Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stardust, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
Alegria (2012)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2007

ИК „Бард“, 2007


По-долу е показана статията за Звезден прах от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа на Нийл Геймън. За филмовата адаптация вижте Звезден прах (филм).

Звезден прах
Stardust
Автор Нийл Геймън
Първо издание 1998 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр фентъзи
Вид роман

Звезден прах (на английски: Stardust) e фентъзи роман от 1998 г. на британския писател Нийл Геймън.

През 2007 г. излиза едноименната филмова адаптация на режисьора Матю Вон.

Звезден прах на български език

  • 2007 - Издателство: „Бард“. Превод: Росица Панайотова. (ISBN 9545858277)[1]

Източници

Външни препратки

Песен

Дай ми падаща звезда,

син сдобий от мандрагора,

времето стегни в юзда

и кажи кой чул е хора

на русалките по мрак,

сцепил дяволския крак,

и кой порой

ще вдъхне на ума покой.

Ако сетива по-фини

ти поднасят странни гледки,

скитай тридесет години

и прокъсай сто подметки,

върнеш ли се, разкажи ми

за света необозрим

и де има любима

дивна и непогрешима.

Носиш ли ми вест такава,

с радост тъпкал си земята,

но дали си заслужава,

даже тя да е жената

от съседното градче —

днес ще ми се обрече,

но знам и без драми —

утре с двама ще ме мами.

Джон Дън (1572–1631)

Първа глава
в която научаваме за село Стената и за интересното събитие, случващо се в него на всеки девет години

Имало едно време един момък, който искал да постигне Най-съкровеното си желание.

И макар това да не е нещо ново (защото всяка приказка за всеки момък започва по подобен начин), този момък и нещата, които му се случили, били необичайни, макар самият той дори да не знаел, че е така.

Приказката започва, както и много други приказки, в Стената.

Село Стената — някои го наричат и градче — съществува и днес на мястото, където е съществувало цели шестстотин години, върху висок гранитен склон сред гората. Къщите в Стената са квадратни и стари, построени от сив камък, с покриви от черни плочи и високи комини; оползотворили са всеки сантиметър свободна скала, подпрени са една върху друга, накацали са една върху друга и само по някой и друг храст или дърво растат покрай стените.

Към Стената води черен път, криволичещ и стръмен, ограден със скали и камънаци. Ако продължите по него на юг, по някое време той се превръща в истински път с асфалт, а след това и в магистрала, гъмжаща от коли и камиони, бързащи от един град за друг. Накрая пътят ви отвежда до Лондон, но Лондон е на цяла нощ път от Стената.

Обитателите на Стената са необщителни и се делят на два типа: местните — мургави, високи и яки като гранита, върху който е построено градчето им; и другите, за които с годините Стената се е превърнала в дом за тях и за потомците им.

Под Стената на запад има гора; на юг има измамно спокойно езеро, в което се вливат потоците от хълмовете на север зад Стената. Отвъд хълмовете има поля, където пасат овце. На изток има още гори.

На изток точно до Стената има висока сива каменна стена, от която градчето е взело името си. Стената е древна, построена от грубо издялани квадратни гранитни камъни, излиза от гората и отново влиза в нея.

В стената има само една пролука: отвор широк около два метра, малко на север от селото.

През пролуката в стената се вижда широка зелена поляна, зад поляната се вижда поток, а зад потока дървета. От време на време в далечината сред дърветата се виждат фигури и силуети. Огромни фигури, странни фигури и малки ярки неща, които блясват, засияват и изгасват. Макар поляната да е много добро пасище, никой от селото не пасе стадото си от другата страна на стената. И не садят и не сеят нищо там.

Но пък от стотици, а може би и от хиляди години местните жители поставят постове от двете страни на пролуката и правят всичко възможно да прогонят поляната от съзнанието си.

Дори в наши дни по двама души денем и нощем на смени от по осем часа стоят от двете страни на пролуката. Държат тежки тояги. Охраняват пролуката откъм селището.

Основната им задача е да не пускат децата през пролуката, на поляната и в гората зад нея. Понякога им се налага да разубеждават по някой любител на разходките или случаен гостенин на селото, желаещ да мине през пролуката.

Пазачите пропъждат децата, като просто размахват тоягите. Когато обаче дойдат любители на разходките или гости на градчето, са по-изобретателни и използват физическата сила като последно средство, ако аргументите за току-що засадена трева или изпуснат опасен бик се окажат недостатъчни.

Много рядко при стената идва някой, който знае какво търси, и понякога пазачите го пускат. В погледа на тези хора има нещо, което, след като го видиш, не може да се сбърка с друго.

Доколкото е известно, през целия двайсети век не е имало случай някой да се промъкне незабелязано през стената и местните жители се гордеят с този факт.

Охраната се вдига веднъж на всеки девет години, на Първи май, когато на поляната се вдига панаир.

Събитията, които ще ви разкажа, се случили преди много години. На трона на Англия била кралица Виктория, но още не била облечената в черно вдовица от Уиндзор: бузите й още били пухкави и походката й била подскачаща и често се налагало лорд Мелбърн добродушно да хока младата кралица за фриволността й. Още не била омъжена, но била много влюбена.

Г-н Чарлз Дикенс тъкмо бил написал романа си „Оливър Туист“; г-н Дрейпър тъкмо бил направил първата снимка на луната, тоест запечатал бледото й лице на фотографска хартия; а г-н Морз тъкмо бил представил на света начин за предаване на съобщения по метални жици.

