Лиляна Михайлова
Грехът на Малтица (6)

6.

Отзад изтрополя каруца. Жената отстъпи, изчака я да отмине и пак тръгна под рехавата сянка на каваците. С тревога и страх беше носила всяко писмо, но сега за пръв път в душата й имаше и някакво тръпно предчувствие. Нарочно облече новото си джубе и сложи златните обеци, искаше да е хубава и богата в часа, когато отнасяше големия знак — никой да не се усъмни в нея, никой да не я спре.

Тя видя навалицата отдалеч. В утрото на пазарния ден пред стражницата се трупаше народ и в дълга редица чакаха натоварени селски талиги. Малтица дори и не помисли да се върне назад. Точно сега, заедно с шумната тълпа, можеше най-безопасно и бързо да мине пред лъскавите очи на онбашията. Тя се мушна между няколко непознати селянки и зачака.

Редицата пристъпваше бавно, едва-що запищели с шините си, колите отминаваха метър-два и спираха пак. Никога не беше се случвало тъй и никоя друга сутрин наоколо не бе имало толкова много заптии. Нещо ставаше там, пред стражницата. Носеха се турски ругатни и викове, по едно време изцвили ударен кон и се чу да плаче жена.

Слънцето напичаше все по-силно, от нагрятия калдъръм лъхаше топлина. Малтица не посмя да разкопчее коженото джубе, поотпусна само забрадката си, за да се виждат златните й обеци, и като се преструваше, че търси някого с поглед, измъкна се от навалицата и тръгна самичка напред.

Гредата беше жълта, от прясно обелен чам. Бяха я спуснали напреки през шосето и пред нея, стъпил върху накапалата смола, с ръце на силяха си, стоеше намръщен онбашия. Не беше предишният, Малтица го виждаше за първи път. Лицето му беше широко и бяло, изопнато не от вродена, а от по-късно натрупана злина.

Заптиетата проверяваха всичко. Иззад раменете на чакащите хора тя с ужас ги гледаше как опипват джобове и торби, как ровят с цевите на пушките си сламата по дъното на първата каруца и обръщат катраника й. Едно възрастно заптие прекарваше длан даже и върху пазвите на жените. Малтица се дръпна назад, искаше й се да побегне, но сдържа крачките си и пак така, сякаш търсеше с поглед някого, се отдалечи. Беше решила да стигне края на редицата и без да спира, все едно че идваше откъм града, да продължи нататък по пътя за кафенето. Зад последната талига обаче проблясваха пушки. Онбашията като че ли беше предвидил всичко, дори и тихото бягство на една жена. Точно в часа на най-голямата навалица хитрият капан пред стражницата беше изщракал.

Малтица се спря между колите, дишаше тежко, с полуотворена уста, кожената яка я задушаваше. Може би най-добре щеше да е, ако мушнеше опасното писмо някъде из високата трева покрай шосето и утре се върнеше да го потърси. Тя се озърна — до талигите непрестанно шареха заптиета. И една крачка да излезеше встрани, веднага биха я забелязали. А ако накъсаше писмото в пазвата си? Къде после щеше да скрие парченцата! Не биваше да прави това. Не биваше да погубва знака. Вече не знаеше накъде да върви, от кого да дири помощ и как. Изведнъж усети, че някой я гледа. Обърна се и сред калпаците и конските уши мярна белобрадото лице на отец Нистор. „Отче“ — за малко не изплака тя. Свещеникът долови движението на устните й, очите на жената му се сториха трескави, еднакви по блясък със златните обеци на ушите й. „Сигурно е болна, ама пак се е накичила“ — помисли той и отклони погледа си.

В тоя момент редицата се раздвижи. Замаяна от писъка на шините, жената тръгна напред и макар да направи само няколко крачки, имаше чувството, че върви с часове и че вече съвсем отблизо усеща смолистия дъх на обеления чам.

Покрай талигите профуча файтон, вряза се в навалицата и спря до самата преграда. Види се, чалмалията-кочияш отлично знаеше кого вози. На кожената седалка се беше разположил млад турчин със синя униформена дреха, медните копчета и ботушите му тъмнееха от прах. Онбашията направи дълбоко темане, сетне се завъртя на пета и се развика на заптиите да вдигнат гредата веднага. Униформеният турчин се наведе над капрата и Малтица чак сега видя лицето му.

— Хамид ефенди — извика тя. — Почакай, Хамид ефенди!

Тичаше с увиснала забрадка, блъскаше гърбовете пред себе си и с две ръце си проправяше път към тръгващия файтон. Турчинът се обърна, по измореното му лице мина неловка крива усмивка.

— Да ме откараш в града, Хамид ефенди, че бързам — с последния си дъх каза Малтица и, без да чака покана, раздипли полите на сукненото си палто върху седалката.

Смутен от наглостта й, мютесарифският съветник зашепна нещо, но тя не разбираше думите му и само се усмихваше.

Файтонът потегли. С цялото си сърце тя улови мига, в който колелетата подскочиха и се завъртяха.

Навалицата възбудено зашушука. Един старец прехвърли вързаните кокошки в лявата си ръка и се прекръсти.

Отец Нистор гледаше като замаян. Или беше луда тази блудница, или от плътски грехове бе убила всичкия човешки срам у себе си.

— Проклета да си, жено — тихичко, както в богоявленското утро, изрече той.

Хората край него замлъкнаха и тогава, защото знаеше, че думите му ще ги облекчат — отецът вдигна треперещата си десница към небето и още по-високо каза:

— Хаир да не види тая жена нито от людете, нито от бога!

