Нийл Геймън
Звезден прах (5)

Пета глава
в която се водят сериозни битки за короната

На ярката утринна светлина младата дама изглеждаше повече като човек и по-малко нематериална. Откакто Тристан се беше събудил, не беше казала нищо.

Той извади ножа си и направи патерица от един чаталест клон, докато тя седеше под един клен и го гледаше ядно и намусено. Тристан обели малко кора от друг клон и я уви около горната част на патерицата, та на дамата да не й убива.

Не бяха закусили и Тристан беше ужасно гладен; стомахът му къркореше. Звездата не беше споменала, че е гладна. Но пък тя изобщо не му говореше. Само го гледаше, отначало с упрек, а след това с неприкрита омраза.

Тристан стегна здраво кората, върза я и я затегна още веднъж.

— Честно, нищо лично — каза на седналата под дървото жена. В светлината на слънцето тя почти не блестеше, освен когато не седеше в най-дълбоката сянка.

Звездата прекара бледия си показалец по сребърната верига, опипа примката на китката си и не отговори нищо.

— Правя го от любов — продължи той. — И ти наистина си последната ми надежда. Името й — името на моята възлюбена — е Виктория. Виктория Форестър. И тя е най-красивото, най-умното и най-милото момиче в целия свят.

Звездата наруши мълчанието си с презрително сумтене, после каза:

— И това мило умно създание те изпрати тук да ме измъчваш, така ли?

— Е, не точно така. Обеща ми всичко, каквото пожелая — ръката си или устните си за целувка, — ако й донеса звездата, която падна по-миналата вечер. Досега мислех, че падналите звезди са нещо като диаманти или камъни — призна той. — Изобщо не очаквах, че са млади дами.

— И като намери млада дама, защо не й помогна или не я остави на мира? Защо я занимаваш с глупостите си?

— От любов — обясни той.

Тя го погледна с очи сини като небето и изрече с омраза:

— Да се задавиш дано с тази твоя любов!

— Няма — отвърна Тристан по-уверено и по-весело, отколкото се чувстваше. — Ето. Пробвай това. — Подаде й патерицата и посегна да хване ръката й, за да й помогне да стане. Пръстите му изтръпнаха — не неприятно — от допира до кожата й. Тя седеше на тревата като пън и не направи никакво усилие да стане.

— Казах ти, че ще направя каквото ми е по силите да осуетя плановете и намеренията ти. — Огледа горичката. — Ега ти тъпият дневен свят. Скучен и гаден.

— Просто се подпри на мен и на патерицата — каза Тристан. — Все по някое време ще трябва да станеш. — После дръпна веригата и звездата неохотно се изправи, подпря се първо на Тристан, а след това, понеже близостта с него я отвращаваше, се подпря на патерицата.

Изохка от болка, стовари се отново на тревата и започна да стене и да пъшка. Тристан коленичи до нея.

— Какво ти е?

Очите й блеснаха злобно, но след това се напълниха със сълзи.

— Кракът ми. Май наистина е счупен. — Трепереше и кожата й беше побеляла като сняг.

— Съжалявам — каза Тристан. — Мога да ти направя шина. Слагал съм шини на овцете. Ще ти мине, ще видиш. — Той стисна ръката й, после отиде до потока, намокри носната си кърпа и я даде на звездата, за да си избърше челото. Издялка още няколко клона с ножа си, свали си жакета, съблече си ризата и я разкъса на ивици, с които завърза пръчките възможно най-стегнато около счупения й крак. През цялото време звездата не издаде звук, но докато завързваше последния възел, Тристан я чу да стене тихо.

— Знаеш ли, ще се наложи да потърсим лекар. Не съм доктор и не мога да ти помогна повече.

— Така ли? — саркастично попита тя. — То пък голямата изненада.

Той я остави да си почине малко на слънце и след това каза:

— По-добре опитай пак. — И я изправи. Тръгнаха. Звездата куцукаше, подпираше се тежко на Тристан и се мръщеше на всяка стъпка. И всеки път, когато лицето й се изкривяваше от болка, Тристан се чувстваше виновен, но се успокояваше, като си мислеше за сивите очи на Виктория Форестър. Вървяха през лещака и Тристан — реши, че е редно да води разговор със звездата — започна да я разпитва от колко време е звезда, дали е приятно да си звезда и дали всички звезди са жени и я информира, че винаги си е мислил, както ги беше учила г-жа Чери, че звездите са пламтящи кълбета от горящ газ, отдалечени на стотици милиони мили, също като слънцето, само че много по-далеч.

На всички тези въпроси и изявления звездата не отговори нищо.

— И защо падна? — попита я. — Спъна ли се в нещо?

