Джон Гришам
Таен свидетел (5)

5

Прекараха следващия ден в офиса, съветваха се с Гайзмар и съставяха план. Жалбата беше подадена и часовникът тиктакаше. Лейси и Хюго скоро трябваше да отпътуват за Стърлинг и да връчат копие от документа на почитаемата Клодия Макдоувър. Дотогава на всяка цена трябваше да са узнали колкото се може повече.

Най-напред щяха да посетят отделението на смъртниците в щатския затвор на Флорида. Наричаха го „Старк“ на името на градчето, до което се намираше. Хюго беше ходил там веднъж, докато следваше право. Лейси беше слушала за „Старк“ през цялата си кариера, но така и не беше имала повод да отиде там.

Двамата потеглиха достатъчно рано, за да изпреварят сутрешното задръстване край Талахаси. Когато се качиха на междущатската магистрала I-10 и движението оредя, Хюго вече дремеше. Щяха да пътуват около два часа и половина. Миналата нощ Лейси не беше кръстосвала спалнята си с ревящо бебе на ръце, но и тя не беше спала много. Двамата с Хюго, а също и Гайзмар смятаха, че най-вероятно си навират носа в бъркотия, която би трябвало да разчиства някой друг. Ако можеше да се вярва на Грег Майърс, в окръг Брънзуик от доста време се въртеше сериозна престъпна дейност. Би трябвало за това разследване да бъдат избрани хора с много повече възможности и опит. В крайна сметка Лейси и Хюго бяха адвокати, не ченгета. Не искаха да носят оръжие. Бяха подготвени да преследват корумпирани съдии, а не синдикати на организираната престъпност.

Тези мисли я държаха будна през по-голямата част от нощта. Когато се улови, че се прозява, Лейси отби в алеята за автомобили на някакво заведение за бързо хранене и си поръча кафе.

— Събуди се — сръчка партньора си тя. — Чака ни още час и половина път, но и на мен ми се затварят очите.

— Извинявай — каза Хюго и разтри очи.

Пиха кафе и докато Лейси шофираше, Хюго обобщи бележките на Садел.

— Според нашата колежка от двехилядната година до две и девета в окръг Брънзуик са заведени десет съдебни дела срещу компания на име „Нилан Тайтъл“, бахамска фирма, чийто регистриран представител е адвокат в Билокси. Всеки път другата страна се опитва да издейства разкриването на истинската самоличност на собствениците на „Нилан Тайтъл“ и всеки път съдията, нашата приятелка Клодия Макдоувър, отказва. Нямало как да се случи. Една компания със седалище на Бахамите била обект на тамошното законодателство, а то си имало начини да закриля местните компании. Играят на криеница, но е законно. Както и да е, „Нилан Тайтъл“ явно имат страхотни адвокати, защото са непобедими, поне в съдебната зала на Макдоувър. Десет на нула.

— Какви са делата? — попита Лейси.

— За неспазване на строителните норми, нарушаване на договори, обезценяване на имотите в съседство и дори осуетен колективен иск от собственици на жилища за некачествено строителство. Окръгът съди „Нилан“ в спор за фалшифицирани оценки на имоти и данъци.

— Кой се явява отстрана на „Нилан“?

— Същият адвокат от Билокси. Той им е официалният говорител и явно разбира какво се случва. Ако „Нилан“ наистина е Вон Дюбоуз, значи добре се прикрива, точно както твърди Майърс. Зад стена от юристи.

Хюго отпи от кафето си и остави настрана листа с бележките.

— Виж, Лейси, аз не вярвам на Грег Майърс.

— Наистина не вдъхва доверие.

— Но трябва да признаеш, че досега всичко, казано от него, се потвърди. Ако ни използва, какво цели?

— И аз си задавах същия въпрос в три сутринта. Трябва да пипнем съдия Макдоувър с една камара пари. Точка по въпроса. Ако парите бъдат конфискувани, Къртицата ще получи част от тях като възнаграждение и тогава Майърс също ще има дял. Ако Вон Дюбоуз и приятелчетата му бъдат арестувани — добре, обаче как това помага на Майърс?

