Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (34)

Трийсет и трета глава

Брадвата сочеше към него. Посегна към дръжката. Как щеше да я накара да пее сега? Избърса кръвта в панталона. Размаза малко върху косата си. Юнас Рьоед стоеше и мислеше, блед, червенокос и с лице, омацано с кръв. Мислеше през цялото време.

Някой щеше да дойде скоро. Знаеше това. Трябва да побърза с онова, което смяташе да прави.

Мухата жужеше гневно. Блъскаше се в стените на черепа му. След това падаше, замаяна, обратно в главата му, но след малко отново почваше да жужи.

 

 

Колата на Сингсакер занасяше на завоите, но въпреки това той натискаше газта. Беше спряло да вали и температурата се бе понижила. Снегорините още не бяха изчистили всички улици в този краен квартал и снегът скърцаше под гумите му. Изведнъж колата занесе и излезе от пътя. Той отчаяно завъртя волана, но вместо да върне колата на улицата, тя се отклони в другата посока и се удари в една ограда на две къщи от имота на Рьоед. Оградата се счупи, заваляха дъски. Колата се плъзна надолу по един склон и спря в преспа в средата на нечий двор. Сингсакер чуваше как гумите се въртят и превръщат снега отдолу в блестящ лед.

Замаян, той изключи двигателя и излезе от колата. Тръгна към улицата, но точно тогава някой се показа от къщата зад него.

— Какво правите, дявол да го вземе? — извика гневен глас.

Сингсакер се обърна и видя мъж по чехли. Позна съседа, с когото бе говорил по-рано през деня. Малкият териер се криеше зад краката му и лаеше яростно. Изглежда, единственото голямо нещо в това куче бе неговият лай.

Сингсакер показа документа си за самоличност.

— Полиция — каза той толкова рязко, че мъжът спря. — Разбира се, че ще бъдете обезщетен. Но сега ви препоръчвам да се върнете в дома си, да заключите вратата и да останете там.

Мъжът зяпна Сингсакер, който стоеше насред двора с настърчала на всички страни сива коса, със стичащи се по лицето му вадички разтопен сняг. Мъжът прочете нещо в очите му, завъртя се кръгом и направи онова, което му бяха казали.

С широка крачка Сингсакер се отправи към къщата на Рьоед.

Изтича до гаража, където видя стария червен СААБ на Рьоед. Не беше заключена.

Отвори една от вратите. Колата бе много подредена.

Задната седалка бе застлана с красиво плетено одеяло. Предположи, че е било изплетено от Ана Рьоед. Сингсакер потръпна при мисълта, че Юлие Едвардсен, със завързани крака и ръце, може би е лежала на същото това одеяло, създадено с толкова любов. Сети се за миризмата на урина в мазето на къщата на улица „Бернхард Гетц“.

„Този тип показва странна загриженост за някои неща“, каза си ядосано.

Изтича до къщата. Огледа се, спря и се ослуша. Не чу приближаващи полицейски коли. Това бе странно. Гран трябваше вече да се е обадила за подкрепление. Защо още никой не бе пристигнал?

Изпълнен с неприятно предчувствие, той отвори вратата, по която все още личаха щетите, нанесени от полицая, който по-рано я бе разбил с брадва. Това бе причината да не се затваря както трябва.

Влезе в антрето.

Натрапчивата миризма все още висеше във въздуха. Придвижи се предпазливо навътре в къщата. Ако Рьоед беше тук, Сингсакер искаше елементът на изненадата да е на негова страна.

Бавно бутна вратата на дневната. Тя се отвори със скърцане, което не бе очаквал.

Но Рьоед не беше вътре. Муна Гран седеше на дивана, обърната с гръб към него. В черепа й бе забита брадва.

Направи три крачки към нея.

Погледна над рамото на мъртвата си колежка — тя все още държеше телефона си в ръка.

Сингсакер падна на колене. Имаше чувството, че цялата стая се върти, сякаш се бе отскубнала от останалия свят, сякаш се бе освободила от гравитационното притегляне на Земята и се носеше в космоса.

Чу откъслечни фрагменти от разговори. Думи, които бе разменил с Гран в началото на разследването. Спомни си, че му бе казала за опитите си да забременее от своя приятел. Само 48 часа по-късно нейният живот и всичките й мечти бяха свършили тук, на този диван.

Всичко бе свършило тук.

След около час някой от неговите колеги щеше да стои в снега и да чака приятелят на Муна Гран да отвори вратата. И този колега щеше да знае, че след малко неговото присъствие там ще разбие живота на един мъж.

Инспекторът се изправи замаяно и излезе от къщата. Отново падна на колене на стъпалата, които сега бяха покрити с пресен сняг. Изобщо не се замисли колко е уязвим за евентуална атака на Рьоед.

Набра номера на Братберг.

— Той е тук. Той е тук, в Хаймдал, и уби Муна — изрече.

Осъзна, че за пръв път използва само първото й име.

Братберг бе шокирана. Искаше Сингсакер да каже още. Искаше да й обясни.

Но той отвърна кратко:

— Елате веднага.

След това легна на земята и всичко почерня.

 

 

Отвън не бе паркирана полицейска кола. Държеше брадва в гаража и реши да я вземе със себе си. За всеки случай.

Пращенето, с което тя се заби в тила на жената, го изпрати на неочаквани места. Върна се при Юлие и когато тя видя кървавите му ръце, в очите й се появи онзи полумъртъв поглед, който бе видял в очите на Ана и майка си. Сякаш беше зъл до мозъка на костите си. След това тя затвори очи и спря да трепери. Как щеше да я накара да му пее сега?