Тя спря, обърна се и втренчи поглед в него, все едно гледаше нещо безкрайно неприятно от много, много голямо разстояние.

— Не се спънах — каза накрая. — Удариха ме. С ей това. — Бръкна под роклята си и извади голям жълтеникав камък, вързан на скъсана сребърна верижка. — Не стига че ме насини, ами освен това ме събори от небето. А сега съм длъжна да го нося със себе си.

— Защо?

За миг му се стори, че звездата ще отговори, но тя само поклати глава, стисна устни и не каза нищо. Покрай пътеката течеше бистър ручей. Обедното слънце припичаше и Тристан ставаше все по-ужасно гладен. Извади от торбата, последното крайче от самуна, намокри го във водата и го раздели на две.

Звездата изгледа мокрия хляб с отвращение.

— Ще умреш от глад — предупреди я Тристан.

Тя не каза нищо и само вирна още по-високо брадичка.

Продължиха бавно през гората. Пътеката беше препречена от паднали дървета и беше толкова стръмна, че имаше опасност и куцукащата звезда, и Тристан да паднат в пропастта.

— Няма ли по-лесен път? — попита след известно време звездата. — По-широк или поне някаква равна поляна?

След като въпросът бе зададен, Тристан разбра, че знае отговора.

— Ей, в онази посока, след половин миля, има път. Той посочи, след това се обърна и посочи в другата посока. — А зад този гъсталак има поляна.

— Ти досега не знаеше ли?

— Не. Разбрах чак като ме попита.

— Хайде да отидем на поляната — каза тя и тръгнаха през гъсталака. Отне им повече от час, но когато стигнаха, поляната се оказа равна и гладка като игрище. Мястото явно беше разчистено с някаква цел, но каква цел — Тристан не знаеше.

В средата на поляната имаше красива златна корона — блестеше под лъчите на следобедното слънце на зелената трева. Беше обсипана с червени и сини скъпоценни камъни: „Рубини и сапфири“, помисли си Тристан. И тъкмо щеше да отиде до короната, но звездата го докосна по ръката и каза:

— Чакай. Чуваш ли барабани?

И той осъзна, че ги чува: ниско ритмично думкане, идващо от всички посоки, съвсем отблизо и много отдалеч, отекващо от хълмовете. След това от другия край на поляната се чу пукот на чупещи се клони и пронизително цвилене. На поляната се втурна огромен бял кон със запенени и окървавени хълбоци. Спря по средата на поляната, обърна се, наведе глава и се втурна към преследвача си — а той се появи на поляната с рев, от който Тристан настръхна. Беше лъв, но изобщо не приличаше на лъва, който Тристан беше видял на панаира в съседното село — окаяно беззъбо и гуреливо животно. Този беше огромен и с цвят на пясък в късен следобед. Излезе на поляната и изръмжа на белия кон.

Конят изглеждаше ужасно уплашен. Гривата му се беше сплъстила от пот и кръв, погледът му беше подивял. А после, чак сега, Тристан видя, че от челото му стърчи дълъг рог с цвят на слонова кост. Конят се изправи на задните си крака, изцвили, изпръхтя и острото му неподковано копито се стовари върху плешката на лъва. Звярът изрева като огромна попарена котка и отскочи. След това започна да обикаля изплашения еднорог, без да изпуска от златистия си поглед постоянно насочения към него рог.

— Спри ги — прошепна звездата. — Ще се убият.

Лъвът изръмжа на еднорога. Ръмженето започна като далечна гръмотевица и премина в оглушителен рев, който разтърси дърветата, скалите и небето. А после лъвът се хвърли към еднорога, еднорогът се впусна към него и на поляната се замята кълбо от златно, сребристо и червено, защото лъвът се озова на гърба на еднорога, забил дълбоко нокти в хълбоците му и захапал врата му, а еднорогът цвилеше и се мяташе, и се търкаляше в отчаян опит да свали огромната котка от гърба си, биеше с копита и мушкаше с рога си, но не можеше да стигне мъчителя си.

— Направи нещо, моля те! Лъвът ще го убие — възкликна момичето.

Тристан щеше дай обясни, че ако се приближи до зверовете, само ще бъде намушкан, наритан, издран и изяден; а след това щеше да й обясни, че дори да оцелее, след като се приближи, едва ли ще успее да направи нещо, тъй като няма кофа вода, която беше традиционният метод за разтърваване на биещи се животни в Стената. Но докато всички тези мисли му дойдат в главата, вече стоеше насред поляната на една ръка разстояние от зверовете. Мирисът на лъва беше плътен, животински и ужасяващ. Тристан беше достатъчно близо, за да види умоляващия поглед в черните очи на еднорога…

„Бият се за короната“, помисли Тристан и си спомни детската песничка.

Лъвът напада Еднорога, виж.

