Джон Гришам
Таен свидетел (32)

32

В сутрешната поща имаше три дебели пакета от правната кантора на Едгар Килъбрю. Лейси неохотно ги отвори и намери придружителното писмо. Килъбрю обясняваше в типичния си лаконичен и арогантен стил, че „прилага“ отговора на съдия Макдоувър на „лекомислените“ призовки на Лейси. Писмото беше придружено от официалното му искане всички обвинения към клиентката му да бъдат снети, а разследването — прекратено. Като алтернатива предлагаше „незабавно и поверително изслушване пред пълния състав на Комисията по съдийска етика“.

Лейси беше изискала целия архив на клиентката му — и официалния, и личния — по десет конкретни съдебни дела. Започна да разглежда документите от купчината и й стана ясно, че не им предлагат нищо ново. Килъбрю и сътрудниците му просто бяха направили копия от съдебните архиви и ги бяха напъхали в пликове. Имаше някое и друго напомнително писмо, продиктувано от съдията и незаведено в архива, и дори няколко ръкописни бележки, но нищо, което да разкрива мислите, намеренията или наблюденията й, нищо, което да я уличи, че фаворизира едната или другата страна по делото. Във всичките десет случая обаче тя беше издала присъда в полза на безликите офшорни фирми и против интересите на тъжителите — местните собственици на земя.

Нищо чудно, че документите не бяха толкова добре подредени като материалите, индексирани от Садел много по-рано.

Въпреки това Лейси нямаше друг избор, освен да прегледа всеки от тях. Когато приключи, докладва на Гайзмар.

 

 

На пети октомври, първата сряда на месеца, съдия Макдоувър излезе от кабинета си един час по-рано от обикновено и отиде с колата си в същия апартамент в „Рабит Рън“ — второто й посещение там след подаването на жалбата, която я обвиняваше, че е получила жилището като подкуп.

Паркира лексуса си на същото място, като остави място за още една кола, и влезе в апартамента. Нищо не издаваше да е напрегната или неспокойна, нито веднъж не се озърна през рамо и не огледа улицата.

Вътре провери вратата към двора и всички прозорци. Влезе в трезора си и няколко минути се любува на притежанията си, които събираше от толкова време, че вече никак не се съмняваше колко ги заслужава. Пари в брой и диаманти в малки преносими огнеупорни сейфове. Заключени стоманени шкафове, пълни с бижута, редки монети, антични сребърни бокали, купи и чинии, редки първи издания на прочути романи, старинни кристали и малки картини от съвременни художници.

Всичко това беше придобито с парите от казиното, сръчно изпрани чрез системно пазаруване от десетки частни търговци, които изобщо не подозираха, че Макдоувър и Филис Търбан нарушават досадните законови разпоредби за огласяване на доходите. Гениалното в замисъла беше търпението. Купуваха редки стоки в малки количества и с течение на времето гледаха как колекцията им расте. Намираха подходящите търговци, избягваха онези, които задават въпроси или изглеждат колебливи, и при възможност изнасяха ценната стока от страната.

Макдоувър обожаваше колекцията си, но за пръв път от единайсет години усети, че я обзема паника. Всички тези неща трябваше да бъдат изпратени или тайно пренесени на по-сигурно място. Беше й отправено обвинение. Някой знаеше за апартаментите й и за тайнствените фирми, които ги притежават. Вон Дюбоуз може и да имаше във вените си лед вместо кръв, но Клодия Макдоувър — не. Неутолимата й жажда за пари най-сетне започваше да секва. Имаше достатъчно. Двете с Филис можеха да обикалят света със стил и да се присмиват на индианците. И най-важното, тя щеше да прекъсне всички връзки с Дюбоуз.

Той пристигна и си сипа солидно количество водка. Тя отпиваше от зеления си чай, докато двамата седяха и наблюдаваха голф игрището.

Двете чанти бяха на канапето: едната пълна с пари, а другата празна.

— Кажи ми за Килъбрю — подкани я Дюбоуз след обичайните празни приказки.

— Затрупа ги с документи — срещу петстотин долара на час, уточнявам. И поиска да отпаднат всички обвинения, разбира се. Раздухва нещата за незабавно изслушване, но смята, че може да ги мотае поне шест месеца. Как мислиш, къде ще бъдем след шест месеца, Вон?

— Тук и ще си броим парите. Нищо няма да се промени, Клодия. Тревожиш ли се?

