможно срещите си с медиите, но тази вечер беше длъжен да се представи добре пред всички, също както и тя се чувстваше длъжна да го изчака да приключи. Това бе цената той да е известен човек, а тя да е тайната любовница на известен човек. Струваше й се справедливо.

Покри се леко с пухената завивка, която миришеше на чисто и на скъпо, и изведнъж си припомни онази, другата стая 709 в Париж. Споменът я удари като гръмотевица. Наистина ли беше 709? Защо изведнъж си спомни така ясно? Не се бе сещала за това никога досега, но трябваше да признае, че съвпадението беше чудесно. 709. Колко прави 7+9? Шестнадесет. 1+6. Тоест 7. Седем е нейното щастливо число или поне винаги си бе мислила така, още от малка. Това е глупост, но не може да забрави, че Айна се роди на седмо число, че самата тя е родена през седмия месец, че годините, завършващи на седем, винаги са били хубави в живота й, а в момента се намира на седмия етаж на най-луксозния хотел в града и чака най-любимия си мъж на света.

Сара си помисли за предметите, които морето изхвърля на плажа, без никой да знае откъде идват и какво представляват. Стори й се, че цифрата 709 е като онези необясними съкровища. А в онази, другата стая 709 в хотел „Мадлен“ в Париж — сега ясно си спомня номера 709 — бяха безумно щастливи. Беше в годината на Олимпиадата в Барселона, Ориол бе управител на сладкарница „Фошо“, а Макс и Сара — двама туристи, съвсем типични за град, в който има толкова много за гледане.

Макс се побъркваше по парижките музеи. Три поредни дни пожела да иде в Лувъра и въпреки това не му омръзна да гледа картини, скулптури и мумии. Пред всяко произведение прекарваше поне по петнадесет минути. Искаше да знае всичко, да прочете всичко, да види всичко отблизо, отдалече, отново отблизо. Втория ден Сара го помоли да отиде сам и остана да спи в дома на Ориол. Събуди се почти в дванадесет, намери голям термос с кафе на масата в кухнята заедно с панерче кроасани с прекалено много масло и бележка от Ориол, в която пишеше: „Ако някой няма какво да прави по обяд, да ми се обади на…“ и служебния му номер. Тя остана там почти до един. Прерови няколко чекмеджета в търсене на следи от жена в апартамента, но не намери нищо. Явно Ориол не се интересуваше от французойките. После се облече и взе метрото до площада на Мадлената. Щом излезе от станцията, забеляза, че точно до изисканото и скъпо заведение, в което работеше приятелят й, има хотел. Сякаш предварително го бе планирала, влезе и попита на рецепцията дали имат свободна двойна стая „със семейно легло“ и колко струва.

— Oui, madame^[1] — отговори служителят с усмивка на непресторена любезност и поиска паспорта й.

Щом влезе в стаята, Сара взе телефона от нощното шкафче и набра номера, оставен от Ориол. Предложи му да си измисли някаква причина, за да си вземе свободен целия следобед, и му каза, че го чака в стая 709 на съседния хотел.

— Гола — добави тя.

Ориол, с престорено делови глас, отговори само:

— Oui, madame, naturellement.^[2]

Дойде само след половин час. Носеше кутийка с четири пастички и имаше такава ерекция, че следобедът обещаваше да е чудесен. Веднага й каза:

— Ти си луда.

Тя се съгласи с него, докато го целуваше.

Беше най-прекрасният следобед, който бяха прекарвали заедно. Беше им за втори път, но очакването, споменът и желанието дадоха своето. От онзи път в стаята на Сара беше изминала цяла вечност от две години.

Легнала напряко на леглото с увиснала назад глава и коси, разпилени върху мокета, с крака върху раменете на Ориол и кръв, туптяща в слепоочията й, Сара завиждаше на устрема на напорите му, на онази сила и активност, с които природата е надарила мъжкия пол. Би й се искало за миг да усети какво е да имаш мъжки атрибути, да разбере какво усещат мъжете при проникване или при оргазъм. La petite mort^[3], го наричат французите. Една малка смърт, която вероятно бе много различна от нейната и тя никога — по някаква тайнствена причина — нямаше да изпита.

