Лиляна Михайлова
Грехът на Малтица (3)

3.

— Искам вода… — отново простена Малтица и отвори очи. Тежката влажна кърпа я нямаше върху лицето й.

Този път двете старици я чуха. Първа се приближи туркинята. Малтица усети как една ръка се провира под гърба й и я повдига нагоре към близкото гърло на стомната. После същата ръка внимателно докосна тила й и тя изохка.

— Потрай да сменя мехлема, къзъм — гальовно рече туркинята.

Тънките й пръсти ловко зашариха из сплъстената от кръв коса. Разнесе се мирис на катран. След няколко все по-затихващи вика отмалялата жена се катурна назад и замря.

— Пак изгуби свяст — обади се майката на файтонджията. — Мене ако питаш, махни го тоз мехлем, само я мъчиш. Пътник е вече тя, не видиш ли?

— Остави ме да правя каквото си знам — меко я прекъсна туркинята.

— Пътник е вече, казвам ти. И дето още се бави, не твоите илачи я държат, ами греховете й.

— Какви грехове? — изправи се старата кадъна.

— Ти гаче сляпа си била и гаче в друга махала живееш! — троснато рече Киранката. — Какви грехове! Такива, мари, дето и господ я не ще заради тях. — Тя вдигна пръст и тайнствено добави: — Поп трябва тука, не илач. Мене слушай. Поп ще доведа. Да я причести, да й олекне на душата, щото тежка душа лесно не тръгва.

— Доведи — сви рамене кадъната, — не ти се бъркам.

— Аз сега ще си вървя — каза файтонджийската майка. — Да сготвя нещо за син ми, а подире ще отскоча до града да извикам отец Нистор.

На минаване през тавана старицата крадешком се огледа наоколо и бързо мушна един от окачените хамути под престилката си.

 

 

След лекия късен обед свещеник Нистор тъкмо заспиваше, скръстил ръце върху сухите си гърди. При всяко вдишване крайчето на бялата брада приятно гъделичкаше пръстите му. От бакърения кръг на мангала жаравата дъхтеше зной, стаята беше топла и чиста, мъхнатите дюли, наредени като жълти стомнички върху полицата, пръскаха тънък аромат на есенна градина, на покой и на сигурност. Свещеникът сладко се прозя. Една забравена троха се плъзна от мустаците върху устните му и той я схруска. Имаше много здрави зъби. На младини, преди да се запопи, беше вдигал дори софра със зъбите си, барабар с чашите и преполовения овнешки гювеч върху нея. Но то бяха минали работи, греховни телесни радости, и старецът избягваше да си спомня за тях. Днес нямаше къде да ходи, не бяха го викали за погребение или кръщавка — всички часове до вечернята му принадлежаха. Напоследък свещеник Нистор все повече ценеше това празно тихо време. Отдавна се бе наслушал на чужд рев и сватбарски смехове, нагледал се бе на смърт и на голи отрочета, които ритаха в ръката му над хладния купел. Сега имаше нужда само от едно — да лежи на миндерчето и да мисли. От година насам за него мисленето беше станало истинска страст, всепоглъщаща и тайна, както впрочем е всепоглъщащо и тайно всяко увлечение, дошло твърде късно в нечий живот. Защо — питаше се най-често старецът — людете с плач идват на божия свят, а сетне тоже с плач си и отиват? Кога са погрешни тия сълзи, в началото или пък в края на човешките дни? Някой път чувствуваше, че е съвсем наблизо до отговора, че му остават две-три крачки и прозрението ще светне, но тъкмо пред тези последни крачки той спираше стъписан от колебания и докато ги преодолееше едно по едно — заспиваше. Така се бе случило и днес.

Вратата скръцна. В стаята влязоха стъпки.

— Ти ли си, Достено? — без да отвори очи, сърдито каза старецът. Беше забранил през тия часове да идват при него и да го безпокоят.

