Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stardust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
Alegria (2012)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2007

ИК „Бард“, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Звезден прах от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Нийл Геймън. За филмовата адаптация вижте Звезден прах (филм).

Звезден прах
Stardust
АвторНийл Геймън
Създаване1998 г.
Великобритания
Първо издание1998 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман

Звезден прах (на английски: Stardust) e фентъзи роман от 1998 г. на британския писател Нийл Геймън.

През 2007 г. излиза едноименната филмова адаптация на режисьора Матю Вон.

Звезден прах на български език

  • 2007 - Издателство: „Бард“. Превод: Росица Панайотова. (ISBN 9545858277)[1]

Източници

Външни препратки

Шеста глава
Какво каза дървото

Тристан Торн сънуваше.

Беше се качил на ябълката и гледаше през прозореца на Виктория Форестър, която се събличаше. Когато си свали роклята и остана по комбинезон, Тристан усети, че клонът под краката му поддава, и в следващия миг се запремята във въздуха под лунната светлина…

Падаше към луната.

И луната му проговори: „Моля те — прошепна тя с глас, който му заприлича малко на майчиния му, — защити я. Защити детето ми. Искат да й сторят зло. Направих всичко, каквото можах“. И сигурно щеше да му каже още нещо, а може би му каза, но изведнъж се превърна в собственото си отражение във вода някъде отдолу и Тристан усети, че по лицето му пълзи някакво паяче и че вратът му се е схванал. Вдигна ръка и внимателно махна паячето от бузата си; утринното слънце блестеше в очите му и светът беше златен и зелен.

— Сънуваше — обади се глас на млада жена някъде отгоре. Гласът беше нежен и със странен акцент. Листата на червения бук над главата му шумоляха.

— Да — отговори той на тази, която се беше качила на дървото. — Сънувах.

— И аз сънувах миналата нощ — каза гласът. — Вдигнах поглед и видях цялата гора и нещо огромно се придвижваше през нея. И се приближаваше все повече и повече и разбрах какво е. — Гласът внезапно млъкна.

— Какво беше? — попита Тристан.

— Всичко. Беше Пан. Когато бях много млада, някой — може да е била катерица, те непрекъснато дърдорят, или сврака, или пък риба — ми каза, че Пан е собственик на цялата тази гора. Е, не собственик като собственик. Не че би я продал или пък би я оградил със стена…

— Или би отсякъл дърветата — услужливо предложи Тристан. Настъпи мълчание. Той се зачуди къде е отишло момичето. — Ей? — каза. — Ей?

Листата отгоре отново прошумоляха.

— Не бива да говориш такива неща — обади се гласът.

— Извинявай — каза Тристан; нямаше представа за какво се извинява. — Тъкмо ми разказваше, че Пан бил собственикът на гората…

— Естествено, че е. Не е трудно да си собственик на нещо. Или на всичко. Трябва само да знаеш, че е твое, след което да го пуснеш да си отиде. Ето така Пан е собственик на гората. В съня ми той дойде при мен. И ти беше в моя сън и водеше за верига едно тъжно момиче. Беше много, много тъжно това момиче. Пан каза да ти помогна.

— На мене?

— И ме накара да чувствам топлина и бодежи от връхчетата на листата ми до кранчетата на корените ми. Събудих се: и ето те тебе, заспал дълбоко с глава на стъблото ми, и хъркаше като прасе.

Тристан се почеса по носа. Отказа се да търси жена в клоните на дървото и вместо това погледна внимателно самото него. Беше бук.

— Ти си дърво — облече накрая мисълта си в думи.

— Не винаги съм била дърво — каза гласът в шумолящите листа. — Един магьосник ме превърна в дърво.

— А каква си била преди? — попита Тристан.

— Мислиш ли, че той ме харесва?

— Кой?

— Пан. Ако ти си Господар на гората, ще възложиш работа и ще окажеш пълно съдействие и помощ само на някой, който ти харесва, нали?

— Ами… — запъна се Тристан, но още преди да реши какъв ще е най-дипломатичният отговор, дървото каза:

— Нимфа. Бях горска нимфа. Но ме подгони един принц, не добър принц, а от другия вид и ами човек би си помислил, че дори другият вид принцове знаят докъде са границите, не мислиш ли?

