Лиляна Михайлова
Грехът на Малтица (5)

5.

Тази вечер Михаил седна до нея.

Както се бе навела да реже коравия хляб, Малтица го усети, но не се извърна към него и не каза нищо. Три дни поред мъжът беше избирал все най-далечното място край дъсчената паралия и бе избягвал да среща очите й. Говореше й само в кафенето, с по няколко думи, колкото да подвикне поръчките или да й поиска огънче за нечий чибук.

Тя отряза една тънка неравна филия и му я подаде. Мъжът посегна. А през тия три дни нито веднъж не беше поел хляб от ръката й, не я чакаше сутрин да му полива, не бе изрекъл името й и подир новия сняг не бе насипал пътеките с пепел. Бяха прости неща, незабележими, когато съществуват, ала без тях в часовете на живота й изведнъж оставаха студени екливи кухини.

— Дай ми още хляб, Малтице — помоли той.

Нямаше нужда от повече думи. Тя го разбра. Беше стигнала първа до оная река, дето влачеше отнесени снопи и покриви, а сега до същия бряг беше достигнал и той.

Фитилът на догарящата свещ запука, полюшна се и заплува сред стопената паричка на последния восък.

— Да постилам ли? — тихо попита жената.

— Аз няма да спя тук — след колебливо мълчание отвърна Михаил. — Тази нощ отивам в града. При даскала и при другите. Обещал съм.

Отдавна избираше момента, в който да й го каже. Това го забави, а мисълта, че закъснява, още повече увеличаваше напрежението му.

— Обещал съм, Малтице — отново повтори той.

Говореше задъхано и бързо, сякаш се боеше да й остави пролука за въпрос. С една ръка търсеше револвера под сгънатите дрехи в долапа, а с другата навиваше шала около ушите си.

Тази нощ Малтица за втори път чу думата „комитет“.

Прав сред стаята, мъжът припряно обличаше черното си палто. От резките му движения пламъчето на свещта се огъна и за малко не угасна съвсем.

— Ти не се притеснявай — сети се да каже той. — Ти си лягай.

Вдигна ръце да оправи феса върху русата си глава и голямата му сянка политна към стената, сякаш се опитваше да я събори.

След минута, когато той вече не беше в стаята, Малтица все още продължаваше да го вижда пред себе си — изопнат и тънък, с обтегнати нагоре ръце, а в пазвата му като едър плод тежеше револверът.

Свещта догоря. Без да пали нова, тя се съблече и отгърна чергата на широкото празно легло. За пръв път щеше да спи в къщата самичка, но не изпитваше страх, мислеше за друго. Не бе ли й проговорил днес Михаил тъкмо затова, защото трябваше да излиза? Догадката я жегна, ала после — спокойно и трезво, както се бе мъчила да преценява всичко, случило се през тия три дни, тя успя да си отговори сама. Оттук нататък тъй щеше да тече животът им, преплетен и двоен, само радостите щяха да идват поотделно, а горчивините от единия щяха да се преливат в часовете на другия и невъзможно беше вече тези два живота да се разделят, да се търси граница между тях или равновесие. Това беше важно. Трябваше да го каже утре и на Михаил, стига да намереше думи, с които да му го обясни точно така, както го беше разбрала сега през дългата зимна нощ.

Притиснала длани до коравата си утроба, Малтица най-сетне заспа.

Събуди я едно леко и нежно потрепване, сякаш под ръката й се беше разпукнало цвете. Тя отвори очи и зачака. Дишаше рядко, с беззвучни напрегнати глътки.

Потрепването се повтори. Плодът под сърцето й беше оживял.

„Добре дошъл, синко — каза му полугласно жената. — В лошо време идеш, ама пак да си добре дошъл. Пък може и хубаво време да е, отгде да знам. Сигурно ще е хубаво, щом така рече и тейко ти. Оная заран, когато пихме кафе с Хамид ага, ти измъчи ли се, сине? Забравѝ каквото е било, аз ще помня, ама ти забравѝ, не е редно човек да започва живота си с грях. А и то не беше грях. Слушай какво ще ти река. Най-лесно е да кажа, че съм го сторила заради тебе. Някои майки и бащи и грехове да направят, и хубаво да направят, все тъй викат — че са го направили заради децата си. Не е право да се говори тъй. Човекът каквото върши, най-напред го прави за себе си, щото само той ако е повярвал, тогава приема да го стори, не е ли така? И що да те товаря аз с това, дето самичка съм решила? Що да ти казвам, че заради тебе съм носила писмата и не съм се опазила пред очите на Хамид ага? Че то е голям товар, сине, и мъка е, и страх. Една жена, ако е само заради детето й, не може да го понесе. И заради друго трябва да е, инак ще се изплаши, няма да издържи. Че то колко сили има у жената? Кога отраснеш, ще го разбереш.

Умен искам да бъдеш и добър, ала не към всичките люде поравно добър, щото такава добрина е сляпа. Не ща да станеш кафеджия, то не е занаят. Виж, ковачлъкът е друго, и дърводелството е хубаво. Пък може и за даскал да се изучиш, че като се освободи България, от много даскали ще има нужда. Занаята си ти сам ще избереш, според както те тегли сърцето, подире и невеста ще си избереш. Унуки ще ми народиш.

Само да отмине веднъж бурята, синко, че голяма буря се е задала, да отмине и да свърши.

Ще мълчим сега с тебе и ще търпим. Рекох ти вече — повярвала съм, затуй го върша.

Хайде, обади ми се още един път, да те усетя, че да спим…“

Михаил се върна призори. Не влезе в стаята, отби се направо в кафенето, но тя долови стъпките му и облекчено въздъхна. След малко прозвънна тесла — мъжът трошеше кюмюра за сутрешния оджак. Денят започваше еднакъв като всички. Малтица за пръв път така ясно усещаше крехкостта на неговото начало и на неговото повторение. Защото вместо с познатите удари на теслата същият този ден би могъл да започне и с други, като ония, дето бяха разтърсили тогава вратата на русчушката млекарница. И можеше да са преброени вече спокойните утрини, които оставаха в живота на голямата къща. Тя отметна чергата и скочи.

Мисълта за преброените утрини не я напусна, нито се притъпи. Напротив, изостряше се от само себе си, както челиченият нож се изостря от рязане. Достатъчно беше да докосне нещо или да захване каквото и да е, и тя се връщаше в главата й. Ето, може би сега за последен път оправяше леглото, за последен път прибираше в долапа ризата на Михаил. Спаси я детето. Новото му потрепване беше още по-силно от снощи, сякаш измъчено от тревогите й, малкото същество роптаеше за сигурност и покой. Тя тъкмо влизаше през страничната врата в кафенето, спря се и изчака безредите тласъци в тялото й да утихнат.

Още нямаше посетители. Михаил триеше с влажна кърпа мраморните плочи на масичките и щом видя изправената на прага жена, нетърпеливо й махна да се приближи.

Заговори й, както си беше намислил: внимателно и отдалеч, не искаше да я сепне и още с първите си думи да стовари върху й снощната заповед на Церовски. Чуеше ли я отведнъж, тя сигурно щеше да се уплаши и да откаже. Нощес и той самият в началото беше отказал, даже бе ударил по масата с юмрук. Трябваше да я подготви най-напред, да й загатне, а сетне по-лесно щеше да се пребори с колебанието й, отколкото с нейния отказ.

— Работата в кафенето расте — с насилена усмивка редеше той и мачкаше кърпата в шепата си, — та си викам, самички ли да се оправяме, чирак ли да вземем, що ли?