— Рекох да видя дали си буден — боязливо се обади попадията, — една жена те търси, щото.

— От моята енория ли е? — след късо недоволно мълчание попита поп Нистор.

— От твоята. Киранка, на файтонджията Васил майка му.

— И защо е дошла? — Старецът се размърда и отвори очи. Неведнъж беше пътувал с Василовия файтон, имаше даже неплатени пътувания, та нищо чудно устатата Кирана да бе дотропала за пари. — Рече ли ти що е дошла? — отново попита той.

— Нищо не ми рече, отче. Седи в хаетя и чака. Искала да говори с тебе.

— С мен, ами… — изпъшка поп Нистор. — Въведи я. — И стана да облече расото си, да сложи сребърния кръст, от чиято верижка отзад на врата му отдавна имаше протрита слинеста бразда.

Киранката не искаше пари — това беше най-важното. Да се изповядала някаква жена и да й се дадяло свето причастие преди смърт.

Щастлив, че причината за нейното идване е толкова различна от опасенията му, свещеникът дори се поразвесели, но успя навреме да скрие усмивката в бялата си брада. Чак после, като редеше торбичката с потребите си, той се сети да запита:

— Че коя ще е таз сирота, Киранке?

— Малтица — сухо отвърна бабичката.

— Дето от онуй кафене ли? — смая се старецът.

— От онуй кафене.

Ръката на поп Нистор замръзна, наполовина пъхнала молитвеника в торбичката. Тази жена той я познаваше. Десетки пъти бе чувал за греха й, на два пъти даже го видя със собствените си очи и от дън душа го прокле.

Беше по-миналия Йордановден. Заедно с клисаря и момчето, дето бе уловило кръста, поп Нистор ходеше от къща на къща. Десницата му вече беше изтръпнала от мирянски целувки и ръсения. На всичко отгоре се случи и студ голям, дорде преминеха от един двор до друг, менчето със светената вода се сковаваше и сетне босилковата китка тропаше, цялата облепена с лед. Обиколката вървеше бавно, до махалата стигнаха едва по обед и, както винаги, верен на дълголетния си навик, отец Нистор тръгна най-напред към кафенето, впрочем той още го наричаше налбантницата.

Някога на божи празници много обичаше да ходи там. Налбантинът и пъргавата му жена го посрещаха на двора и с такава открита чиста радост го повеждаха към къщата си, че колкото и да беше изморен, свещеникът вдигаше кръста нависоко и запяваше с по-ясен глас. С оросени от босилековата китка чела, двамата благоговейно крачеха подире му из собите, а после мъжът го водеше в работилницата си и го молеше да пръсне с босилека към голямата наковалня, към чуковете и длетата, окачени на гвоздейчета върху опушената стена до огнището. А през цялото това време двете момченца на налбантина, русички и тънки като него, неотлъчно вървяха зад клисаря и с любопитство надничаха в бакърчето, дето под светената вода се виждаха пари и окапали босилекови листа. Всякой път баща им също пускаше там някоя едра пара. Макар и с крайчеца на окото си, отецът с удоволствие забелязваше големината й.

Дори и след години, когато голямото момче загина при една тъй и неизяснена свада с ножове в празния двор зад Имарет джамия, а по-малкото изчезна и се говореше, че уж тръгнало из Влашко да учи млекарския занаят, дойдеше ли да ръси из махалата, поп Нистор пак най-напред се отбиваше в налбантницата. Струваше му се, че сега повече от който и да е друг двамата самотни старци най-много се нуждаят от словото му и от успокоението на божия кръст.

Налбантинът и жена му починаха почти едновременно, с еднаква бърза смърт, както еднаква беше и мъката им. Свещеникът ги опя с дълбокото и искрено чувство на отдавнашен приятел, без плата, защото всъщност нямаше и кой да му плати.