Напада го веднъж

и дваж,

и триж.

Не го напада от омраза —

властта си иска да запази.

И тогава Тристан вдигна короната от тревата; беше тежка и мека като олово. Приближи се до животните и заговори на лъва, както говореше на злонравните овни и уплашените овце от стадото на баща си:

— На, на… по-полека… Ето ти короната…

Лъвът разтърси еднорога с челюстите си като котка вълнен шал и озадачено изгледа Тристан.

— Кротко де — каза Тристан и поднесе тежката корона към величествения звяр. В гривата на лъва се бяха заплели репеи и листа.

— Недей. Пусни еднорога да си отиде. — И пристъпи още една крачка напред, след което протегна треперещите си ръце и сложи короната на главата на лъва.

Лъвът прескочи еднорога и бавно и мълчаливо обиколи поляната с гордо вдигната глава. Стигна до дърветата, няколко минути близа раните си с яркочервения си език, а след това с ръмжене като грохот от земетресение изчезна в гората.

Звездата докуцука до еднорога и коленичи на тревата до него, като протегна счупения си крак встрани. Погали го по главата и каза:

— Горкото животно.

Еднорогът отвори тъмните си очи, погледна я, положи глава в скута й и отново ги затвори.

Вечерта Тристан изяде последните трохи от самуна, а звездата отново не яде нищо. Искаше да постоят при еднорога и Тристан не можа да й откаже.

Над поляната се спусна мрак. Небето беше пълно с хиляди ярки звезди. Жената звезда също блестеше, все едно озарена от Млечния път, а еднорогът сияеше меко в тъмнината като закрита от облаци луна. Тристан легна до него и усети топлината на тялото му. Звездата легна от другата страна на еднорога. На Тристан му се стори, че му пее някаква тиха песен, но не чуваше думите. Мелодичните фрагменти, които долавяше, бяха странни и омайни, но тя пееше толкова тихо, че той не чу почти нищо.

Пръстите му докоснаха веригата, която ги свързваше; беше студена като сняг и недоловима като лунен лъч във воденичен яз или проблясък светлина по люспите на пъстърва, издигнала се на повърхността по зазоряване. После заспа.

 

 

Кралицата на вещиците пътуваше с каручката си по горската пътека и шибаше с камшика двата бели козела, когато забавяха ход от умора. Беше забелязала огъня край пътеката още преди половин миля и от цвета на пламъците му беше разбрала, че е на нейна колежка, защото вещерските огньове горят с някои доста необичайни краски. Така че дръпна юздите на козлите, когато стигна до шарения фургон, огъня и белокосата жена, която седеше на тревата и въртеше шиш, на който се печеше заек. От разперения му корем се стичаше мас, цвърчеше и съскаше върху жаравата и разнасяше аромат на печено месо и дим.

До мястото за кочияша на дървен прът стоеше шарена птица. Като видя кралицата на вещиците, перата й настръхнаха и от човката й се разнесе уплашен писък, но беше вързана за пръта с верижка и не можеше да литне.

— Преди да ми кажеш каквото и да било — продума старицата, — искам аз да ти кажа, че съм само една бедна продавачка на цветя, безобидна бабичка, която не е сторила никому нищо лошо и че гледката на величествена и всяваща страхопочитание дама като теб ме изпълва със страх и ужас.

— Няма да ти направя нищо лошо — каза вещерската кралица.

Дъртофелницата присви очи и изгледа от глава до пети дамата с алената рокля.

— Така казваш ти. Но как да съм сигурна горката аз, която съм се разтреперила до мозъка на костите си? Може да възнамеряваш да ме ограбиш през нощта, че и нещо по-лошо. — И разбута огъня с една пръчка. Пламъците се издигнаха високо, ароматът на печено месо се разнесе още по-силно във вечерния въздух.

— Заклевам се — каза жената с алената рокля — в правилата и ограниченията на Сестринството, към което принадлежим аз и ти, и в могъществото на Лилим, и в устните и гърдите и девствеността си, няма да ти причиня зло.

— Става, хубавице — каза старата жена и на лицето й се разля усмивка. — Ела, седни. Вечерята ще е готова до два маха на агнешка опашка.

— С удоволствие — каза дамата с алената рокля.

Козлите почнаха да пасат покрай фургона; оглеждаха презрително вързаните мулета.

— Хубави животни — каза старицата.

Вещерската кралица наклони глава и се усмихна скромно. Огънят се отрази в малката алена змия, увита като гривна около китката й. Старицата продължи:

— Скъпа моя, очите ми вече хич ги няма, но права ли ще съм, ако предположа, че един от тези хубавци е започнал живота си не на четири, а на два крака?

