Уилям Пол Йънг
Ева (2)

2.
Началото

Всичко в нея избухна. Всичко болеше!

Защо? Не можеше да си спомни.

Образи се смесваха и преобръщаха. Лъчи светлина я пронизваха, проникваха в нея. Резки звуци — дисонантни, стремителни, ужасяващи! — я хвърляха в паника. Дишането й бе учестено и шумно и бучеше в ушите й.

Пореден проблясък избухна в болезнена светлина, замъглено движение, музика… струнна? Черна жена се превърна в мургав мъж, а той — в червена папийонка. Несвързани безсмислици. Трябваше да се събуди. Опита. Не успя.

Главата й виеше като ураган в морето… подмолни вълни я заливаха и притискаха под водата. Опита да поеме въздух… нахлу вода… не можеше да диша…

Когато тъмнината я обви, тя я приветства като приятел.

Събуди я лице, надвесено над нея. Замъглен образ. Глас? Къде беше? Коя беше? Стисна очи, но не успя да спре образите. Усети силна болка в гърдите. Въздухът бе тежък. Течен. Този път сенките имаха очертание. То се движеше навътре, поглъщайки я като черен чувал. Мъждукаща бяла светлина постепенно се сви до точица, после изчезна.

Тя изкрещя. Какво става с мен? Не се чу никакъв звук.

Зад клепачите на очите й спомени, сънища или халюцинации, размесени и жужащи, се разкривиха и деформираха, придобивайки чудовищни форми. Тя се отдръпна, опита да се скрие, да изчезне — но къде можеше да иде? Виковете й преминаха в хлипания.

На челото й — топла кърпа. Облекчение. И остра миризма, която не можеше да определи. То проникна навътре и се разпростря към гърлото, корема, крайниците, към всяка частица от тялото й. Обзе я всепроникващо усещане за покой. Звуците стихнаха. Настана тишина.

Тя заспа отново.

 

 

Когато се събуди, чу разговор в смътния вечерен здрач.

— Йоане. — Женският глас бе остър и писклив. — Тази млада жена е аномалия. Лечителите се опитват да определят произхода й, но генетичният й код ги побърква. Никой не е виждал подобно нещо! Това е абсурдно!

Отговори мъж, чийто глас бе спокоен и благ.

— Изглежда, невъзможното и абсурдното са любимо поле за забавление на Бог.

Момичето заповяда на очите си да се отворят. Те отказаха. Някаква тежест ги държеше затворени и я изтощаваше. Защо не можеше да помръдне?

— Ще им трябва повече време, за да разгадаят тази мистерия — каза жената.

— Както изглежда, ще имаме достатъчно време. Възстановяването й няма да е бързо. — Йоан въздъхна. — Лети, не разбирам много, но знам едно — това момиче стана моя аномалия.

Лети се засмя.

— Чуй се само, толкова си покровителствен и състрадателен.

Тя направи още едно усилие. Събуди се! Събуди се! Болката бе обсебила пространството наоколо. Тялото й сякаш се накланяше на една страна. Тя се напрегна, съпротивлявайки се на усещането за падане.

— Понякога сам се изненадвам — тихо се засмя Йоан. — Как мислиш, защо аз? Защо Ева ме покани да участвам?

— Може би защото си свидетел?

— И какво общо има това с момичето?

Жената Лети отговори с тананикане на весела мелодия. Усещането за нарушено равновесие изчезна изведнъж. Тялото й сякаш само се изправи. Гласовете заглъхнаха. Тя се понесе, обгърната от покой.

Дъще. Един нов глас в далечината стигна до ушите й. Дъще.

Ухание на билки и цветя изпълни въздуха. По опакото на дланта си усети леко като перце докосване. Топло. Нежно. Целебно.

Детето ми.

Какво дете? Този път, когато момичето повели на очите си да се отворят, те го сториха.

До леглото й стоеше тъмнокожа жена. Едновременно млада и стара, царствена и обикновена, крехка и силна. Тя се приведе над нея и нежно целуна челото й, после се усмихна.

Момичето събра сили и прошепна. Коя си ти? Струваше й се, че са уместни единствено приглушени звуци, но после се запита дали не бе задала въпроса си мислено.

Аз съм твоя майка. Ти си свидетелят. Ела и виж! — прошепна жената, без да помръдва устни. Дългите й пръсти обвиха китките на момичето и го повдигнаха, сякаш изобщо не тежеше и не бе завързано.

Моя майка? Думата майка събуди горчиви чувства. Обзе я объркване. Не искаше да ходи никъде.