Ако бихте споменали пред някой от тези господа нещо за самодивски магии, те сигурно щяха да ви се усмихнат пренебрежително, освен може би г-н Дикенс, който по онова време беше млад и още нямаше брада. В неговия поглед би имало копнеж.

Тази пролет на Британските острови дойдоха много хора. Идваха сами, идваха и по двойки, слизаха от корабите в Дувър или в Лондон, или в Ливърпул: мъже и жени бели като хартия, тъмни като вулканична скала, жълти като куркума, говорещи най-различни езици. Пристигаха през целия април и пътуваха с парния влак, с покрити фургони и карети, но много от тях също пътуваха пеша.

По това време Дънстън Торн беше осемнайсетгодишен и не беше романтик.

Имаше коса с цвят на кестен, очи с цвят на кестен и лунички с цвят на кестен. Беше среден на ръст и говореше бавно. Имаше чаровна усмивка, която огряваше лицето му отвътре, и мечтаеше, когато се впускаше в мечти на бащиното си пасище, да напусне Стената и целия й непредвидим чар и да отиде в Лондон или в Единбург, или в Дъблин, или в някой друг голям град, където нищо не зависи от това откъде духа вятърът. Работеше във фермата на баща си и не притежаваше нищо освен къщичката в края на имението, която му бяха дали родителите му.

Този април в Стената бяха дошли посетители за панаира и Дънстън им завиждаше. Странноприемницата на г-н Бромиос „Седмата сврака“, която иначе представляваше лабиринт от празни стаи, се беше препълнила още преди седмица и чужденците вече наемаха стаи във фермите и къщите и плащаха за квартирите си със странни монети, с билки, с подправки и дори със скъпоценни камъни.

С приближаването на деня на панаира се възцаряваше атмосфера на все по-голямо очакване. Хората ставаха по-рано, брояха дните, брояха минутите. Пазачите на пролуката бяха нетърпеливи и изнервени. Сред дърветата оттатък поляната бродеха фигури и сенки.

В „Седмата сврака“ Бриджит Комфрей, която почти всички смятаха за най-красивата мома в селото за всички времена, наливаше масло в неприязънта между Томи Форестър, с когото я бяха виждали да излиза миналата година, и един едър мъж с тъмни очи и малка дърдореща маймунка. Мъжът почти не говореше английски, но се усмихваше изразително всеки път, когато Бриджит минеше покрай него.

Редовните посетители на кръчмата в странноприемницата седяха на разумно разстояние от чужденците и си говореха:

— Само веднъж на девет години е.

— Казват, че едно време бил всяка година в средата на лятото.

— Питай господин Бромиос. Той знае.

Г-н Бромиос беше висок и кожата му беше с маслинен цвят; черната му коса беше много къдрава и очите му бяха зелени. Когато момичетата от селото се превръщаха в жени, обръщаха внимание на г-н Бромиос, но той не им връщаше вниманието. Говореше се, че бил дошъл в селото преди доста време като посетител. Но беше останал; и виното му беше толкова добро, че местните нямаха нищо против.

В кръчмата се разгоря шумна свада между Томи Форестър и тъмноокия мъж, чието име се оказа Алум Бей.

— Спрете ги! За Бога! Спрете ги! — крещеше Бриджит. — Отиват отзад да се бият за мен! — И чаровно тръскаше глава така, че светлината от лампите да се отразява в съвършените й златни къдрици.

Никой не понечи да спре мъжете, макар доста местни и чужденци да излязоха отзад да зяпат. Томи Форестър си съблече ризата и вдигна юмруци. Чужденецът се изсмя, изплю се на тревата, хвана дясната ръка на Томи и го просна на земята. Томи се изправи и се нахвърли върху чужденеца. Успя да го халоса по бузата, преди да се озове с лице в калта с изкаран въздух. Алум Бей седеше отгоре му, хилеше се и говореше нещо на арабски.

Ето толкова бързо и лесно свърши схватката.

Алум Бей стана от Томи Форестър, отиде при Бриджит Комфрей, поклони й се ниско и се усмихна с белите си зъби.

Бриджит не му обърна никакво внимание и изтърча при Томи.

— Какво ти направи този, сърце мое? — попита, избърса калта от лицето му с престилката си и продължи да го нарича с най-мили слова.

Алум Бей се върна заедно със зяпачите в кръчмата и когато Томи също се върна, благородно го почерпи с една бутилка „Шабли“ от запасите на г-н Бромиос. И двамата не бяха много сигурни кой е победителят и кой е победеният.

Тази вечер Дънстън Торн не беше в „Седмата сврака“: той беше практичен момък и от половин година излизаше с Дейзи Хемпсток — мома от сходно потекло. Разхождаха се вечер из селото и обсъждаха теорията на сеитбообращението, времето и други такива разумни теми; и по време на тези разходки, неизменно в компанията на майката на Дейзи и по-малката й сестра, които вървяха на благоприличие разстояние от шест крачки зад тях, от време на време се споглеждаха обично.

Пред вратата на Хемпстокови Дънстън спираше, покланяше се и си вземаше довиждане.

А Дейзи Хемпсток си влизаше у дома, сваляше си бонето и казваше:

— Толкова ми се иска господин Торн да ми предложи женитба. Сигурна съм, че татко няма да има нищо против.