— Случват се и такива неща — призна вещерската кралица. — Като например с тази твоя великолепна птица.

— Тази птица пропиля гордостта на колекцията ми. Продаде я за няма нищо преди почти двайсет години. А пък белите, които ми докара после, просто не мога да ти ги опиша. Затова я държа в образа на птица, освен, ако не се налага да свърши някоя работа или да продава на сергията; и ако си намеря някоя добра и яка прислужница, която не се бои от работа, ще я оставя в образа на птица завинаги.

Птицата тъжно изчурулика на пръта си.

— Аз съм мадам Семела — каза старицата.

„Викали са ти Сал Боклука, когато си била млада“, помисли си вещерската кралица, но не го каза на глас.

— Наричай ме Морванег — каза вместо това и си помисли, че шегата е добра (защото Морванег означаваше „морска вълна“, а истинското й име отдавна беше потънало и изчезнало в дълбините на студения океан).

Мадам Семела стана, отиде до фургона и изнесе две дървени купички, два ножа с дървени дръжки и бурканче изсушени и смлени на зелен прах подправки.

— Щях да ям с пръсти в чиния от свежи листа — каза тя и подаде купичката на жената с алената рокля. На прашната купичка беше нарисуван слънчоглед. — Но си помислих, че не ми се случва често да вечерям в такава приятна компания, и реших, че само най-доброто е достатъчно добро. Глава или опашка?

— Каквото ми сложиш — каза гостенката.

— Тогава ще ти сложа глава със сочни очи и мозък и хрускави препечени уши. А аз ще си сложа бутчето, което е само сухо месо. — Докато говореше, вдигна шиша от огъня и с двата ножа наряза заека толкова сръчно и бързо, че остриетата направо святкаха. Раздели месото и го сложи в купичките. След това подаде бурканчето с подправки на гостенката си. — Нямам сол, скъпа, но можеш да си поръсиш месото с това. Става доста вкусно. Малко босилек, малко мащерка, рецептата е моя.

Вещерската кралица взе едната купичка и ножа и поръси месото си с подправката. Набоде едно парче с ножа и го изяде с наслада, докато домакинята й се помайваше със своята порция и духаше хрупкавото кафяво месо, за да изстине.

— Как е? — попита старицата.

— Много вкусно — искрено отвърна гостенката.

— Заради подправките — обясни дъртата вещица.

— Усещам босилека и мащерката, но има още някаква билка, която ми е трудно да определя.

— А — каза мадам Семела и задъвка.

— Вкусът определено е необичаен.

— Да. Това е билка, която расте само в Гарамонд, на един остров в средата на голямо езеро. Върви с всякакво месо и лично на мен ми напомня малко на копър, но с дъх на индийско орехче. Цветовете й са в много красиво оранжево. Полезна е при настинка и малария и освен това е леко сънотворно, което има интересното свойство да кара този, който го е вкусил, няколко часа да говори само истината.

Дамата с алената рокля изтърва дървената купа на земята.

— Лимбусова трева? Осмелила си се да ми дадеш лимбусова трева!

— Така изглежда, скъпа. — Старицата зацвили от удоволствие. — Та кажи ми сега, господарке Морванег, ако това ти е името, накъде си тръгнала с тази каручка? И защо ми напомняш на една жена, която познавах навремето? А мадам Семела не забравя нищо и никого.

— Тръгнала съм да търся една звезда — каза вещерската кралица, — която падна във великите гори от другата страна на планината Корема. И когато я намеря, ще извадя магическия си нож и ще й отрежа сърцето, докато е още жива и докато сърцето си е още нейно. Защото сърцето на жива звезда е върховният цяр за всички капани на старостта и времето. Сестрите ми ме очакват да се прибера с него.

Мадам Семела пак изцвили от удоволствие, скръсти ръце и се заклати, впила кокалести пръсти в лактите си.

— Сърце от звезда значи? Хи! Хи! Колко добре ще ми дойде. Ще си хапна от него и ще си върна младостта, и косата ми ще стане отново златна, и разплутите ми огромни цици ще станат отново малки и стегнати. А след това ще отнеса каквото е останало на Големия пазар в Стената. Хи! Хи!

— Няма да стане — много тихо каза гостенката.

— Така ли? Ти си моя гостенка, скъпа. Закле се. Яде от храната ми. Според законите на Сестринството не можеш да ми сториш никакво зло.