Ела, дъще моя. Ела и бъди свидетел на Сътворението, на съвършенството, което ще излекува изтерзаното тяло и разбитата ти душа!

Момичето се задърпа, опитвайки се да се отскубне от нежната хватка на пръстите, но те не я пускаха. Въздухът я целуна по бузите и тя почувства, че се изстрелва нагоре — и ето че сега здраво се държеше за тази ръка. Гледката под краката й я остави без дъх — гледката на тялото, което току-що бе напуснала. Нейното разбито, осакатено, бинтовано тяло. То лежеше, хванато неподвижно под множество ремъци, тръбички и мрежа от кабели, някъде в тъмното бръмчаха машини.

Тя застина и за миг всичко остана неподвижно. Не смееше да диша, повдигаше й се.

Колко пъти мога да умра? — помисли тя.

Не, не смърт — каза майката. — Живот. Ела и гледай. Обещавам, че няма да се разочароваш.

И тогава ръката я пусна. Изостави я.

Тя стисна очи, за да прогони надигащата се паника. Вместо да падне, се понесе безтегловна. Посрещна я непозната топлина, мазна и плътна, едновременно завладяваща и приласкаваща. Но после се промъкна в устата й. Изпълни я ужас, когато осъзна, че поглъща тази хлъзгава мътилка. И отново течност напълни дробовете й, когато тя потърси въздух.

Но след като не се задуши, тя малко по малко се успокои.

Течност, която може да се диша? Невъзможно! Лудост!

С широко отворени очи, невиждаща нищо, тя се остави на течението. Устоя на подтика да намери котва, място за пристан във време или място, да се привърже към спомен. Почти се почувства свободна.

Обзе я дълбок покой, усещането, че няма да бъде изоставена. Някой знаеше, че тя е тук, със сигурност поне жената с абаносова кожа, която й бе казала, че е нейна майка. Ела и виж, бе казала тя. Наблюдавай. Но тази вселена бе пуста, тъмна и безформена.

Сега тя възнегодува срещу поканата. Лъжливото обещание и изоставянето й бяха смущаващо познати.

Тя се носеше може би в продължение на наносекунда, а може би на милиони години. Нямаше как да разбере разликата. Нямаше нищо за гледане, нищо не се виждаше.

И тогава всичко избухна. Тялото й се разтърси. Цялата се извърна към взрива от светлина. Това бе мигновена и несекваща, завладяваща енергия и информация, бликаща навън, стремително движеща се към нея, връхлитаща. Бе цвят. Песен. Радост и огън, кръв и вода. Бе глас — един и много, извисяващ се и пронизващ, сливащ се с пустотата.

Хаос и материя се сблъскаха, посипвайки искри на игривост и мощ, създаваха се енергия, пространство и време. По периферията грациозни духове аплодираха представлението и въодушевлението бликаше от дланите им като ослепителни капчици вода, блестящи мъниста пот, трепкащи бижута. Ефектът бе поразителна какофония, в която хармонията се увиваше около една основна мелодия.

Тя се почувства по-голяма от галактика и по-малка от частица. Всичко около нея преливаше от радостен екстаз, който разкъсваше материята, отделяше нещата едно от друго и пак ги събираше. Като прилив се надигнаха гласове, които я обгърнаха в сбор от ухания. Благият аромат на тамян се превърна в балада за копнежа, в сложната хореография на съществуването и принадлежността. Навсякъде и във всичко се долавяха не Един, не Два, а Три гласа — и все пак звучеше като Един. Великолепен смях, който преливаше от обич.

Великият танц — потвърди един глас.

Гласът на майка ми ли е? — запита се тя.

Това е великото Начало.

Момичето се завъртя в течността, търсейки гласа. В опит да открие жената, то извика колебливо:

— Майко?

 

 

— А, виждам, че най-после си будна, поне за повече от няколко секунди. Добре дошла в страната на живите и в Убежището.

Гласът бе познат. На Йоан е, предположи тя. Бе решителен и като цяло обикновен, но в сравнение с онова, на което току-що бе присъствала, тази „нормалност“ бе малко разочароваща.

Страхотно! — помисли си тя. — Отново съм умряла, това е адът и в него има мъж.

Опита се да приближи глава към него. Чу как извика:

— Не!

Твърде късно. Силна болка стисна врата й като менгеме. Мъглата се надигна от краищата на полезрението й и се сгъсти в центъра. Предаде се. Последното, което чу, докато потъмняващите сиви облаци я обгръщаха, бе същият този обикновен глас, който каза раздразнено:

— И ето, пак се изгуби…

 

 

Нещо меко погали лицето й. Шепот.