— Да.

— И аз така мисля. Но той не мислеше така и затова докато бягах от него, направих едно заклинание и — хоп! — превърнах се в дърво. Как ти се струвам?

— Ами, не знам как си изглеждала като горска нимфа, но си великолепно дърво.

Дървото не отговори веднага, но кокетно прошумоля с листа, после призна закачливо:

— Бях голяма хубавица и като нимфа.

— Каква точно помощ и съдействие? — попита Тристан. — Не че припирам. Искам да кажа, че в момента се нуждая от цялата помощ и съдействие, които мога да получа. Но едно дърво не е непременно най-логичното място, където да ги търся. Нито можеш да дойдеш с мен, нито можеш да ме нахраниш, нито да доведеш звездата тук, нито да върнеш двама ни в Стената, за да се появя пред моята истинска любов. Убеден съм, че се справяш забележително, когато трябва да предпазиш някого от дъжда, когато вали, но сега не вали…

Дървото прошумоля.

— Защо не ми разкажеш историята си от самото начало и не ме оставиш по-добре от теб да преценя дали мога да ти помогна?

Тристан понечи да възрази. Долавяше как звездата се отдалечава все повече и повече със скоростта на препускащия еднорог и си мислеше, че последното, за което има време, е да изброява приключенията си до този момент. Но след това се сети, че какъвто и напредък да има, го е постигнал, като приемаше предложената му помощ. Затова седна под дървото и разказа на бука всичко, за което се сети: за любовта си, чистата и истинската си любов към Виктория Форестър; за обещанието си да й донесе паднала звезда — не коя да е паднала звезда, а тази, която бяха видели заедно от хълма; и за пътешествието си из Самодивската страна. Разказа на дървото за странстванията си, за косматия дребосък и за малкия народ, който му беше откраднал бомбето; разказа за вълшебната свещ и за скоростния си поход към гората, където беше паднала звездата, и за лъва и еднорога и как беше изгубил звездата.

Свърши разказа си и млъкна. Червеникавите листа на дървото се разлюляха леко като от слаб вятър, а след това и по-силно, все едно идваше буря. И тогава шумът се превърна в нисък и яростен глас, който каза:

— Ако я беше оставил окована и тя се беше освободила от оковите си, нямаше да има сила на земята и на небето, която да ме накара да ти помогна, та дори великият Пан или господарката Силвия да ми се молеха на колене. Но ти си я освободил и затова ще ти помогна.

— Благодаря ти — каза Тристан.

— Ще ти кажа три неща. Две от тях ще ти кажа сега, а третото, когато имаш най-голяма нужда от него. Сам ще прецениш кога ще е това.

— Първо, звездата е в голяма опасност — продължи дървото. — Всичко, което се случва в дебрите на гората, бързо се разчува из най-далечните й краища, дърветата говорят с вятъра, а вятърът разнася мълвата. Има сили, които искат да й навредят и да й сторят още по-голямо зло. Трябва да я намериш и да я защитиш. Второ, в гората има път, ей там след онази ела (а за нея мога да ти разкажа неща, от които ще се изчерви и планинска морена), и след няколко минути по този път ще мине карета. Ако побързаш, няма да я изпуснеш. И трето, протегни ръка.

Тристан протегна ръка. От дървото бавно се отрони танцуващ лист с цвят на мед, падна право в шепата му.

— Пази го — каза дървото. — И чуй какво ще ти каже, когато имаш най-голяма нужда. А сега бързай. Каретата идва. Бързай! Тичай!

Тристан грабна торбата си и се затича, като пътьом пъхна листото в джоба на туниката си. Чуваше тропот на подковани копита — приближаваше се все повече. Разбра, че няма да успее, но се затича още по-бързо, докато в главата му не остана само думкането на сърцето му и свистенето на въздуха, когато си поемаше дъх. Успя да се провре в гъсталака и да застане на пътя точно когато каретата приближи.

Теглеха я четири черни коня, а на капрата седеше блед мъж с дълга черна роба. Вече беше само на двайсет крачки от Тристан, който стоеше останал без дъх и когато се опита да извика, гърлото му беше толкова пресъхнало, че не издаде никакъв звук. Опита се да изкрещи, но гърлото му само изсъска.

Каретата го подмина, без дори да забави ход.