— Не му помага, разбира се, освен ако Макдоувър не изгори заедно с Дюбоуз.

— Да, той ни използва, Хюго. Подал е жалба с обвинение за корумпирани съдийски практики или направо кражба. Нашата работа е да разследваме. Всеки, който подаде жалба срещу съдия, ни използва, за да открие истината. Такава ни е работата.

— Разбира се, но нещо не е наред с този човек.

— И моят инстинкт ми подсказва същото. Допада ми стратегията на Гайзмар. Ще поровим малко, ще надникнем тук-там, ще се опитаме да открием кой притежава онези четири жилища, ще действаме, но предпазливо и ако открием истински доказателства за злоупотреби, ще се обърнем към ФБР. Майърс не може да ни попречи да го направим.

— Съгласен съм, но той може да изчезне и повече да не говори с нас. Ако има доказателства за корупция в казиното, никога няма да се доберем до тях, в случай че се намеси ФБР.

— С какво друго ни е снабдила Садел за приятната ни разходка до „Старк“?

Хюго взе друга бележка.

— Малко информация за съдия Макдоувър. Нейните избори, кампании, конкуренти, такива работи. Тъй като изборите не са партийни, не сме сигурни каква е политиката й. Няма данни за съдействие на други кандидати в други надпревари. Няма предишни жалби срещу нея, подадени в КСЕ. Няма и оплаквания до Щатската асоциация на юристите. От деветдесет и осма година насам тя получава най-висока оценка от асоциацията. Няма престъпления или наказуеми простъпки. Пише много, има дълъг списък със статии, които е публикувала в правни списания и брошури. Освен това обича да говори по семинари и пред студенти. Дори е водила курс по съдебна практика в Щатския университет на Флорида преди три години. Всъщност има впечатляваща биография. Представлява много повече от средностатистическия съдия. Няма кой знае какво имущество. Къща в центъра на Стърлинг, оценена на двеста и трийсет хиляди долара, построена преди седемдесет години и с ипотека за сто и десет хиляди. Нотариалният акт е издаден на нейно име, Макдоувър — моминското й име. Възвърнала си го е веднага след развода и оттогава използва него. Развела се е през осемдесет и осма година, няма деца, няма други бракове. Няма данни за принадлежност към църква, граждански клубове, дружества, политически партии, нищо. Следвала е право в „Стетсън“, където била отлична студентка. Преди това е завършила колеж в Джаксънвил, Северна Флорида. Има някакви неща за развода й с лекаря, но не си струва да им отделяме време.

Лейси слушаше внимателно и отпиваше от кафето си.

— Ако Майърс е прав, тя получава част от приходите на индианското казино. Трудно е за вярване, не мислиш ли? Така де, високоуважавана съдийка, избрана от народа.

— Разбира се. Виждали сме съдии да вършат странни неща, но не чак толкова дръзки.

— Как си го обясняваш? Какви са мотивите й?

— Ти си неомъжена жена с кариера. Ти отговори.

— Не мога. Какво има в другите бележки?

Хюго порови в куфарчето си и извади някакви документи.

 

 

Когато влязоха във фермерския окръг Брадфорд, започнаха да се появяват табели, че отпред има затвори и изправителни заведения. Близо до градчето Старк с население от пет хиляди души завиха и последваха табелите за щатския затвор на Флорида с хиляда и петстотин затворници, включително четиристотин със смъртни присъди. Единствено в Калифорния имаше повече осъдени на смърт, отколкото във Флорида.

Тексас беше съвсем малко по-назад, заемайки трето място, но само защото действаше по-експедитивно. Смъртниците там бяха около триста и трийсет. Калифорния не проявяваше интерес към екзекуциите на хора, затова осъдените на смърт там бяха станали шестстотин и петдесет. Флорида си мечтаеше да бъде втори Тексас, но апелативните съдилища все й пречеха. Предишната година, 2010-а, в „Старк“ само един човек беше получил смъртоносната инжекция.