Това, което видя, бе създаването на утробата на сътворението. Онова, което чу, бе първозачатието. Сега очакваме появата на детето.

В миг очите й отново се отвориха и тя видя Космоса, който продължаваше да се разгръща, изпълнен с неудържима радост и неспирна суматоха.

Искаш да кажеш, че това е… началото на света?

Най-ранната история. Гласът бе безплътен, звучеше около нея и вътре в нея, навсякъде и никъде.

Момичето наблюдаваше, изпълнено с противоречия. Големият взрив?

Единственият отговор бе дълбок, неудържим смях. Звукът се превърна в златно въже, което свързваше видими хармонии и мелодии, а те образуваха нишките на гоблен с втъкани скъпоценни камъни и огън, сътворяван с вяра, надежда и любов.

Утробата на сътворението растеше и се разширяваше, огъваше се. Беше изпълнена със сила, дива и необуздана — и все пак подредена, прецизна.

Момичето чувстваше очарование и неловкост. Очакване и цинизъм. Привличане и отблъскване. Знаеше тази история и не я знаеше.

Нали?

Бе прекрасно и ужасяващо. В цялото това величествено представление се появи малко синьо кълбо, което се въртеше крехко и незащитено.

Ето къде бременността скоро ще свърши във вода, кръв и пръст! Детето скоро ще се роди. И ти ще станеш свидетел на това, дъще моя. Ти си Свидетел на Времето на Сътворението.

Думите подразниха слуха й. Стържещи, религиозни думи. Те отвориха рана.

Не.

Това е за теб, дъще моя. Дар за теб и за всички мъже и жени, родени под тази зараждаща се светлина.

— Не — каза тя гласно. Думата прониза красотата като отровна стрела. — Аз не съм свидетел. И не искам да бъда.

Вселената премигна и изчезна.

 

 

Различна мелодия. Простичко тананикане и тракане някъде наоколо рязко я върна в леглото. Контрастът между тези жалки звуци и зашеметяващите хармонии на музиката на Сътворението бе разочароващ до невъзможност. Все едно да стоиш в благоговение пред ревящ водопад и в следващия миг той да изтънее до дразнещо капене в застоял вир.

Едновременно с това почувства облекчение.

Някой си тананикаше мотив, който не й звучеше познато, някаква весела мелодия без думи. Момичето се прокашля слабо и мелодията секна. Звуци на приближаващи стъпки.

— Ще опитаме пак, а? — Същият мъжки глас. Йоан. Този път виждаше лицето му, макар детайлите да бяха замъглени и неясни, все едно гледаше дълбоко изпод водата. Мургав мъж с къса брада и гъсти вежди, оредяващият контур на косата, осеян със сиви нишки. Движенията му предизвикаха усещане за гадене, затова затвори очи.

Някъде в стаята тананикането започна отново.

Той внимателно изтри сълзите, събрали се под превръзката, която покриваше по-голямата част от лицето й. Тя трепна от докосването му и се опита да възрази. Не можеше да помръдне челюстта си. Притискаше я нещо като клетка, която оставяше ясно доловим метален вкус в устата й. Помъчи се да преглътне. Отново се понесе по ръба на нахлулата клаустрофобична паника.

— Добре, не бързай. — Тонът, с който бе казано това, имаше за цел да я успокои и да й вдъхне увереност, но само усили гаденето. — Предполагам, че си изключително объркана в момента. Сигурно имаш хиляди въпроси. Ако ти нямаш, аз имам. И не се опитвай да говориш — побърза да добави той. — Все още няма как да стане, но ми казаха, че скоро ще можеш.

— Ако разбираш какво казвам — продължи Йоан, — моля те, отвори очи и мигни един път за „да“ и два пъти за „не“.

Тя мигна веднъж.

— Аха, а сега, за да съм сигурен, това беше едно мигване за „да“, нали? Не някакъв случаен отговор и злополучен избор на момента от моя страна? Отново едно мигване за „да“, две за „не“.

Едва загатнат гняв я изкуши да се престори, че е в безсъзнание. Тя негодуваше срещу това пленничество и заповедите му. Въпреки всичко се подчини.

Премигване.

— Отлично. — Той изглеждаше искрено доволен. — Добре. Не бих искал да се разбъбря само за да чуя собствения си глас. Хм?

Озадачена за момент, тя реши да мигне два пъти. Това въпрос ли беше?