Файтонът вече навлизаше в града. Със смъкнат гюрук, целият открит и заблестял с пиринчените си главини, той изпълни калдъръмената уличка и още в очите на първия стъписан минувач Малтица от край до край видя страшната цена на това свое пътуване. Пердетата на околните прозорци замърдаха, иззад тарабите надничаха лица. Тя почувствува десетките погледи, но нямаше къде да се скрие. Наведе глава и се сви в прашния ъгъл на седалката. Не биваше да слиза веднага. Добре че го бе решила в началото, докато все още можеше да размисли. Останеше ли й да решава сега, в същия миг би скочила от файтона и би побягнала колкото се можеше по-надалеч от преградената с погледи улица.

Наоколо пролъснаха джамлъци, започваше чаршията. Турчинът повече не би могъл да се усъмни, че се бе качила във файтона му само за да заобиколи стражницата.

— Аз съм дотук, Хамид ефенди — измъчено се усмихна тя. — Благодаря ти за доброто, дето ми стори.

— Добро ли го наричаш? — замислено попита турчинът, защото и той беше пътувал в същия файтон, и той беше видял презрението на чаршията.

Но подир всичко, което бе преживяла тая сутрин, тя нямаше сили нито да разгадава въпроса му, нито да го превърне на смях, или да се изплаши.

Файтонът отмина.

Жената продължи надолу сама, без да се оглежда и без да чува думите, които изскачаха подире й от зейналата паст на вратите.

След малко, когато излезе от къщата на учителя, Малтица не посмя отново да тръгне през града. Вместо да почувствува облекчение както друг път, сега опасното писмо сякаш й липсваше. Беше го носила до гърдите си, беше го пазила и спасявала, но и то я бе пазило и спасявало през същите тия тежки часове. Без него тя изведнъж се усети незащитена и самотна, боеше се, че ако мине по чаршията, ще обърка крачките си и шепотът ще я настигне. Сви към най-крайните махали, където никога не беше ходила. Тесните криви улички току я извеждаха на някое кално мегданче с чешма или черница по средата, току изчезваха между дворищата и я оставяха без посока пред ниските огради, иззад които идеше мирис на стоплена земя и цъфнал зюмбюл. Наблизо прозвъннаха котли, изблея агне, чуха се женски гласове и пак стана тихо, като че махалата се беше разсънила за миг и отново бе потънала в сладостната си слънчева дрямка.

Спеше ли наистина, господи, градът в този пролетен ден? Само чаршията ли беше едничкият негов живот? Щеше ли да има сили едно писмо да подпали покоя му, да разтресе джамлъците му и да го пробуди?

Малтица вървеше все по-бързо край затворените врати. До преди минута радостен и чист, сега дъхът на зюмбюлите я давеше. И тя ги виждаше тук-там през пролуките — подобно на сити дворни кучета, сините лехи се таяха зад плетовете и дъсчените огради, готови сякаш не с лай, а с гъстата си миризма да бранят тихото спокойствие на своя дом, да прогонят надалеч от кротките къщи всичко, което би могло да обърка живота в тях или да го промени.

Щеше ли да има сили едно писмо, господи?

Малтица вдигна глава и точно тогава видя пред себе си църквата. Беше стара и малка, потънала до рамо в пръстта, като че ли самичка търсеше земята, за да опре върху нея тежестта на зеленясалия си покрив.

Жената се прекръсти и нагази в тревясалия двор. Отключено беше, ала вътре нямаше никой. Не гореше нито кандило, нито свещ, светлината идеше само откъм открехнатата врата и в първия момент Малтица не можа да разбере защо иконите са такива и защо всеки от изписаните светци я гледа с толкова много очи. Влагата беше направила това. Навярно столетия наред при дъждове плочестият покрив беше протичал, а зографите сетне бяха замазвали повредените стени и върху предишните образи бяха рисували все нови и нови — с други очи и по-инак протегната десница. И защото там бяха слагали най-силните си бои, на подкожушената мазилка бяха останали само ръце и очи, очи и ръце и цялата църква сега се взираше в току-що влязлата жена, сякаш отдавна я беше чакала. Не искаше молитва от нея тя, не искаше свещ и многооките светци не я благославяха, а сякаш я заклинаха за нещо голямо и важно с избелелите си от дъждове и столетия пръсти. Малтица притисна ръце към гърдите си — точно там, където преди малко беше носила писмото, поклони се на олющените стени и с безшумни стъпки излезе навън.

Посрещна я тихичка песен. Идеше съвсем отблизо, неясна и приглушена от цвъркота на врабчетата в разлистения чинар. Пееха деца. Жената се озърна и забеляза варосаната къщица в ъгъла на църковния двор. Приближи се на пръсти, спря зад високия бъз и се заслуша. Напразно се мъчеше да долови думите на песента. Всеки път, щом детските гласове се възземеха нагоре, един сипкав мъжки глас се врязваше между тях и предпазливо и бързо ги снишаваше. Веднъж обаче не успя да ги усмири навреме, песента изхвръкна през открехнатия прозорец и Малтица разбра няколко от нейните думи. „… Доста робство и тиранство, всички на оружие!“ Децата го пееха. Децата! Сладките и страшни слова я пронизаха, дръпнаха я с все сила към себе си и, забравила да се крие, жената излезе от зелената сянка на бъза. Песента неочаквано секна, навярно учителят я беше препречил с разтворени ръце и тя пак се бе върнала в школската стая като шепот, който Малтица вече не можеше да разбере. Дълго чака, притихнала до бялата стена, искаше и се поне още един път да чуе същите думи, но песента не се повтори повече.