— О, много злини мога да ти сторя, Сал Боклука, но ще отбележа само, че този, който е ял лимбусова трева, няколко часа не може да говори нищо друго освен истината. Така че ще ти кажа и още нещо… — При тези нейни думи отекна далечна гръмотевица и гората притихна, сякаш всяко листо и всяко дърво наостриха уши да чуят какво ще каже. — Ето какво е то: ти открадна знание, което не си заслужила, но то няма да ти донесе полза. Защото няма да можеш да видиш звездата, няма да можеш да доловиш присъствието й, няма да можеш да я докоснеш, да я вкусиш, да я намериш и да я убиеш. Даже някой друг да изреже сърцето й и да ти го даде, никога няма да разбереш какво държиш в ръката си. Ето това ти казвам. Това са моите думи и те са самата истина. Знай и друго: заклех се в законите на Сестринството да не ти причинявам зло. Ако не се бях заклела, щях да те превърна в торен бръмбар, щях да ти откъсна краката един по един и да те оставя на птиците, задето ме унижи по този начин.

Мадам Семела се ококори от ужас и впери поглед през пламъците в гостенката си.

— Коя си ти?

— Когато ме видя за последен път, царствах заедно със сестрите си в Карнадин, преди той да изчезне — каза жената с алената рокля.

— Ти? Но ти си мъртва. Отдавна си мъртва.

— Открай време се говори, че Лилим са мъртви, но това е лъжа. Катерицата още не е намерила жълъда, от който ще израсне дъбът, който ще отрежат, за да издялат люлката на бебето, което ще порасне и ще ме убие.

Докато тя говореше, огънят премигваше в сребърно.

— Значи си ти. И си си върнала младостта. — Мадам Семела въздъхна. — И сега пак ще станеш млада.

Дамата с алената рокля се изправи и хвърли в огъня купичката с вечерята си.

— Но ти не. Не ме ли чу? В момента, когато си тръгна, ти ще забравиш, че изобщо си ме виждала. Ще забравиш всичко това, дори моето проклятие, въпреки че знанието ще те човърка и ще те дразни като сърбеж в отдавна отрязан крак. И в бъдеще се отнасяй към гостите си с повече уважение и доброжелателност.

Дървената купичка се подпали и пламъците опърлиха листата на дъба над тях. Мадам Семела я избута от огъня с пръчката и я затъпка в избуялата трева.

— Какво ме е прихванало, че съм хвърлила купичката в огъня? — възкликна високо. — Я, един от най-хубавите ми ножове целият изгорял. Какво ми става?

Не получи отговор. Някъде далеч по пътя се отдалечаваше тропот от копита на животни, които можеше да са и козли. Мадам Семела тръсна глава, сякаш да се отърси от прах и паяжини.

— Остарявам — каза на шарената птица, която все така стоеше на пръта и която беше станала свидетел на всичко и не беше забравила нищо. — Остарявам. И нищо не може да се направи. — Птицата помръдна уплашено на пръта.

Една червена катерица, скочи от дървото и се поколеба, уплашена от огъня. Взе с лапичките си един жълъд и ги вдигна като за молитва. След това избяга — да закопае жълъда и да забрави за него.

 

 

Косата на приливите е малък пристанищен град, построен от гранит, град на търговци на провизии, дърводелци и шивачи на платна; на стари моряци с липсващи пръсти и крайници, отворили собствени пивници за грог или прекарващи дните си в такива пивници, вързали остатъците от косите си на насмолени черни плитки, макар наболите по физиономиите им бради отдавна да са побелели като сняг. В Косата на приливите няма курви, или поне няма курви, които да смятат себе си за такива, въпреки че има много жени, които — ако бъдат притиснати — биха описали себе си като многократно омъжени с един съпруг на този кораб на всеки шест месеца и друг съпруг на онзи кораб, който идва в пристанището за по един месец или на всеки девет месеца.

Математиката на тези неща е удовлетворителна за повечето хора; и ако понякога е разочароваща и някой мъж се прибере при жена си, докато там е някой от другите й съпрузи, е, тогава почва бой — и победеният се утешава в някоя от пивниците. Моряците нямат нищо против тази подредба на нещата, защото знаят, че така поне един човек ще забележи, когато не се върнат от морето, и ще скърби за тях; а съпругите им се утешават със сигурното знание, че мъжете им също са неверни, защото за мъжете любовта към морето винаги е на първо място, тъй като то е и майка, и любовница, която като му дойде времето ще умие трупа и ще го погребе сред корали, абанос и перли.

И така именно в Косата на приливите дойде една нощ лорд Примус Буреломски, облечен целият в черно и с брада гъста и четинеста като някое от гнездата, свити от щъркелите по комините на градчето. Пристигна в карета, теглена от четири черни коня, и нае стая в „Почивката на моряка“ на улица „Кука“.

Желанията и поръчките му бяха сметнати за крайно необичайни, защото си носеше собствена храна и пиене: държеше ги в заключен дървен сандък и го отваряше, за да си вземе ябълка, сирене или чаша вино с черен пипер. Настани се в най-горната стая на „Почивката на моряка“ — висока, подобна на вретено сграда, построена на скалист нос, за да улеснява контрабандата.