Жената кимна, но личеше, че не слуша. Гледаше с унесени, затворени в собствения си блясък очи. Михаил наведе лице до побледнялата й страна и съвсем тихо попита:

— Какво ти е?

Този път тя го чу.

Мъжът овладя напиращото раздразнение в гласа си и заговори отново. Почваше пак отначало и пак отдалеч, както беше намислил.

 

 

Първата вечер от смущение и от глухите удари, с които кръвта блъскаше в слепите й очи, Малтица не успя да долови почти нищо от разговорите на насядалите мъже. Появата й с подноса край дългия миндер не предизвика особена изненада. Върху лявата ръка на кафеджията се белееше дебела превръзка с пропило кафяво петно от мехлем, така че не стана нужда от повече обяснения. Единствено старият хекимин полюбопитствува каква е раната и даде няколко колебливи съвета с какво се лекува набрало.

Добре че нямаше много посетители и че тази вечер Хамид ага пак не дойде. От Богоявление не беше стъпил в кафенето. Инак Малтица не можеше да си представи как щеше да минава на сантиметри от коляното му и как щеше да се навежда с филджаните над него. Сега най-важното от всичко оставаше да не забравя стъпалото и да помни, че не бива да се обръща, ако я повикат на турски. Така беше наредил Церовски. Покажеше ли им, че знае техния език, агите никога нямаше да се разбъбрят пред нея. Това затрудняваше поръчките, в началото изнервеният съдия дори се поразсърди, но досега беше виждал кафеджийката все наполовина скрита зад високия тезгях и нейната мургава, току-що забелязана хубост скоро го укроти.

Михаил не изпускаше жена си от очи. Ту му се струваше, че тя оставя филджаните троснато и по-бързо, отколкото е редно, ту пък че прекалено дълго и безразсъдно се бави под кръстосаните погледи на мъжете. Стоеше нащрек, готов да изтича и да се намеси. Не се случи обаче нищо лошо. След първата едва доловима възбуда животът в кафенето потръгна обичаен и кротък както винаги. Все пак имаше една промяна и Михаил я откри: тази вечер се пиеше повече ракия от друг път. Ракия си поръча даже и старият хекимин. Присъствието на хубавата кафеджийка бе възвърнало спомените му за неговата истанбулска младост и с ракията Реджеп ага напразно се мъчеше да ги угаси.

Най-много пиха забитите. Останаха последни и поискаха още ракия. Михаил отпрати жената да се прибере и им занесе юзчетата сам.

Още на следващата сутрин новата мълва вече обикаляше градските улици. Хората я изслушваха с любопитство, ала тя не смайваше и не пресекваше дъха като първата, не караше жените да се кръстят и нетърпеливо да отдръпват шала от ухото си, за да не пропуснат нито дума. Подир богоявленската случка, която с настървение и с все различни подробности клисарят дни наред бе разказвал из града, това, че кафеджийката бе започнала да се вре с поднос край коленете на турците, вече не можеше да учуди никого.

 

 

Първият разговор, който Малтица успя да улови докрай, беше кратък и незначителен. Един от конашките чиновници шепнеше нещо на Реджеп ага с толкова тайнствен израз на лицето си, че тя събра кураж, забави се около тях и се вслуша. Чиновникът просеше заем.

Още на няколко пъти тя повтори същата грешка. Току й се струваше, че нечий шепот е по-особен и важен, а приближеше ли се, излизаше, че е било най-обикновен разговор за сделки, коне или за чужди страни, които тя не познаваше. Никога не говореха за друго. Жената се луташе край миндерлъка и масичките, преструваше се, че събира нечистите филджани, и напусто се вслушваше в тихите спокойни гласове.

Промяната започна от онази вечер, когато дойде селянинът.

Беше се спрял на прага, не се сещаше да притвори вратата зад себе си и леденият вятър, дето се втурна, сякаш пресече и обърка топлия въздух в кафенето.

Малтица го видя първа. Селянинът смъкна своя охлузен калпак и запремигва от силната светлина, без да знае към кого да се обърне и накъде да върви. Беше нисичък и дребен старец с дълъг до пода каруцарски кожух. Така си и помисли най-напред жената — че е каруцар, чието конче е паднало вънка на пътя и затова е изтичал той дотук да дири хора и помощ. Не можеше да е друго, пътници като него вечер не смееха да влизат в кафенето.

— Я затвори портата, бре! — грубо подвикна Чаушина. Моментът беше удобен да покаже малката си власт.

Старецът смутено натисна вратата с лакът и после, като че изведнъж открил този, когото търсеше, тръгна по пътеката между масите. Вървеше уморено, с отпуснати рамена, отмина тезгяха и продължи нататък. Малтица го следеше с очи. Не идваше да пие този човек, не идваше за мухабет, някаква мъка тежеше на побелялата му глава, по-голяма и по-тревожна, отколкото можеше да е мъката по едно загинало конче.

Селянинът тромаво изкачи стъпалото, спря се пред Нуреддин ага и поздрави с късо, неловко темане. Съдията или не го видя, или пък се направи, че не го е видял, прехвърли докрай зърната на броеницата си и чак тогава погледна към него.

Нямаше поръчки за отнасяне, наскоро беше събрала и нечистите филджани. Малтица грабна лопатката, с която оправяше жарта, и, нехайно мушнала едната си ръка под зелената престилка, приближи до първия мангал край миндерлъка. Неотдавна беше открила изгодата от това укритие: като си даваше вид, че подрежда въглените и чисти пепелта, можеше да изслуша и най-дългия разговор, без да бърза и без да събуди подозрение.

Все пак малко закъсня. Селянинът сигурно вече бе задал въпроса си, защото Нуреддин ага отегчено и сухо му обясняваше, че за тия работи се приказва в махкемето^[1], а не в кафене, дето човек е дошъл да си отдъхне.

— Не ме пускат мен в махкемето, челеби. Кога съм те потърсил там, гавазите все ме пропъждат — отвърна старецът. Говореше турски неумело, с плахи замлъквания, в които навярно диреше подходящата дума.

— Ще те пропъждат, ами — сопна се Нуреддин ага, — да те не срещат с локум, задето си отгледал един капасъзин.

— Не е капасъз момчето ми, челеби — предпазливо възропта селянинът. — Пък за една детиша игра да изгние по занданите бива ли?

— Бе ти акъл ли си дошъл да ми даваш? — намръщи се турчинът и броеницата зачатка в ръката му. — Пари ми дай, аз акъл си имам.

Непроумял поговорката му добре, селянинът с надежда пристъпи напред:

— И пари ще ти дам, челеби.

Малтица разбра грешката му веднага. Такива думи не се изричаха на глас, и то пред толкоз хора наоколо.

— Ти мене ли искаш да купиш бре, пезевенк! — подрипна съдията. Цепките на татарските му очи се стесниха съвсем, прошарената му брада заподскача. — А сапунено въже не щеш ли?

Човекът нито отвърна, нито отстъпи назад, само замачка калпака пред гърдите си.

— Не щеш ли, питам, или да го държим за сина ти? — с рязък глас повтори съдията. — Аджамийска игра било, тъй ли! — Във възбудата си той протегна ръка и раздруса рамото на дремещия хекимин: — Чуй го и ти бе! Аджамийска игра било пушката на пъдарин да се краде!

Пушка… Малтица така бързо вдигна глава, че златните обеци прозвъннаха.