В дълбочината на тъмния пруст изскърца врата. Някой излизаше. Жената спусна забрадката си и нагази напреки през топлата трева. Спря се до каменния дувар обърна се и преди да тръгне към вратичката, бързо и на два пъти се прекръсти — веднъж към старата църква и веднъж към школото.

За всичко това тя разказа после на Михаил. Разправи му как я бе посрещнал учителят и как се бе лутала из крайните махали, разказа му за зюмбюлите и за църквичката с многооките светци, повтори му и думите на песента. Само за своето пътуване с Хамид ага не каза нищо. Не от страх премълча и не от вина. Не искаше точно сега да отрови радостта на Михаил и да размъти душата му. Остави да му го каже вечерта, но веднага след като си отиде и последният мющерия, пристигна селянинът от Виница.

Те тъкмо затягаха кепенците отвън, когато чуха шума на приближаващата каруца. Като се изравни с кафенето, тропотът намаля, нечий глас подвикна на коня да спре.

— Кой ли ще е? — изплашено попита жената.

— Турци. Друг сега нощем не пътува — със стиснати зъби отвърна Михаил.

В тъмнината той не можа да различи лицето на каруцаря, но щом видя белия кон да възвива направо под навеса, вече знаеше кой е дошъл. Пусна кепенка и изтича нататък.

— Ти ли си, брате? Никой няма в кафенето, слизай! Ела барем един път да те посрещна и аз, както се посреща човек.

— Не съм за гости — с шепот го прекъсна селянинът, — за пушките идвам. Нощеска трябва да ги откараме. Церовски тъй нареди.

— Дойде ли най-сетне тоя честит час, брате! — задавено рече Михаил и затърси ръката му в тъмното, но докосна само студената влажна климия.

— Дойде… — селянинът смъкна калпака си и пак повтори: — Дойде.

Не си продумаха нищо повече, докато товареха пушките. И през ум не им мина да подредят отново съборената купчина дърва и да покрият с чула гърба на изпотения кон. Бяха земни грижи това, смешни и незначителни сега, когато часът на пушките беше настъпил. Пушките подредиха те, тях загърнаха със сено върху дъното на каруцата, после търкулнаха отгоре им три празни ракиени буренца и селянинът каза:

— Да тръгваме, ако е рекъл бог, щото онез момчета ще ни чакат, па и няма по царския път да вървим.

— Къде ще вървите?

Двамата сепнато подскочиха. Не бяха усетили кога жената е спряла до тях. Упоението от хладната тежест на пушките ги беше откъснало от тъмния двор, от навеса и от света, и още ги държеше — като ракия, изпита подир дълъг глад.

— Къде ще вървите? — неспокойно повтори Малтица.

Пръв се опомни селянинът.

— По-кротко де — смъмри я той. — Къде ще вървим, за ракия, бурета товарим, не видиш ли?

— Недей! — Михаил намери рамото му и го блъсна. — Недей и нея…

За други беше измислена тази лъжа, други щяха да мамят така, ако се наложеше някъде по пътя. Но изречена сега, към неясната сгушена фигурка на жената, тя изведнъж прозвуча жестоко и безчестно и не беше вече укритие, а кражба.

— Пушките трябва да откараме — бързо каза Михаил. — Церовски тъй заръчал. Трябвало да ида и аз.

Той не виждаше лицето й, чу я как въздъхна и замачка копринената си престилка в тъмнината.

— Да ти сложа ли хляб? — Гласът й потреперваше.

— Няма нужда, ние до обед ще се върнем.

— Ще ти сложа — сякаш недочула отказа му, повтори тя и малката й сянка се плъзна към къщата.

Не знаеше, че за последен път реже порязаница за него, не знаеше, че за последен път докосна ръката му, когато му подаде бялата кърпа с хляба.

— Хайде вече — обади се селянинът. — Дълъг път ни чака.

Нямаше да е дълъг пътят им.

Каруцата безшумно се измъкна от навеса. Жената пак изтича подире й и заситни редом с нея.

— Пред стражницата вардят заптии — едвам успя да каже тя.

Каруцата отмина. Не отиваше към града. Още минута-две глухият ромол на колелетата достигаше до двора, после изчезна отведнъж и тогава, също както в нощта, когато загина детето й, Малтица усети в сърцето си онова болезнено и пресекващо дъха превъртане на студения ключ.

Михаил не се върна до обед. Не дойде и вечерта.

Кепенците на кафенето останаха спуснати. Неколцина мющерии потропаха по заключената врата, Малтица чуваше стъпките и гласовете им, ала не отвори на никого. Други стъпки чакаше тя. Щеше да ги разпознае веднага, щеше да скочи и да се втурне навън, забравила тревогата и страховете си. От ослушване ушите й кънтяха, през нощта на няколко пъти помисли, че Михаил си идва, но то бяха тихите попуквания на гредите, сякаш и старата къща не можеше да се успокои и будуваше като нея.

Призори жената не се стърпя, награби чергите от одъра и пренесе леглото си в стаичката на горния етаж.

Оттук се откриваше целият път, зададеше ли се каруцата, тя щеше да я види отдалеч.

Вън утрото вече настъпваше. Слети и тъмни доскоро, короните на трите салкъма постепенно се откъснаха една от друга и позеленяха.

Малтица чакаше.

