Уилям Пол Йънг
Ева (20)

20.
Начало на края

Лили отвори очи и се намери пред вратата на Подземието. Лети, която отново бе приела формата на дребничка старица, стоеше до нея, все така хванала я за ръка.

— Това случи ли се? — попита Лили.

— Прекалено хубаво е да се опише! — отвърна Лети с пискливия си, пронизителен глас, който Лили вече обожаваше.

— Сега какво?

— Ти знаеш — отговори пазителят. — Сега започва истинската работа! Но ще имаш нужда от това.

Лили видя какво й подаваше Лети и се засмя. Сребърното ключе на Анита.

— Трябваше да се сетя, когато ми даде пръстена! Значи си взела и ключа?

Лети вдигна рамене.

— Аз знаех за какво ще са ти нужни много по-добре от онези, които ти ги дадоха.

Момичето погледна ключето, премятайки го в ръцете си.

— Мисля, че знам какво отключва, но ме е страх.

— Да се боиш, е човешко. Но помни, че си обичана.

— Никой никога няма да повярва какво ми се случи тук. Аз ще помня ли?

— Бог ще ти даде мъдростта да кажеш каквото трябва на другите, и да, никога няма да го забравиш.

— Благодаря ти, Летиция. — Лили се усмихна. — Лети, стига, малката ми. Един ден ще трябва да ми разкажеш за всички онези пъти, когато си ме спасявала.

— Тийнейджъри! — засмя се Лети. — Ние, пазителите, понякога ви наричаме гаранция за много работа.

Лили се почувства по-силна и отстъпи на крачка от своя ангел пазител. Нараненият й крак се поклати под тежестта й.

— Ще ти трябва време да свикнеш с това — каза Лети, почуквайки с бастуна си по крака на Лили. Чу се кух, металически звук.

— Какво? — Лили вдигна полата си и видя металния крак. — Къде са ми луничките?

— Протеза! — измърмори недоволно Лети. — Най-доброто, което твоят свят и време може да предложи. Ще трябва да се задоволиш с това.

Лили се наведе и притегли в прегръдките си жената. Лети й отвърна.

— Не ме оставяй, чу ли?

— Лили, аз винаги ще бъда наблизо. Но Адонай никога няма да те остави, няма да те напусне. Както каза Мария, Те винаги изпълняват обещанията Си.

— Добре, хайде да го направим.

Лили бавно се обърна и закуцука по коридора. Разстоянието не бе много, но тя вече се бе задъхала, когато стигна до заключената врата, за която я бе предупредил Йоан — онази, която се бе опитала да отвори в първия си ден от престоя в Подземието.

Лили завъртя дръжката. Все така заключена.

Близо минута тя стоя, вторачена във вратата, знаейки, че прекрачи ли прага й, нищо няма да е постарому. Но пък и без това нищо не бе постарому. Онова, което някога бе вярвала за себе си и другите, бе обърнато с главата надолу; онова, което се бе опитала да контролира, вече бе предадено на Адонай. Самоувереността бе разобличена като самозванство, контролът — като празно въображение. Какво имаше за губене? Нямаше причина да остане в Убежището. Ако Бог никога нямаше да я изостави и ако Лети ще е някъде наоколо, и ако работата й бе просто да има вяра в Адонай ден след ден, тя можеше да направи това. Поне днес.

Лили пъхна ключа и го завъртя. После отвори вратата.

 

 

Мястото бе топло и гостоприемно — всекидневна със столове и диван, бюро и шкафове, пълни с книги. Лили го позна. Бе идвала тук много пъти. Безопасно място, където изцелението се насърчаваше, доколкото Лили го позволяваше.

— О, добро утро, госпожице! Хайде, влизай.

Жената, която каза това, седеше зад лаптоп на бюрото, но сега го затвори, свали очилата си и стана, протягайки ръка.

Бе висока и слаба, чернокожа, облечена в шарена пола и блуза. Едва ли не царствена в маниерите си, пропити с достойнството на мъдростта и добротата.

— Заповядай, седни. Мога ли да ти предложа нещо?

— Не, благодаря — отговори Лили, избирайки удобно изглеждащ стол. Жената придърпа друг до Лили, достатъчно близо да я успокои, без да нарушава личното й пространство.

— Не знам дали ме помниш, но аз съм докторът, който ти помага да преработиш трагедиите, които си преживяла, а също и загубите, и да се възстановиш. Казвам се Евелин.