— Разиграхте се вие нещо напоследък, ама де да видим — каза съдията. — Хайде, върви си сега! Върви си, дордето не съм рекъл стой!

Селянинът не помръдваше. Нуреддин ага замахна и лекичко, сякаш на шега, плесна с броеницата в лицето му. Ударът сигурно беше силен, старецът се олюля и повлече мокрите си цървули към вратата. Беше още по-прегърбен и смален. През трепкащия въздух над мангала Малтица го гледаше как се мъчи да отвори и търси бравата опипом, като слепец.

— Една мастика ми донеси! — вече на български подвикна към нея съдията.

Тя не чу гласа му. Мислеше за пушката, за онова непознато момче, дето толкова беше искало да я има, че бе изгоряло, преди да е почнал истинският огън.

— Една мастика, джанъм! — повтори съдията, бършейки гнусливо броеницата си в покривката на миндера.

Същата вечер дойде и Хамид ага.

Жената го видя да отупва ботушите си на прага и инстинктивно се дръпна зад високия тезгях. Мисълта за тази първа среща я плашеше. Турчинът не можеше да е забравил богоявленската сутрин, а речеше ли да й я припомни с очи или ръка, Малтица не знаеше какво би трябвало да направи.

Страховете й се оказаха напразни. Докато минаваше край тезгяха, Хамид ага поръча кафето си направо на Михаил, а когато смутената жена застана с подноса пред него, той дори не погледна към нея.

Така беше — всичко започна от появата на селянина.

Предишните кротки вечери в кафенето секнаха отведнъж.

От близката казарма идваха все повече и все непознати забити, говореха шумно и викаха за поръчките, чукайки с върха на сабите си по пода. В града беше пристигнал нов алай, защо и докога щеше да остане тук, Малтица не можеше да подразбере. Установените места по миндерлъка се разбъркаха, но никой вече не държеше на навици и ред. Само Нуреддин ага запази своя тъмен ъгъл. Броеницата нервно трещеше в ръката му, зърната отскачаха по пет по шест наведнъж.

Неспокойно беше и долу край масичките. Не минаваше вечер Халил Барутчи да не се напие от радост за някоя голяма печалба през деня, а Чаушина да не доведе новопостъпило заптие. Дълбока и страшна беше връзката между техните две пиянства — Малтица я усещаше и тук, докато носеше пълните юзчета, и после, когато през нощта разказваше всичко на Михаил.

Една вечер Барутчията влезе в кафенето, залитайки и без кучето си. Беше се напил някъде навън, на друго място, сигурно бе падал по пътя и напразно се бе опитвал да избърше калта от брадата си. Още от първите му несвързани приказки Малтица научи причината за окаяния му вид. Старецът идваше да изприкаже мъката си: подир обед неочаквано и без обяснения бяха запечатали дюкяна му.

— Кажи ми ти защо! — плачливо нареждаше той. — Аз, дето всички даждиета и царски данъци съм си платил, дето цял живот все евзи и барут съм продавал, какво да правя сега? Ти си власт, кажи ми! Где да диря правдата и при кого?

Чаушина въртеше избелялото си фесче. Приятно му беше да слуша, че е власт, ала на такъв въпрос той не можеше да отговори. Каза това, което знаеше:

— Гяурите гаче мътят нещо, аркадаш. Погрешно е да им се дава барут, щото може и града да подпалят.

— Мене подпалихте вие, мене — отчаяно застена старецът, като чоплеше с нокти изсъхналата кал от брадата си.

Малтица предпазливо отмина нататък. Нямаше какво повече да слуша, а и от крайната масичка нетърпеливо тропаха за поръчка. Тя се озърна — викаше я пак високият мъж със синьото алафранга палто.

Тоя човек бе започнал да идва в кафенето отскоро, впрочем напоследък идваха и неколцина други българи, но докато техният тежък чорбаджилък личеше отдалеч, то в мършавата фигура на високия и особено в облеклото му нямаше нищо, което да обясни или поне да загатне по-определено за неговия живот. Еднакво можеше да мине за учител, черковен псалт или писар, но същевременно пък в отсечените движения и в цялото му голобрадо лице се долавяше нещо, което веднага отричаше всяко едно от тези кротки занятия.

Малтица го запомни още от първия път, ала така и не успя да разбере кой го е довел. Само подир няколко вечери високият свойски сновеше из цялото кафене, стъпалото не съществуваше за него, сядаше ту на миндера, ту край нечия маса и с такава лекота се включваше във всеки разговор, че хората го приемаха, преди да са осъзнали наглостта му, а не след дълго започнаха и да го наричат по име — Иван Пощов.

Кафеджийката се приближи. Пощов подстана от мястото си и седна отново. Винаги правеше тъй — нещо подобно на полупоклон или полупреместване, сякаш европейското възпитание кипеше в кръвта му и не го оставяше спокоен, когато към него идва жена.

— Едно кафенце искам, госпожа — каза той.

Върху гъстата му ситно къдрава коса фесът лежеше несигурно, като върху пружина, полюшна се и за малко не падна встрани.

Усмивката му беше широка, някак несъразмерна за голото му птиче лице, и нагъна жълтеникавата му кожа с безброй ситни бръчици. Обаче въпреки смеха очите му останаха мрачни. Малтица не беше виждала досега такива очи — съвсем наблизо едно до друго, едва разделени от прозрачното хрущялесто гребенче на носа, те можеха да не премигват с часове.

Писмата ставаха все по-чести и тежки. Донасяха ги вече други куриери. В началото няколко пъти дойде един млад селянин от Виница. Пристигаше все в пазарен ден, а зад гърба му, върху настланото със сено дъно на каруцата, лежеше ракиено буренце. Самият той не се държеше по-различно от най-обикновен продавач, решил случайно и на късмет да предложи стоката си в крайпътното кафене. После селянинът от Виница изчезна и вместо него започна да идва едно момче. Малтица никога не научи името му. Беше на не повече от осемнадесет години, нисичко и тънко, по гладките му бузи първият мъх се виеше на нежни светли глухарчета. Промъкваше се най-често около полунощ, преспиваше час-два горе в стаичката и преди да се зазори, Михаил го будеше да си отива. Ако свареше, жената пъхваше набързо в джоба на кюрка му някой крайшник с парче сирене, а още неизлязло напълно от дълбокия си детски сън, момчето търкаше зачервените си очи и забравяше да й благодари.

Ставаше вече опасно толкова често да се минава покрай стражницата. Напоследък заптиите усърдно шетаха навън, заглеждаха се подозрително в пътниците и току спираха някой да проверят тескерето му. Трябваше да се търси друг път за града — и Малтица го откри. Хрумна й за него една сутрин, докато вадеше вода от кладенеца и гледаше как файтонджийската майка с димяща кадилница в ръка възвива по страничната пъртина, дето напреки през бахчите водеше към старото гробище. Тъй щеше да направи и тя. Най-важното беше да стигне веднъж до гробището, щеше да запали там по една свещ на Михаиловите родители и сетне, ако имаше пътека, щеше да пресече през снежния кър към града, а нямаше ли, щеше да свърне по гробищния път и отново да излезе на шосето. Завоят беше наистина голям, но затова пък заобикаляше стражницата отдалеч.

Малтица откъсна няколко клонки от замръзналите чимшири, намери една прашна гледжосана кана и я изми. Михаил беше в кафенето при подранили мющерии и не можа да види нейните странни приготовления.