— Разбира се, че се тревожа. Тези хора не са глупави. Мога да им покажа документ за предплата от десет хиляди долара за всеки апартамент, нищожна сума предвид пазарната им стойност. Мога да им покажа запис на заповед за останалата сума, голяма част от която все още дължа на някаква съмнителна банка на Карибите.

— Правила си плащания през годините. Уговорката ти с банката не им влиза в работата.

— Много незначителни плащания, Вон, много незначителни. Които пак се връщаха при мен чрез друга офшорна банка.

— Никога няма да могат да проследят това, Клодия. Колко пъти сме го обсъждали?

— Не знам, Вон. Защо просто да не си подам оставката?

— Оставката ли?

— Замисли се. Мога да изтъкна здравословни причини, да сервирам на пресата някоя измишльотина и да напусна поста си. Килъбрю ще вдигне адска шумотевица и ще твърди, че КСЕ вече нямат юрисдикция над делата ми. Има голяма вероятност жалбата да изчезне.

— С нея и бездруго вече е свършено.

Тя си пое дълбоко въздух и отпи от чая.

— Майърс я е оттеглил?

— Майърс е изчезнал.

Макдоувър избута чашата и чинийката си и каза:

— Не издържам вече, Вон. Това е твоят свят, не моят.

— Избягал е, ясно? Още не сме го пипнали, но затягаме обръча.

Двамата се умълчаха за дълго, докато тя броеше труповете, а той мислеше за допълнителните пари, които ще прибира след нейното напускане.

— Кой е той? — попита Макдоувър.

— Рамзи Микс, адвокат от Пенсакола с отнети права. Лежал е за кратко във федерален затвор, излязъл, оказал се с малко пари, които си бил скрил навремето, когато се намесило ФБР, сменил си името на Грег Майърс и живеел на една яхта с мексиканската си любовница.

— Намерихте ли го?

— Това не е важно. Важното е, че КСЕ не може да продължи без него. Всичко свърши, Клодия. Доста се поуплашихме, но вече приключи. Можеш да си отдъхнеш.

— Не съм толкова сигурна. Проучих правилника на КСЕ точка по точка — няма бърза процедура, по която се снемат обвиненията, когато жалбоподателят изгуби интерес.

Тя беше юрист. Той не беше, затова не искаше да спори с нея.

— Сигурна ли си, че ще се разкарат, ако се оттеглиш от поста?

— Пак ти повтарям, не мога да предскажа какво ще направят. Техните процедури невинаги са ясно дефинирани. Но ако не съм съдия, има ли причина да се занимават с мен?

— Може би не.

Макдоувър не знаеше за двата видеозаписа и за неистовите усилия на Вон да овладее щетите, които вероятно са предизвикали. Не знаеше за Лайман Грит и за неговите подозрителни действия.

Не знаеше много неща, защото в неговия свят знанието можеше да бъде опасно. Възможно бе доверени хора да бъдат убедени да проговорят. Тайни да излязат наяве. Клодия и бездруго си имаше предостатъчно тревоги.

Възцари се поредната продължителна пауза в разговора. На никой от двамата не му се говореше, макар че мислите им се въртяха на бързи обороти. Накрая той издрънча с кубчетата лед в чашата си и каза:

— Значи, госпожо съдия, остава въпросът откъде Майърс е разбрал за апартаментите. Документната следа не би го отвела никъде. Има твърде много защити, твърде много чуждестранни компании, управлявани от закони, в които не може да проникне. Някой е осведомил Майърс, което означава, разбира се, че е налице изтичане на информация. Огледай хората край себе си. Моите са професионалисти от буквално херметически затворена организация — от много отдавна не сме имали пробойна. Ами при теб, госпожо съдия?

— Вече сме водили този разговор.

— И пак го водим. Какво ще кажеш за Филис? Тя знае всичко. Колко подсигурен е кабинетът й?

— Филис е съучастничка в престъпленията ми, Вон. Тя е точно толкова виновна, колкото съм и аз, така че не я подозирай.

— Не намеквам, че може да се е разприказвала, но какво е обкръжението й напоследък? Знам, че няма партньори, само лакеи, но кои са те?

— Тя е побъркана на тема сигурност. Не държи нищо злепоставящо нито в кабинета си, нито у дома. По важните въпроси работи от малък кабинет, за който никой не знае. Всичко е много сигурно.

— Ами в твоя кабинет?