Когато свършиха, легнали на леглото вече в правилна посока, изядоха пастичките — две лимонови и две шоколадови, — много добре подредени в кутия. Четири, по две за всекиго, придружени от бутилка бяло вино, което бяха забравили да сложат в минибара и затова не бе достатъчно охладено. После започнаха отначало. Мислеха, че този път всичко ще бъде по-бавно, но промениха мнението си, когато един от пръстите му се плъзна разсеяно между двете й задни полукълба и започна да търси нови възможности.

— Някой ден ще ми позволиш ли да вляза тук? — попита Ориол.

— Някой ден? — засмя се тя. — Трябва ли да искаме разрешение от някого?

— Ами ако не ти хареса?

— Щом е с теб, ще ми хареса.

— Ами ако те нараня?

— Тогава ще викам.

— Не се ли страхуваш?

— Да, и затова искам да го направиш.

— Сега ли?

— Вече закъсняваш, Ориол Пайрот.

Ориол се побъркваше от всичко, което Сара правеше или казваше. Никоя, никоя, абсолютно никоя не беше като нея в леглото. Тя влагаше много от себе си и беше добра. Много добра. Провокираше го. Правеше го друг човек.

— На Макс също ли говориш такива неща? — попита Ориол.

— Млъквай, глупчо! За това не се пита.

Втората част от следобеда беше дори по-хубава от първата. В живота имаме само един шанс да направим нещо за първи път и те се възползваха добре. След един така активен следобед с толкова оргазми, колкото човек може да си представи при две млади тела като техните по онова време, се нуждаеха от малко освежаване.

— Ще влезеш ли с мен под душа? — попита Ориол с чаровна усмивка, показвайки главата си през вратата на банята.

И тя покорно го последва.

— Ще ми сапунисаш ли гърба? — попита я той.

И тя го сапуниса.

— А сега отпред?

А после:

— Затвори очи! — В тъмнината почувства неговите ръце да я сапунисват толкова бавно, сякаш времето бе престанало да съществува, сякаш това нямаше никога да свърши. Де да можеше наистина да стане така, защото желанието на Ориол отново откриваше тялото на Сара и той отново дишаше учестено, а тя се усмихваше поласкана, че има толкова очевиден ефект върху него.

— Не ти ли беше достатъчно? — прошепна в ухото му.

— С теб, никога — отвърна той.

Беше капнала, но направи усилие да продължи.

— Ако искаш да спра, само кажи — добави Ориол.

— Никога няма да ти кажа да спреш — бе нейният отговор.

Искаше той да продължи, разбира се, че искаше. Сара бе решила, че никога няма да отказва нищо на Ориол. Така започнаха отначало под водните струи на душа. Тя с всички сили се държеше за една халка за хавлии, поставена на най-удобното възможно място, а той се опитваше да запази равновесие, за да не се подхлъзне и да падне по лице. Преди края, когато Сара с ръце и бедра се притискаше о тръпнещото му тяло, а носът на Ориол докосваше ухото й, за първи път настъпи лека промяна в сценария.

— Господи, колко много ми липсваше! — прошепна Ориол.

А тя отвърна със смях:

— Че защо? Аз винаги съм тук.

Това беше единственият момент на слабост, а бе едва вторият път от тринадесет. Сара винаги си водеше сметка, беше специалист в това. Тринадесет, без да брои онази вечер с наградата, която тогава още не бе дошла… Унесена в спомени, тя отново бе в Париж. Докато сушеше косата си с ръчния сешоар, Ориол я попита:

— Ще кажеш ли на Макс къде си била този следобед?

— Да, разбира се, с теб — отговори му с толкова логична непринуденост, че положи основите на бъдещия живот на тримата от онзи момент нататък.

И както винаги изобщо не сгреши.