Паркираха на претъпкания паркинг и се отправиха пеша към административната сграда. Като юристи, които са щатски служители, посещението им беше улеснено. Бързо преминаха през проверките, придружавани от надзирател, който имаше достатъчно власт веднага да отваря пред тях всички врати. В крило „Кю“, прословутото крило на смъртниците във Флорида, минаха през поредната бариера и ги въведоха в дълга зала. Табела на вратата гласеше „Консултации с адвокат“. Надзирателят отвори още една врата към малко помещение, разделено от плексигласова преграда.

— За пръв път ли сте в отделението на смъртниците? — попита той.

— Да — отговори Лейси.

— Идвах веднъж като студент по право — отговори Хюго.

— Добре. Носите ли формуляра за съгласие?

— Да — отговори Хюго, постави куфарчето си върху масата и го отвори.

Джуниър Мейс беше представляван про боно от голяма фирма във Вашингтон. Преди Лейси и Хюго да говорят с него, трябваше да уверят адвокатската кантора, че няма да обсъждат въпросите, чието разглеждане предстоеше на скорошното обжалване. Хюго извади лист хартия и надзирателят го прочете бавно. Когато документът получи одобрението му, той го върна и каза:

— Предупреждавам ви, че Мейс е странна птица.

Лейси отмести очи, не искаше да коментира. Докато будуваше предишната нощ и се измъчваше от тревоги, които парализираха мозъка й, тя прочете онлайн няколко статии за смъртната присъда във Флорида. Всеки затворник прекарваше сам в килия по двайсет и три часа дневно. Оставащият един час беше за „раздвижване“ — възможност да се разходи на малка поляна и да погледа слънцето. Всяка килия беше три на два метра и висока два и седемдесет. Леглото беше по-тясно от стандартното единично и на сантиметри от тоалетната от неръждаема стомана. Нямаше климатик, нямаше съкилийник, нямаше почти никакъв контакт с хора освен с надзирателите в часовете за хранене.

Ако Джуниър Мейс не е бил „странна птица“ преди пристигането си тук петнайсет години по-рано, със сигурност можеше да се очаква да е станал поне малко странен. Пълната изолация води до притъпяване на сетивата и всякакви психични проблеми. Специалистите в областта на изправителните заведения започват да осъзнават този факт и движението за промяна на практиката затворници да бъдат държани в изолатор започваше да набира сила. Въпросното движение обаче още не беше стигнало до Флорида.

Отвори се врата от другата страна и в помещението влезе надзирател, следван от Джуниър Мейс с белезници и облечен с обичайния син затворнически панталон и оранжева тениска, каквато носеха осъдените на смърт. След него вървеше втори надзирател. Свалиха му белезниците и излязоха.

Джуниър Мейс направи две крачки и седна на масата от своята страна. Делеше ги плексигласовата преграда. Хюго и Лейси заеха местата си; изминаха няколко неловки секунди.

Мейс беше на петдесет и две години. Косата му беше дълга, гъста и прошарена, хваната на конска опашка. Кожата му беше тъмна и не беше изсветляла от живота в изолатора. Очите му бяха кестеняви, големи и тъжни. Беше висок и слаб, с добре оформени бицепси. Сигурно прави много лицеви опори, помисли си Хюго. Според досието съпругата му Айлийн бе убита на трийсет и две години. Имали три деца, отгледани от роднини след ареста и осъждането на Джуниър.

Лейси взе една от двете слушалки от своята страна на преградата и каза:

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Мейс просто държеше слушалката си. Сви рамене, но не отговори.

— Не съм сигурна, че сте получили писмото ни, но ние работим в Комисията по съдийка етика и разследваме съдия Клодия Макдоувър.

— Получих писмото. Ето ме, съгласих се на срещата. — Говореше бавно, сякаш предварително обмисляше всяка дума.

— И така, не сме тук да разговаряме за делото ви. Не можем да ви помогнем в това отношение, пък и вие си имате добри адвокати във Вашингтон.

— Още съм жив, така че явно си вършат работата. Какво искате от мен?

— Информация — отговори Лейси. — Трябват ни имената на хора, с които можем да разговаряме. Хора от племето тапакола, които са на страната на доброто, на ваша страна. За нас този свят е непознат, не можем просто да се появим там и да започнем да задаваме въпроси.