По безлюдното шосе рядко профучаваше военен файтон със спуснат гюрук или в луд галоп преминаваше конник, уловил с една ръка дизгините, а с другата — натиснал дъното на феса си. Все към града отиваха, никой не идеше оттам. Нямаше селски талиги, нямаше пътници, само някъде около обед необичайно рано се прибра синът на Киранката, разпрегна конете си и ги залости в кирпичения обор. След него пътят задълго остана пуст, сетне пак прелетя свит на стремената ездач и ехото от копитата тревожно се блъсна в затворените кепенци на кафенето. Ставаше нещо в този горещ и слънчев ден… Дори покоят и тишината му бяха някак изопнати и трептящи като въздуха в току-що ударила камбана.

Малтица чакаше.

Привечер, когато сенките на трите салкъма отново започнаха да се сливат, в притъмнялото небе над недалечната планина се появи разлято червено сияние. До него залезът избледня и се стопи.

През нощта сиянието се открояваше още по-ясно. В късите минути, когато задрямваше, Малтица продължаваше да го вижда насън и, замаяна от напрежение и умора, вече не можеше да разбере кога е в леглото си и кога наистина седи будна до прозореца.

Откъм града на няколко пъти се разнесоха изстрели, около полунощ профуча файтон със запалени фенери и малко след това наблизо засвири низамска тръба.

Едва-що беше започнало да се развиделява, когато навън закънтяха стъпки, чуха се мъжки гласове и проскърцаха шини. Малтица скочи и залепи чело до стъклото.

По шосето вървеше войска. Аскерите крачеха в гъсти редове, с плоски раници на гръб, а над червения калдъръм на фесовете им пушките се полюшваха като сива желязна трева. Тук-там веригата неочаквано се прекъсваше и тогава се мярваше теглен от чифт коне топ. Все към планината отиваха, все към планината, където още димеше оня пожар, където Михаил и селянинът бяха откарали своите шест пушчици.

 

 

Бяха горчиви и тежки дни. Само очите на ония мъже й дадоха сили да ги преживее.

Край нямаха бежанските каруци — пристигаха от тъмно до тъмно, натоварени с обгоряла покъщнина и деца. Щом ги видеше да наближават, Малтица отскачаше от прозореца, за да не гледа. И тя ли беше виновна за огъня, дето ги беше прогонил? Затова ли беше пренасяла писма и револвери край стражницата, затова ли беше вдигала ръце пред онбашията и бе изтърпяла срама в Хамидаговия файтон? Затова ли беше всичко, господи? — не спираше да се пита Малтица, но нямаше кой да й отговори, а не можеше да си отговори и тя.

Само очите на ония мъже я спасиха.

Като царе вървяха те между наведените пушки на заптиите, като български боляри и царе с багреници, червени от кръв, и не бяха сякаш пленници, а достолепни гости, които бавно отиваха към града. И не робство и позор, а сила имаше в окованите им ръце, сила и новородена чест, дето правеше и най-нисичкия от тях да изглежда по-висок от най-високото заптие. То беше смисълът. То беше отговорът. Затова я бяха заклинали многооките икони в старата църква.

Забравила своята мъка, Малтица трескаво се взираше в отминаващите мъже: искаше да ги запомни, да попие всяка чертица от светлите им одимени лица, за да се брани после със спомена за тях от прииждащите бежански каруци, от ледената пустош на нощите и от самата себе си.

Една сутрин, като изчака жените край кладенеца да се разотидат, тя спусна забрадката на челото си и крадешком се измъкна от заключеното кафене. Отиваше при учителя, само него можеше да попита къде е Михаил, какво се бе случило и как оттук нататък трябваше да живее тя. Нарочно мина по пътеката през бахчите и влезе в града откъм най-тихата покрайнина. Не би издържала да върви редом с каруците и да слуша заптийската гълчава по шосето.

Познатата резбяна врата зееше увиснала на пантите си, през разбитите стъкла дори отвън се виждаше, че къщата на учителя е ограбена и пуста. По отъпкания двор и по стълбището се белееха разхвърляни книги. Някои бяха цели, захлупени като отнесени покривчета върху калта, други — разкъсани на листове — шумоляха под ръмящия дъжд. Жената се наведе и мушна най-близката книжка в пазвата си.

Пред ханищата, притиснати канат до канат, чакаха талигите на бежанците. Колкото и бързо да отминаваше покрай тях, Малтица долавяше горчивия мирис на опърлени черги, на горяло дърво, на нощи, пълни с ужас и кръв. Босоноги деца просеха хляб.

На мегдана, преди началото на чаршията, потурнаци с опушени гъжви продаваха на забулени кадъни котли с още черни от огнища дъна, бохчи окаляна вълна и бяло платно с обгорели тук-там кенари. Зад тях, облегнал гръб върху стъблото на дебелия чинар и увлечен от гледката на шумните пазарлъци, спокойно стоеше млад селски поп с избеляло расо и сини немигащи очи. Всичко беше страшно и грозно наоколо, ала най-страшно беше тъкмо това негово спокойствие. Малтица се приближи, бе решила да му каже: „Що не си купиш и ти един бакър, отче, евтини са и християнски“, когато с ужас видя, че върховете на цървулите му се полюшваха на педя от калта, а скрито сред черната му брада, към клона на чинара се обтягаше тънко конопено въженце. Едвам сподави вика си и побягна нататък. През нощта го сънува. Присъни й се, че целува ръката му и че го моли да й прости.

Няколко дни по-късно, в един мокър и сив понеделник, пристигна помакът от Гормеж.

Малтица нареждаше съборените дърва под навеса, не го видя кога бе дошъл и бе завързал катъра си под салкъма. Забеляза го чак когато, стиснал плетеното си фесче в ръка, старецът с тежки стъпки отиваше към кафенето.

— Кого търсиш, Исеин деде? — обади се жената.