Лордът подкупи няколко улични хлапета да му докладват в мига, когато забележат непознат за тях мъж, дошъл по суша или по море; най-вече да се оглеждат за много висок кокалест тъмнокос тип с гладна физиономия и безизразни очи.

— Примус определено си е взел поука — каза Секундус на четиримата си мъртви братя.

— Нали знаеш какво казват? — прошепна Квинтус със замисления шепот на мъртвите, който в този ден звучеше като плискане на вълни по крайбрежни камъчета. — Този, който се е уморил да се оглежда за Септимус, се е уморил от живота.

Сутрин Примус отиваше на раздумка с капитаните на корабите, хвърлили котва в Косата на приливите, и щедро им купуваше грог, но нито пиеше, нито ядеше с тях. Следобед оглеждаше корабите по доковете.

Скоро клюкарите в Косата на приливите (а те бяха много) разбраха пикантната новина: брадатият джентълмен търсел кораб, който да го откара на изток. И тази клюка бе последвана от друга — че щял да отплава със „Сърцето на съня“ на капитан Ян, кораб с черни платна, боядисана в алено палуба и повече или по-малко съмнителна репутация (с което искаме да кажем, че според всеобщото мнение корабът пиратстваше само в далечни води) и че това щяло да стане веднага щом кажел.

— Любезни господарю — каза на лорд Примус един от уличните хлапаци, — в града е дошъл по суша един мъж. Отседнал е при мадам Петие. Слаб е и прилича на гарван, видях го в „Рева на океана“, черпеше с грог всички. Казва, че бил уморен морски пътешественик и търсел спокоен залив.

Примус потупа момчето по мръсната глава и му даде една монета. След това се зае да си събира нещата и същия следобед нареди „Сърцето на съня“ да напусне пристанището точно след три дни.

В деня преди „Сърцето на съня“ да вдигне платна, Примус продаде каретата и четирите коня на притежателя на конюшнята на улица „Вехтошарска“, след което слезе на кея и даде няколко монети на уличните хлапаци. Влезе в каютата си на „Сърцето на съня“ и издаде строга заповед никой да не го безпокои по никакъв повод, без значение добър или лош, до една седмица след отплаването на кораба.

Същата вечер злополука сполетя един кадърен моряк от екипажа на „Сърцето на съня“. Той се напи, падна на хлъзгавия паваж на улица „Приходи“ и си счупи крака. За щастие успяха да му намерят заместник: същия моряк, с когото беше ял цяла вечер и който беше убедил пострадалия да изпълни по мокрите камъни една особено сложна стъпка от моряшки танц. Та този моряк, висок, мургав и гарваноподобен, още същата нощ се разписа в корабните документи с кръгче и се качи на палубата призори, малко преди корабът да вдигне платна в утринната мъгла. „Сърцето на съня“ отплава на изток.

Току-що обръсналият брадата си лорд Примус Буреломски наблюдаваше отплаването му от върха на скалите, докато корабът не се изгуби от поглед. Слезе по улица „Вехтошарска“, върна парите на съдържателя на конюшнята, добави малко отгоре и отпътува на запад с черната си карета, теглена от четирите черни коня.

 

 

Решението беше очевидно. В крайна сметка еднорогът вече цяла сутрин крачеше зад тях и често-често побутваше звездата по рамото с муцуна. Раните от ноктите на лъва по хълбоците му, които предишния ден кървяха като червени цветя, вече бяха потъмнели и зарастваха.

Звездата се тътреше, куцаше и залиташе, а Тристан вървеше до нея. Студената верига оковаваше китките им.

От една страна, идеята да се язди еднорог се струваше на Тристан направо кощунствена: еднорогът все пак не беше кон и не беше обвързан с древния договор между Човека и Коня. Черните му очи бяха диви и в походката му имаше нещо опасно и неопитомено. От друга страна обаче Тристан усещаше, по начин, който не би могъл да обясни, че еднорога го е грижа за звездата и че иска да й помогне. Затова каза:

— Виж, не съм забравил онова, дето ми го наговори, че ще ми осуетяваш плановете на всяка крачка, но ако еднорогът има желание, защо не го яхнеш?

Звездата не каза нищо.

— Е?

Звездата сви рамене.

Тристан се обърна към еднорога, вгледа се в черните му като бездънен кладенец очи и попита:

— Разбираш ли ме?

Еднорогът не каза нищо. Тристан се надяваше, че поне ще кимне или ще тропне с копито като дресирания кон, който веднъж като малък видя в селото. Но еднорогът само продължи да го гледа.

— Ще качиш ли дамата на гърба си? Моля те.