Тристан седна на земята и се опита да си поеме дъх. След това си спомни за звездата, изправи се и тръгна по горския път толкова бързо, колкото можеше. Не беше вървял и десет минути, когато стигна до черната карета. Клон, огромен колкото цяло дърво, беше паднал от един дъб право на пътя пред конете и кочияшът, който беше и единственият пътник, се опитваше да го махне.

— Проклет клон — каза облеченият в дълга черна роба кочияш: според Тристан наближаваше петдесетте. — Нямаше нито вятър, нито буря. Падна ей така. И уплаши конете. — Гласът му беше нисък и бумтящ.

Разпрегнаха конете и ги вързаха към падналия клон. Двамата мъже бутаха, четирите коня дърпаха и заедно успяха да изтеглят клона встрани. Тристан каза едно безмълвно „благодаря“ на дъба, чийто клон беше паднал, на червения бук, на Пан и на гората и попита кочияша дали ще го вземе със себе си.

— Не вземам пътници — отвърна той и потри наболата си брада.

— Разбирам — каза Тристан. — Но без мен още щяхте да си стоите тук. Със сигурност Провидението ви е изпратило при мен, както Провидението изпрати мен при вас. Няма да ви отклоня от пътя ви, а може и пак да дойде време, когато ще сте доволни от помощта на още две ръце.

Кочияшът го огледа от главата до петите. След това бръкна в кесията на пояса си, извади шепа квадратни червени гранитни плочки и каза на Тристан:

— Избери една.

Тристан взе една каменна плочка и показа на мъжа гравирания върху нея символ.

— Хмм — каза кочияшът. — Избери пак. — Тристан се подчини. — Я още веднъж. — Мъжът отново се почеса по брадата. — Добре. Можеш да дойдеш с мен. Руните очевидно са убедени в това. Макар че ще е опасно. Но може да има още паднали клони. Ако искаш, можеш да седнеш отпред при мен и да ми правиш компания.

На Тристан му се стори странно, че когато надзърна във вътрешността на каретата, видя вътре петима бледи джентълмени, целите в сиво. Гледаха го тъжно. Но когато погледна още веднъж, вътре нямаше никого.

Каретата се понесе по неравната трева в златистозеления тунел от листа. Тристан се тревожеше за звездата. Вярно, че беше доста злобна, но пък все пак имаше основание за това. Надяваше се да не се забърка в неприятности, преди да е стигнал до нея.

Разправят, че сиво-черната планинска верига, пресичаща от север на юг цялата Самодивска страна, някога е била великан, който станал толкова голям, че един ден се уморил дори да се движи и да живее и легнал в равнината, и заспал толкова дълбоко, че вековете минавали покрай него като секунди. Но ако е истина, това трябва да се е случило преди много, много време, през Първата епоха на света, когато всичко е било камък и огън, вода и вятър и когато малцина са оживявали, за да излъжат, в случай че не е истина. И все пак, истина или не, четирите големи планини от веригата се наричаха Главата, Рамото, Корема и Коленете, а възвишенията на юг се наричаха Краката. През планините имаше проходи — един между главата и рамото, където трябваше да е вратът, и един южно от планината Корема.

Това бяха диви планини, обитавани от диви създания: черни като въглен тролове, космати диваци, скитащи дървесни хора, планински кози и джуджета миньори, отшелници, изгнаници и по някоя и друга планинска вещица. Не беше най-високата планинска верига в Самодивската страна, като например планината Хуон, чийто най-висок връх беше Бурелом. Но беше сурова планина и се прекосяваше трудно.

Вещерската кралица беше минала през прохода южно от Корема преди няколко дни и сега чакаше в края му. Козлите й бяха вързани за една драка и я пощипваха без ентусиазъм. Кралицата пък седеше в каручката и точеше ножовете си на един камък.

Ножовете бяха стари: дръжките им бяха изработени от кост, а остриетата им бяха от парчета вулканично стъкло, черно като смола и с бели петънца, застинали завинаги в обсидиана. Бяха два: единият по-малък и подобен на сатър, тежък и здрав, за рязане на ребра и стави и за разчленяване; другият беше с форма на кинжал, за изрязване на сърцето. Когато ги наточи дотолкова, че можеше да пререже нечие гърло, без притежателят му да усети нещо друго освен леко като косъм докосване и топлината на изтичащия си живот, вещерската кралица ги остави и започна да се приготвя.