* * *

Ориол пристигна много късно в стая 709 на хотел „Артс“, уморен от усилието да се прави на симпатичен пред хора, които се преструваха, че го познават, въпреки че не знаеха нищо за него. Изигра добре ролята си — роля на човек, който се прави на такъв, какъвто другите искат да бъде. Уморително. Когато влезе в стаята, Сара спеше като бебе. Възползва се, за да се освободи от смокинга и обувките, прав до прозореца изпи изоставена от нея чаша, мислейки какво да прави — дали да я остави да спи или да я събуди. Реши да я събуди, не искаше Макс прекалено много да се тревожи дали тя ще се прибере преди разсъмване. Свали слиповете си — маркови, — плъзна се под чаршафите и постави голямата си топла ръка на кръста на Сара. Все още спяща, тя се обърна леко, разтвори бедрата си и се усмихна. Ориол сграбчи дребното й тяло и я обърна по корем. Познаваше всеки сантиметър от нея, знаеше какво трябва да прави. Искаше да го направи. Притисна леко корема й, почувства задните части на Сара с кожата си, потърси вагината й отзад и проникна в нея с лекотата на човек, познаващ добре пътя.

Сара издаде лек стон със затворени очи, сякаш сънуваше, сякаш страдаше (но не много) и не помръдна нито един мускул. Тялото й беше отпуснато като парцалена кукла и както винаги беше на услугите на Ориол, точно както искаше и той. Докато дишането му се учестяваше, той зарови нос в косата й и каза:

— Тази вечер не можех да престана да те гледам. Беше прекрасна.

Сара се усмихна още по-широко, със затворени очи, щастлива от случващото се. Все още бяха във форма, въпреки изминалото време. Вече не бяха онези двадесетгодишни младежи, но сега можеха да предложат повече от онзи следобед в Париж. Животът дава плам, отдаденост, сила и безразсъдство, когато няма какво друго да даде. Опитът е вид знание и като всичко ценно се постига бавно. Сега и двамата бяха помъдрели, макар че бяха по-предпазливи.

— Бих искал да те имам до себе си — добави Ориол.

— Ти ме имаше. Винаги си ме имал — отвърна тя, като се преструваше, че не забелязва странното нацупване в знак на несъгласие по устните на великия герой на вечерта.

Веднъж, преди много години, тя му бе признала:

— Да ме любиш с все сила и онези три или четири секунди на пълна и абсолютна забрава преди оргазма — това е нещо, което ми напомня най-хубавото на този свят. Младостта, щастието, пълнотата, радостта и желанието за живот. Обещавам ти, че ще го помня дори на смъртното си ложе, когато това тяло, което си притежавал, се превърне в жалки останки, и ще отнеса спомена в отвъдното като най-скъпия подарък, който животът ми е направил.

Продължаваше да мисли така, въпреки изминалото време.

В стая 709 на хотел „Артс“ сексът беше както винаги — прекрасен. Може би годините ги бяха научили да бъдат малко по-разумни. Вече не викаха, както някога, а той се нуждаеше от няколко часа, за да влезе отново във форма. Това наистина се бе променило: сега двойните сесии бяха немислими. Още по-малко тройните.

Ориол поднесе нещо за пиене, тя облече хотелския халат и седнаха да пият мълчаливо и да наблюдават тъмното море.

— Знаеш ли, че имам един излишен билет за самолет? — изведнъж й съобщи той. — И е за първа класа! Организаторите мислели, че ще дойда с придружител и ми изпратиха два билета. Ще дойдеш ли с мен?

Тя го погледна с присвити очи, за да долови някаква ирония в тона му. Нямаше такава.

— Сега за къде заминаваш?

— За Токио.

— Токио ми се струва малко далече, Ориол.

— Никога ли не ти се е искало да напуснеш Макс?

— Никога.

— Дори и в началото ли?

— Не.

— Дори когато се връщаш, след като си спала с мен?

— Тогава още по-малко.

— Дори когато си спала с мен и трябва да легнеш при него? Нали няма да ме караш да повярвам, че в леглото с Макс се чувстваш така добре, както с мен?

— Не искам да говориш така за Макс. Не го заслужава.