„Сайбията“ — бе отвръщал в други такива сутрини той, ала сега не каза така. Обърна се и бавно тръгна към нея. В бялата му брада блещукаха капчици дъжд.

— Тебе диря, къзъм.

И още преди да е изрекъл страшната вест, тя я видя в очите му. Отстъпи назад и извика: „Лъжеш ме, Исеин деде!“, макар че старецът не бе казал нито дума повече, а само пристъпваше от крак на крак върху пропукващите съчки.

— Лъжеш ме — хлипаше тя и продължаваше да отстъпва, като че бягаше от него и от това, което старецът щеше да изрече.

— Нивгаж не лъжа аз, къзъм.

И все пак Исеин деде я излъга. Каза й, че бе видял Михаил убит, а в действителност беше видял само главата му. Бяха я оставили върху плочата на Ходжовата чешма и със слабите си очи той най-напред я взе за камък, после за бакърен черпак със синджир, защото кръвта беше потекла надолу като нишка. Чак сетне, когато излезе от гората и наближи, разбра, че е човешка глава с рус перчем, спечен от кръв. По перчема го позна и по застиналите отворени очи. Не каза за това на жената. Премълча и друго — че бяха пъхнали свитка слама в устата му, а вечерта, като се върна да прибере главата, за да я погребе, върху плочата на Ходжовата чешма вече нямаше нищо освен едно тъмно петно.

— С куршум го бяха ударили, ей тука — неуверено повтори старецът и докосна с пръст средата на сбръчканото си чело. — Затуй съм дошъл, да ти го река, щото никой няма да дойде, пък ти невеста си му била и трябва да знаеш.

И другите трябваше да го узнаят. И другите.

Когато облече вдовишките си дрехи, Малтица напразно чакаше някой да я попита защо е в черно и кого е зажалила. Всичко бе решила да разкаже — от начало до край. Не се боеше, че думите й могат да стигнат до конака, пък и да стигнеха, тя нямаше какво повече да изгуби. Истината за смъртта на Михаил беше последното, което имаше. С нея щеше да спаси и да очисти името му, с нея щеше да открие пред света и тайната за своя собствен живот. Но никой за нищо не я попита. Хората от махалата отдавна бяха свикнали да не надничат зад зелената стена на чимширите и да не се интересуват нито за кафеджията, когото присмехулно съжаляваха, нито пък за безпътната му жена, чиито грехове, все по-нови и по-срамни, току се разнасяха из града. Това, че напоследък кафенето не работеше, донесе скрита радост за махалата, а внезапното изчезване на неговия сайбия така си и остана незабелязано. Впрочем по-късно тук-там се отвори случайна дума за отсъствието му, но през тая тревожна и гладна пролет хората имаха достатъчно свои грижи и беди, за да мислят по-надълго за един агов чибукчия, както го наричаха помежду си мъжете от околните къщи.

След време, когато първият и най-силен удар на мъката й позатихна и вече можеше по-трезво да прецени отминалите дни, Малтица сама си отговори защо хората от махалата тъй сляпо и безучастно се бяха отнесли към нейното нещастие: тъкмо тя и Михаил ги бяха научили на това, тя и Михаил бяха пресекли всякаква близост, пазейки от чужди очи потайния и опасен живот на своята куриерска къща.

Дъждовете най-сетне престанаха и макар по билото на планината да белееше сняг, прекъснатата от необичайните студове пролет се възвърна и продължи.

Подир късичкия разговор с помака от Гормеж Малтица не бе говорила с никого другиго. Понякога тишината в заключеното кафене и в пустите стаи направо я прогонваше навън и тогава — защото нямаше друга посока — тя тръгваше към града пак да търси учителя.

Ограбената къща все още зееше с разбитата си врата и жената отминаваше, без да се спре. Някой път на връщане извиваше пред конака — нека я видеха с вдовишките дрехи и ония, на които толкова вечери беше подавала филджани, нека научеха и те защо не работеше от края на април Европейското кафене. Повече от всичко й се искаше поне веднъж да срещне Хамид ага. Дори и турчинът да не я забележеше, тя самичка щеше да му се обади. Безумие беше, ала точно от такова безумие изпитваше нужда душата й.

„Хамид ефенди — бе намислила да му рече, — чул ли си защо го няма мъжа ми? Щото за людската свобода умря и за своята, че му беше омръзнало кафета да ви вари и да се кланя, и на мене ми беше омръзнало, а ти ми бе додеял най-много от всички. Ала сполайти, задето ме откара покрай стражницата. Писмо носех, комитска главня, и с твоя файтон влезе тя в града, да го знаеш. И още да знаеш, Хамид ефенди, онази заран през зимата, кога дойде поп Нистор с кръста у дома, помниш ли, кафе пихме с теб и гювендийско хоро ти играх, и не пазех себе си тогава, щото друго трябваше да пазя. Комита имаше горе в стаята над главата ти, над феса ти светия с револвер седеше. А онез боляри с кървавите ризи ти видя ли ги? Ако не си ги видял, разпитай, инак няма да разбереш нищо от туй, дето сега ти го казвам.“ Тия думи щеше да му рече, пък каквото и да се случеше после с нея, щеше да знае барем, че е отслужила помен за душата на Михаил.

Затова минаваше Малтица с вдовишки си дрехи покрай конака, поспираше се пред широкото стълбище и чакаше, додето озадаченото заптие не я изхокваше да си върви.

Веднъж през открехнатата врата на конака се мярна Пощов. Жената го видя, видя я и той, ала се направи, че нея е познал и бързо се шмугна назад в тъмния коридор.