Когато разбра, че изчезналият син на налбантина се е завърнал, на Йордановден той първо отиде там. Долният кат на запуснатата доскоро къща беше разхвърлян в строеж, но младият сайбия и невестата му го посрещнаха още отвън, целунаха му ръка и пуснаха в бакърчето пари. Отецът поръси навред, даже се качи на горния кат и напръска с китката си малката соба на чирачето.

На следващия Йордановден обаче пред кафенето не го посрещна никой. Кепенците не бяха свалени, само най-крайният беше повдигнат с железен прът.

Поп Нистор потропа на затворената врата, потропа още веднъж и се огледа. Не можеше вътре да няма човек — отстрани до салкъмите чакаше загърнат с чул кон.

Отецът натисна вратата и отвори.

Дочувал беше, че в новото кафене идвали само турци, но това, което видя, го накара да отстъпи. Миндерлъците бяха празни, край една ниска масичка в ъгъла до напаления оджак пиеше кафето си турчин с униформена куртка, а до него, наконтена със сукнено джубе и притиснала лакът в лакътя му, седеше кафеджийката. Беше махнала забрадката си, тъй че да се гледа лъскавата й черна коса, и се смееше. Нечестив беше нейният смях, мамеше за нечестиви неща. От времето, когато бе вдигал софра със зъбите си, поп Нистор безпогрешно познаваше женските смехове.

Кафеджийката най-сетне ги забеляза, скочи гузно от стола и припряно заоправя спуснатата си забрадка.

— Бог добър — с половин уста рече поп Нистор, стиснал кръста и ледената китка пред гърдите си. — Где е стопанинът?

— Няма го… — смотолеви жената.

Че го няма, беше повече от ясно, ала старецът нарочно попита така — искаше блудницата да разбере, че не за нея е внесен светият кръст. Тя обаче не вникна в неговия намек, завъртя се като замаяна и дори посегна да целуне ръката му. За секунда отецът усети горещото приближаване на устните й и рязко се дръпна назад. Не й позволи да докосне кръста, не я поръси с китката.

Жената го погледна и за свое най-голямо учудване, вместо срам или следи от нечестивия смях, в нейните очи той видя тъмна отчаяна мъка.

Турчинът продължаваше да люлее филджана си, безучастно обърнал гръб към четиримата.

Все още смутен от току-що случилото се, поп Нистор прекалено обилно поръси двете соби зад кафенето, поръси даже и самия коридор. Към стълбата за горния кат той тръгна по навик, щом тъй или иначе беше започнал, поне да минеше навсякъде. Изведнъж кафеджийката, която досега бе вървяла мълчаливо подире му, изтича напред и прегради стълбището с разперени ръце.

— Не ходете горе, отче! — пресипнало каза тя. — Никой не живее там.

— Ами чирачето? — обади се клисарят.

— Нямаме вече чирак — на един дъх отвърна жената. Високите гърди тежко повдигаха пазвата й, лицето й беше побледняло.

— Какво криеш горе, жено? — попита отец Нистор.

В този миг, като че обхваната от неочакван бяс, кафеджийката избухна в предишния свой нечестив кикот, изпъна се, разтвори докрай скъпото си палто и сложи ръце отстрани на хълбоците си. Свещеникът извърна глава, за да не гледа открития гювендийски блясък в очите й. Греха си криеше горе тая жена, долу вършеше един, а горе в заключената стая я чакаше друг и не се свенеше тя да подскаже това на беловласия отец, дето с кръст и босилекова китка идваше да освети къщата й.

— Проклета да си, жено! — с гневен шепот рече той.

Отпреде му, с юмруци върху разлюлените си хълбоци, кафеджийката не спираше да се смее.

И още веднъж я бе проклел отец Нистор, само че вече не тихо, а с гръмък глас и пред много народ.

Сетне, за последен път, той я видя чак в хубавото мразовито утро, когато в града пристигаха казаците.