Замълчаха, за да изчакат нещата да се върнат по местата си и това, което не биваше да бъде изречено, да се разтвори в тишината.

— Трябва да се прибираш рано, нали?

— Рано? Часът е почти пет сутринта!

Последна глътка преди последното предложение.

— Ще влезеш ли под душа с мен?

Докато той беше в банята и пускаше душа, Сара остана до прозореца, вкаменена от паника. Мислеше за последствията от случилото се. Стая 709 в хотел „Мадлен“, душът, прошепнатите на ухо думи, които още не се бяха заличили, двата билета за Токио в първа класа, хода на годините, празното място до Ориол, нейните две деца, Макс, заспал на креслото за четене, докато я чака.

Беше прекалено късно, когато реши, че този път Ориол ще остане сам под душа. Нямаше смелост да се сбогува. Би било много тъжно, много смешно. Не би намерила подходящи думи. Облече се мълчаливо, събра си нещата и си тръгна.

Прибра се вкъщи пеш, но се отклони на кея на морската гара за момент, за да поседи, да погледа морето и малко да се успокои. Главата и сърцето й бяха пълни с неразрешими проблеми. Съмнения — не, нямаше съмнения. Винаги бе знаела какво точно иска — да се върне вкъщи при мъжа си. Беше друг въпрос дали в онзи миг, в шест без петнадесет сутринта, един четвъртък на април на 2004, има желание да го направи.

Пристигна вкъщи след разсъмване с торбичка току-що извадени от фурната щрудели, които продавачката още не бе поставила на витрината. Завари Макс заспал в креслото за четене на запалена лампа. Взе си бърз душ, приготви две чаши топъл шоколад и го събуди колкото се може по-нежно, за да му съобщи, че закуската е готова на масата.

— Как мина снощи? — пожела да узнае той.

— Прекрасно.

— Добре ли прекара?

— Много добре.

— Радвам се, мамче.

Следващите седмици бяха непоносими. Сара реши, че най-добрият начин да се пребори със собствените си противоречия е да се затвори в себе си. Макс й пречеше по всяко време, не можеше да го понася, дразнеше я всяка дума, излизаща от устата му, но беше достатъчно зряла, за да си даде сметка, че най-големият недостатък на мъжа й е, че не е Ориол Пайрот. Говореше възможно най-малко, за да не го нарани, за да не каже нещо неуместно, а през това време чакаше да й мине задушаващата вътрешна болка. Беше се превърнала в чудовище. Макс обаче доказа, че има безкрайно търпение.

Два месеца й бяха нужни, за да спре непрекъснато да гледа мобилния си телефон. Очакваше новини от Ориол, да я помоли нещо, да изрази колко е безутешен, задължително в същата степен като нея. Но нямаше нищо. Само мълчание и пак мълчание. Може би бе обиден от начина, по който тя напусна стая 709. Може би не беше толкова отчаян колкото нея. Мълчанието продължи повече от осем години, което можеше да означава само две неща: или бе наистина много сърдит, или вече беше забравил за нея. И двете положения бяха непоносими. Въпреки изминалото време болката от отсъствието му се съживяваше твърде лесно. Беше като копнежа — винаги жив, винаги там. Така продължи до вечерта, когато след вечеря, пред телевизора, Макс откъсна поглед от книгата си за рисковете от полиморфните трансформации и каза, сякаш бе най-обикновеното нещо на света:

— А, мамче, за малко да забравя! Знаеш ли кой ми се обади? Ако ти кажа, няма да повярваш. Пайрот. Каза, че е в Барселона и вдругиден вечерта е свободен. Поканих го на вечеря. Нали си съгласна? Не ти ли се иска да го видиш? Отдавна не сме се събирали.

* * *

Сара се готвеше да напусне тайната си наблюдателница, когато отново седна, защото точно в този момент Макс каза:

— Знаеш ли, Ориол, бих искал да ти разкажа нещо сега, когато виждам, че си толкова влюбен в Хина и най-сетне си направил нещо полезно в живота си.