Наскоро след това тя прекопа големия двор зад кафенето и раздели рохкавата пръст на лехи. Най-напред започна като на шега, колкото да върши нещо и да не стои все в запустялата къща. Мислеше си, че когато и да поиска, може да хвърли мотиката и да зареже всичко но работата неочаквано я увлече, умората и топлият мирис на земята поуспокоиха душата й и нощем за пръв път от много време насам, жената спеше дълбоко и здраво, без тежките сънища, дето сутрин я оставяха в леглото пребита и с хлътнали очи.

От разкопаната пръст изскачаха стари потъмнели парички. Малтица ги събираше в джоба на престилката си и вечер, като се прибереше и запалеше свещта, дълго и внимателно ги разглеждаше. Според нея само български пари можеше да са това и само български царе бяха мъжете, изобразени по тях. Ако имаше дете, щеше да зашие най-хубавата вместо жълтичка на шапката му, а другите щеше да отнесе на даскала Данчов и да го разпита за българските царства, та подире да разкаже за тях и на детето си. Ако имаше дете.

Най-после пътят утихна. Два-три дни празният калдъръм блестя под слънцето и пак оживя. Затрополяха други каруци — натоварени с чували и гюлове, чобани с кожени вулии през рамо поведоха към града шилета и овни. Подкара своя файтон и синът на Киранката.

Разсада и семената Малтица взе от един непознат селянин, който бе спрял да напои кончето си на кладенеца. С него се условиха да му продаде и плода от новата бахча.

Тези пари, заедно с парите от тенекиената кутия, бяха достатъчни за нейния прост и затворен живот. И други имаше, Михаил й бе казал къде ги държи. Веднъж през есента, тя ги намери в ъгъла на най-горния долап, но това бяха комитетски пари — и жената не ги докосна, даже не развърза торбичката, за да ги преброи.

На следващата пролет тя засади бахчата отново.

Повече не стъпи в града, а и из махалата излизаше рядко, колкото да занесе втасалия хляб до фурната и после — да си го прибере. Единственото и по-далечно излизане беше до гробището. Отиваше обикновено в събота сутрин да почисти гробовете на двамата старци, които не познаваше, и да запали четири свещи под килнатия глинен похлупак: две за тях, една за Михаил и една за душата на своето некръстено дете.

Такъв беше животът на Малтица до оня ясен зимен ден, когато руските топове загърмяха по отсрещния бряг на реката.

Преди да се приближи техният грохот, седмици наред по пътя бяха минавали талиги и шейни. Изпод гюруците уплашено надничаха кадъни, току изтрополяваше бакър или проплакваше дете. Отстрани яздеха навъсени мъже, стегнали фесовете си с дебели вълнени кърпи.

Османлиите бягаха. Бягаха ония, които имаха грехове.

В един файтон Малтица мярна за миг татарските очи на Нуреддин ага; видя Чаушина и още неколцина от другите, дето бяха идвали в кафенето. А една сутрин тя вадеше вода от кладенеца, когато към нея изви ездач с нисичко кафяво конче. Вдигнатата яка на кожуха скриваше почти половината от лицето му.

— Ти ли си, Хамид ефенди? — едва го позна жената. — Накъде си тръгнал толкоз рано в тоя студ?

Знаеше накъде е тръгнал, но нарочно го питаше.

— Спрях коня си да напоя — мрачно рече турчинът.

— Напой го, сигурно дълъг път те чака.

— Дълъг. А и тебе исках да видя — неочаквано добави той.

— И аз те търсих, Хамид ефенди, много те търсих, имаш ли време да чуеш какво бях намислила да ти река?

Турчинът кимна с любопитство.

Ония думи тя още ги помнеше. Отстъпи, за да вижда по-добре лицето му над яката, и заговори.

Той слушаше, без да я прекъсне нито веднъж, само от време на време изопнатите дъги на веждите му помръдваха под ръба на феса. Чак накрая, когато, побледняла от вълнение, жената замлъкна, той се наведе и глухо попита:

— Мислиш ли, че не съм се досещал какво вършеше ти?

— Ако си се досещал, щеше да проличи — дръзко отвърна Малтица.

— А то не пролича ли?

С върха на камшика си той повдигна края на вдовишката й забрадка и го залюля.

— Сега ли го измисляш? — извика тя. — Заптие ли да те запомня, хитрец ли, или глупак?

— Какъвто искаш — сви рамене турчинът.

Далече на север заглъхналият тътен на оръдията се поднови.

— Забавих те — с отмъстителна усмивка каза жената. — Върви си, че ще те сварят казаците тук и тогава другиму ще трябва да обясняваш какъв си, пък няма да ти е лесно.

— И на тебе няма да е лесно.

Хамид ага опъна дизгините. Кончето изпръхтя и с разцепена бърна се вдигна на задните си крака.

Гърмежите приближаваха. Небето над града потъмня от дим на пожарища, като че османлиите бяха решили да оставят само пепел подире си.

Последната нощ край кафенето се заточиха безредните тълпи на отстъпващия низам.

Руските топове бяха стигнали до отсрещния бряг на реката.

През целия ден жените носеха към фурната пити. И Малтица омеси пита. Нагреба от най-бялото брашно, което й беше останало, забърка тестото пръхкаво и меко, а после от друго, по-жилаво и сухо, изряза четири гугутки и ги залепи върху бухналата кора. Такива хлябове в Русчук правеха за кръщенка на момче. Погледнати отгоре, с допрените си клюнове четирите птичета приличаха на кръст и сигурно тъй щеше да ги види руският солдат, когато се наведеше от коня си.