Момичето се усмихна.

— Аз съм Лили Фийлдс.

Докторката изглеждаше изненадана.

— Това е добре, Лили. Откакто започна тук, ти понякога се справяше, като възприемаше друга самоличност, което е напълно разбираемо, предвид интензитета на преживяванията ти.

— Друга самоличност?

— Да. Например Крис и Принцесата.

— О, това е разбираемо — съгласи се Лили, спомняйки си имената, с които я наричаха съсипаната й майка и мъжете, които я бяха използвали. — Но не мисля, че повече имам нужда от тях. Ако ще работя за оздравяването си, вероятно трябва да измисля как да бъда цялостна личност.

Евелин отвори уста за миг, преди да заговори, сякаш Лили отново я бе учудила.

— Отлично. Понякога на човек му трябват години, за да достигне този етап.

— Аз откога съм тук?

— От около година, но по-голямата част от времето прекара в терапевтичното крило. Някои от най-надарените специалисти в страната работеха усилено за физическото ти възстановяване. Не знам какво помниш, но когато те намериха, бе почти издъхнала.

— Помня — каза Лили. — Контейнер за транспортиране. Трафик на хора. Помня.

Очите на Евелин изразяваха силна изненада, но усмивката й излъчваше топлина и надежда.

— Добре, ето откъде ще започнем да работим. — Тя посегна да вземе папката на бюрото и извади от нея един лист. — Лили, получихме молба от биологичната ти майка. Отне ни много време да я намерим. Тя се намира в здравен център, където се възстановява от зависимостта си. Помолила е за разрешение да те види. Когато ти пожелаеш.

Искането бе неочаквано и вълна от гняв и негодувание я остави без дъх. Имай вяра, помисли си тя и стаята се върна на фокус. Лили се концентрира върху светлината, която падаше косо през прозорците.

— Сега ли трябва да реша? Не мисля, че съм готова за това.

— Не, не трябва. Само исках да знаеш. Аз не съм човек, който обича тайните. Предпочитам…

— Добрите изненади от друго време, нали? — каза Лили и жената се засмя.

— Точно така! Все едно четеш мислите ми. Освен това към нас ще се присъединят още двама терапевти. Съпрузи, които работят в екип, отскоро са при нас. Днес ще бъдат въведени в работата, така че утре ще се запознаеш с тях. От всичко, което чух, мисля, че ти и аз ще се разбираме добре с тях.

— А Йоан? — попита тя, преди да успее да се възпре.

Евелин се облегна назад, сякаш се опитваше да реши.

— Имаш предвид Джон? Доброволецът болногледач?

— Да, той — каза Лили.

— Лили, Джон беше възрастен човек и почина преди няколко дни. Просто заспа и не се събуди. Толкова съжалявам, че никой не ти е казал.

— Няма нищо — отвърна Лили, но сълзите се изплъзнаха от очите й и се търкулнаха по бузите й. — Той идваше да ме види. Харесвах го. Беше добър с мен дори когато аз не бях. И беше забавен, и правеше всичко за мен. Ще ми липсва, това е.

Лекарката кимна.

— Да скърбим за нещата, които сме изгубили, и за хората, които са си отишли от живота ни, е човешко и важно.

— Ами Лети?

— Лети? О, сигурно имаш предвид Летиция, нощната чистачка? Тя като че ли винаги е наоколо. Ама че жена! Постоянно ми подарява разни неща, които плете, и сърце не ми дава да й кажа, че дори не знам какво представляват. — В смеха на Евелин имаше обич. — Като това например. — Тя се пресегна и свали нещо плетено от рафта. — Даде ми го вчера.

— Аз ще го взема! — предложи Лили и протегна ръка. — Каквото не искате, предавайте го на мен. Аз ги събирам.

— Ти си колекционер, а? Става! — Евелин й го подаде. В този момент видя ръката на Лили. — Това е необикновен пръстен. Не помня да съм го виждала преди.

Лили го завъртя около пръста си.

— Специален е. От един от малкото заслужаващи доверие мъже, които съм срещала. Обещание, че винаги съм била достойна за обич.

— Лили, щом знаеш тази дълбока истина, няма нищо, през което заедно да не можем да преминем.

Лили се усмихна.

— Знам!

Евелин взе клипборд и листове хартия.

— И така, Лили, готова ли си за сериозна работа? Няма да е лесно, но си заслужава.

— Готова съм. Откъде ще започнем?