Подобно встъпление гарантира вниманието на събеседника. Никой не би дръзнал да си тръгне, преди да разбере какво иска да каже Макс. Ориол изчаква приятелят му да заговори. Сара също, скрита зад живия плет.

— Не искам да ти прозвучи драматично. Знаеш, че не съм привърженик и не понасям високопарни речи. Не искам да се правя и на загадъчен. Само да ти кажа, че съм в течение на сексуалните ви срещи със Сара в продължение на години. Ако не се лъжа, последната беше в хотел „Артс“ онази нощ на твоята блестяща награда. Почакай, не казвай нищо, едва започвам. Моля те, сипи си още вино. Не искам да мислиш, че очаквам извинение или че ще извадя оръжие и ще направя нещо безразсъдно като измислените съпрузи. Аз съм от кръв и плът, Ориол, малко глупав, но имах късмет, че ти даде на Сара онова, от което аз дори не знаех, че има нужда. Нещата са сложни, а изминалото време не ги прави по-прости. Не знам дали и с теб става нещо подобно, но с течение на годините осъзнавам, че ставам странен, сякаш ми убягва същността, разбираш ли ме? Ти си харизматичен тип, богат, известен, красив. Освен това си и непоносим, но искрено смятам, че добродетелите ти компенсират недостатъците, поне в очите на жените. И така, през последните осем години не сме те виждали и аз прекалено много свикнах Сара, която е прекрасна съпруга, да бъде само моя. Не съм чак такъв идиот да мисля, че хората могат да бъдат притежавани. Не, разбира се, че не. Сара не е нито твоя, нито моя, нито на никого. Просто напоследък изпитвах огромна радост да си мисля, че тя иска да е с мен, в този дом. Защото в живота настъпва възраст, когато е по-важно какво си направил, отколкото какво все още можеш да направиш. Затова исках да те попитам нещо, Ориол, ако нямаш нищо против да ми отговориш абсолютно честно. Бих искал да знам — естествено, доколкото ти е възможно да предвидиш — дали мислиш, че бракът ти може да ми даде с някаква приблизителна сигурност надеждата да запазя жена си само за себе си?

Ориол мълчи. Не може да намери думи. Ръцете му треперят.

— Защо мълчиш, Ориол? Може би все още не се решаваш да предвидиш бъдещето?

— Не знам…

— Разбирам, че си развълнуван от това, което ти казах, но не би ли могъл да бъдеш малко по-малко лаконичен в отговора си?

— Мисля, че в момента не мога да бъда никакъв. Абсолютно никакъв! По дяволите, Макс, какво говориш! Значи… значи винаги си знаел всичко?

— Е-е, едва ли всичко… Ако трябва да бъда искрен, никога не съм изпитвал интерес да знам всичко. Някои неща е по-добре да не се знаят, нали? Почти винаги е лошо да се знае прекалено много. Освен това да зная не е най-точната дума. Понякога имах подозрения, преди да се срещнете, защото тя измисляше оправдания, които не й бях искал, за да остане насаме с теб. Нали разбираш? Не си падам по прекалено многото информация. Друг път подозренията идваха по-късно, когато тя се връщаше вкъщи с вид на човек, направил пакост, и беше така красива. Няколко дена ставаше раздразнителна и се преструваше, че има много работа, но после й минаваше и пак се превръщаше в същата Сара. Понякога имаше дреболии. Забелязвах ги, защото винаги съм бил наблюдателен и защото от всичко най-много обичам да наблюдавам Сара. Например, ако откривах в леглото нещо ново, веднага осъзнавах, че не съм аз причината. Ако си купеше някакво ново бельо само няколко дена преди да пристигнеш, бях сигурен, че не си го е взела заради мен. Не мога да ти дам всички примери, има прекалено много, а и те не са важни. Повечето отдавна съм ги забравил. Но мисля, че разбираш за какво говоря, нали? Хайде, стига, не прави такава физиономия! Наистина ли смяташ, че си струва да приемаш нещата така трагично?

— Направо ме съсипа, Макс! Много ми е неловко. Не знам какво да кажа.