 

 

Отец Нистор стоеше пред всички с кръст в ръка, зад него бяха момченцата с хоругвите и подухнеше ли вятър, старецът долавяше мекия пукот на вкоравените от студа сърмени нишки, като че над главата му прелиташе ято. Всеки път, щом откъм долния край на улицата се зададеше конник, стълпеният народ инстинктивно пристъпваше и, тласкан от общото движение, без да иска, старецът също крачка по крачка вървеше напред. Това непредвидено отдалечаване от църквата прибави нова грижа към тревогите на поп Нистор. Бяха се уговорили с клисаря да го следи с поглед от камбанарията и — вдигне ли той кръста нагоре с изпъната десница, онзи да удари камбаната за посрещането. Но ако казаците се забавеха още час, а навалицата все така пристъпваше надолу, нищо чудно посрещането да станеше вън от града и как тогава щеше да се даде знак за камбаната — изтръпнал от вълнение и смут, старецът направо недоумяваше. Впрочем неговите вълнения през тази сутрин бяха много, като най-важното от всички бе започнало още от снощи.

Решено бе първите думи да каже един учител, следвал на времето си науки в Русия, а подир него старият свещеник трябваше да срещне солдатите с божието слово. Божието слово… Цяла нощ поп Нистор не мигна, прерови требници, молитвеници и празнични минеи. Молитва за посрещане на освободител нямаше никъде. Призори, измъчен и помъдрял от утрото, той я състави самичък. За начало взе осмата песен от канона на великденската служба: „Тоя е избраният и свят ден, първият ден на седмицата, цар и господар, празник на празниците и тържество на тържествата, в него да благославяме Христа вовеки!“ За да увеличи още повече силата на молитвата си, старецът добави към това и един великденски тропар: „Днес стана спасението на света, нека възпеем възкръсналия от гроба и началника на нашия живот, защото, като разруши смъртта със смърт, даде ни победа и велика милост.“ Накрая, с поклон към солдатите, отец Нистор реши да изрече глас първи от тропара за светите четиридесет мъченици, само че нямаше да каже четиридесет, а — хиляда. „Всечестни страдалци, хиляда воини Христови, непоклатими оруженосци, като минахте през огън и вода и станахте съграждани на ангелите. Слава на дарилия ви сила, слава на венчалия ви, слава на този, който дава изцеление на всички!“ Като крачеше бос по вълнената черга, отецът повтори още няколко пъти новата молитва и остана доволен.

Дано само сега гласът му да издържеше на тоя студ и да не прегракнеше без време от чакането и тревогите, дето нямаха свършек. И дано клисарят да можеше да съгледа знака му.

Старецът се обърна назад — слава богу, камбанарията все още се виждаше.

Навалицата продължаваше да се движи напред и да се размесва. Край момчетата с хоругвите вече подтичваха жени с хлябове. Носеха ги, както се носи дете на кръщене — върху бели пошчета, с протегнати напред ръце. Откъде се пръкнаха толкоз жени с хлябове, отец Нистор така и не разбра.

Из една от пресечките излезе загърната в черно жена — и тя носеше хляб върху везана кърпа. Навалицата се разтвори пред нея, а сетне хората отведнъж зашумяха, стълпиха се на гъсто кълбо и препречиха пътя й. Блъскана от толкова рамене, тя изпусна хляба, олюля се и заотстъпва назад, докато опря гръб върху кепенка на един дюкян. Отец Нистор се надигна, искаше да види коя е тази жена, дето народът прогони от празника си. Беше Малтица.

В тоя миг, като крещяха и се заваляха в снега, откъм моста затичаха деца. На крачка след тях бавно яздеха конници с огромни коне. Само това можа да различи отец Нистор, преди да се замъглят очите му: огромни коне и над тях пушки, заплетени в небето като клони на гора. Той вдигна кръста с отмалялата си ръка и секунда по-късно камбаната на „Свети Георги“ плисна първия звън над освободения град.