На сутринта тя тръгна към града заедно с всички. Носеше питата с протегнати ръце пред гърдите си, както другите жени, и както другите жени бе откъснала няколко стръка от чимшира. Хората шушукаха и се отдръпваха по-надалеч, около нея зееше широк празен пръстен, но тя не забелязваше нищо. Ако можеше да знае, че само подир малко навалицата ще я прогони от градските улици и настървено ще стъпче питата й с нозе върху нечистия сняг, тя още тук би свила напреки през белия кър и би побягнала назад. Ала Малтица не знаеше това и, загледана в четирите гугутки, дето отгоре приличаха на кръст, живееше едничкия и кратък час на своето освобождение.

 

 

След две нощи някой заля с катран най-големия кепенк на заключеното кафене.

Сутринта, както винаги, Киранката дойде за вода първа, първа видя черното петно и страхливо се прекръсти отдалеч.

Щом чу по двора да дрънкат котли, Малтица надникна през прозореца и наметна плетения елек. Отиваше да й помогне — много зарани бе вадила ведрото вместо бабичката, щеше да й извади вода и сега.

Файтонджийската майка намусено забъбри в диплите на шала си. Тя не разбра какво й говори старицата, наведе се да отмести празния ибрик, за да стъпи по-удобно до макарата, и тогава, като подрипна през снега, Киранката закри бакърите си с разперени ръце.

— Не ми мърси водата, мари! От турска гювендия помощ не ща!

Малтица сепнато се изправи. От изненада тя не можа да проумее отведнъж целия страшен смисъл на тия две думи. Проумя го после.

Тръгнеше ли по градските улици, минеше ли из чаршията, двете думи, като две отдавна дебнали появяването й кучета, неотлъчно се повличаха подир нея, догонваха я, ако влезеше в някой дюкян, и клякаха отвън да я дочакат. В началото, докато все още имаше смелост да ходи в града, щом ги чуеше зад гърба си, тя неведнъж се бе обръщала назад. Искаше да види човека, който ги е казал, беше готова да се втурне и да закрещи, но срещаше равнодушни непознати очи. Понякога се случваше улицата въобще да е пуста, само наблизо крадешком се прихлопваше врата или зад джамлъка на някоя работилница изчезваше пъпчиво чирашко лице. И тя престана да се обръща. Някой път едвам се удържаше да не затича, ала продължаваше да върви бавно, защото чувствуваше, че десетки скрити погледи сега чакат точно това: да я видят изплашена и забързана, да я видят грешница. Бавните крачки я изморяваха много повече, отколкото би я изморил един дълъг бяг. Чак към покрайнините на града двете думи я изоставяха и затихваха. Вече можеше да бърза, не я гледаше никой. Хванала полите си с ръка, тя хукваше към своята заключена къща. Не усещаше нито хрущенето на снега, нито тежките удари, с които сребърният кръст се блъскаше в топлата пътечка между гърдите й. Помнеше, че трябва да направи още само две неща: да забави крачките си, когато навлезе в махалата, и да не заплаче, преди да е затворила вратата след себе си.

Хвърляше се върху одъра по очи, без да се съблича, без да сваля островърхите си обувки, и дълго хлипаше, биейки с юмруци коравата възглавница до лицето си.

Реши да не ходи повече в града и щеше да го направи, ако една сутрин не намери отново в долапа торбичката, останала от Михаил. Беше забравила за нея. Изсипа парите върху скута си — много бяха, имаше и златни. Дяволът ли изпитваше душата й или самият бог подир толкова смърт, мъка и срам милостиво даваше тия пари в ръцете й като възмездие и изход! Можеше да замине с тях някъде далече оттук, където двете страшни думи никога нямаше да я стигнат, можеше в някой крайдунавски градец да си вземе къща и да подреди живота си с ново, чисто начало. Какво начало? — изумено се попита жената. Всичко ли трябваше да забрави? За пушки бяха наречени тези пари, за пушки и за България… и нямаше право тя, нито пък би могла да купи с тях покой за душата си.

Отнесе ги още същия ден. Грях щеше да е, ако ги оставеше повече в къщата си. А и друго можеше да се случи, господи — помисли тя, докато минаваше под снежните салкъми. — Можеше от тия върнати комитетски пари людете най-сетне да научат и истината за нея.

Никога не беше стигала толкова бързо до града.

Попита двама старци къде стои сега българската власт и почти затича към бялата двукатна къща, която й посочиха.

Не я спря никой, макар че до входа пазеше часовой.

По извитото стълбище слизаха и се качваха хора, улисани мъже с листове под мишница изскачаха от някоя врата и изчезваха зад друга. Смутена от непрекъснатото движение наоколо, Малтица стоеше в тъмния ъгъл на коридора и не знаеше къде да върви. Най-после се престраши, избра си една висока зелена врата и почука.

В стаята имаше три маси, но само зад едната седеше нисичък човек с обръсната глава и пишеше нещо в разтворения тефтер пред себе си.

— Кого търсиш? — попита той, без да откъсва очи от скърцащото перо.

— Не знам — плахо отвърна Малтица.

— Как тъй да не знаеш? — учуди се човекът и продължаваше да пише.

— Ваша милост тука ли работи? — неуверено се обади жената.

— Тук, стига да не ми се пречи.

— Аз няма да преча — виновно каза тя. — Само исках да попитам къде да предам едни пари.

— Какви пари? — сега вече мъжът наистина я погледна. Имаше кафяво-жълтеникави очи, еднакви по цвят с голата стена зад гърба му.