— Не трябва да казваш нищо, Ориол. И не виждам защо трябва да се чувстваш неловко на този етап. За мен нищо не се променя. Не очаквам нищо извънредно, освен да поговорим като двама мъже, които са приятели и се ценят един друг. От двадесет и три години се познаваме. Ако нещо съм разбрал, то е, че заслужавам уважението ти. От подобна ситуация е трудно да се очаква повече. Когато анализирам хладнокръвно, веднага си давам сметка, че никога не съм имал сериозна възможност да си съпернича с теб за нея. Не си ли спомняш? Още първия ден аз вече бях влюбен в Сара, но тя виждаше само теб. Моята любов бе загубена кауза. Бях истински тъпак, при всяка нейна дума се изчервявах. Пълен провал. Ако не беше ти, Сара щеше да ме подмине, без да ме забележи.

— Аз ли? Какви ги дрънкаш, Макс? Вие започнахте да излизате, когато бях във Франция.

— Защото аз бях единственият начин да остане близо до теб. И, естествено, се възползвах от това, как бих пропуснал? Осмелих се да й предложа това-онова (тя винаги ми отказваше), откраднах си някоя и друга целувка, а тя се ядосваше толкова, че мислех, че ще ме набие. Струва ми се, че първия път, когато легнах с нея, дори успях да я изненадам, макар и далеч не колкото тя мен. Не се съмнявай, костваше ми доста усилия да не се издъня. Започнах да постигам своето чак когато я заведох на защитата на дипломната ми работа. Полиморфните съединения имаха неочакван, брутален успех. Интелектуалните ми способности й харесаха повече от всички останали. Трябваше да се досетя. Жените се побъркват по красиви и смели мъже като теб, но винаги остават със скучни интелектуалци като мен. И знаеш ли защо? Защото рано или късно шестото чувство им подсказва, че прекарват много повече време извън леглото, отколкото в него. Сара направи най-добре от всички. Избра ни и двамата, всеки със своята специалност. Винаги е била много умна, знаеш го, също както и аз. Всички жени трябва да постъпват като нея.

— Не говори така, Макс! Тя остана при теб със съзнанието за всички последици. Когато разбрах, те мразих цяла година.

— Наистина ли? Мисля, че Сара би се радвала да го узнае, защото е убедена, че никога не е означавала нищо за теб. Искам да кажа, нищо повече от една лесна жена, която оправяш всеки път, когато минаваш пътьом от тук. Не го приемай зле, говоря с думите, които би използвала тя. За мен Сара винаги е била всичко друго, но не и лесна.

— Ако мисли така, много греши.

— Подозирах, че е така, Ориол, но естествено не можех да й го кажа. Тоест подозирах, че на определен етап ти също си бил влюбен в нея. Всъщност ми е трудно да повярвам, че целият свят не е влюбен в нея, защото е уникална и се забелязва отдалече. Знаех, че ти също я обичаш по свой начин, разбира се, и си принуден от обстоятелствата да го прикриваш. Понякога наистина ми се искаше да й го кажа, само за да я видя по-щастлива. Но не можех просто да вдигна очи от книгата си и да изтърся: „Стига, Сара, не страдай толкова! Ориол също те обича и сега сигурно е толкова съсипан, колкото си и ти. През всяка частица от секундата мисли за теб, припомня си до най-малки подробности последния път, когато сте правили секс, и брои дните, оставащи до новата ви среща“. Може би, ако го знаеше… Ех, Ориол, приятелю, ако го знаеше! Мисля, че за мен нещата щяха много да се променят. Знаеш ли какво ще ти кажа? Излъгах те. Нямаше абсолютно нищо да й кажа. Ако Сара ме беше напуснала заради теб, не знам какво щях да правя. Честно казано, всичко това се случи, защото винаги съм бил сигурен, че тя няма да ме остави. Или почти винаги.

— Мисля, че тя никога не е искала…

— Всъщност това няма никакво значение. Не са и толкова много пъти, нали? Колко пъти точно сте били заедно? Броил ли си ги?