Джуниър Мейс присви очи и ъгълчетата на устните му увиснаха надолу като обърната усмивка. Кимна, измери ги с гневен поглед и накрая каза:

— Вижте, жена ми и Сон Разко бяха убити през деветдесет и пета година. Бях осъден през деветдесет и шеста и ме откараха окован с някакъв микробус. Това беше преди да построят казиното, затова не съм сигурен, че ще съм в състояние да ви помогна. Трябваше да отстранят мен и Сон, за да го построят. Него го убиха заедно с жена ми, а мен ме осъдиха.

— Знаете ли кой го е направил? — попита Хюго.

Мейс се усмихна, но очите му останаха тъжни.

— Господин Хач — бавно изрече той, — вече шестнайсет години повтарям, че не знам кой е убил жена ми и Сон Разко. Имаше някакви хора на заден план, някакви външни елементи, които си проправиха път и влязоха в картинката. Вождът ни по онова време беше свестен човек, но се корумпира. Онези, външните, се добраха до него, не знам как, но съм сигурен, че имаше замесени пари, и той изведнъж реши, че казиното е хубаво нещо. Двамата със Сон отвърнахме на удара и спечелихме първото гласуване през деветдесет и трета година. Онези типове си бяха въобразили, че ще спечелят, и подготвяха почвата, за да натрупат много пари от казиното и околната земя. Когато нашият народ отхвърли предложението първия път, те решиха да се отърват от Сон. И от мен явно. И измислиха начин да го постигнат. Сон е мъртъв. Аз съм тук. Казиното вече десет години е същинска печатница за пари.

— Чували ли сте името Вон Дюбоуз? — попита Лейси.

Той замълча и сякаш леко трепна. Явно отговорът щеше да бъде „да“, затова, когато каза „не“, и двамата с Хюго си го отбелязаха. Щяха да проведат интересен разговор по обратния път.

— Не забравяйте, че ме няма от много време — напомни им Мейс. — Петнайсет години тук, в единична килия, разяждат душата, духа и мозъка. Изгубих много и невинаги помня каквото би трябвало да помня.

— Но не бихте забравили Вон Дюбоуз, ако сте го познавали — притисна го Лейси.

Джуниър стисна зъби и поклати глава. Не.

— Не го познавам.

— Допускам, че нямате високо мнение за съдия Макдоувър — намеси се Хюго.

— Меко казано. Процесът, който ръководеше, беше пълен фарс, осъди невинен човек. Освен това прикриваше нещо. Винаги съм подозирал, че знаеше повече, отколкото би трябвало. Беше кошмар, господин Хач. От мига, в който ми съобщиха, че съпругата ми е мъртва заедно със Сон, а после и шокът от обвинението и ареста. Докато се опомня, и системата заработи като смазана машина — когото и да погледнех, се оказваше от лошите. Ченгетата, прокурорите, съдията, свидетелите, съдебните заседатели — смачка ме тази система, която работеше с пълна пара. За нула време ме натопиха, обвиниха, осъдиха и ето ме тук.

— Какво прикриваше съдията? — попита Лейси.

— Истината. Тя беше наясно, че не съм убил Сон и Айлийн, така подозирам.

— Колко хора знаят истината? — попита Хюго.

Джуниър остави слушалката върху масичката и потърка очи, сякаш не беше спал дни наред. Прокара пръстите на дясната си ръка през гъстата си коса чак до конската опашка. Бавно взе отново слушалката и каза:

— Не са много. Повечето ме смятат за убиец. Те вярват на историята, а и защо не? Бях осъден от съд и сега гния тук и чакам да ме боднат с иглата. И точно така ще стане някой ден, а после ще ме откарат обратно в окръг Брънзуик да ме погребат някъде. Историята ще продължи да се разказва. Джуниър Мейс спипал жена си с друг мъж и убил и двамата в пристъп на ярост. Хубава история, нали?