Еднорогът не каза нищо и не тропна с копито. Но се приближи до звездата и коленичи в краката й.

Тристан й помогна да се качи на гърба му. Тя се хвана с две ръце за гривата и седна странично, опънала счупения си крак. И така пътуваха още няколко часа.

Тристан вървеше до тях, понесъл на рамо патерицата и торбата си. Сега, когато звездата яздеше еднорога, даже му беше по-трудно. Преди това се налагаше да върви бавно заради куцащата звезда. Сега трябваше да подтичва, за да не изостава от еднорога. Тревожеше го и мисълта, че еднорогът може да избърза прекалено и веригата, с която звездата беше прикована към него, щеше да я събори от гърба му. Стомахът му къркореше. Умираше от глад и не след дълго вече си се представяше като огромен глад с тънка обвивка от плът, който ходеше и ходеше колкото бързо му позволяваха краката…

Спъна се и разбра, че ще падне.

— Спри, моля те — извика без дъх.

Еднорогът забави крачка и спря. Звездата погледна надолу, сбърчи нос и поклати глава.

— Няма да е лошо и ти да се качиш при мен. Ако еднорогът ти позволи. Иначе ще вземеш да припаднеш и да ме събориш на земята. Освен това трябва да отидем някъде, където да си намериш храна.

Тристан кимна с благодарност.

Еднорогът не оказа никаква съпротива и пасивно зачака, докато Тристан правеше опити да се покатери на гърба му. Беше като да изкачиш отвесна стена, тоест абсолютно невъзможно. Накрая Тристан отведе животното до един бук, изкоренен отдавна от буря, ураган или ядосан великан, вдигна патерицата на звездата и торбата си и се покатери по клоните върху огромния дънер, а оттам и на гърба на еднорога.

— Зад този хълм има село. Сигурно ще намерим там нещо за ядене — каза Тристан, тупна еднорога по хълбока и той тръгна. Тристан обхвана талията на звездата, за да не падне. Усети под дланта си фината коприна на роклята й, а под нея верижката на топаза, стегната през талията й.

Язденето на еднорог не беше като язденето на кон: той не се движеше като кон; ездата беше по-дива, по-необичайна. Еднорогът изчака Тристан и звездата да се настанят удобно на гърба му и бавно и плавно започна да набира скорост.

Дърветата летяха и подскачаха покрай тях. Звездата се наведе напред и вплете пръсти в гривата на еднорога; Тристан — от страх забравил глада си — стисна здраво с колене хълбоците на животното и започна да се моли да не го събори някой клон. Скоро откри, че му става приятно. Има нещо в язденето на еднорог за онези, които все още го могат — което не е характерно за никое друго изживяване, нещо опияняващо, главозамайващо и прекрасно.

Когато наближиха селото, слънцето вече залязваше. Еднорогът спря под един дъб в края на гората и не пожела да продължи нататък. Тристан скочи на тревата. Задникът му се беше схванал, но звездата го гледаше и той не посмя да го разтрие.

— Гладна ли си? — попита я.

Тя не отговори.

— Виж какво. Аз направо умирам от глад. Не знам дали вие звездите ядете, нито какво ядете. Но не искам да гладуваш. — Той вдигна въпросителен поглед. Тя го погледна в отговор, отпърво с безразличие, но след това очите й се напълниха със сълзи. Вдигна ръка към лицето си, избърса ги и по бузите й останаха кални следи.

— Ядем само мрак и пием само светлина. И н-не съм гладна. Самотна съм и съм уплашена, и ми е студено, и съм н-нещастна и п-пленена, но не съм гладна.

— Не плачи — каза Тристан. — Ще отида в селото и ще взема нещо за ядене. Ти ме изчакай тук. Еднорогът ще те защити, ако някой дойде. — Той вдигна ръце и внимателно я свали от гърба на животното. Еднорогът разтърси грива и спокойно започна да пощипва тревата около дъба.

Звездата изсумтя.

— Да те чакам тука ли? — попита и вдигна веригата, която ги съединяваше.

— О — каза Тристан. — Дай си ръката.

Тя му протегна китката си. Той се опита да развърже веригата, но тя не искаше да се развърже.

— Хм — каза Тристан и подръпна примката около собствената си китка, но веригата не пожела да пусне и нея. — Май съм също толкова вързан за теб, колкото и ти за мен.

Звездата отметна косите си, затвори очи и въздъхна дълбоко. След това ги отвори, възвърна си самообладанието и каза:

— Да няма някаква вълшебна дума или нещо такова?

— Не знам никакви вълшебни думи — отговори Тристан и вдигна веригата. Тя проблесна в червено и пурпурно под лъчите на залязващото слънце. — „Моля“? — По веригата преминаха вълнички и примката се изхлузи от китката му.