— И аз съм сигурна — отговори майката на Дейзи тази вечер и също си свали бонето и ръкавиците и отведе дъщерите си в стаята за рисуване, където един много висок джентълмен с много дълга черна брада седеше и подреждаше багажа си. Дейзи, майка й и сестра й размениха няколко любезни думи с джентълмена (който почти не говореше английски и беше пристигнал преди няколко дни). На свой ред квартирантът им се изправи, поклони се и се зае отново със странните си дървени предмети — продължи да ги сортира, подрежда и лъска.

Беше хладен този април, хладен с неохотата на английската пролет.

Чужденците пристигаха по тесния път през гората от юг; заемаха стаите за гости, настаняваха се в оборите и плевниците. Някои вдигаха шарени палатки, други пристигаха със собствени фургони, теглени от големи сиви коне или малки дългокосмести понита.

Под дърветата в гората имаше килими от камбанки.

На сутринта на 29-и април Дънстън Торн беше дежурен при пролуката в стената заедно с Томи Форестър. Стояха от двете й страни и чакаха.

Дънстън вече много пъти беше давал дежурство при пролуката, но досега задълженията му се бяха изчерпвали само със стоене и от време на време до отпъждане на дечурлига.

Днес се чувстваше важен: държеше наперено тоягата и когато някой чужденец идваше от селото, за да мине през стената, Дънстън или Томи му казваха:

— Утре, утре. Днес никой не минава през стената, уважаеми.

И чужденците се отдръпваха и поглеждаха през пролуката в стената към най-обикновената поляна отвъд, към с нищо незабележителните дървета по нея и към доста скучната гора отзад. Някои се опитваха да завържат разговор с Дънстън или с Томи, но гордите със статуса си на пазачи младежи отказваха да говорят, задоволяваха се само да вирнат брадички, да стиснат устни и като цяло да изглеждат важни.

По обяд Дейзи Хемпсток им донесе голяма паница мусака, а Бриджит Комфрей им донесе по халба ароматна бира.

На здрачаване други двама яки момци от селото с фенери в ръце ги смениха и Томи и Дънстън отидоха в кръчмата, където г-н Бромиос им даде по халба от най-хубавата си бира — а най-хубавата му бира беше наистина много добра — като награда за дежурството. В препълнената кръчма цареше голямо оживление. Имаше чужденци от всички краища на света, или поне така му се струваше на Дънстън, който нямаше представа за по-далечни места от горите около Стената, поради което гледаше дошлия чак от Лондон висок джентълмен с черния цилиндър със същото страхопочитание като още по-високия джентълмен с черната като абанос кожа и бялата роба.

Дънстън знаеше, че е невъзпитано да зяпаш хората и че като жител на Стената е в пълното си право да изпитва превъзходство спрямо всички тези „чуждинци“. Но във въздуха се носеха аромати на непознати подправки, мъже и жени разговаряха на сто езика и той без никакъв срам ги зяпаше с широко отворени очи и уста.

Мъжът с черния копринен цилиндър забеляза, че Дънстън го гледа, и му махна да отиде при него.

— Обичаш ли пудинг с петмез? — попита рязко, вместо да се представи. — Мутанаби излезе някъде и няма да мога да го изям сам.

Дънстън кимна. От пудинга с петмез в чинията се издигаше апетитна пара.

— Ами яж тогава — каза новият му приятел и му подаде чиста чиния и лъжица.

Без да чака повторна покана, Дънстън се зае с пудинга.

— Млади момко — каза на Дънстън високият джентълмен с черния копринен цилиндър, след като пудингът беше унищожен, — в тази странноприемница всичко е заето и в цялото село няма и една свободна стая.

— Така ли? — Дънстън не се изненада особено.

— Така — отвърна джентълменът с цилиндъра. — И се чудя, значи, дали не знаеш някоя къща в това село, където да имат свободна стая?

Дънстън сви рамене.

— Всички стаи са заети. Помня, като бях на девет години, майка ми и баща ми ме пратиха цяла седмица да спя в обора и дадоха стаята ми на някаква дама от Изтока и семейството и прислугата й. Тя ми подари за спомен хвърчило и аз го пусках по поляните, ама един ден връвта му се скъса и то отлетя в небето.

— Сега къде живееш? — попита джентълменът с цилиндъра.

— Имам къщичка в края на имението на баща ми — отговори Дънстън. — Беше на овчаря, но той умря преди две години на празника на жътвата и нашите ми я дадоха.

— Заведи ме у вас — каза джентълменът с цилиндъра и на Дънстън дори не му мина през ум да откаже.

Пролетната луна беше висока и ярка и нощта беше ясна. Излязоха от селото, минаха през гората, минаха и покрай имението на Торнови (където джентълменът с цилиндъра се стресна от една заспала на поляната крава) и стигнаха до къщичката на Дънстън.

В нея имаше стая и огнище. Чужденецът кимна.

— Напълно прилично. Хайде, Дънстън Торн, дай ми я под наем за три дни.

— Ти какво ще ми дадеш?

— Златен суверен, шест сребърни пенса, едно медно пени и току-що изсечен лъскав фартинг.

Златен суверен за две нощувки си беше съвсем приличен наем през онези дни, когато един ратай във ферма се радваше на петнайсет лири за цяла година усърдна работа. Но Дънстън все пак се поколеба.

— Ако си дошъл за пазара, значи продаваш чудеса и магии.