Настъпи мълчание. Лейси и Хюго си записваха и обмисляха какъв да бъде следващият им въпрос. След малко Джуниър продължи:

— Да знаете, че това е адвокатско посещение и няма ограничение на времето. Ако вие не бързате, повярвайте ми, аз също не бързам. В килията ми сега е към трийсет и осем градуса, отникъде не се проветрява, така че малкият ми вентилатор само размества въздуха. За мен посещението ви е приятно разнообразие и ви каня отново всеки път, когато минавате наблизо.

— Благодаря — отговори Хюго. — Имате ли много посетители?

— Не колкото ми се иска. Децата ми се отбиват от време на време, но срещите ни са трудни. Години не им позволявах да ме посещават, а те пораснаха много бързо. Вече са семейни. Дори станах дядо, но не съм виждал внуците си. Имам снимки обаче, цяла стена със снимки. Как ви се струва? Четири внуци, а не съм имал шанса да ги докосна.

— Кой отгледа децата ви? — попита Лейси.

— Майка ми помагаше, преди да умре. Брат ми Уилтън и жена му поеха най-голямата тежест и направиха всичко по силите си. Ужасно положение. Представете си да сте дете и да убият майка ви. Всички твърдят, че го е направил баща ви, и го осъждат на смърт.

— Децата смятат ли ви за виновен?

— Не. Научиха истината от Уилтън и от майка ми.

— Уилтън ще се съгласи ли да разговаря с нас? — попита Хюго.

— Не знам. Опитайте. Не съм сигурен дали иска да се замесва. Разберете, напоследък хората от моя народ живеят много добре, значително по-добре от преди. Като обърна поглед назад, не съм сигурен, че със Сон бяхме прави, когато се противопоставяхме на казиното. То осигури работни места, училища, пътища, болница, благоденствие, за което хората от племето дори не бяха мечтали. Когато един тапакола навърши осемнайсет, получава доживотна пенсия от пет хиляди долара месечно, а сумата може да се увеличи. Нарича се дивидент. Дори аз получавам дивиденти, нищо че очаквам изпълнението на смъртната си присъда. Бих спестявал парите за децата си, но на тях не им трябват. Затова ги изпращам на адвокатите си във Вашингтон — реших, че това е най-малкото, което мога да направя. Когато поеха случая ми, още не беше въведена системата с дивидентите и адвокатите не очакваха да получат никакви пари. Всеки тапакола ползва безплатно здравеопазване и образование, покриват му се таксите и другите разходи за колеж, ако иска да следва. Имаме собствена банка и вземаме нисколихвени заеми за къщи и коли. Както ви казах, там се живее добре, много по-добре от преди. Това е хубавото. Неприятното е, че се появиха доста сериозни проблеми с мотивацията, особено сред младите. Защо да учат в колеж и да се стремят към кариера, след като имат гарантирани доходи до живот? Защо да си търсят работа? В казиното работят половината възрастни от племето и това е постоянен източник на напрежение. Кой да получи лесна работа и кой не? Водят се много вътрешни борби, върти се политика. Но като цяло племето съзнава, че му се е случило нещо хубаво. Защо да клатят лодката? Защо някой да се тревожи за мен? Защо Уилтън да помага за разобличаването на корумпирана съдийка, ако има вероятност всички да пострадат от това?

— Известно ли ви е да има корупция в казиното? — попита Лейси.

Мейс остави слушалката и отново прокара ръка през косата си, сякаш мъчително размишляваше по въпроса. Колебанието му издаваше, че се бори не с истината, а коя версия на истината да избере. Отново взе слушалката и каза:

— Пак повтарям, казиното отвори няколко години след като дойдох тук. Не съм го виждал.

— Хайде стига, господин Мейс. Сам казахте, че племето ви е малко. Голямо казино на малка група хора. Едва ли е възможно да има тайни. Със сигурност сте чували слуховете.

— Какви слухове?

— За прибиране на пари и изнасянето им през задния вход. Смята се, че в момента „Трежър Кий“ е с приходи от половин милиард долара, деветдесет процента от които са в брой. Нашият източник твърди, че има добре организирана банда престъпници, които са се сдушили с вашите управници и обират голям процент от печалбата. Не сте ли чували за това?

— Може и да съм чувал този слух, но това не означава, че знам нещо.