Щом кривна по пъртината през бахчите, Малтица дръпна още по-ниско забрадката над челото си и се приведе. Опита се и да върви по-бавно, както подобаваше на тръгнала към гробището жена, но не успя. В каната, под вощениците и чимшира, увито в кърпа за хляб, лежеше писмото.

На метър след гробищния плет пъртината неочаквано се разшири, разпреде се на десетина тънки пътечки и свърши. Малтица спря. Няколко пъти беше идвала тук, но все през лятото, и сега бялата пустота я обърка. Помнеше само, че до гробовете на двамата старци има дива смокиня. Търси я безкрайно дълго сред плетеницата на оголелите дървета, докато най-после разпозна сивите й клони и видя под тях двете килнати едно към друго каменни кръстчета.

Не запали свещ, от бързане беше пропуснала да вземе огън. Раздели им чимширените клонки по равно и каза наум една къса молитва, която знаеше от детските си години в Русчук. Наоколо беше безлюдно и тихо. Под тежкия сняг, пронизан тук-там от сухите стръкове на тревата, гробовете приличаха на големи бели хлябове, забравени и непотребни на живите.

През къра все пак имаше пъртина, беше стара, почти засипана, навярно отдавна никой не бе изпитвал нужда да дойде и да навести своите мъртви.

Малтица влезе в града откъм житния пазар. Оттук до къщата на учителя вървя все по непознати улици. На два пъти й се стори, че се е изгубила, но не се осмели да попита никого. Не чувствуваше нозете си от студ, стискаше каната с вкочанените си пръсти и продължаваше да бърза нататък.

Днес почука на голямата врата. Бяха се уговорили с учителя да минава ту през нея, ту през страничната портичка на двора, а спре ли я някой, ако е с новото си джубе, тя да обясни, че е дошла да прибере проверените сметки на кафенето, а ако е със старото си палто, да отвърне, че идва да вземе ризите на даскала за пране.

Добър беше новият път, но Малтица само още веднъж успя да мине по него. Наскоро, подир една необичайно топла нощ, снегът започна да се топи, беше вече невъзможно да се изгази през разкаляния кър и пак трябваше да се минава покрай стражницата.

Първата сутрин заптиетата не я спряха. Тя си беше приготвила лъжата предварително: щеше да им каже, че отива в града при шивачка, даже носеше и парче ново кадифе.

Наистина отиде. Реши го самичка на излизане от къщата на учителя. Така причината за честите й идвания в града щеше да бъде удобна и най-вече — вярна.

Тя си беше шила само две рокли при нея, но дебелата гъркиня я позна. Позна и друго. Когато опасваше метъра около кръста й, шивачката лукаво завъртя глава и отпусна добавка за набор.

— И за още една пола плат ще ти донеса — каза Малтица, — пък и рокли съм наумила да си шия.

— Що не почакаш да родиш, че тогава — учуди се гъркинята.

— Сега имам време, сега съм дошла — отвърна й тя. — После край пълна люлка празен час няма.

— Права си. Ама дрехите бързо ли ще ги искаш?

— Не.

— То отначало, додето склоня, всички викате тъй, а пък сетне.

— Аз и сетне няма да бързам — усмихна се Малтица.

Гъркинята я изгледа недоверчиво и пое сгънатото кадифе. Ръцете й бяха розови и чисти, с лъскав напръстник на дясната. Личеше си обаче, че пръстът й не е навикнал да го търпи и както първия път, Малтица пак си помисли, че сигурно някъде в стаите отзад други жени шиеха поръчаните дрехи.

 

 

Най-трудно беше пренасянето на двата револвера. Михаил настояваше да отиде самичък, но тя не се съгласи. Сега пътят край стражницата беше чист, онбашията вече я познаваше, а и тя не бе пропуснала в първия удобен момент да му обясни къде ходи толкова често. Заговори го весело и нехайно, през дума-две току споменаваше името на шивачката, показа му дори и новия плат, който носеше в бохчичката си. Турчинът помачка кафявото сукно и се ухили. Приятно му беше подир непрекъснатите крясъци и псувни да слуша лекомисленото дърдорене на хубавата кафеджийка.

— Чул съм, че добра мастика продавате, вярно ли е? — подхвърли накрая той.

— Ами ела да я опиташ — дръзко отвърна жената. — Да не би да искаш чак тук да ти донеса!

— Ако дойда, ти ли ще ми я налееш? — с премрежени очи попита онбашията.

— Може и аз.

Най-напред тя реши да завърже двата револвера под ризата си, но усетило сякаш опасната им студенина, детето неспокойно помръдна в утробата й. „Не даваш ли? — попита го Малтица наум. — Няма да те мъча, щом не даваш.“

Пред малкото огледалце в собата тя опита всичко, ала където и да скриеше револверите — в пазвата си или в джобовете на новото палто, острите им ръбове се открояваха и разкривяваха тясната дреха. Не можеше да ги пренесе и в бохчичката — с каквото и да ги усукваше, дългите цеви личаха, пък и самото вързопче ставаше грубо, обтегнато надолу от тежестта.

Тази сутрин тя тръгна по-късно от друг път, искаше да е сигурна, че пред стражницата ще завари именно онбашията, а не някое непознато заптие.

Снегът по шосето се топеше, тук-таме най-високите места на калдъръма вече просъхваха. Из олекналия въздух се носеше подранила предпролетна тръпка и макар че бахчите наоколо все още бяха бели, отдалеч се долавяше как изтънелите преспички умират, проядени от земния топлик.

До стражницата имаше спрял файтон. Жената ускори крачките си. По-добре щеше да е, ако минеше оттам, докато онбашията се занимаваше с тескеретата на пътниците. Не успя да стигне навреме. Файтонът потегли по-скоро, отколкото очакваше тя, а ядосан за нещо от току-що приключилия разговор, турчинът търсеше върху кого да излее своя неизразходван гняв.

— Къде си тръгнала пак, мари? — навъсено каза той.

В гласа му нямаше приятелство, нито пък обичайната готовност за закачка.

— Нали знаеш къде ходя аз, ефенди — спокойно отвърна Малтица.

— Не ти ли омръзна да пръскаш парите на мъжа си?

— Че защо да са негови? Моите пари аз сама си ги печеля!

— Печелиш, зер.

Тя нарочно бе оставила кошницата по-встрани, за да не се набива в очите на турчина, но сприхавият му поглед я забеляза.

— Е, и какво си понесла днеска?

— Добре че ме сети, ефенди!

Малтица плесна ръце, огледа се и зашепна:

— Нейде на скришничко да идем, не ща никой от твоите хора да вижда.

Онбашията се наведе — това беше най-страшният миг от всички тия напрегнати минути, — взе кошницата и я понесе към близката тараба. Жената вървеше подире му отмаляла, без да чува какво й говореше той, без да вижда нищо друго освен дебелите му космати пръсти, които здраво стискаха дръжката. Когато коленичи върху нечистия сняг и пъхна ръка под капака на кошницата, тя едва намери сили да погледне към очакващия турчин и да му се усмихне.

— Обещаното ти нося. Аз каквото обещая, го помня, ама ти каквото обещаеш, забравяш. Хем си млад човек още, а и хубав… — предизвикателно добави тя. Един вътрешен усет й подсказваше, че тъкмо днес не трябва да бъде по-сдържана от друг път.

— Какво съм ти обещал? — попита турчинът, зъбите му проблеснаха сред черната брада.