Отиде при козлите и поотделно им прошепна по нещо в ухото.

На мястото им се появиха мъж с къса бяла брада и приличаща на момче жена с тъп поглед. И двамата не казаха нищо.

Вещицата клекна до каручката и също й прошепна някакви слова. Каручката не направи нищо и жената тропна ядосано с крак.

— Остарявам — каза на двамата слуги. Те не й отговориха и дори не дадоха признак, че разбират какво им говори. — Винаги е било по-трудно да се променят неживите неща. Душите им са по-стари и по-затъпели, и по-трудни за убеждаване. Ех, ако можех да си върна младостта… в зората на света, превръщах планини в морета и облаци в палати. С едно щракване на пръсти заселвах цели градове с камъчета. Защо не съм отново млада…

Въздъхна и вдигна ръка: от пръстите й затрептя син пламък и когато се наведе и докосна каручката, пламъкът изчезна.

Изправи се. В катраненочерната й коса се бяха появили бели нишки и под очите й имаше тъмни сенки; но каручката беше изчезнала. На мястото й в края на планинския проход стоеше малка странноприемница.

Някъде далеч проблесна светкавица и се разнесе тътен.

Висящата табела на странноприемницата се люшкаше и скърцаше под напора на вятъра. На нея беше нарисувана каруца.

— Влизайте вътре — каза вещицата. — Тя идва насам и ще трябва да мине през прохода. Просто трябва да направя така, че да влезе — обърна се към мъжа с късата бяла брада. — Ти си Били, собственикът на тази странноприемница. Аз съм жена ти, а това е нашата дъщеря, която обслужва гостите. — И посочи момичето с празния поглед, което доскоро беше Бревис.

Втора гръмотевица, по-силна от първата, отекна откъм върховете.

— Скоро ще завали — каза вещицата. — Да напалим камината.

Тристан усещаше присъствието на звездата — тя се придвижваше напред със стабилна скорост. Стори му се, че разстоянието помежду им намалява.

За негово облекчение каретата също следваше нейния път. На едно място пътят се разклони и Тристан се разтревожи, че може да поемат по грешното разклонение. Беше готов да слезе от каретата и да продължи пеш.

Спътникът му спря конете, слезе от капрата и извади руните. След като консултацията приключи, се качи отново и пое по лявото разклонение.

— Ако не е прекалено нахално, мога ли да ви попитам какво търсите? — каза Тристан.

— Съдбата си — отвърна мъжът след кратка пауза. — Правото си на власт. А ти?

— Оскърбих с поведението си една млада дама. Искам да й се извиня. — Докато го казваше, разбра, че е истина.

Кочияшът изсумтя.

В тунела от листа вече имаше пролуки. Дърветата станаха по-нарядко. Тристан вдигна поглед към планината напред и ахна.

— Каква планина!

— Като пораснеш още малко, ми ела на гости в цитаделата горе в Хуон. На онова му се вика планина. От нея се виждат планини, пред които тези са нищо и никакви хълмчета. — И посочи извисяващия се пред погледите им Корем.

— Честно казано, надявам се да прекарам остатъка от живота си като овчар в Стената, защото ми дойде до гуша от вълнения за повече от един живот. То не бяха свещи и еднорози, дървета и млади дами. Но приемам поканата в същия дух, в който бе дадена, и ви благодаря за нея. Ако някога посетите Стената, елате у дома, а аз ще ви дам вълнени дрехи за преобличане и овче сирене, и толкова овнешка яхния, колкото можете да изядете.

— Много мило от твоя страна — каза кочияшът. Пътят от натрошени скали и чакъл вече не беше толкова стръмен и той плесна с камшика, та черните коне да забързат. — Значи си видял еднорог, така ли?

Тристан понечи да разкаже на спътника си за срещата с еднорога, но после размисли и само отбеляза:

— Извънредно благородно животно.

— Еднорозите са лунни твари. Никога не съм виждал еднорог. Но казват, че служели на луната и изпълнявали повелите й. Утре вечер ще стигнем планината. Тази вечер след залез-слънце ще спрем да починем. Ако искаш, можеш да спиш в каретата; аз ще спя край огъня. — Тонът му не се промени, но Тристан с колкото внезапна, толкова и шокираща сигурност разбра, че мъжът се страхува от нещо до дъното на душата си.