— Тогава кой знае? С кого можем да поговорим? — попита Лейси.

— Трябва да имате добър източник, иначе нямаше да сте тук. Питайте него.

Лейси и Хюго се спогледаха — и двамата си представиха Грег Майърс, който обикаля Бахамите с яхтата си, със студена бира в ръка, а от стереото звучи Джими Бъфет.

— Може би по-нататък — отговори Хюго. — Сега обаче ни трябва някой вътрешен човек, който познава казиното.

Мейс клатеше глава.

— Уилтън е единственият ми източник на информация, а той не казва много. Не съм сигурен колко знае, но съвсем малко новини се прокрадват чак дотук, в „Старк“.

— Бихте ли звъннали на Уилтън, за да го уверите, че няма проблем да разговаря с нас? — попита Лейси.

— И какво ще спечеля? Не ви познавам. Не знам дали мога да ви имам доверие. Сигурен съм, че имате добри намерения, но е възможно да попаднете в положение, при което нещата да излязат от контрол. Не знам. Трябва да помисля.

— Къде живее Уилтън? — попита Хюго.

— В резервата, близо до казиното. Опита се да си намери работа там, но му отказаха. Никой от семейството ми не работи в казиното. Не ги наемат. Въпрос на политика.

— Значи още има напрежение?

— О, да, огромно. Хората, които се бориха против казиното, на практика са в черен списък и не могат да работят там. Продължават да си получават дивидентите, но не им дават работа.

— А какво е отношението към вас? — попита Лейси.

— Както ви казах, повечето са убедени, че съм убил Сон, техния предводител, затова не ми съчувстват особено. А онези, които подкрепяха казиното, ме мразят още от самото начало. Няма нужда да ви казвам, че нямам много привърженици сред моите хора. И семейството ми плаща цената.

— Ако съдия Макдоувър бъде разобличена и се докаже, че е корумпирана, има ли шанс това да ви помогне? — попита Хюго.

Мейс се изправи бавно и се протегна, сякаш за да облекчи болката си, направи няколко крачки към вратата, после обратно към масата. Пообтегна се още малко, изпука кокалчетата си и взе слушалката.

— Не виждам как. Процесът ми приключи отдавна. Всички решения на съдийката бяха разчепкани при обжалванията, и то от добри адвокати. Според нас няколко от тези решения са неправилни. Смятаме, че още преди десет години трябваше да се проведе нов процес, но апелативните съдилища потвърдиха нейната присъда. Не единодушно, всъщност на всички инстанции мненията се разделяха и се изразяваше несъгласие с присъдата ми. Обаче мнозинството печели, затова ето ме тук. Двамата доносници от ареста, които много спомогнаха за присъдата ми, изчезнаха още преди години. Знаехте ли го?

— Мярна ми се сред записките — призна Лейси.

— И двамата изчезнаха почти по едно и също време.

— Някакви предположения?

— Две теории. Едната, и по-добрата, е, че и двамата са пречукани скоро след потвърждаването на присъдата ми. И двамата бяха закоравели престъпници, истински подлеци, които се излъскаха хубавичко за процеса и убедиха съдебните заседатели, че съм се хвалил с убийствата в ареста. Е, проблемът с доносниците е, че често се отмятат и променят историите си. Убеден съм.

— А втората теория? — попита Хюго.

— Че моите хора са ги очистили, за да си отмъстят. Съмнявам се, но не е съвсем изсмукано от пръстите. Вихреха се бурни страсти, сигурно и това е възможно. Така или иначе, двамата доносници изчезнаха и никой не ги е виждал от години. Дано да са мъртви. Те ме вкараха тук.

— Не бива да обсъждаме случая ви — напомни му Лейси.

— Аз нямам друга тема, пък и на кого му пука? Вече всичко е публично достояние.

— Значи има поне четири трупа — отбеляза Хюго.

— Поне.

— Има ли и още? — попита Лейси.

Той кимаше упорито, но Лейси и Хюго не можеха да разберат дали има нервен тик, или отговаря утвърдително. Накрая Джуниър каза:

— Зависи колко дълбоко ще се разрови човек.