— Рече ми, че ще дойдеш от моята мастика да опиташ, ама щом не идваш… — Тя плъзна хладната плоска в шепата му. — Чакай, аз и друго нося, хем и ти да видиш, и ти да кажеш дали съм права. Онуй, мойто сукно, кафявото, дето ти го показах веднъж, нали го помниш? — Както бъбреше непрекъснато, Малтица отметна капака докрай и задърпа с два пръста сгънатата рокля: — Гледай! Изхаби ми го гъркинята, ръцете й да изсъхнат! Дреха ли е това или чул! Бива ли баш на мене тъй да шие, кажи ми! За такава дрипа ли съм аз, хайде, и ти отсъди!

Тя разгърна кожената яка около шията си и бавно се завъртя пред лъскавите очи на онбашията.

Видя ги ненадейно, точно когато довършваше своя безсрамен кръг. Двете старици стояха една до друга сред мокрия калдъръм, гледаха я изумено и не помръдваха, като че бяха забравили накъде вървят.

— Гит, мари, сеирджии! — грубо им подвикна турчинът. — Омитайте се!

По-нисичката беше майката на файтонджията, Малтица я позна. Наведе глава и с подскачащи пръсти затвори яката на гърдите си.

Двете старици отминаха. Отиваха за града.

Тя нарочно се забави още пред стражницата, не искаше да ги настигне, не искаше да ги приближи. Тръгна чак тогава, когато черните им шамии се скриха зад крайпътните каваци. Онбашията я изпрати до шосето. Вече бе успял да премери с длан големината на плоската в джоба си.

— Да ти е сладка мастиката — каза му тя и се усмихна, все едно че нищо не беше се случило.

Напразно се мъчеше да върви колкото се може по-бавно и по-далече от тях. Двете стари жени навярно също задържаха крачките си и я изчакваха. Не казваха нито дума, само я поглеждаха през рамо и всеки път Малтица все по-отблизо виждаше тъмното презрение в очите им. Идваше й да изтича, да хвърли кошницата с револверите в нозете им и да закрещи. Какво щеше да закрещи? Какво щеше да промени с вика си? „Господи — зашепна тя, — господи, ти, дето си справедлив към людете и ги обичаш по равно, защо си наредил в най-трудния час мъжът да плаща само с живота си, а жената да плаща и с друго, по-драгоценно от самия живот, щото без него той остава скверен и пуст?“

Още преди да стигне до къщата на учителя Данчов, тя усети, че започна да я тресе. Пиеше й се вода, искаше й се да захапе някакъв кисел плод.

Едвам се върна до кафенето и, без да се обажда на Михаил, влезе направо в стаята си. Строполи се върху одъра и уморено затвори очи. Колкото и да се опитваше да забрави всичко, с една жестока яснота пак виждаше черната космата ръка на онбашията, която носеше кошницата с револверите, а изчезнеше ли тя, тутакси се появяваха двете старици. Жената припълзя до ъгъла и скри лицето си в струпаните възглавници.

Отново я спаси детето. Резкият му удар стигна чак до сърцето й, Малтица изохка и се изправи на колене. Блъсъците не спираха, ту я поваляха и тя лежеше, прегърнала с ръце утробата си, ту я повдигаха от измачканата черга. После изведнъж в тялото й стана тихо, на своя безсловесен език детето бе казало всичко, което имаше да й каже, и замлъкна.

Подир малко се потропа. Михаил я викаше, питаше я уплашено защо се е заключила и натискаше вратата отвън.

Тя не помнеше кога бе спуснала резето. Отвърна му:

— Сега ще дойда. Спях. — И стана да смени омачканите си дрехи.

Кафенето тази вечер беше по-пусто от друг път. Не бе дошъл дори хекиминът, а на любимото място на Нуреддин ага самотно седеше млад турчин с широка, подстригана на полумесец брада. От забитите нямаше никой, нямаше го и Хамид ага. Напоследък той идваше все по-рядко и късно, изпиваше своето кафе и си тръгваше веднага. Но даже през толкова краткия му престой, често се случваше да го потърсят и тук. Бяха двама непознати, по дрехите им Малтица не можеше да прецени българи ли са или турци, зашепваха бързо в ухото на мютесарифския съветник, почакваха го да им кимне или да махне с ръка и после също тъй бързо си отиваха.

— Нещо е станало — каза Михаил, когато тя дойде зад тезгяха при него. — Не е било до туй време миндерлъкът да не се напълни.

Фитилът на едната лампа затрепка. Мекият пукот, друга вечер незабележим всред гълчавата и шума, сега се чу из цялото кафене. Подир него тишината още повече се сгъсти и вместо покой откъм празните миндери лъхна тревога.

— Станало е нещо — повтори Михаил.

Те дойдоха едновременно, като че се бяха уговорили да вървят заедно или пък причината за закъснението им беше обща. Първи нахълтаха един юзбашия^[2] и трима мюлязими^[3] и от вратата си поръчаха мастика. След тях влезе Пощов с изкалян до коленете панталон и придържайки пружиниращия фес върху главата си. Малко подир това дойде и Чаушина. Двете заптиета, които щяха да плащат сметката му, плахо се оглеждаха наоколо и чакаха той да им посочи къде да седнат. Чаушина не спря долу до масичките, прекрачи стъпалото и бабаитски се разположи по средата на празния миндер. Кафеджията и жена му се спогледаха — наистина нещо беше станало. Час по-късно, тъкмо от приказките на пияния вече Чаушин, Малтица разбра какво беше то. Тази нощ три махали щяха да замръкнат опасани с двоен обръч — вътрешният от заптии, външният — от редовен низам, а всички пътища за влизане и излизане от града щяха да бъдат завардени. Търсели някакъв ранен комита, още от обед бил ударен, когато опитал да се измъкне през поста, без да покаже тескере. Зад един дувар даже видели кървава следа, където спирал да превърже раната си. И Чаушина със собствените си очи я видял, малко преди да дойде заповедта, двата обръча да се сменят за през нощта от нови низами и заптии.

„И мекерета като Пощов“ — добави Михаил, когато, приведена над огъня, жената с бърз шепот му предаде всичко, което беше дочула.

След всяко следващо юзче Чаушина приказваше все по-разпалено, тупаше двамата си спътници по раменете и обещаваше да ги научи на най-важната тънкост в заптийството: да разпознават човека от пръв поглед, а с втория вече да четат мислите му, щото тоя свят не върви на добро, а щом не искат добро, гяурите трябва да бъдат стреснати с лошо и да не си мислят да правят тук разни Босни и Херцеговини. С вдигнат пръст той важно произнесе:

— Халк дедиин ьойле ашаа бир миллеттир ки зорладън мъ гьот веръ, гемини гевшеттин ми гьот истер.^[4]

Мюлязиминът, който седеше най-близо, чу думите му и се засмя. Двете млади заптиета обаче останаха сериозни, види се, урокът на Чаушина до дъно вълнуваше простите им, обречени на султана души.

 

 

Късно след полунощ, когато дишането на жената стана равно и дълбоко, Михаил отметна чергата и предпазливо затърси обувките си по студения под. Отиваше да премести пушките. Още от вечерта бе намислил това, даже бе избрал и къде да ги скрие. Можеше претърсването да не стигне дотук, но каквото и да се случеше, по-добре щеше да е, ако шестте пушки не осъмнеха в къщата. Нарочно изчака Малтица да заспи, нямаше смисъл да увеличава грижите и страховете й, които и без друго напоследък бяха твърде много.