Цяла нощ светкавици озаряваха планинските върхове. Тристан спа на кожената седалка на каретата, положил глава върху торба със зоб; сънува призраци, луна и звезди.

Призори заваля, внезапно, все едно небето се беше продънило. Ниски облаци скриха върховете. Под проливния дъжд Тристан и кочияшът впрегнаха конете и потеглиха. Пътят беше стръмен и напредваха бавно.

— Можеш да влезеш вътре — каза кочияшът. — Няма смисъл да се мокрим и двамата. — Бяха се наметнали с промазаното платнище, което извадиха изпод капрата.

— Не виждам как мога да се измокря повече, освен, ако не скоча в някоя река — каза Тристан. — Ще стоя тука. Два чифта очи и два чифта ръце в един момент може да се окажат решаващи.

Спътникът му изсумтя, избърса със студената си мокра ръка капките дъжд от очите и устата си и каза:

— Постъпката ти е глупава, момко. Но я оценявам. — Прехвърли поводите в лявата си ръка и протегна дясната. — Аз съм Примус. Лорд Примус.

— Тристан. Тристан Торн — отвърна момъкът, усетил по някакъв начин, че мъжът има право да научи истинското му име.

Стиснаха си ръцете. Дъждът се усили още повече. Пътят се превърна в река, а дъждът се стелеше на гъсти завеси. Конете съвсем забавиха ход.

— Има един човек. — Лорд Примус вече викаше, та Тристан да го чува сред грохота на пороя. Вятърът отвяваше думите от устните му. — Висок, прилича малко на мен, но е по-слаб и прилича на гарван. Очите му са невинни и безизразни, но в тях се таи смърт. Казва се Септимус, защото е седмият син на баща ни. Ако някога го срещнеш, бягай надалеч. Той иска мен. Но няма да се поколебае да те убие, ако си му застанал на пътя, нито пък да те превърне в инструмент, с който да убие мен.

Бурен порив на вятъра запрати във врата на Тристан цяла каца вода.

— Изглежда, е опасен човек — отбеляза той.

— Най-опасният на света.

Тристан се загледа мълчаливо в пелената от вода и в настъпващия мрак. Пътят вече почти не се виждаше. Примус заговори отново:

— Ако питаш мен, в този дъжд има нещо неестествено.

— Защо?

— Или повече от естествено; да го наречем свръхестествено. Надявам се да намерим по пътя някоя странноприемница. Конете имат нужда от почивка, а и на мен едно сухо легло и топъл огън ще ми дойдат добре. И добра вечеря.

Тристан извика, че е съгласен. Дъждът продължаваше да се лее. Тристан си помисли за звездата. Сигурно беше премръзнала и мокра. Тревожеше се за счупения й крак и си мислеше колко ли й е натъртен задникът от язденето. Той беше виновен. Чувстваше се като отрепка.

— Аз съм най-нещастният човек, живял на тази земя — сподели с лорд Примус, когато спряха да нахранят конете с мокър овес.

— Ти си млад и влюбен — каза Примус. — Всеки младеж в твоето състояние е най-нещастният човек, живял на тази земя.

Тристан се зачуди дали лордът би оценил съществуването на Виктория Форестър. Представи си как й разказва приключенията си в Стената пред камината в дневната; но незнайно защо тези въображаеми разкази му се сториха доста плоски.

Този ден залезът явно беше настъпил веднага след зората и небето беше почти черно. Пътят продължи да се изкачва. Дъждът за миг отслабваше, после се изсипваше с удвоена сила.

— Това там светлина ли е? — попита Тристан.

— Не виждам нищо. Може да е магически огън или светкавица… — отвърна Примус. Но когато взеха поредния завой, каза: — Не бях прав. Светлина е. Браво, момко. Но в тези планини има лоши неща. Можем само да се надяваме, че това не е от тях.

След като вече виждаха целта, конете потеглиха по-бързо. Поредната светкавица озари острите чукари наоколо.

— Имаме късмет! — възкликна Примус с басовия си като гръмотевица глас. — Странноприемница!