Високият мъж кимна и каза:

— Значи ще ти се случат чудеса и магии. — Огледа още веднъж единствената стая на Дънстън. В този момент заваля и капките затропаха тихо по сламения покрив. — Добре тогава, чудо, вълшебство. Утре ще се изпълни Най-съкровеното ти желание. Ето ти сега парите — каза малко кисело високият джентълмен и с обигран жест ги извади от ухото на Дънстън. Дънстън допря монетите до железния пирон на вратата да не би да са самодивско злато, поклони се ниско на джентълмена и излезе навън под дъжда. Завърза парите в носната си кърпа.

Отиде в обора, качи се на сеновала и скоро заспа.

През нощта усети, че гърми и присветва, но не се събуди; а след това в малките часове на нощта се събуди, защото нещо предпазливо ходеше по краката му.

— Извинявай — каза нечий глас.

— Кой си ти? — попита Дънстън.

— Аз съм — отвърна гласът. — Дойдох за пазара. Намерих си едно кухо дърво да преспя, ама го удари гръмотевица и го разцепи като яйце, и го скърши като вейка и дъждът ми влезе във врата, и щеше да ми намокри стоката, а имам разни работи, дето трябва да са сухи като барут, по пътя дотук ги държах из разни къщи, когато беше мокро като…

— Вода ли? — помогна му Дънстън.

— Точно така — продължи гласът в мрака. — Та се чудех дали ще имаш нещо против да остана под покрива ти, не съм много голям и хич няма да те притеснявам.

Дънстън въздъхна и каза:

— Добре. Само не ми ходи по краката.

Точно в този момент една светкавица освети обора и Дънстън видя в ъгъла дребно космато същество с голяма провиснала широкопола шапка. След това отново настъпи мрак.

— Надявам се, че не те притеснявам — каза гласът, който, като се замислеше Дънстън сега, определено звучеше много космато.

— Не ме — отвърна Дънстън. Беше ужасно изморен.

— Това е добре — каза косматият глас, — защото не бих желал да те притеснявам.

— Моля ви — изстена Дънстън, — оставете ме да спя. Моля ви!

Чу се размърдване, последвано от тихо хъркане.

Дънстън се обърна на другата страна в сеното. Съществото, каквото и да бе, май пръдна, почеса се и отново захърка.

Дънстън се заслуша в ромоленето на дъжда по покрива и се замисли се за Дейзи Хемпсток; в мислите му двамата вървяха един до друг, а след тях крачеше висок мъж с цилиндър и дребно космато същество, чието лице Дънстън не виждаше. Бяха тръгнали да видят Най-съкровеното му желание…

Ярка слънчева светлина светеше в очите му и оборът беше празен. Той се уми и отиде в къщичката.

Облече си най-хубавия сюртук и най-хубавата риза, и най-хубавите бричове. Изстърга калта от ботушите си с джобното си ножче. Отиде в голямата къща, целуна майка си по бузата и закуси с комат прясно изпечен хляб и току-що избито масло.

А после, увил парите в най-хубавата си неделна батистена кърпичка, отиде в Стената и поздрави пазачите на портите.

През пролуката в стената се виждаше как се издигат шарени палатки, развяват се разноцветни знамена и хора крачат напред-назад.

— Не можем да пускаме никого до пладне — каза пазачът.

Дънстън сви рамене, отиде в кръчмата и започна да размишлява какво ще си купи със спестяванията си (лъскавата половин крона, която беше спастрил, и носещите късмет пробити шест пенса, вързани на кожена каишка на врата му) и с пълната с монети носна кърпа в джоба. Вече беше забравил, че предишната нощ му бе обещано още нещо. Когато дойде пладне, Дънстън отиде до стената и нервно, сякаш нарушаваше най-голямото табу, прекрачи от другата страна и видя джентълмена с черния копринен цилиндър. Джентълменът му кимна и каза:

— А, моят хазяин. Как сте, сър?

— Чудесно — каза Дънстън.

— Хайде да се поразходим — каза високият мъж. Закрачиха по поляната към шарените палатки. — Идвали ли сте тук? — попита високият мъж.

— Преди девет години посетих предишния панаир. Но бях много малък — призна Дънстън.

— Е — каза квартирантът му, — помнете, че трябва да сте любезен, и не приемайте подаръци. Помнете, че сте гост тук. А сега ще ви дам последната част от наема, която ви дължа. Защото обещах. А моите подаръци траят дълго. Вие и първородното ви дете и неговото или нейното първородно дете… Това е подарък, който ще трае, докато съм жив.

— И какъв е той, сър?

— Вашето Най-съкровено желание, не помните ли? — каза джентълменът с цилиндъра. — Вашето Най-съкровено желание.

Дънстън се поклони и двамата тръгнаха към панаира.

— Очи, очи! Нови очи за стари! — викаше някаква дребна женица пред маса, покрита с бутилки и буркани, пълни с очи от всякакъв вид и цвят.

— Музикални инструменти от сто страни!

— Свирки по пени! Свирки за два пенса! Многогласни свирки по три пенса!

— Опитайте си късмета! Елате насам! Отговорете на една проста гатанка и спечелете цяла съсънка!

— Вечна лавандула! Мантия от камбанки!

— Сънища в бутилки, шилинг бутилката!

— Мантии от нощ! Мантии от здрач! Мантии от зора!

— Мечове от щастие! Жезли от власт! Пръстени от вечност! Карти от благородство! Насам, насам, идвай, народе!

