Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (27)

Дванадесет

Не знам как успях да проследя двойката нагоре по стълбите, без да бъда забелязан. На всяка площадка се прикривах и ги наблюдавах между пръчките на перилата. Когато пристигнаха на втория етаж, дамата извади от деколтето си ключ и го превъртя в ключалката. Вратата леко се отвори и тя влезе вътре. Бомарше се огледа на всички страни, последва я и затвори след себе си.

Приближих се внимателно и погледнах през ключалката. Не се виждаше нищо. Бомарше е стара лисица, сигурно бе взел мерки да я запуши с нещо. Опитвайки се да не изпусна сгодния момент, направих единственото възможно нещо в тази ситуация — доверих се на слуха си. Бях подготвен да чуя звуци, които обикновено придружават тайните срещи на влюбени в някоя странноприемница, но установих, че нищо не напомняше за подобни шумове. Нямаше скърцане на мебели, нито разгорещени стонове, нито удари (изцяло нетипични за Бомарше), нито животинско хъркане, нито дори скимтене, просто нищо. Чувах само разговора им, който предавам по памет, но с голяма точност:

— Приготвихте ли всичко? — попита гласът на Бомарше.

— Не съм пропуснала абсолютно нищо.

— Корабът се нарича…?

— „Либертас“ — латинско име. Няма ли да го запишете?

— Предпочитам да го запомня. Така е по-малко рисковано.

— Добре правите. Вие сте истински експерт.

— Корабът бригантина ли е?

— Под испански флаг. Търгува с какао от Венецуела.

— Чудесно прикритие.

— Това беше намерението ми, господине.

— В такъв случай… ще се срещнем утре сутринта в пет без петнадесет?

— Ще ви чакам на кея.

— Ще донеса всичко, за което се разбрахме.

— Мисля, че тази нощ няма да заспя от вълнение.

— Струва ми се, че и аз.

— Не закъснявайте! „Либертас“ отплава точно в седем.

— Не се притеснявайте! Аз съм точен човек. Думата ми е закон.

— Вече ми го доказахте напълно.

— Тогава до утре.

— До утре.

Когато вратата се отвори, аз бях скрит в едно ъгълче на коридора, като само носът ми малко се показваше, за да душа за информация. Видях, че мосю дьо Бомарше излезе съвсем спокойно и слезе по стълбите, без да бърза. Движенията му ми напомниха за човек, който току-що е взел съдбовно решение. После всичко потъна в тишина.

Използвах тази пауза, за да дам възможност на сърцето си да се успокои. При толкова изненади то отдавна не можеше да си почине. През това време премислих чутото преди малко. Бомарше ни изоставяше, за да замине за Индиите с къдрокосата дама с неравния глас. Значи затова се бе присъединил към нашата делегация! Постъпвате добре, че не му се доверявате, мадам. Кой би могъл да предположи подобно нещо за човек от неговия ранг?

Освен това се запитах колко души ще бъдат засегнати от бягството на Бомарше. Колко хора в двореца ще скърбят за отсъствието му? Спомних си за злощастната дама, мисля, че се казваше Терез де Вилер. Беше толкова привързана към него! Освен нея и четиримата блюдолизци, които се навъртаха около него, за да крадат идеи за своите комедии, не се сетих за никого другиго. Мосю дьо Бомарше нямаше много приятели във Версай. Питах се защо? Може би хората с такъв нечуван талант като неговия създават по-трудно истински приятелства? Нека Бог ми прости, но понякога си мисля, че дори вашият племенник не го цени достатъчно и го изпраща на тези мисии в чужбина, за да го махне от очите си. Може би са верни дворцовите слухове, че е правил ужасни неща като подправяне на документи или прахосване на парите на краля. Но сърцето ми се изпълваше с мъка, мадам, само като си помислех, че нямаше повече да го видя. Дори и ако всички обидни слухове за него се окажеха верни.

От друга страна стоеше въпросът за дамата. Питах се коя бе тя? В маниерите й личеше високопоставеност, а във външността й — богатство. Не бе млада, по-скоро обратното. Красотата не стоеше на първо място сред всичките й добродетели. Говореше изискано, като образована жена, въпреки че гласът й бе неприятен, неравен, както можах да се уверя миналата нощ на крепостната стена. Той объркваше човек, когато я слушаше, дори отблизо. Колкото и да е странно, не беше възможно да се разбере дали излизаше от гърлото на мъж или на жена. Очевидно бе, че двамата с Бомарше се познаваха отдавна. Никой не планира бягство на далечен континент с човек, когото не познава добре, не мислите ли? И откога се…? При какви обстоятелства се бяха…?

Уверявам ви, мадам, че главата ми вреше като гърне от предъвкване на тези недискретни въпроси. Сега, когато най-сетне бях дал малко почивка на сърцето си, започваше да ме измъчва разумът ми.

Не бях достигнал до никакво заключение, когато вратата на стаята отново се отвори и някой излезе в коридора. За щастие не бях мръднал от моето скривалище и съвсем леко се показах напред, за да проуча ситуацията. Очаквах да видя тайнствената дама да превърта ключа в бравата, но за мое огромно учудване съзрях на нейно място офицер от ордена на Сен Луи в пълна униформа, включително и шпага с дълго и тънко острие, много лека на вид, идеална да изтрепе целия град. Дълго време не можах да го проумея, но ми се стори, че мъжът не беше нито млад, нито стар, атлетичен, със светли очи, квадратна челюст, свежи бузи и фини устни. Имаше тънички тъмни мустаци, които приглаждаше с пръст, сякаш се страхуваше да не паднат. Всичко у него говореше за добро здраве, а имаше и нещо, което ми се стори познато и ме накара да се замисля дали не съм го срещал някога на някое друго място. Запитах се също, и то с право, защо не бях чул гласа му по време на разговора на Бомарше с дамата, след като в крайна сметка е бил заедно с тях в стаята. Може би се е криел там? Незабелязано? Ами ако е престъпник, крадец, убиец, шпионин? Загадки и нови загадки!

Щом затвори вратата, офицерът прибра ключа в джоба на сюртука си, сложи си тривърхата шапка, притегна добре шпагата си и бързо слезе по стълбите.