Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (32)

Трийсет и първа глава

Бяха се върнали в начална позиция.

— Няма къде другаде да се скрие — рече Йенсен с насилен оптимизъм в гласа.

Стояха пред изрядно почистената алея. Отново бе заваляло и съвсем скоро отличната работа, която Юнас Рьоед бе свършил, щеше да бъде напразна. Сингсакер им бе разказал накратко за влизането си в къщата и за нападението на Рьоед, който очевидно го бе причакал зад вратата. В момента полицаите се чудеха какво да предприемат.

— Няма къде да се скрие, но изчезна — посочи Сингсакер.

— Ще го открием — отвърна Братберг.

— Но ще открием ли момичето?

— Да се надяваме.

Тя се обърна и погледна къщата.

— Поне научихме още няколко неща — обади се Йенсен. — Първо, Рьоед наистина притежава кола — стар червен СААБ 9000. Съседът твърди, че той рядко я е карал, но очевидно тази сутрин е отпрашил с нея към града.

— Видях я. Колата бе паркирана тук, когато пристигнах — каза Сингсакер и я описа.

— Което означава, че е взел Юлие със себе си и теоретично двамата биха могли да бъдат навсякъде — рече Братберг. — Трябва да предупредим всички патрулки в района да се оглеждат за тази кола.

Тя извади телефона си.

— Само като си помисля, че през цялото време е бил тук, на не повече от петдесет метра от мястото, където открихме Силе Ролфсен! — възкликна Йенсен. — През цялото време е бил под носа ни! Просто е трябвало да пресече улицата, с тялото на рамо. Нищо чудно, че нямаше следи от паркирана кола.

Докато Йенсен говореше, Братберг се обади в участъка и раздаде няколко заповеди.

— Грунгстад е открил интересни документи в Хаймдал — каза, след като затвори. — Един от тях е стара балада, най-вероятно оригиналът, откраднат от библиотека „Гюнерус“. Това може да ни подскаже как разсъждава този човек. Можеш ли да помолиш своята приятелка от библиотеката да потвърди, че баладата е истинска? В колата е.

Сингсакер отиде с Братберг, която му връчи баладата. След това инспекторът се качи в собствената си кола. Главата му пулсираше така, сякаш не сърцето, а мозъкът му изпомпваше кръвта в тялото. Бе допуснал огромна грешка. Трябваше да предположи, че Рьоед все още е в къщата. Спомни си нарязаните филии хляб и включения лаптоп.

Но сега мъжът бе избягал. Отново се бяха озовали на една жизненоважна крачка зад него. И единствената надежда, която им бе останала, бе, че Юлие Едвардсен не е мъртва. Сингсакер не бе усетил пулс, но предположи, че просто не бе имал време да го напипа, преди да бъде уцелен с електрошоковия пистолет, което най-вероятно се бе случило и с нея. Юлие все още бе в ръцете на Рьоед и Сингсакер можеше само да се надява, че е жива.

Но къде беше тя? Бяха открили двете му скривалища. Къде би отишъл сега? Сингсакер се втренчи с празен поглед в баладата, която Братберг му бе дала. Слепоочията му пулсираха болезнено в такт със сърцето. Това бе пулсът на един ловец. Най-дълбоките му инстинкти го караха да излезе от колата и да хукне по улиците, докато намери Рьоед и обвие ръце около врата му. Перверзният куратор на музея „Рингве“ бе накарал полицията да мисли, че е невинен професионалист, обсебен от музикални кутии. Именно Рьоед бе насочил Сингсакер към Хойбротен. И бе стоял зад вратата, чакайки Сингсакер, който бе решил, че къщата е празна. Инспекторът искаше да тича, докато вкуси кръв в устата си. Докато гърлото му започне да кърви.

Имаше само една мисъл, която му носеше известна утеха. Рьоед бе достатъчно зает с Юлие. Теориите, които бяха накарали Сингсакер да повярва, че Фелиша също е замесена във всичко това, се бяха оказали нищо повече от необосновани притеснения. Не бяха намерили доказателства, че Фелиша е влизала в някоя от къщите на Рьоед. Сингсакер трябваше да приеме, че тя просто го бе напуснала. Това бе факт. Още се чудеше как бе успял да превърне тази трудна ситуация в пълна катастрофа. Сега разбираше какво се бе опитал да му каже доктор Нордрак. Той бе полицай с един ясно изразен талант. Имаше способността да разсъждава трезво. Когато осъзна това, той реши да се съсредоточи върху баладата. „Не разбирам как работи умът му и не мога да хукна след него“, помисли си Сингсакер. „А може би Рьоед иска точно това. Значи трябва да се съсредоточа върху онова, в което ме бива.“

Изведнъж той осъзна, че Братберг е права. Баладата можеше да се окаже ключът.

 

 

Фелиша Стоун отвори очи и надникна над юргана. Огледа апартамента. „Хубаво е да си при семейството си“, помисли си. Забеляза, че главоболието й бе започнало да отминава, заедно със световъртежа. Беше се върнала вкъщи. Главата й се бе избистрила и знаеше какво иска да стори.

Зачуди се дали да се обади на Уд, за да му каже къде е, какво прави и какво мисли.

Не. Не беше готова. Вместо това стана.