— Мазила и балсами, церове и илачи!

Дънстън спря пред една сергия, отрупана с дребни кристални статуетки; огледа миниатюрните животни и се зачуди дали да не купи някое за Дейзи Хемпсток. Вдигна една кристална котка не по-голяма от палеца му. Тя премигна мъдро и той се стресна и я изпусна; тя се изви във въздуха като истинска котка и тупна на четирите си лапи. След това отиде в края на сергията и започна да се ближе.

Дънстън продължи през многолюдния панаир.

Гъмжеше от хора. Тук бяха всички чужденци, дошли в Стената през последните седмици, както и много от местните жители, Г-н Бромиос беше разпънал шатра и продаваше ядене и пиене на местните, които често се изкушаваха от храната, продавана от народа отвъд Стената, въпреки че бяха слушали от дядовците си, които го бяха слушали от своите дядовци, че е крайно нередно да се яде самодивска храна, да се хрупат самодивски плодове, да се пие самодивска вода и да се опитва самодивско вино.

Защото на всеки девет години народът Отвъд Стената и от другата страна на хълма разпъваше сергиите си и в продължение на един ден и една нощ поляната ставаше Самодивски пазар и в продължение на един ден и една нощ между двете нации се въртеше търговия.

Продаваха се чудеса, вълшебства и магии; несънувани неща и неща, които никой не би си представил (за какво са му на някого, чудеше се Дънстън, яйца пълни с буря?). Той дрънкаше монетите в джоба си и търсеше нещо дребно и евтино, с което да зарадва Дейзи.

По някое време чу сред гълчавата нежен звън на камбанки и тръгна натам.

Подмина една шатра, пред която петима огромни мъжаги танцуваха под тъжната музика на латерна — черна мечка с печален поглед въртеше ръчката; подмина сергия, на която плешив мъж в шарено кимоно подвикваше на минаващите и трошеше порцеланови чинии и ги хвърляше в казан, над който се издигаше разноцветен дим.

Омайният звън на камбанките ставаше все по-силен.

Дънстън стигна до сергията, откъдето се разнасяше, но там нямаше никого. Сергията беше отрупана с цветя: камбанки и напръстници, и лалета, и нарциси, но и теменужки и лилии, розови шипки, бели кокичета, сини незабравки и какви ли още не цветя, чиито имена Дънстън не знаеше. Всичките бяха от стъкло и кристал, не си личеше дали са струговани или лепени, но бяха съвършени копия на живите. И звъняха и пееха като стъклени камбанки.

— Ехо? — извика Дънстън.

— Добро ти утро в този Пазарен ден — каза продавачката от стъпалата на шарения фургон зад сергията и му се усмихна с белите си зъби. Лицето й беше мургаво. Беше от народа Отвъд Стената, Дънстън го разбра веднага по очите и по ушите й, които се подаваха под къдравата й черна коса. Очите й бяха тъмновиолетови, а ушите й бяха като на котка, с фина извивка и покрити с нежна тъмна козинка. Беше много красива.

Дънстън взе едно цвете от сергията и каза:

— Много е красиво. — Беше теменужка и запя в ръката му със звук, наподобяващ този, когато прокараш мокър пръст по ръба на винена чаша. — Колко струва?

Тя сви рамене. Много красиво. И после каза:

— Цената никога не се обсъжда в началото. Може да е доста по-висока, отколкото си готов да платиш, и когато си тръгнеш, и двамата може да сме обеднели повече. Нека обсъдим продажбата в по-общ смисъл.

Дънстън се поколеба. Точно в този момент джентълменът с черния копринен цилиндър мина покрай сергията и измърмори:

— Готово. Дългът ми към теб е уреден и наемът ми е платен.

Дънстън тръсна глава, сякаш да прогони сън, и отново се обърна към младата дама.

— Откъде са тези цветя?

Тя се усмихна разбиращо.

— В полите на планината Каламон има една поляна със стъклени цветя. Пътят дотам е опасен, а пътят обратно — още повече.

— И какво правят? — попита Дънстън.

— Целта и функцията на тези цветя е най-вече декоративна и успокояваща; те носят удоволствие; могат да бъдат подарени на любим човек в знак на обич и привързаност, а звукът, който издават, е приятен. Освен това много красиво отразяват светлината. — Тя вдигна на слънцето една камбанка и Дънстън нямаше как да не забележи, че цветът и блясъкът на виолетовия кристал отстъпват пред тези на очите й.

— Разбирам — каза той.

— Освен това се използват в определени заклинания и магии. Ако случайно сте магьосник…

Дънстън поклати глава. Забеляза, че в тази млада дама има нещо особено.

— Е. При всички положения са красиви — каза младата дама и се усмихна отново.

Особеното беше заключена около китката на младата дама и около глезена й тънка сребърна верига, която стигаше чак до фургона отзад.

Дънстън любезно отбеляза наличието й.

— Веригата ли? Тя ме държи към сергията. Аз съм лична робиня на вещицата, която е собственичка на сергията. Плени ме преди много години, докато си играех край водопадите в бащините ми земи високо в планините, преобразена като красива жаба, която все преследвах, без да мога да я хвана, докато неволно не се озовах извън владенията на баща ми, където тя прие истинския си облик и ме напъха в една торба.

— Завинаги ли ще останеш нейна робиня?