— Вече съм ти казвала, Вон. Използвам една щатна секретарка, която прогонвам след около година и половина. Нито една не се е задържала две години, защото не искам да се настаняват удобно и да душат. Понякога имам стажант за година, но горките деца не издържат на напрежението. Имам и съдебна стенографка, която е с мен от години и на която имам пълно доверие.

— Джо Хелън.

— Джо Хелън Хупър. Мило момиче, което си върши прекрасно работата, но страни от всичко друго, свързано със съда.

— От колко време ти е стенографка?

— От седем-осем години. Разбираме се, защото тя не говори много, върши всичко, което й поръчам, но иначе не ми се пречка.

— И защо й имаш такова пълно доверие?

— Защото я познавам. Ти защо вярваш толкова на момчетата си?

Той не удостои въпроса й с отговор и попита:

— Тя има ли достъп до кабинета ти?

— Не, никой няма достъп до него.

— Няма такова нещо като пълно доверие, госпожо съдия. И обикновено тъкмо този, на когото вярваш най-много, ти прерязва гърлото, когато му платят достатъчно.

— Ти знаеш по-добре.

— Знам, мамка му. Дръж я под око, ясно? На никого не вярвай.

— Аз не вярвам на никого, Вон, най-малко на теб.

— Браво! И аз не си вярвам.

Позасмяха се насила на собствената си порочност. Вон отиде да си налее още водка, а тя отпи от студения си чай. Докато се настаняваше обратно на мястото си, той каза:

— Да направим така: да караме седмица за седмица. Да се срещаме тук всяка сряда в пет, за да обсъдим положението. И ми дай малко време да помисля над това оттегляне от поста.

— О, сигурна съм, че накрая ще приемеш плана ми да се оттегля. Вече броиш допълнителните пари, които ще прибираш всеки месец.

— Така е, но съм се убедил, че е удобно да имаш съдия подръка. Ти ме разглези, Клодия, пък и не съм сигурен, че ще успея да намеря друг, когото да подкупя толкова лесно.

— Да се надяваме, че няма.

— Да не си взела да влизаш в правия път?

— Не, просто се изморих да работя. Днес се наложи да отнема дете от майка му. Тя е наркоманка, пълна развалина, и детето беше в опасност, но въпреки това не беше лесно. За трети път отнемам дете от тази жена и след шестчасово изслушване с всякакви изблици на чувства и оскърбления трябваше да повикам социалните да отведат момченцето. Докато го отвеждаха, майката оповести на всеослушание в залата: „Голяма работа, и бездруго пак съм бременна“.

— Ама че неприятен начин да си изкарва човек парите.

— До гуша ми дойде. Много по-приятно е да крадеш от индианците.

 

 

Лейси беше върху постелката си за йога и болезнено се опитваше да заеме главоколянна поза — основна йогистка поза, която изпълняваше от години, но не и след катастрофата. Краката й бяха изпънати и долепени на пода и от седеж тя почти бе успяла да докосне пръстите на краката си, когато мобилният на Кули зазвъня върху ниската масичка. Беше го намразила, защото напоследък просто не можеше без него. Въпреки това тутакси заряза йогата и грабна телефона.

— Само се обозначавам, Лейси — каза той. — Още няма и следа от Майърс. Не че съм очаквал нещо друго, но въпреки това е тревожно. Ченгетата в Кий Ларго също го търсят, но следата е поизстинала. Преди няколко дни някаква банка е прибрала яхтата му. Току-що говорих с Къртицата. И там няма нищо ново с изключение на факта, че нашето момиче днес се е срещнало с Дюбоуз за месечното плащане.

— Откъде Къртицата знае това? — попита Лейси, но въпросът отдавна си оставаше без отговор.

— Може би някой ден ще можеш да я попиташ лично. Аз не знам. Виж, Лейси, ако бандитите успеят да намерят Майърс, ще пипнат и мен. Много ме е шубе. Напоследък все се местя, сменям евтини мотели и, честно казано, съм изтощен. Утре ще ти изпратя още един мобилен и телефонен номер, който е на Къртицата. Сменяме го всеки месец. Обади се на него, ако нещо се случи с мен.

— Нищо няма да ти се случи.

— Благодаря, но нямаш представа за какво говориш. Майърс също се мислеше за умник.

— Вярно е, но той написа името си на жалбата. Докато те нямат представа кой си ти.

— Вече не съм сигурен. Така или иначе, трябва да тръгвам. Внимавай, Лейси.

Разговорът приключи, а тя остана взряна в евтиния телефон в очакване на нещо повече.