Дон Лучио
Бандата на удушвачите (7)

Съкровището на императора

Рене Матю и Грациела Савори вече от няколко дни бяха в Нант. Един състудент на младия художник, който бе останал в Нант и се бе оженил тук, като бе станал и асистент в университета, им даде на разположение една част от жилището си, заедно с кабинета си, където те можеха да проучват документите, които щяха да вземат от университетската библиотека. Благодарение на застъпничеството на своя приятел, Рене Матю получи разрешение да се рови из старите архиви на библиотеката и по-специално да проучва стенографските записки на Талейран.

Една сутрин, към 10 часа, Рене Матю, бързо се връщаше от университетската библиотека. Под мишницата си той здраво притискаше един огромен пакет. Той носеше и един фотографически апарат. Дал му го бе неговият приятел асистента — да префотографира някои от материалите, които намери за интересни.

Когато Рене Матю занесе пакета в кабинета, където го очакваше Грациела и го разтвори, радостта му, че бе успял да се добере до тия книжа, които щяха да му разкрият тайната, се намали. Като развърза пакета, пред него се показа грамадна маса от избледнели стенографски листове. Трябваше огромен, дългогодишен труд, за да дешифрира всичко това. Как можеше да се добере до тайната, която и сам той не знаеше? Той разполагаше само с две не особено важни следи: Времето преди похода на Наполеона за Русия и портрета от Жовине. Но въпреки това, младите хора с жар се заловиха за изследванията си. Минаха още девет дни. Издирванията им все оставаха напразни. Записките на Талейран се отнасяха до живота на Наполеон и неговия възход след битките в Испания, Египет, Италия. Обширни бяха и сведенията за Аустерлицкия мир.

На десетия ден, когато Рене Матю бе се вече напълно отчаян, между една грамада от стенографирани листове, които не бяха класифицирани, той откри три малки листчета. Отнасяше се до три листчета, откъснати от джобен бележник, изпъстрени с такива неразгадаеми стенографски знаци, че Рене Матю веднага разбра, че тук се отнася за писмо, писано по стенографската система Рош-Фуке. Младият мъж издаде вик на изненада. Грациела, която на другия край на масата бе потънала в други изследвани ръкописи, обърна глава към него и го запита:

— Намери ли нещо, Рене?

Младият художник се усмихна:

— Намерих три листчета, написани по системата Рош-Фуке.

— Мислиш ли, че те имат някаква връзка с портрета? — каза тя и после добави: — Забравих, че аз съм тази, която трябва да ги дешифрира. — Ти, бедничкият, нищо не можеш да прочетеш.

Девойката взе листчетата, изследва ги дълго и тъжно добави:

— Писани са толкова лошо, че и аз надали нещо бих разбрала. Освен това, изглежда, че липсва едно листче.

Рене Матю, обаче, се помъчи да й вдъхне кураж. След това взе телефона и запита библиотекаря от университетската библиотека, дали знае нещо за тия листчета, които те намериха в дневниците на Талейран.

На другия край на жицата се чу отговор:

— Да… да… знам ги… Намери ги покойният професор Карбоние… Но той казваше, че са четири… и че не могъл да ги разчете…

Рене Матю остана удивен. Значи и професор Карбоние е знаял за тия листчета. Те трябва да разкрият тайната… Значи крадците са го… Рене Матю не довърши мисълта си. Едно възклицание на Грациела го стресна:

— Открих! — извика девойката.

Рене Матю се втурна към нея и издърпа листчето. Девойката му показваше една дума, която завършваше с „во“.

— Но това трябва да значи: „Величество“ — запита Рене.

— Да — отговори Грациела. — Виж тук се чете и едно: „ай“. Това трябва да значи „Версай“.

Девойката внимателно заследи листчетата през огромната лупа. Макар и с мъка, тя почти разгледа първото изречение от едно от листчетата. На него бе написано: „Негово Величество във Версай“.

— Сега да сравним думите, които си приличат — предложи Рене. — Вземи второто листче. Значи тук имаме „Негово Величество във Версай“. Какво има пред него?

— Една дума, която прилича на „заставен“ и после една дума „от“…

— „Заставен от Негово Величество…“ — мърмореше Рене. — Не няма смисъл. Не е ли „натоварен“?

— Да, да — каза девойката. — Ти имаш право изглежда „натоварен“.

— Сега вече ти посвикна на писмото — каза Рене. Да почнем да дешифрираме отначало. Ето тук има и едно име: „… монсеньор Пол Савори“.

Като чу това име девойката вдигна погледа си от хартията и изгледа учудено младия мъж.

— Какво се чудиш — й каза той. — Един твой едноименник. Толкова ли те учудва?

— Да, Рене. Наистина ме учудва. Но да продължим.

Девойката взе листа и продължи да чете: „… На монсеньор Пол Савори, братовчед на граф де Масе…“

— Но Рене — извика девойката. — Това е странно, чудно, невъзможно!

И бързо, с треперещ глас тя започна да дешифрира. На листчето бе написано:

„получих едно писмо, с което бях натоварен да се явя при Негово Величество във Версай. Отидох в двореца и намерих императора в залата за приемите, където той разговаряше с разни офицери и благородници.

След като му се поклоних, той ме повика при себе си и започва да ми говори за предстоящия поход в Русия. Полека-лека ние излязохме от стаята и той ми разкри истинската причина, за гдето ме бе повикал. Той бе дочул, че Фуше е замислил някакъв атентат срещу него. Той бе пожелал да вземе някои предпазителни мерки. След като той ми говори за нашето дълго приятелство, за моята предана служба към него, мина направо към целта, за която ме бе повикал.