— Не. — Девойката от Самодивската земя се усмихна. — Ще си получа свободата, когато луната изгуби дъщеря си, ако това се случи в седмицата, когато се съберат два понеделника. Чакам този момент търпеливо. Междувременно правя каквото ми каже и мечтая. Ще си купиш ли сега цвете от мен, млади господарю?

— Казвам се Дънстън.

— Чудесно име — Тя се усмихна закачливо. — Къде са ти клещите, Дънстън? Да щипнеш дявола за носа.

— А ти как се казваш? — попита Дънстън и се изчерви до ушите.

— Вече нямам име. Робиня съм и името ми бе отнето. Отзовавам се на „Ей, ти!“ или „Момиче!“, или „Мърло такава!“, и на много други обиди.

Дънстън забеляза как сребристата тъкан на роклята прилепва към тялото й; даде си сметка за елегантните му извивки и за виолетовите й очи и преглътна.

Бръкна си в джоба и извади носната кърпа. Вече просто не можеше да вдигне поглед към жената. Изсипа всичките си пари на сергията.

— Вземи колкото трябва за това — каза и взе от сергията едно снежнобяло кокиче.

— Тук не приемаме пари. — Девойката избута монетите към него.

— Така ли? А какво приемате? — Защото вече беше доста възбуден, а единствената му задача беше да се сдобие с цвете за… Дейзи, Дейзи Хемпсток… да се сдобие с цвете и да си тръгне, защото честно казано в присъствието на младата дама се чувстваше все по-притеснен.

— Мога да ти взема цвета от косата — каза тя — или всичките ти спомени отпреди да станеш на три години. Мога да взема слуха на лявото ти ухо — не целия само колкото да не чуваш музиката и да не можеш да се наслаждаваш на ромона на реката или на шепота на вятъра.

Дънстън поклати глава.

— Или една целувка. По бузата.

— Това ще платя с удоволствие! — каза Дънстън, наведе се през сергията и сред звъна на кристалните цветя положи непорочна целувка върху меката й буза. И в същия момент вдъхна вълшебния й опияняващ аромат, който изпълни главата и гърдите, и съзнанието му.

— Заповядай — каза тя и му подаде кокичето. Той го взе и ръцете му изведнъж му се сториха огромни и непохватни и съвсем не така малки и всячески съвършени като тези на самодивата. — Ще те видя отново тук тази вечер, Дънстън Торн, когато луната залезе. Ела и избухай като бухал. Ще можеш ли?

Той кимна и се отдалечи; не попита как е научила презимето му; беше го взела от него заедно с някои други неща, като например сърцето му, когато я беше целунал.

Кокичето пееше в ръката му.

— Е, Дънстън Торн — каза Дейзи Хемпсток, когато я намери при шатрата на г-н Бромиос; седеше заедно със семейството си и родителите на Дънстън на големи кафяви наденици и тъмна бира, — какво става?

— Донесох ти подарък — изломоти Дънстън и й подаде пеещото кокиче, което заблестя в лъчите на следобедното слънце. Тя го взе озадачена, пръстите й бяха мазни от наденицата. Дънстън импулсивно се наведе към нея и пред майка й, баща й и сестрите й, пред Бриджит Комфрей и г-н Вромиос и всички останали я целуна по бледата буза.

Възмущението беше съвсем предвидимо, но г-н Хемпсток, който не беше живял на границата на Самодивската страна и Земите отвъд в продължение на петдесет и седем години за тоя що духа, възкликна:

— Я тихо! Погледнете му очите. Не виждате ли, че момчето е омаяно, омагьосано и объркано? Бас държа, че някой му е направил заклинание! Ей! Томи Форестър! Я ела тук и заведи младия Дънстън Торн в селото. Дръж го под око; ако иска, го остави да спи или да говори, каквото си ще…

Томи изведе Дънстън от пазара и го върна в Стената.

— Е, Дейзи — каза майка й и я погали по главата, малко са го омагьосали, нищо страшно. Не го приемай толкова навътре. — Извади от дълбокото си деколте дантелена кърпичка и попи бузите на дъщеря си, понеже изведнъж се бяха намокрили от сълзи.

Дейзи вдигна глава, взе кърпичката и си издуха носа. А г-жа Хемпсток с известно учудване забеляза, че дъщеря й май се усмихва през сълзите.

— Но, мамо, Дънстън ме целуна — каза Дейзи Хемпсток, прикрепи кристалното кокиче на бонето си и то зазвъня и заблестя.

След доста търсене г-н Хемпсток и бащата на Дънстън намериха сергията, където се продаваха кристалните цветя; но там вече седеше някаква старица в компанията на екзотична и много красива птица, вързана за пръта си с тънка сребърна верижка. Нямаше смисъл да се разправят със старицата, защото когато я попитаха какво се е случило с Дънстън, тя се развика, че един от шедьоврите на колекцията й бил подарен за няма нищо и че какво можело да се очаква от неблагодарното младо поколение и от днешната прислуга.

В пустото село (защото кой седи в селото по време на Самодивския панаир?) Томи Форестър отведе Дънстън в „Седмата сврака“ и го настани на една дървена пейка. Дънстън подпря брадичка на ръцете си и се загледа незнайно накъде, от време на време въздишаше тежко като вятъра.