Върна се в къщата и видя как полицаят влиза вътре. Той бе един от двамата, които помнеше от детството си. Онзи, който бе дошъл в „Рингве“ и бе разговарял с него. Онзи, който почти бе открил истината. Гледаше го през процепа на вратата на спалнята. Мъжът коленичи, сякаш мъртвата полицайка бе някакъв олтар. След това се изправи и си тръгна.

Рьоед предпазливо влезе в дневната и извади брадвата от главата на жената с влажен, мляскащ звук. Зачуди се дали някога отново ще заспи.

Избърса острието в дивана и напусна стаята.

 

 

Сингсакер разтри шепа сняг в лицето си, за да се съвземе. Беше обхванат от изпепеляваща ярост. Стана и взе да тъпче с крака. Искаше да се върне за брадвата и да потърси Рьоед. Вместо това почна да налага къщата с юмруци. Блъскаше по стената до входната врата. Но това причини повече щети на ръката му, отколкото на къщата. Кокалчетата му започнаха да кървят и няколко капки кръв паднаха в белия сняг. Точно тогава я забеляза.

Кървава диря, която се отдалечаваше от къщата и я заобикаляше. Не беше неговата кръв. Включи фенерчето на телефона си и последва дирята. Тя продължаваше към двора зад гаража. В този миг се сети за онова, което му бе хрумнало, докато бе плувал в ледената вода. Нещо за изринатия сняг. Имаше нещо странно в двете купчини сняг, които Рьоед бе направил зад двете къщи.

Сингсакер се придвижваше много бавно. Опитваше се да бъде абсолютно безшумен, докато газеше в дълбокия сняг. Когато стигна задната страна на преспата на склона зад гаража, той го видя — отвор, прокопан в преспата, който водеше надолу в мрака. Наведе се и освети тунела с фенера. Точно тогава чу скърцане на сняг зад гърба си. Рязко се обърна и видя брадвата, която летеше към него.

 

 

Юлие Едвардсен примигна. Беше изтощена. Преди малко, когато той я бе издърпал от колата, влачейки я за косата, тя се бе чувствала вкочанена от студ. Но това чувство бе започнало да отминава. Студът бавно губеше своята хватка, заменен от много по-приятната безчувственост и непреодолимото желание за сън. Очите й отново започнаха да се затварят.

„Не трябва да заспивам, помисли си тя. Не трябва, защото тогава ще ме убие. Ще пререже гърлото ми и ще ме пребие до смърт, както направи с Бисмарк.“

Изведнъж изпита съжаление за това, че не бе яла от храната, която й бе носил. Тя щеше да й даде сили да остане будна. Сега телесната й температура спадаше и гладът я разяждаше отвътре. Но трябваше да се бори.

Чу звуци отвън. Някой газеше през снега.

„Връща се, помисли си тя. Сега ще ме накара да му пея. Трябва да го направя, иначе ще ме убие.“ Опита се да събере сили. Да мобилизира цялата енергия, която й бе останала. Като малка Юлие често бе слушала историите на майка си за хора, изпаднали в безизходни ситуации, които изведнъж откриват, че притежават неподозирана сила. Но тя не знаеше дали това се отнася за нея. Може би се случваше само в измислените истории. Юлие отново се замисли.

Коя съм аз? За какво се боря?

Пак чу звуци отвън.

Някой се бореше. Чу мъжки гласове, задъхано пъшкане и тежко дишане. След това писък на болка. И смях.

Познаваше този смях. Принадлежеше на него. Но там, отвън, имаше още някой. И това й даде надежда.

Другият мъж отново изпищя. След това чу звук, който й напомни за начина, по който той бе пребил Бисмарк с ритници в мазето. Непознатият мъж изпъшка, след което притихна. Тя затвори очи. Миг по-късно до нея в снежната пещера бе довлечено безжизнено тяло. Чу как завързват някого.

Едва когато той изпълзя обратно навън, тя се осмели да отвори очи.

Взираше се в безжизнена сянка. Беше твърде тъмно, за да го разгледа добре, но чувстваше странна близост с този мъж, който може би се бе опитал да ги спаси — нея и нейното бебе. Помисли си, че ако умреше тук, поне нямаше да бъде сама.

След това той се върна.

— Е? Ще ми попееш ли? — попита. Гласът му бе странно нежен. Посочи към нея с нещо, което можеше да е нож.

Тя се втренчи в него. Усети умора. Беше решила да му изпее баладата. Надяваше се, че това е шансът й да избяга. Може би дори щеше да успее да спаси този мъж, захвърлен до нея в тъмното.

Така че изненада самата себе си, когато отвърна едва чуто:

— Не.

Чак когато произнесе думичката, осъзна защо. „Ако пея, помисли си тя, той и без това ще ни убие. Но ако откажа, не съм сигурна какво ще направи. А незнанието е вид надежда.“

Почувства погледа му в мрака. Спомни си онези тъжни очи, които бе видяла пред къщата му на улица „Лудвиг Доес“. Именно този поглед я бе примамил в кошмара.

Изведнъж той запя.

Пееше фалшиво, но това правеше песента още по-омайваща, истинска и сърцераздирателна, сякаш съдържаше цялата му лудост. Изпя баладата докрай. Пееше за сънища, за жестокостта на света и за свободата, която носи сънят. Когато свърши, тя бе толкова изморена, че едва държеше очите си отворени.

В тъмнината не виждаше какво става наоколо. Чу го как движи ръцете си много бързо. След това прозвуча самотният звук на нещо, което се чупи. После той падна до нея и застина.

Някъде далеч виеха сирени.