Макар да не я разпитваше, защото не искаше тя повторно да преживява всичко, мъжът със свито сърце следеше трудните дни на нейния живот. Подир време, ако бог го опазеше в бурята, дето скоро щеше да загърми, той може би щеше да й разкаже какво бе изпитвал, когато й подаваше всяко ново писмо, и после, докато я чакаше да се завърне от града. Щеше да й признае и какво му бе струвала онази проклета богоявленска сутрин. Щеше да я помоли да му прости, задето веднъж бе отнесъл всичкия препечен хляб горе на Церовски, а беше забравил да остави поне една порязаница за нея.

Жената тихичко простена насън. Той взе палтото си и безшумно излезе от стаята.

Не запали свещ, намери ги опипом — пушките лежаха една до друга в тесния процеп под стълбището — корави и хладни, по намасленото платно, с което бяха увити, имаше полепнали сламки. Тогава селянинът ги беше докарал заровени в сламата до ракиеното буренце и в първия момент той не можа да се досети защо вместо да спре каруцата в двора, селянинът се огледа наоколо и възви конете чак под навеса. Сега пак там беше решил да скрие пушките — в купчината дърва, струпана в дъното на навеса.

Работата се оказа по-бавна, отколкото предполагаше. Стараеше се да не шуми, ала тежките мешета току се събаряха и изтрополяваха в тъмното. Забави го и друго. На два пъти му се стори, че от задния двор към кафенето се прокрадват стъпки. Спираше да се ослуша, настръхнал от напрежение и студ, после още по-внимателно почваше да разчиства леглото за пушките. Но третия път вече не можеше да се е излъгал — някой наистина бродеше зад къщата. Михаил се сниши до току-що подредената камара и притихна. Иззад ъгъла се появи залитащ човек, плъзна се по дувара и падна върху разкаляния сняг. Не можеше да е пиян, тая вечер от малкото посетители в кафенето никой не бе се напил дотолкоз, че да обърка посоката за дома си. Навреме си отиде дори и Чаушина, увиснал върху лактите на двете заптиета. Човекът не помръдваше, нищо чудно, ако спеше и останеше тук до сутринта. Като разпусна пояса си, така че да има съвсем невинно обяснение за полунощното си шетане из двора, Михаил спокойно и нарочно с повече шум тръгна към него. Позна го веднага — беше Церовски.

От дълбочината на съня си Малтица чу тежкото и провлачено скърцане на стълбата, но не можа да се събуди докрай. Събуди я след малко отварянето на долапа. Със свещ в едната си ръка Михаил ровеше из полиците.

— Какво търсиш? — сънено попита тя.

Мъжът се извърна, от люшнатото пламъче по лицето му заиграха тревожни ъглести сенки. Не й отговори, беше решил пред нея да мълчи, реши го още одеве, докато влачеше ранения Церовски нагоре по стълбата и след всяко изминато стъпало отново и отново бе осъзнавал каква неизмерима и смъртна опасност идва заедно с тоя окървавен човек в къщата му.

— Револвера ли търсиш? — уплашено се обади жената.

Не успя да измисли лъжа. Целият осветен от свещта, Михаил пристъпваше пред зейналия долап и от всички мисли в главата му най-ясна и жива беше само една:

— Търся чисто платно или кърпи.

Жената се надигна, черната плитка се плъзна по гърдите й.

— Не се плаши — опита се да й се усмихне той, — нищо страшно няма. Церовски дойде, ударил се е малко, че да взема да го превържа.

— Що не ми каза веднага! — Малтица скочи от одъра и притича боса до ъгловия долап. — Ей сегичка ще ти дам платно, че и благ мехлем ще ти дам, ама ти по-напред му измий удареното с ракия. Да дойда ли и аз? — неочаквано предложи тя.

— Недей, раната е малка.

Не беше малка и той не искаше Малтица да гледа кръв.

— Михаиле… — В широко отворените й очи се мяташе отразеното пламъче на свещта. — Него ли са дирили днеска в града?

— Не знам. Може и друг да е бил.

— А дълго ли ще остане у дома?

— Рече ми, че до сутринта щял да си иде… — неуверено отвърна мъжът.

Нищо не бе му рекъл Церовски. Лежеше в несвяст върху дървеното легло, а от двата куршумени отвора под мишницата му не спираше да блика кръв.

Малтица не заспа повече. От време на време глухото пъшкане на ранения достигаше до стаята, гредата пропукваше от стъпките на Михаил. На няколко пъти издрънча изпуснат върху пода сахан.

Сутринта Церовски не замина.

По стъпалата тъмнееха капки засъхнала кръв. Малтица дълго ги бърса, ала петната все личаха и тогава, за да ги скрие, а и за да изглежда стълбището още по-неизползвано и запуснато, Михаил пръсна отгоре му три свесла царевични кочани.

През целия ден двамата почти не си проговориха. Присъствието на ранения човек над главите им ги сковаваше, за една нощ то бе втвърдило сякаш и самия въздух на старата къща, без да остави пролука за думи и смях.

Кафенето се изпълни отрано. Допрели фесовете си, турците шепнеха по-възбудено от друга вечер. Малтица сновеше с подноса между тях и още преди да е дошъл Чаушина, тя научи това, което й трябваше: заптиетата не открили ударения комита и обръчът край трите махали бил вече вдигнат.

— А къде се е скрил оня хаирсъз? — попита хекиминът.

— И то ще се разбере — отвърна му един от мюлязимите. — Раненото куче далеч не отива, а дето мине, оставя следа.

Както подаваше филджана на Нуреддин ага, тя едва можа да овладее ръката си и да запази израза на лицето си непроменен. Следа… Капки кръв сигурно имаше и по двора. Те бяха забравили да проверят. Грабна опразнения поднос и забърза към тезгяха, шумолейки с дългата си пола. Вълнението прекъсваше несвързания й шепот, но Михаил я разбра.

— Аз още отзарана проверих — тихо каза той, после гръмко и без връзка добави: — Ти таз мастика кога ще я отнесеш?

Малтица се обърна — към тях идваше Пощов.

— Какво ще обичаш, господине? — посрещна го Михаил.

Пощов не отговори, изчака жената да се отдалечи и тогава опря ръце върху бакърения тезгях.

— Питаш ме какво ще обичам ли. Омръзна ми да слушам турски брътвеж, та искам да си поприказваме с тебе на български.

Черните немигащи очи гледаха право в лицето му, Михаил неволно отстъпи назад, ала все пак успя да се усмихне навреме.

— Добре си го намислил, господине, ама сега съм зает, мющерии имам.

— Виждам, че си зает. — Пощов се наведе и вече по-ниско добави: — Аз ще говоря, ти само слушай. Утре заран вашата махала може да я завардят.

— Защо го казваш на мен? — Въпроса си Михаил изрече нехайно и отпуснато, точно тъй, както подобаваше на един безучастен кафеджия.

— Аз и на други го казах, не само на тебе. Да се помни, че съм помогнал на една българска махала.

Това беше всичко и Михаил го разбра. Този път конашкото мекере не шпионираше и не търчеше с навирен куйрук по следа, този път то работеше за себе си. Идваха опасни времена, Пощов безпогрешно ги беше предусетил и искаше да си осигури здрава плоча, на която да стъпи, ако земята под нозете му запареше. Сега, когато нямаше място за повече опасения и страхове, Михаил изведнъж бе обхванат от весела трескава лекота. Осмели се дори да попита:

— А защо баш нашата махала са решили да завардят?

— За това не говоря — размаха пръст пред устните си Пощов. — Достатъчно е каквото съм казал.

Наистина беше достатъчно.

— Ще пийнеш ли нещо? — любезно предложи кафеджията.