Томи Форестър се опита да го заговори с фрази като:

— Е, приятелю, я се усмихни де. Какво ще кажеш да хапнем нещо? Или да пийнем? Не щеш? Честно, Дънстън, доста странно изглеждаш, приятелю… — Но след като не получи никакъв отговор, Томи сам започна да копнее да отиде на пазара, където дори в този момент (той потърка юношеския мъх по брадичката си) прекрасната Бриджит несъмнено се разхождаше, придружена от някой як внушителен джентълмен в екзотични дрехи и с бърбореща маймунка на рамото. И след като си каза, че приятелят му е на сигурно място в празната странноприемница, Томи стана, мина през селото и влезе през пролуката в стената.

Докато бродеше из пазара, видя там какво ли не: театрални представления с кукли, жонгльори и танцуващи животни, впрегатни коне и всякакви неща за продан и размяна.

По късно, на стъмване, излязоха съвсем други хора. Имаше глашатай, който крещеше новините като заглавия на съвременни вестници — „Господарят на Бурелом болен от загадъчна болест!“, „Огненият хълм преместен в крепостта Падина!“, „Единственият наследник на ескуайъра на Гарамонд превърнат в грухтящо прасе!“ — и за някоя друга монета разказваше продължението на въпросните истории.

Слънцето залезе и високо в небето изгря огромна пролетна луна. Задуха студен вятър. Търговците се прибраха в палатките си, а в ушите на посетителите зазвуча примамлив шепот, подканващ ги да участват в безброй чудеса срещу заплащане.

И докато луната се спускаше към хоризонта, Дънстън Торн тихо мина по павираните улици на Стената. Мина покрай много развеселени компании — и посетители, и чужденци, — но малцина го забелязаха.

Промъкна се през пролуката в стената — дебела беше тази стена — и се зачуди, както се беше чудил и баща му, какво ли ще стане, ако се качи върху нея.

Излезе на поляната и тази нощ за пръв път в живота му го споходиха мисли да продължи през нея, да прекоси потока и да изчезне в гората от другата страна. Посрещна тези мисли неохотно като домакин неканени гости. След това, когато стигна до целта си, ги прогони, както домакинът се извинява на гостите си и мърмори за вече уговорен ангажимент. Луната залязваше.

Дънстън вдигна шепи пред устата си и избуха. Нямаше отговор; небето отгоре беше тъмно — може би синьо или виолетово, но не черно — обсипано с повече звезди, отколкото човек можеше да си представи.

Избуха още веднъж.

— Това изобщо не е бухал — сърдито се обади тя в ухото му. — Може да е снежна сова или пък ушата. Ако си затъкна листа в ушите, може дори да си представя, че е улулица. Но не е бухал.

Дънстън сви рамене и се ухили глуповато. Самодивата седна до него. Присъствието й го омагьосваше: вдишваше я, усещаше я през порите на кожата си. Тя се долепи до него.

— Вярваш ли, че си омагьосан, хубавецо?

— Не знам.

Тя се разсмя и звънкият й смях се понесе като музика над скалите и камъните.

— Не си омагьосан, красивото ми момче. — Излегна се по гръб на тревата и впери поглед в небето. — Твоите звезди кои са?

Дънстън легна до нея на студената трева и се загледа в нощното небе. В звездите определено имаше нещо необичайно: може би цветът им беше по-наситен, защото блещукаха като скъпоценни камъчета; може би беше броят им, съзвездията; имаше нещо странно и прекрасно в звездите. Но тогава…

Лежаха един до друг и гледаха небето.

— Какво искаш от живота? — попита самодивата.

— Не знам — призна Дънстън. — Май искам теб.

— Аз си искам свободата.

Дънстън посегна към сребърната верига, която оковаваше китката и глезена й и се губеше в тревата. Дръпна я. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше.

— Направена е от котешко дихание, рибешки люспи и лунна светлина, смесени със сребро — каза тя. Не може да се скъса, докато не се изпълнят условията на заклинанието.

— О! — Той пак легна на тревата.

— Не би трябвало да ми пречи, защото е много, много дълга; но се дразня, защото знам, че я има, и освен това много ми липсват бащините ми земи. А и вещицата не е от най-добрите господарки…

И млъкна. Дънстън се наведе над нея, погали я по лицето и усети по пръстите си нещо горещо и мокро.

— Ей, ти плачеш!

Тя не каза нищо. Дънстън я придърпа към себе си и се опита да изтрие сълзите й с голямата си ръка; след това се наведе над разплаканото й лице и плахо, защото не беше сигурен дали постъпва правилно, я целуна по горещите устни.

Тя се поколеба малко, но разтвори устни и езикът й се плъзна в устата му, и Дънстън окончателно и безвъзвратно се изгуби в нея под странните звезди.

Беше се целувал и преди, с момичета от селото, но не беше стигал по-далеч от това.

Ръката му напипа малките й гърди под копринената рокля и докосна твърдите зърна. Тя се притисна към него като удавник и започна да съблича ризата и бричовете му.

Беше толкова дребна, че той се уплаши да не я нарани, дори да не я счупи. Нямаше такава опасност. Тя се загърчи и застена под него, пое дълбоко дъх, повдигна се и го насочи с ръка.

Обсипа лицето и гърдите му със стотици парещи целувки, претърколи се върху него, възседна го, изстена и се разсмя, потна и хлъзгава като змиорка, а той се извиваше и влизаше в нея, и ликуваше, изпълнен изцяло от нея и ако знаеше името й, щеше да го крещи на глас.