— Ето. — Той подаде на звездата своя край на веригата. — Ще гледам да не се бавя. И ако някой от дребосъците в дърветата ти запее тъпи песни, не го замеряй с патерицата си, за бога. Само ще ти я откраднат.

— Добре.

— Налага се да се доверя на честта ти на звезда, че няма да избягаш.

Тя докосна счупения си крак.

— Известно време няма да мога да бягам — каза основателно и на Тристан му се наложи да се задоволи с този отговор.

До селото имаше половин миля. Тъй като беше далеч от оживените пътища, нямаше странноприемница, но възпълната старица, която му съобщи този факт, настоя да влезе в къщата й и сложи пред него дървена купа с ечемичена каша с моркови и чаша бира. Той смени батистената си кърпа за бутилка бъзова настойка, пита зелено сирене и торба непознати плодове: бяха меки и мъхнати като праскови, но бяха сини като грозде и миришеха малко на зрели круши; жената му даде и овес за еднорога.

Тристан тръгна към поляната и задъвка един сочен, мек и много сладък плод. Зачуди се дали звездата, ще иска да опита и ако поиска, дали ще й хареса. Надяваше се да остане доволна от нещата, които е донесъл.

Отначало реши, че сигурно е сбъркал мястото и че се е изгубил в лунната нощ. Не: дъбът беше същият, този, под който беше оставил звездата.

— Ей? — извика. Светещи червеи и светулки проблясваха в зелено и жълто в тревата и клоните. Никой не му отговори. Тристан се почувства като пълен глупак и стомахът му изстина. — Ей? — извика отново. И отново не получи отговор.

Хвърли торбата овес на земята и я ритна.

Звездата беше на югоизток от него и се отдалечаваше по-бързо, отколкото той можеше да върви. Въпреки това я последва под ярката луна. Чувстваше се предаден и глупав, и разяден от вина, срам и съжаление. Не трябваше да отвързва веригата, трябваше да я завърже за дървото; трябваше да я накара да отиде с него в селото. Това му минаваше през главата, докато вървеше; но в съзнанието му се обади и още един глас, който отбеляза, че ако не я беше развързал одеве, е щял да я развърже рано или късно и че тя пак е щяла да избяга от него.

Зачуди се дали някога ще я види отново. Бързаше и се спъваше в корените на вековните дървета. Луната бавно се скри зад непрогледния гъсталак от листа и след като известно време се лута безцелно в мрака, Тристан легна под едно дърво, затвори очи и се самосъжалява, докато не заспа.

 

 

В един скалист проход в най-южното подножие на планината Корема вещерската кралица дръпна поводите на козлите, спря каручката и подуши мразовития въздух. В небето сияеха хиляди студени звезди.

Алените й устни се извиха в усмивка с такава красота, такава сияйност, такава чистота и съвършено щастие, че ако я видехте, би смразила кръвта във вените ви.

— Най-после. Тя идва при мен.

И сякаш в отговор вятърът в планинския проход зави триумфално.

 

 

Примус седна до огъня и потрепери под дебелата си черна роба. Един от черните коне се събуди или засънува, изцвили и изпръхтя, и отново притихна. Примус усещаше странен хлад по лицето си; гъстата брада му липсваше. Избута с пръчка от жаравата една топка от глина, плю си на пръстите, разчупи я и помириса апетитното месо на таралежа, който бавно се беше пекъл в жаравата, докато Примус спеше.

Изяде си закуската до троха; плюеше оглозганите кости в огъня. Прибави към таралежа бучка кораво сирене и леко вкиснато бяло вино.

След като се нахрани, избърса ръце в робата си и извади руните, за да открие къде е топазът, който удостоверяваше владичеството над планинските градове и обширните имения на Бурелом. Хвърли ги и се загледа озадачен в малките квадратни червени гранитни плочки. Събра ги, разклати ги в дългопръстите си ръце, хвърли ги на земята и отново се вгледа в тях. Изплю се в жаравата и тя изсъска лениво. Събра плочките и ги пусна в кесията на колана си.

— Движи се бързо и се отдалечава — каза на себе си на глас.

Изпика се в жаравата, защото се намираше в диви земи, където имаше разбойници и зли духове, и още по-лоши неща, и нямаше желание да им издава присъствието си с дима от огъня. Впрегна конете, качи се на капрата и подкара през гората на запад и от другата страна на планината.

 

 

Момичето се държеше здраво за врата на еднорога, който препускаше през тъмната гора.

Нямаше луна, но еднорогът сияеше с бледа светлина като луна, а и самата девойка блестеше и светеше като облак звезден прах. И докато препускаха под дърветата, на някой далечен наблюдател би му се сторило, че момичето примигва като малка звезда.