— Много съжалявам! — извини се той. — Това е първият ни опит за действителен разговор и трябва да се постарая повече. Какво ще кажеш да слагам „да или не“ в края на истинските въпроси? Ще помогне ли? Да или не?

Тя мигна веднъж.

— Добре! Тогава ще започна, като те запозная с основни неща. Аз съм Йоан и ти се лекуваш в моя дом, който повечето наричат Убежището. В този момент в стаята присъства и дребната сприхава Лети…

— Той иска да каже ниска и мила — същият остър женски глас се разнесе някъде под нивото на леглото. Неочакваното присъствие на жена в стаята я успокои. — Аз съм ниска и по-стара от него и той ми завижда и за двете — каза тя със сподавен смях. — И в случай че се тревожиш, мила, знай, че си напълно облечена и покрита. Някои от нас, жените, бдят над теб. Въпреки че няма защо да се страхуваш от Йоан.

Макар и размазано, тя успя да види как мъжът се усмихва по посока на гласа.

— Лети, мога да ти дам да стъпиш на столче, за да те вижда.

— Все още няма нужда, Йоане. Наминах, за да проверя как е повереницата ти и да ти кажа, че трима странници са пристигнали в общността ни. Учени, ако се съди по вида им, и от много далече. Искат да говорят с теб и с нея. Това е всичко.

Тананикането започна отново, потвърждение, че Лети бе източникът му.

Мъжът пак се обърна към момичето.

— Знаеш ли името си, да или не?

Две мигвания.

— Не? Хм, тогава трябва да предположа, че не знаеш и откъде си, нито откога си. Не задавам въпрос, само отбелязвам.

Тя безучастно затвори очи. Искаше той да си тръгне. Искаше да спи.

— Имаш ли някакви спомени за това как се озова тук, да или не?

Две мигвания.

През следващите петнайсет минути той задаваше въпроси. Но разговорът бе напълно едностранен и непрекъснатото очакване на нейния отговор стана потискащо и изморяващо.

Не, не помнеше откъде е, нито кое е семейството й. Знаеше, че е човек и жена — въпроси, които намери за чудновати.

Да, болеше я.

Вярно бе — главата й блъскаше в ритъма на сърцето — но не, не можеше да помръдне пръстите на краката си, да раздвижи стъпалата си или да почувства, когато той ги потупа. Можеше да повдигне вежди, да смръщи чело и да мига, но други движения изглеждаха невъзможни.

Паниката отново се надигна, когато пулсирането в главата й се ускори, но той веднага й обясни причината за парализата. Бяха й дали определени лечебни билки и лекарства, тъй като за първоначалното й възстановяване бе нужно пълно обездвижване. Това уталожи тревогата, но повдигна допълнителни въпроси, които тя нямаше възможност да зададе.

Докато говореше, мъжът ходеше тук и там, като човъркаше разни неща и подрънкваше — каква точно работа, тя можеше само да си представя по звуците. Най-после той спря да разпитва и започна да й дава информация.

Йоан нарече себе си събирач. Като такъв Йоан събираше неща, които морските течения донасяха на каменисти плажове близо до дома му. Тя се възстановяваше в Убежището от месеци.

„Изхвърлена — така каза Йоан — на бреговете на «остров» между световете, по думите му, жертва на трагедия, на събитие, едновременно ужасно и разрушително.“ Освен нея имаше и останки — хаос от метал, хартия, играчки и дърво, артефакти и други отломки от нейната цивилизация и време. Всичко бе прибрано в кутии в помещение за складиране някъде наблизо. Когато възвърнеше силите си, щеше да има възможността да се порови в тях.

— Нямах намерение да те открия — каза Йоан. — Все пак аз съм обикновен събирач, а не откривател.

Както изглежда, откривателите винаги имаха някаква мистична връзка с онова, което откриеха. От начина, по който говореше Йоан, излизаше, че този закон важи навсякъде из Вселената.

Идеята не се хареса на момичето. Свързана с мъж? Смътен страх надигна глава в нея като разтревожен вълк.

Той продължи да обяснява това почти час. Още четвърт час не спря да се извинява, задето тирадата му звучи така, сякаш за нейното положение — а оттам и за неговото — вината бе изцяло нейна.

Подло е, помисли си тя, да й причинява болка, която бе не по-малко жестока от раните по тялото й.

Не след дълго обаче напевният ритъм на думите му на фона на тихото тананикане я унесе. Не успяваше да следи какво й казва, нито пък искаше. Остави се на течението, надявайки се на мастилена тъмнина и свобода от очакванията.

Надеждата й бе напразна.