Накрая понечи да се отдръпне, но тя го задържа в себе си, обви краката си около него и го придърпа толкова силно, че на него му се стори, че двамата заемат едно и също място във вселената. Че в един мощен и всепоглъщащ момент са едно същество, даващо и получаващо, докато звездите избледняваха в очакване на зората.

Лежаха един до друг.

Самодивата оправи копринената си рокля и отново доби приличен вид. Дънстън със съжаление си вдигна бричовете. Стисна малката й ръка.

Потта по кожата му изсъхна и му стана студено и самотно.

Вече виждаше чертите й в сивотата на изсветлялото небе. Наоколо животните започнаха да се размърдват: конете тропаха, птиците приветстваха зората и по цялата поляна обитателите на палатките се събудиха и се раздвижиха.

— Хайде, отивай си — тихо каза тя и го погледна с тъга в очите, виолетови като облаците над глетчерите високо в зазоряващото се небе. Целуна го нежно по устата с устни, дъхащи на нектар от къпини, стана и се прибра във фургона зад сергията.

Замаян и самотен, Дънстън тръгна през пазара. Чувстваше се много по-стар от осемнайсетте си години.

Прибра се в обора, свали си ботушите, заспа и се събуди чак по пладне.

На другия ден пазарът се разтури — Дънстън отиде пак там, — чужденците си тръгнаха и животът в Стената се завърна към нормалния си ход, който може би беше малко по-малко нормален от живота в други села (особено, когато вятърът духаше от определена посока), но като цяло беше достатъчно нормален.

Две седмици след панаира Томи Форестър предложи брак на Бриджит Комфрей и тя прие. А седмица след това г-жа Хемпсток рано сутринта отиде на гости на г-жа Торн. Двете пиха чай в дневната.

— Какъв късмет извади младият Форестър — каза г-жа Хемпсток.

— Права си, скъпа. Вземи си още една кифличка — каза г-жа Торн. — Твоята Дейзи сигурно ще е шаферка.

— Надявам се — каза г-жа Хемпсток. — Стига да е жива.

Г-жа Торн я погледна стреснато.

— Защо, госпожо Хемпсток, да не е болна? Кажи ми, че не е.

— Нищо не яде, госпожо Торн. Топи се. От време на време само пие вода.

— Божичко!

Г-жа Хемпсток продължи:

— Вчера вечерта накрая открих причината. Твоят Дънстън.

— Дънстън ли? Да не е… — Г-жа Торн ужасено вдигна ръка пред устата си.

— О, не, не! — Г-жа Хемпсток побърза да махне с ръка и да стисне устни. — Нищо такова. Просто не й обръща внимание. Не го е виждала сума ти време. Втълпила си е, че вече не я обича, и само стиска кокичето, дето й го даде, и плаче.

Г-жа Торн сложи още чай в чайника, добави вряла вода и призна:

— Честно казано, ние с Торни също се тревожим за Дънстън. Като лунясал е. Не знам с коя друга дума да го опиша. Нищо не похваща. Торни мисли, че трябва да си седне на задника това момче. Каза, че ако се задоми, ще му даде целите Западни ливади.

Г-жа Хемпсток бавно кимна и каза:

— Господин Хемпсток определено няма нищо против да види нашата Дейзи щастлива. Със сигурност ще даде едно от нашите стада като зестра. — Стадата на Хемпстокови бяха известни като най-добрите на десетки мили наоколо: рунтави и интелигентни (за овце) животни с вити рога и здрави копита. Г-жа Хемпсток и г-жа Торн продължиха да пият чай. И така женитбата беше уредена.

Дънстън Торн се ожени за Дейзи Хемпсток през юни. И макар младоженецът да изглеждаше малко разсеян, булката беше по-сияйна и красива от всякога.

Бащите обсъждаха планове за къщата, която щяха да построят за младоженците на Западната ливада. Майките бяха единодушни, че Дейзи е много красива и че било много жалко, дето Дънстън не й разрешил да украси сватбената си рокля с кокичето, което й беше купил от пазара в края на април.

И на това място ние с вас ще ги оставим сред дъжда от розови листенца, пурпурни, жълти и бели.

Или почти.

Докато се строеше новият им дом, младите живееха в къщурката на Дънстън и със сигурност бяха щастливи; ежедневната работа покрай овцете, доенето и изкарването на паша малко по малко прогониха отсъстващия поглед от очите на Дънстън.

Първо дойде есента, а след нея и зимата. Беше краят на февруари, когато овците се агнеха, когато светът беше студен и зъл вятър виеше из тресавищата и голата гора, когато от оловното небе непрекъснато се сипеха остри ледени кристалчета, и беше шест вечерта и слънцето беше залязло, когато през пролуката в стената някой избута една ракитова кошница. Отначало пазачите от двете страни на пролуката не я забелязаха. В края на краищата гледаха в друга посока, беше тъмно и мокро и бяха заети да потрепват в студа и да гледат с мрачен копнеж към светлините на селото.

А после се разнесе пронизителен и жален рев.

Чак тогава погледнаха надолу и видяха кошницата в краката си. В нея имаше вързоп от промазани с лой вълнени завивки и от вързопа се подаваше зачервено ревящо личице със стиснати очички и гръмогласна гладна отворена уста.

Върху одеялцето на бебето със сребърна карфица беше забодено парче пергамент, а на парчето пергамент с елегантен, макар и малко старовремски почерк пишеше:

Тристан Торн