След време, когато и да си спомняше този ден, старецът кой знае защо всеки път виждаше и лицето на Малтица. Споменът за нея идваше последен и в своите тихи следобедни часове отецът често се питаше откъде тогава блудницата бе събрала кураж да понесе хляб, не знаеше ли тя, че освен божия съд има и друг, долу на земята, който съди не по-малко справедливо, а даже и още по-страшно, защото не може да бъде смекчен с никаква молитва и със запалена пред иконите свещ. Грешница беше тя и ненапразно той два пъти я бе проклел.

И тъкмо за тая жена сега бе дошла да го вика майката на файтонджията.

— Не мога да дойда, Кирано — глухо каза старецът. — При поп Серафим иди, ако той рече, нека я причести.

Киранката затъпка на място, готвеше се нещо да попита, ала старецът я спря с ръка:

— Не казвай, че аз съм те пратил. Остави той самичък да си реши.

Поп Серафим, младият свещеник от църквата „Свети Георги“, беше у дома си и тъкмо пълнеше наденици. Тая работа той никога не възлагаше на друг — едно, защото се страхуваше от грешки, и, второ, беше му наистина приятно да меси кайма и да гледа как готовите наденици се навиват в тепсията на влажни лъскави колела. За повече чистота той стягаше рижата си брада с кърпа и така — с щръкналия върху темето си възел, приличаше на човек, измъчван от зъбобол. Лошо беше, че кърпата му пречеше да тананика, но затова пък отецът тихичко си подсвиркваше и само от време на време спираше, за да близне пръстите си. Лютото беше достатъчно, нямаше да е зле обаче, ако се добавеше още мъничко сол. Точно това си мислеше поп Серафим, когато вън на двора се чу женски глас. Отецът пусна мандалото и се спотаи. Попадията и детето не бяха вкъщи, а да посреща гостенката сам, да сваля кърпата и да се мие — не му се искаше никак. За каквото и да бе дошла, жената щеше да почака и да си тръгне. Но виковете отвън ставаха все по-настойчиви. Накрая отецът не издържа, а то не беше вече и удоволствие да работи и да слуша как някой през минута умолително повтаря името му. Той смъкна кърпата, избърса се и с неохота навлече расото върху якото си пълничко тяло.

— Ама ти тук ли си, отче? — явно изгубила всяка надежда, възкликна Киранката. — Аз щото таман си тръгвах.

„Че да беше си тръгнала“ — ядосано помисли свещеникът, но каза:

— Молех се, бабо, а е грях да оставиш молитвата си наполовина.

— Тъй, отче, тъй — закима файтонджийската майка, — аз затуй си и виках да почакам, че ако отецът се моли, не ще да остави молитвата си наполовина.

— Защо съм ти? — нетърпеливо попита той.

Наплашена от резкия отказ на поп Нистор, този път Киранката смяташе да почне заобиколно и по-отдалеч, но такъв пряк въпрос не позволяваше увъртания.

Като чу името на Малтица, свещеникът неопределено завъртя рижата си брада, твърдите косми застъргаха по гърдите му. За греховете на кафеджийката из града се приказваше отдавна и, което е право, поп Серафим неведнъж с любопитство бе слушал тия разговори, без да участвува в тях и криейки истинския си поглед под смирено спуснатите клепачи. Сега, щом самото провидение и самата божа служба му отваряха път към тайните на тази жена, защо да не ги научеше докрай?

— Ще я изповядам, бабо, как да не я изповядам — каза той. Гласът му беше одрезгавял от възбуждение, под гъстата брада червендалестото му лице пламтеше.

В стаята, където бяха потребите му, отецът влетя почти тичешком. Изпитваше скверното желание да плесне с ръце или поне да щракне с мазните си пръсти. В дъгичките на ноктите му беше останала кайма, но нямаше време да я изчисти. „Ще я махна по пътя“ — помисли той и изскочи на двора, намествайки вървешком калимавката си.