— Признавам, че не съм.

— Така ли? Интересно, бих казал, че Сара ги е броила. Жалко, че не можем да я попитаме. Макар че може би ги зная. Може би са четиринадесет, заедно с последния път. Възможно е да съм пропуснал някой, но не ми се вярва. Четиринадесет, толкова са. Сигурен съм. Ако можех да попитам жена си, щях да ти го докажа и да те учудя. Естествено, очаквам да не й кажеш нито дума по този въпрос.

— Разбира се, че няма. Мисля, че ти трябва да…

— Не, не, не мисля да й казвам нищо.

— Няма ли да й кажеш?

— Разбирам, че ти изглежда странно. Наистина е странно, не отричам. Но не искам да рискувам нещата да се променят. Това би повишило температурата до неконтролируеми нива, а знаеш, че последиците от неконтролирано повишаване на температурата са непредвидими. Сигурно си наясно коя е перфектната крива на температурата на какаовото масло, за да се превърне във възможно най-добър шоколад, нали? 45, 27, 32 градуса по Целзий. Вероятно може да се направи и по-фино, но в общи линии така е правилно. При по-висока или по-ниска температура, дори и само с половин градус, става провал. Шоколадът, както и хората, е крайно сложна микроструктура, затова нищо не бива да се променя, всичко трябва да се прави както трябва. Сега разбираш ли ме? Не искам промяна в отношенията ми със Сара. Искам да си остане, каквато е — очарователна, перфекционистка, арогантна, противоречива, понякога много неприятна, винаги внимателна към мен, винаги отдадена на семейството, но с известно дистанциране, защото знае, че преди време е можела да ни напусне, но ни е направила услуга, пожертвала се е заради нас и е останала. Не искам да променям Сара, да я накарам да се срамува или да чувства вина. Такава жена не би била нашата Сара, нали? Моята Сара.

Ориол усеща, че главата му се върти, когато изведнъж на вратата се позвънява. Макс става непринудено, оправя краищата на ризата си. Казва:

— Ето я и нея! Отваряй абсента, трябва да отпразнуваме много неща. И за Бога, Ориол, моля те да си оправиш физиономията. Ще си помисли, че някой е умрял.

Ориол въздъхва, пълни дробовете си с въздух като плувец, който скача в басейн, за да подобри световния рекорд. Прави няколко крачки из терасата за успокоение на нервите си. Поглежда бдящия профил на двете кули на църквата „Санта Мария“, потънали в тъмнина. Тогава забелязва, че живият плет, който дели терасата от тази на съседите, има множество пролуки, през които може да се види у тях. Навежда се и поглежда през клоните. Чувства ужасен срам от мисълта, че някой може да е подслушал току-що проведения разговор. Но не, отдъхва си с облекчение. От другата страна има само мрак и един празен стол. Щорите на прозореца са вдигнати, но изглежда, че апартаментът е празен.

— Много ли е счупена? Може ли да се поправи? — гласът на Сара се приближава от трапезарията.

Ръцете на Ориол треперят и той ги скрива в джобовете си, опитвайки се да изглежда като все още привлекателен мъж.

— Сигурно може — казва Макс. — Вярвай ми.

— Добре.

Когато Сара излиза на терасата, цялата облечена в черно, с прибрана коса, Ориол я намира за по-красива от всякога. Мисли си, че може да нарисува сантиметър по сантиметър тялото й, което още желае. Тя се приближава с блеснали от вълнение очи, хваща ръцете му, гледа го, струва й се, че за само миг погледът й се спира върху адамовата му ябълка. Уханието й го обгръща със силата на възкръсналите спомени.

— Ориол! Какво виждат очите ми? Умирахме от желание да те видим — казва, доближавайки се до него.

Целуват се по бузите. През следващите две секунди никой от тях не може да спре бурята от спомени, причинена от уханието на другия. Тя казва:

— Останаха ли трюфели? Нужен ми е шоколад.

Макс се усмихва. Държи в ръцете си бутилката с абсент и има поне три добри повода за вдигане на тост.