— Комитетски пари — след късо мълчание отвърна Малтица, — от онова време. Мъжът ми беше комитетски куриер и го убиха по въстанието, а парите останаха у дома.

Щом изрече тия думи, тя неочаквано се успокои, а спокойният до този момент чиновник изведнъж побледня и забарабани с мастилените си пръсти по тефтера.

— Много ли са?

Тя кимна.

— Що не си ги предала досега?

— Тогава никой не ги потърси, подире пък чаках, дордето стане българско.

— Добре си сторила — възбудено одобри мъжът и прекара длани по лъскавото си теме.

— Кому да ги оставя? — попита тя.

— Ама те у тебе ли са? — чиновникът се размърда върху стола си и жълтото в очите му се увеличи. — Може и на мен да ги предадеш. Баш туй е работата ми.

Жената извади торбичката от пазвата си и я остави върху ъгъла на масата.

— Преброй ги — помоли тя.

Той преброи парите ловко и безшумно, като ги замиташе с шепа направо в отвореното чекмедже пред корема си. Двете пречупени връхчета на колосаната яка се повдигаха от насеченото му дишане.

— Готово! — Чиновникът приглади кафявите си мустаци и се изправи.

— Писмо няма ли да ми дадеш? — каза жената.

— Че как няма да ти дам! — с малко закъснение се усмихна той, повдигна купчина книжа и пак я сложи на мястото й. — Само че това не са твои пари, пък когато държавни суми се връщат на държавата, редът е по-друг. Не се дава писмо, а вносителят се разписва.

— Не мога да пиша — призна тя.

— Аз ще подпиша вместо тебе, не се бой, все едно че съм ти свидетел, аз съм държавен човек — бързо рече мъжът, наведе се на лакът и задраска с писалката върху чистата страница на тефтера. — Как ти е името?

— Малтица, жена на кафеджията Михаил.

Чиновникът не разпита за нищо друго, духна срещу мастилените редове и затвори тефтера, пошляпвайки с длан кожената му кора.

— Това е всичко, госпожа.

Когато излезе отново в шумния коридор, Малтица все още не можеше да повярва, че разговорът им е свършил, струваше й се, че всеки миг човекът с обръснатата глава ще се втурне подире й, дал си сметка за колко много други неща бе пропуснал да я пита. А в същото време чиновникът зад зелената врата внимателно откъсна изписания лист от тефтера, сгъна го на четири и го пъхна във вътрешния джоб на европейското си палто.

Откъм горния кат по витото стълбище слизаха двама мъже. В походката на по-високия имаше нещо познато и Малтица се взря. Беше Пощов. Вместо феса, на пружиниращата му коса се полюшваше кръгло черно бомбенце.

На връщане двете страшни думи пак се повлякоха зад гърба й. Веднъж ги изрече мъжки глас, а втория път — незрелият хрипкав глас на момче. Малтица не се обърна, нямаше смисъл. Какво имаше вече смисъл, господи? — отчаяно се питаше тя и не чу как от другата страна на улицата някой тихо извика името й.

Тя не можа веднага да познае учителя. Помнеше го гладко избръснат и прав, а сега към нея едвам пристъпяше прегърбен старец, който с усилие измъкваше бастуна си от снега.

В студената полутъмна стаичка на хана, като хлипаше и триеше очите си в черния ъгъл на забрадката, Малтица му разказа всичко. Осъзнаваше, че не бива да го товари с мъката си, но думите толкова отдавна тежаха в душата й и толкова дълго бяха напирали да бъдат изречени пред някой, който би ги разбрал, че тя нямаше сили отново да ги потисне у себе си.

— Ще запомня това — тихо каза старецът. — Аз пиша записки. Туй, дето помня за Церовски и за другите, ще го подредя на книга, инак, без слово, загиналите люде се забравят. А и живите няма да пропусна. И тебе ще опиша, да се знае какво си сторила за България.

Малтица го слушаше отмаляла, изпълнена с утеха и надежда.

Още два пъти тя ходи при него в хана. Даскалът Данчов вече не можеше да става от леглото си, но пишеше върху голямата дъска, опряна на гърдите му. Пишеше! И жената нарочно не се бавеше, за да не му пречи, дори и после, като донасяше някоя вечер паница ошав или чорба, не се качваше горе, а пращаше слугата да му я отнесе. Тия недовършени още записки оставаха нейното последно и едничко спасение. „Щото нищо не е по-силно от словото човешко!“ — беше казвал някога фурнаджията в Русчук и тя помнеше думите му, помнеше и песента. Той я пееше рядко, на празник, но преди това никога не пропускаше да разкаже историята й.

„Три села пазел Стоянчо хайдутин, ама много били зулумите, та не смогвал, затуй всяко село се мъчело да го спечели само за свой закрилник. От най-богатото му харизали къща и лозя, от другото — конче и лична мома, а третото, дето било най-бедно, се чудело и маело с какъв дар да го привлече. Тогаз един старец — на моя дядо брат — не забравяше да обясни фурнаджията, рекъл: дайте ми барем половин жълтица и едно момче с гъдулка, па ме чакайте. Чак до Никопол отишли — при една жена, дето измисляла песни, а кога се върнали, момчето свирело с гъдулката, пък старецът пеел новата песен за Стоянчо хайдутин. Хем и жълтицата донесли, че онази жена не щяла да я приеме. До пролетеска людете край целия Дунав запели песента, че била хубава и с хубав глас. И оттам насетне Стоянчо най-много бедното село пазел. Щото нищо не е по-силно от словото човешко!“ — с вдигната ръка приключваше фурнаджията, затваряше очи и тихичко подемаше песента. Някой път с него пееше и момичето.