Но по пътя отец Серафим имаше да върши далеч по-важни неща: да успокои най-напред издайнически шумното си дишане, да подреди наум въпросите за изповедта и най-сетне, което никак не му се удаваше, да придаде на лицето си оня хрисим и благочестив израз, дето подобаваше на сана му и на печалното служение, което му предстоеше.

— Та от какво умира кафеджийката? — най-после се сети да попита той.

— Били са я — задъхано отговори старицата, едва догонвайки крачките му. — Цялата й глава е разцепена.

— Кой я е бил?

— Че няма ли кой да пребие една такваз жена, отче? — искрено се изуми от въпроса му Киранката.

— Много бъбриш ти, бабо. Пред човешката смърт е нужно смирение — назидателно каза свещеникът.

— Ами щото ме питаш, и аз ти отвръщам — бързо рече старицата. — Моя си работа имам колкото щеш, от меко сърце чужда съм взела да върша и пак не съм добра.

— Много бъбриш… — повтори той и продължи да крачи по скърцащия сняг.

 

 

В стаята миришеше на дим. Щом влезе, отец Серафим най-напред усети него и киселия дъх на напоени с оцет кърпи.

Сред широкия одър жената лежеше на една страна, отпуснатите мигли хвърляха тъмни сенки върху бледото й безкръвно лице. Отецът се прекръсти отдалеч, пристъпи и се наведе. Беше виждал всякакви умиращи люде, беше познал как изглежда човекът в последния си миг и ако съдеше сега по изстиналите успокоени черти на тая жена, тя бе предала духа си богу преди час, ако не и повече. Сладката възбуда в жилите му угасна отведнъж, поп Серафим се дръпна назад и сърдито погледна Киранката.

— Опело й трябва вече на нея, а не изповед.

— Дишаше, отче, кога да тръгвам, още жива беше — припряно се заоправдава старицата.

— Сгрешила си, бабо. От бързане сигур погрешно си гледала.

Отецът спря насред дума. Жената върху одъра се размърда, спечените й устни зашепнаха.

— Рекох ли ти аз, че е жива — обади се Киранката, но той рязко й направи знак да мълчи.

— Размислих… — едва чуто каза жената. — Приемам…

— Какво приемаш, чадо? — с искрено нетърпение попита свещеникът и се наведе още по-ниско.

От дълбочината на своя мрак Малтица долавяше само контурите на мъжкия му глас.

— Приемам — повтори тя.

Отец Серафим напусто вися над главата й. Жената не каза нито дума повече.

— Прие тя нещо, ама какво ще е то, аз не знам — сви рамене Киранката.

Той въздъхна и се изправи. Беше огладнял, а от настървеното чакане в гърлото си усещаше сухота.

— Аз ще си тръгвам — като нанизваше торбичката с потребите на лакътя си, каза отецът. — Утре заран ще дойда пак.

— Ела, отче, благо сърце имаш ти — забъбри файтонджийската майка и целуна десницата му. Замириса й на прясна наденица и устните й тутакси залютяха.

На прага отец Серафим за малко не се сблъска със забулената туркиня, която тъкмо влизаше, стиснала пред гърдите си калайдисан сахан. Макар съдът да беше захлупен, с изострения нюх на гладен човек свещеникът долови за миг аромата на топла кокоша чорба.

Малтица не можа да погълне нито хапка, макар че старата кадъна търпеливо крепеше препълнената лъжица пред устата й. Познатият дъх само още повече я замайваше, връщаше я в онова първо лято, когато поправяха къщата… Тогава три пъти бе готвила на майсторите кокоша чорба. Оджакът беше разбутан, тя си нагласи огнище отвън, между камъните, и щом котлето почнеше да къкри, по целия двор се носеше същият този сладък мирис, дето сега идеше някъде съвсем отблизо до лицето й. Малтица се катурна встрани и отново потъна в незабравения зной на своето най-хубаво лято.