— Една ракия ми дай.

Така ги видя Малтица отдалеч: двамата мъже се гледаха през широкия тезгях и разговаряха като стари приятели. „За какво ли толкоз приказват?“ — помисли тя и в същия миг долови неясното стенание, което се носеше откъм варосания потон. Чу го единствено тя, може би защото през цялата вечер несъзнателно го беше очаквала. Никой друг не вдигна глава. Стенанието заглъхна, но следващото можеше да бъде по-силно… Изтръпналата жена се побоя да завърши мисълта си. Пресече кафенето бавно, все едно че въобще не се канеше да излиза, и чак когато стигна до малката вратичка, огледа се предпазливо и с един скок се намери в тъмния коридор.

Царевичните кочани със сух пукот се затъркаляха под нозете й, плъзгаха се и я връщаха назад. Тя за малко не падна от върха на стълбата, но свари да вкопчи пръстите си в края на таванския отвор.

Раненият Церовски бълнуваше.

Жената затресе раменете му. Викаше го, молеше го да се събуди, защото стене насън, а долу е пълно с народ. Повтаряше му да отвори очи и да я чуе. Подпухналите клепачи на човека помръднаха, ала мина много време, додето погледът му се избистри и той най-сетне кимна, че е разбрал думите й.

Малтица се втурна навън, беше се забавила повече, отколкото трябваше, и навярно в кафенето вече я търсеха. Царевичните кочани изтрополяха, отметнаха се измамно встрани и, преди да напипа с крак следващото стъпало, жената политна. Падаше по гръб, с едната си ръка напразно търсеше къде да се задържи, а с другата криеше утробата си.

Не почувствува болка, дори веднага можа да се изправи и да отупа с длан полата си. Първият блъсък на детето беше лек. „И ти ли се изплаши? — попита го Малтица. — Не се ударихме много, успокой се.“

Никой не бе забелязал отсъствието й, Михаил беше разнасял поръчките самичък.

— Къде се губиш? — недоволно я посрещна той.

— Ще ти кажа — зашепна Малтица, ала вторият удар с такава сила разтърси тялото й, че тя се прегъна и коленичи зад високия тезгях.

Другите удари последваха почти без промеждутък, сливайки се накрая в една непрекъсната режеща болка. Мъжът се обърка, засуети се наоколо, ту се навеждаше и слагаше мократа си ръка върху челото й, ту се изправяше и тревожният му поглед безпомощно шареше из кафенето. После внезапно се досети какво трябва да прави.

Само Хамид ага и Пощов видяха как, стиснал лакътя на пребледнялата си жена, кафеджията бавно я изведе навън.

Хладният допир на оцетната кърпа я окопити, Малтица отвори очи. Болката се бе разнесла из тялото й и се беше попритъпила.

— Отивай там, Михаиле — тихо каза тя. — По-добре ми е. Ще полежа още малко и ще дойда.

— Няма да идваш! — Мъжът намери ръката й и я похлупи с голямата си длан. — Няма да идваш! — В гласа му имаше обич, кротка заповед и вина.

Щом вратата се прихлопна подире му, изчакало сякаш момента, в който ще бъдат сами, детето отново подрипна и отчаяно се замята, като че искаше да се скрие някъде нагоре под сърцето й или да изскочи навън заедно с накъсания й дъх.

— Мамо — простена жената.

Не помнеше кога е изричала тая дума, но сега я каза безброй много пъти, изтръгваше се с нея от страданието си и пак с нея политаше в тъмната пукнатина на припадъка. А когато захапа оцетната кърпа и не можеше да шепне повече, тя продължи да повтаря наум своята спасителна еднословна молитва.

След два последни удара — еднакви и къси като превъртане на ключ, болката свърши. Остана само тежестта — малка, успокоена… И мъртва…

На сутринта тя не чувствуваше вече и нея.

Михаил не й разреши да му помогне с нищо, пренесе Церовски сам, преди да се е разсъмнало, и сам му нареди постеля зад преградката в изоставения яхър. От Малтица той щеше да иска друго. Не се осмеляваше да й го каже веднага, освен мъката един горчив мъжки срам сковаваше гърлото му всеки път, щом се наканеше да заговори. Същия срам бе изпитал и снощи, когато неочакваната мисъл изведнъж просветна в главата му. Отхвърли я начаса. Бранеше се от нея с цялата си душа и не желаеше да си я спомня, но така или инак тя пак го причакваше в края на всичките му безполезни лутания — като трънлива и единствена просека в тъмната гора, която го ограждаше. Най-после, смазан и отвратен от себе си, той я прие. Щеше да скрие ранения Церовски в изоставения яхър, където понякога Малтица се къпеше, щеше да приготви два котела с топла вода и да помоли жена си… Тук дъхът му пресекваше. И ако въпреки всичко заптиетата тръгнеха към яхъра…

Тръгнаха.

Щом чу стъпките им, като в безпаметна треска, Малтица смъкна последната тънка риза от раменете си. Така беше казал той. Нагреба вода и я плисна по пръстения под, за да се вдигне много пара, както беше поискал той. Разпусна черната си плитка и се обърна с белия си гладък гръб към вратата.

— Не ходете там, онбаши ефенди, не ходете там! — с искрен ужас молеше отвън гласът на Михаил.

— Я гитти бре, гяур! — изруга го някой.

Резето изщрака. Жената вдигна ръце към гърдите си и изкрещя. Той й беше разрешил да изкрещи, но дори и да бе забранил, тя пак не би могла да задържи този вик, дето идеше от самото начало на кръвта й.

— Вай! — сепнато рече непознат мъжки глас иззад парата. — Що не каза бре, маскара?

Вратата се затвори.

— Що не каза бре, маскара? — повтори същият глас. — Гебе^[5] жена се къпе, той мълчи, серсеминът му със серсемин.

— Рекох ви, ефенди, вие не чухте — отвърна Михаил.

 

 

В началото на нощта, като хапеше едната си ръка, а с другата мачкаше студените пръсти на Знахарката, Малтица роди своя подранил и страшен плод.

— Не гледай, къзъм! — извика старата кадъна, ала в късия миг, преди тя да покрие с полата на фереджето си лицето й, Малтица го видя.

От всичко, отредено за човешкото същество, белезникавата разлата топка имаше само едно-единствено око и в неговата мъртва зеница, като в кандило от тъмно стъкло, блещукаше отражението на свещта.

Така го сънуваше после тя през дните и нощите на своето дълго боледуване. Понякога се опомняше и виждаше приведения над одъра Михаил, мярваше дребната сянка на кадъната, друг път чуваше тихи стъпки да се изкачват или да слизат по проклетото стълбище, а вън да кукуригат петли. Бяха мъчителни, редки просветления и тя стремглаво побягваше от тях, за да се върне отново в своя малък свят, където мъждукаше кандилото от тъмно стъкло.

Но тази сутрин слънцето попречи на бягството й. Грееше право в отворения прозорец и колкото да стискаше очи, през тънките си клепачи Малтица продължаваше да вижда неговата весела жълта ябълка. Извърна се гърбом, ала тогава топлината му заля раменете й и се събра в трапчинката на оголената й шия.

Жената се надигна. Стените на стаята светеха като току-що боядисани, зад прозоречния перваз надничаха напъпилите клони на люляка. „Трябва да се среша“ — помисли тя. Каза си го по навик, защото хиляди нейни сутрини бяха започвали с това, но сега желанието да се среше я изпълни с нетърпение и не й даваше повече мира.