Преди това Негово Величество бе говорил с касиера на императорското съкровище…“

Така свършваше първото листче. Грациела извика:

— Рене, не виждаш ли, че тук липсва едно листче и то е най-същественото!

Младият мъж я окуражи и девойката зачете втория лист. Там пишеше:

„… той ме натовари да го предам на монсеньор Пол Савори, братовчед на граф де Масе, който трябваше да го скрие на сигурно място в една от къщите си в Авиньон.

Когато Негово Величество написа разпорежданията си на един лист, той ги сложи в една малка златна кутийка и ми я предаде. Той запечата кутийката със своя печат. Каза ми да скрия кутийката на сигурно място и да не казвам на никого, дори и на монсеньор Пол Савори. Само в случай на смърт, аз можех да разкрия тайната.

Когато си отидох вкъщи, аз потърсих сигурно място, където да скрия златната кутийка, където бяха написани разпорежданията. Намерих за най-добре да я скрия в дървената рамка на портрета на императора, рисуван от Жовине, който той лично ми бе подарил. След това аз отидох в Авиньон, намерих там монсеньор Пол Савори и му предадох това, което императорът бе ме натоварил да му предам…“

Така свършваше листчето. Грациела след кратко мълчание изведнъж избухна в ридания. Младият мъж погали главата й и се опита да я успокои:

— Хайде, кураж, момичето ми. Не е време да плачеш, макар и разочарованието да е силно. Най-сетне намѣрихме точни следи.

— Но какво ли Талейран е дал на монсеньор Пол Савори? Не би могло да бъде портрет, защото той би стоял и до сега…

— Сигурно не се отнася до портрет. Но, хайде да видим и третото листче. То е най-късо и ти лесно ще го прочетеш.

Грациела се успокои и лека-полека дешифрира и третото листче. Там бе написано:

„… Завърших мисията си в Авиньон благополучно. Върнах се във Версай и докладвах на императора. Но и на него не казах, че съм скрил златната кутийка в рамката на неговия портрет. Така тайната ще бъде най-добре запазена като я знам само аз.

Но същевременно съм и разтревожен: Дали императорът постѫпи благоразумно, като повери тайната си само на мен. Ами ако се случи нещо с мене? Но да се надяваме, че походът в Русия ще свърши благополучно и императорът ще вземе от монсеньор Пол Савори това, което му повери да пази.“

Когато прочете и последната дума, Грациела се обърна към Рене и каза:

— Ето, това е всичко и ние не знаем, както и по-рано, какво е поверено на монсеньор Пол Савори. Ти трябва да отидеш в библиотеката и да търсиш изгубеното листче.

Рене Матю, разхождайки се нервно из кабинета, се обърна към девойката:

— Не бъди толкова нервна и безпокойна, драга моя. Изглежда, че листчето е загубено или взето от някого. Преди да се впуснем да го търсим, да направим равносметка на това, което сега узнахме:

Първо узнахме, че в рамката на фамозния портрет е била скрита златната кутийка, в която е скрит важен документ. Второ — узнахме, че Талейран е поверил на монсеньор Пол Савори нещо, което, ясно личи, е от голяма стойност. Ние не знаем за какво се отнася, но знаем къде се намира… или най-малкото ще го узнаем като отидем да търсим в къщата на Пол Савори в Авиньон.

— Но това ще ти кажа и аз — отговори девойката.

— Наистина ли? — възкликна Рене, гледайки я удивен.

— Да, мога да ти кажа всичко — каза Грациела. — Както изглежда, ти забрави, че аз се казвам Савори. Монсеньор Пол Савори е бил родоначалник на нашето семейство. Моите прадеди са били дребни земевладелци и благородници, докато нашите братовчеди — графовете де Масе са били едри земевладелци и благородници. Аз още в детинството си съм изучила нашите фамилни списъци и миналото на нашето семейство. Монсеньор Пол Савори е имал три къщи: една в Лион, една в Париж и една в Авиньон. Пол Савори е бил убит в битката при Ватерло. След неговата смърт семейството ни е обедняло. По-големият му син — Рожен заминал за Америка. Там той загинал във войната между Южните и Северни щати, без да остави наследници. Цялото наследство на Пол Савори останало на по-малкия му син моят прадядо Шарл, който останал да живее във Франция и след Реставрацията. Талейран е починал и не е издал никому тайната.

Но, изглежда — продължи девойката — професор Карбоние, изучавайки епохата на Наполеон, е попаднал на следите, на които ние попаднахме. От него трябва да са научили тайната и някои други хора. Професорът бе удушен. Откраднаха картината от Лувъра и убиха и нещастния Дюфо. Сега е въпросът как ние ще се доберем до загадката?

— На кого принадлежи къщата в Авиньон? — запита Рене.

— Моя е — отговори Грациела.

— Как? — извика учуден Рене Матю, гледайки изумено девойката.

— Да… моя е… мислех, че го знаеш. Моят баща бе последният мъж от нашата фамилия и аз съм единствената му наследница. След смъртта на майка ми дадох къщата под наем, заминах за Париж и там следвах с парите от наема.

— Значи ти можеш свободно да влезеш в къщата? — запита младежът.

— Разбира се — отговори девойката.

Още същият ден двамата млади хора заминаха за Авиньон.