„Дали има някаква храна тук?“

 

 

— Красиво издание — отбеляза Сири Холм и си сложи чифт бели ръкавици, преди да вземе баладата, която Сингсакер й бе донесъл.

Инспекторът не се бе замислял по този въпрос, но сега осъзна, че баладата наистина е неповторимо произведение на изкуството. Той застана зад Сири и надникна над рамото й. Заглавието „Златният мир“ бе изписано с големи готически букви, а под тях бяха думите, които му бяха направили най-силно впечатление: „Сънищата всяка нощ пресъздават света“.

„Ами ако това е вярно?“, помисли.

Последният ред на страницата бе:

„Обещавам сън и сънища на всеки, който ме изслуша.“

Това ли бяха думите, които се бяха отпечатали в съзнанието на Юнас Рьоед и го бяха тласнали към лудост?

На заден фон имаше прекрасна рисунка на музикант, който държеше някакъв струнен инструмент и бе заобиколен от спящи хора.

— Йон Блунд — отбеляза Сингсакер.

— Същият — отвърна Сири и се засмя. — Погледни датата.

Сингсакер прочете датата под заглавието: 3 юли 1767.

— Какво й и особеното? — попита той.

— На тази дата излиза първият брой на „Адресеависен“. Печатницата „Виндинг“ сигурно е била много заета на този ден. Предполагам, че баладата е била много скъпа за отпечатване. И се съмнявам, че човекът, който я е публикувал, е изкарал много пари от нея.

— Имаш предвид Йон Блунд? — попита Сингсакер.

— Да, или човекът, който я е публикувал под негово име.

— Още не знаем кой е бил той, нали?

— Не, но отговорът трябва да е в онзи полицейски дневник или в писмото, което беше откраднато. Не ги ли намерихте в дома на убиеца?

— Не съм сигурен. Но веднага ще ти кажа, ако ги намерим.

— Уд — започна Сири, остави баладата на масата и се намръщи. — Трябва да ми кажеш къде е Фелиша. Не мога да се свържа с нея по телефона.

Очите на Сингсакер се стрелнаха към корема й под белия пуловер. Нима вече й личеше? Той въздъхна и се огледа. Не беше влизал в библиотека „Гюнерус“ от миналата есен. Не бе изгарял от нетърпение да се върне тук, но щеше да се справи въпреки лошите спомени.

Събра кураж и й каза истината. Когато свърши, Сири го изгледа със смесица от тъга и изумление.

— Изобщо не съм предполагала — рече тя. — Наистина ли смяташ, че си бащата?

— Не съм ли?

— Не. Не мислиш ли, че щях да ти кажа, ако беше?

Сингсакер се замисли, след което отвърна:

— Ами… наистина смятах, че съм.

Той знаеше, че много от нещата, които повечето хора възприемат сериозно, Сири смята за маловажни. Но приятелството не бе едно от тях.

— Знам, че би ми казала. Истината е, че ми дойде до гуша да пазя тази глупава тайна. Предполагам, че когато осъзнахме, че си бременна, просто реших да използвам тази възможност, за да разтоваря гузната си съвест.

Тя се усмихна.

— Щеше да бъдеш добър баща — каза тя. — Малко стар може би, но въпреки това добър.

— А пък аз си мислех, че разбираш от мъже — отвърна той.

— Разбирам — каза Сири и сложи ръка на рамото му. — Бащата следва литература в Берген. Ще ми идва на гости този уикенд. Не трябваше да лъжа Фелиша, че очаквам посещение от баща си. Трябваше да й кажа истината. Трябваше да кажа и на теб. Просто всичко това е ново за мен.

Сингсакер забеляза нещо непривично в тона й.

— Не ми казвай, че си се влюбила!

— Не бих стигнала толкова далече. Той свири на китара и съм готова да му дам шанс. Обеща, че ще се прехвърли да учи в Тронхайм. Ще видим как ще се развият нещата.

Той се усмихна. Прииска му се отново да е млад.

— Но най-важното нещо сега е да се свържем с Фелиша — продължи Сири.

— Може да се е върнала в Щатите.

— Звънял ли си й по телефона?

— Хиляди пъти. Но безуспешно, точно като теб.

— Това е добре. Мога да се обзаложа, че брои приетите обаждания. Така че колкото по-често й звъниш, толкова по-добре. Трябва да мисли, че си отчаян.

— Доста необичаен съвет. Очаквах да ми кажеш, че трябва да й дам време или нещо подобно.

— Глупости. Познавам Фелиша. Иска да й звъниш на всеки десет минути. Сигурна съм.

Сингсакер се усмихна, но не беше толкова убеден, колкото нея. Изведнъж осъзна, че не бе получил от този разговор информацията, заради която бе дошъл. Сири бе умна жена и вече му бе помогнала много с това разследване.

— Юнас Рьоед — започна той. — Казах ти всичко, което знаем за него, видя баладата. Тя подсказва ли ти нещо?

— Хм. Ако бях на твое място, щях да се питам: какво иска този човек повече от всичко друго?

Сингсакер се замисли.

— Иска Юлие да му изпее приспивна песен. Иска да заспи.

— Добре, да кажем, че е толкова просто. Следващият въпрос е: от какво има нужда, за да постигне това?

— От място, където може да бъде оставен на мира. Място, където може да спи — отвърна Сингсакер.