От първите стъпки й се зави свят. Тя постоя миг-два със затворени очи и бавно тръгна към долапа.

Костеният гребен си стоеше там, където го бе оставила — на средната полица, в бакъреното тасче с отчупения ръб. Изпита странна кротка радост, когато го взе в ръката си и прокара пръст по гъвкавите му зъби. Реса се дълго, уморяваше се и спираше да си почине, после пак упорито и с настървение теглеше гребена през обърканата си коса. Ставаше й все по-леко, имаше чувството, че с всеки оправен кичур в самата нея нещо се подрежда и най-сетне идва на мястото си.

На втория ден след своето оздравяване Малтица реши отново да се върне в кафенето. Тишината и оцетният дъх на безлюдната стая я потискаха, не можеше да погледне към одъра, без да си спомни страшните часове, които бе преживяла на него. Искаше й се да бъде по-далеч от всичко това, да го забрави, да се изморява от движение.

Отначало Михаил не разбра молбата й, отказа уклончиво и меко, както се отказва на неоздравяло докрай дете.

— А тогава какво да правя аз? — внезапно го попита жената.

Под ярката слънчева светлина той за пръв път откри колко отслабнало е лицето й, колко потъмнели и тъжни са станали нейните очи.

— Добре, ела — тихо каза мъжът.

Тя забеляза промяната веднага, още първата вечер, когато отвори вратичката и тръгна към тезгяха. Макар лампите да светеха, в кафенето беше по-здрачно отпреди. През тридесетината дни на нейното боледуване огледалото сякаш бе изгубило блясъка си, дори и бакъреният тезгях сега й изглеждаше по-нисък, отколкото го помнеше. Миндерлъкът пак беше пълен, но никой не пиеше кафето си сам, турците седяха на плътни шумни групички, които ту се смесваха, ту се разделяха, тласкани от невидимо вътрешно напрежение.

Михаил не я пусна да тръгне с подноса, ала агите викаха толкова възбудено и гръмко, че макар да остана до оджака, Малтица ясно чуваше какво се приказва и в най-отдалечения ъгъл. Това бяха нови разговори, още по-тревожни от ония, дето бе слушала преди месец. Турците разправяха за уловена нощес каруца с пушки и барут, за убит вчера на моста побягнал човек без тескере, за нечия смъртна присъда, която Нуреддин ага не бе пожелал да отмени.

— Чуваш ли ги? — прошепна тя. — Всяка вечер ли е тъй?

Михаил я изгледа продължително, ала не отвърна нищо. На този въпрос той й отговори няколко часа по-късно, когато прав сред стаята обличаше дебелото си черно палто:

— Всяка вечер е тъй, ама скоро ще се свърши, запомни го от мен. Преброени дни му остават на турския агалък, а и на този мой каяфет — пошегува се той, докато гласеше коравия фес на главата си.

— Къде ще вървиш? — обади се Малтица.

— У даскала Данчов. Пак за същото…

— Защо сега? — извика жената. — Защо не утре по светло? Нали ги чу какво си говореха.

— Чух. — Той се извърна и закопча издутата си от револвера пазва. — Не може по светло, денем вардят още повече, пък и не бива да затварям кафенето.

Щом остана сама, Малтица духна свещта и се сгуши до гаснещия мангал. Ту й се струваше, че откъм града се носят изстрели и диво лаят кучетата от крайните махали, ту че около къщата бродят стъпки и някой се опитва да отключи резето на външната врата. Накрая не издържа, пресече тъмната стая и открехна прозореца. След минута зъзнеше от влажния студ, но сега й беше по-добре — чувствуваше се по-близко до нощта и по-ясно разгадаваше шумовете й.

Михаил се върна чак призори, изкалян и мокър, като че бе прегазвал река. Тя го видя на прага на отворената врата, но нямаше сили да стане и да изтича към него. Само много тихо каза:

— Не давам да ходиш повече ти. Аз ще ходя.

Мъжът пристъпи към нея.

— Никой няма да ходи вече! Свърши се! Да се даде само знакът и почваме.

Наведен над главата й, той не спираше да говори, заканваше се някому и цепеше полумрака с длан. От палтото му остро миришеше на влага, на тиня, в която са изгнивали върбови корени. „Господи, той наистина е минал по реката“ — помисли Малтица и се изправи.

— Къде отиваш? — учуди се мъжът.

— Да ти извадя сухи дрехи — отвърна тя.

Същия ден, преди обеда, в кафенето пристигна старият помак от Гормеж. Беше докарал пазарения кюмюр още есенес, но сега пак водеше два натоварени катъра. Михаил го видя през джамлъка и изненадан изскочи навън. Такава поръчка не беше уговаряна, нищо чудно старецът да беше забравил или пък подир дългата зима просто да бе закъсал за пари.

— За кого е този кюмюр, аркадаш? — посрещна го той. Вече бе готов да изслуша оправданията му, да се засмее и да отстъпи, ала помакът побутна грубия си плетен фес и неопределено махна с ръка:

— Който го поиска, за него ще е.

Чак вътре, като изпи едно кафе и се поотпусна, старецът нашироко и с подробности обясни причината за своето необичайно посещение. Пристигнал днес в града да купува сол, пък щом тъй и тъй трябвало да идва, за да не вървят хайванчетата празни, метнал отгоре им по два чувала кюмюр.

— И рекох първом да питам тебе, че си ми дост. Вземи стоката, няма да сбъркаш. — Макар че кафенето беше празно, помакът се огледа и сниши глас: — Мътно време иде, аркадаш, болно време иде. То и аз затуй съм слязъл да търся сол. Тука може и да не личи, ама при нас се усята. Гледам ги, около джамията все настръхнали се събират. И друго ще ти река. Ела насам! Демирджията в нашето село са го затрупали с ятагани за острене.

— Що ми го казваш това? — отдръпна се изпод ръката му Михаил.

Старецът замълча, изгледа го с откритите си очи, после бавно поклати побелялата си брада:

— Ако искаш вярвай, ако не искаш, недей. Пък аз ти го казвам, щото си ми дост. И щото да се пазите… Лошо време иде, послушай ме. Цялата гора е зелена, а и то не е на добро, толкоз рано шумата да се развие. Ще вземеш ли кюмюра или да го карам на чаршията? — неочаквано сухо попита той и се изправи.

— Ще го взема — кимна кафеджията.

— Хайде, а наесен пак.

Есен… Звучеше невероятно тази дума сега, когато зад зелената планина ковачът на Гормеж точеше ятагани.

— За далечно време говориш, аркадаш — тихо каза Михаил.

Старецът изсипа набързо чувалите под навеса и си тръгна. Не се изми на коритото, както друг път, не преброи парите и не ги потърка о брадата си. Дори и в гръб от приведената му отдалечаваща се фигурка продължаваше да лъха тревогата, която току-що беше донесъл.

Малтица все още стоеше до джамлъка и гледаше към пустия двор.

— Какво се умълча? — попита Михаил.

— За ятаганите мисля.

Мъжът стисна с две ръце раменете й, обърна я към себе си. И тя видя неговите проблясващи, изпълнени с нова непозната светлина очи.

— Голямо време иде, жено, най-голямото време на България — зашепна той до лицето й.

На следващата сутрин със същите очи я погледна и момчето. Дойде рано призори, отвори му Малтица. То пристъпваше пред нея, задъхано и поруменяло, нежните глухарчета по страните му се рошеха от вятъра. Щом срещна светналите му очи, тя разбра — момчето носеше последното писмо. Носеше знака.