Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (27)

Двайсет и шеста глава

Вървеше сам през виелицата. Градът спеше. Кучето бе в найлонова торба. Беше нощ. Улиците бяха пусти. Бяха само той и кучето, чието тяло все още бе топло, и снежинките, които се топяха върху лицето му. Докато крачеше, той осъзна, че отсега нататък пред него имаше само една пътека.

След като извади кучето и го сложи на изтривалката, той се върна вкъщи. Не в къщата от своето детство, която бе наел; не обратно при нея, а вкъщи при жена си. Там най-накрая успя да заспи и да сънува.

Сънят го отведе обратно пред вратата на семейство Едвардсен. Кучето лежеше в краката му. Полицейска кола бе паркирана на алеята пред къщата, но никой не го забеляза. Гледаше нагоре към небето. Отново видя мъжа с качулката. Този път му се стори, че успя да различи очите му и в едно от тях блестеше звезда, която бе по-ярка от всички други звезди в небето. След това осъзна кой беше този мъж и разбра всичко.

После се появи мъжът с цигулката.

А след това процесията с ковчега, но този път бе абсолютно сигурен, че мъжът вътре беше баща му.

Гледаше като омагьосан, докато тъмните великани крачеха по небето. Имаше чувството, че светът около него се разпада, сякаш не бе останало нищо, за което да се захване или в което да повярва. Гледаше се отстрани как гледа процесията и видя неща, които не можеше да обясни или опише. Нови фигури следваха ковчега. Не знаеше кои бяха и кого оплакваха. Но нямаше значение. Една от фигурите беше куче. Всички бяха в небето. Накрая, зад всички останали, вървяха две момичета, които познаваше. Едното момиче се колебаеше. Направи крачка и спря, сякаш бе забравила какво прави. След това отново тръгна. Кръв се стичаше от устата й. Другото момиче, което бе последно, изглеждаше така, сякаш искаше да запее. Отвори уста. След това спря. Спря под луната и го погледна. Погледна го и отвори уста.

Сега беше в банята вкъщи и гледаше шишенцата с приспивателно. Пълни шишенца. Празни обещания.

Хрумна му нещо. През последните няколко седмици бе спал добре само два пъти. И двата пъти, след като бе убил. Първо Силе Ролфсен, а сега кучето. Наистина ли имаше нужда от онази песен? Чувстваше покой само когато отнемаше живот.

„Не, това са мисли на мухата в главата ми, а не мои“, каза си. Тя гъделичкаше вътрешността на черепа му. Пърхаше с криле. Беше го страх, че скоро щеше отново да започне да жужи. Той знаеше, че не чакаше сънищата. Те не можеха да го спасят от будния кошмар на реалността. „Приспивната песен и гласът на младото момиче“, помисли си. Те най-накрая щяха да му дадат онова, за което копнееше.

Отиде в дневната и погледна приспивната песен. Преди няколко години бе започнал да се интересува от балади. Точно тогава спането му бе станало непостоянно и безсънните нощи бяха започнали. След това бе открил баладата „Златният мир“, прибрана в една кутия в библиотека „Гюнерус“, и бе видял обещанието на заглавната й страница. Когато бе прочел текста, той бе осъзнал, че вярва в това обещание. Въпреки това бе минало много време, преди да я открадне, да я донесе вкъщи и да разбере как да я използва. Това бе станало, след като сънят го бе напуснал окончателно. Тогава бе осъзнал какво трябва да направи и че не можеше просто да помоли някой да му изпее песента — дори Ана. Беше я помолил, точно както бе молил за сън. Но нищо не идва при онзи, който се моли.

Сега оригиналният текст на баладата лежеше на масата пред него. Преди много време тайно бе направил няколко копия на работа. Постепенно откриването на допълнителна информация за баладата се бе превърнало в нещо като мания за него. Но бе спрял да задава въпроси след първото убийство, от страх да не го хванат. Затова се бе свързал онлайн със специалист по генеалогия, представяйки се за американец, търсещ своите норвежки корени. Истината бе, че просто искаше генеалогът да направи няколко проучвания, които бяха твърде рисковани за самия него. Но когато тя му бе отговорила с няколко твърде лични въпроса, той най-накрая бе разбрал какво се опитва да му каже мъжът в небето, когото бе сънувал. Спри да търсиш. Нямаше значение кой беше Йон Блунд. Историята на баладата не беше важна. Баладата означаваше сън. Трябваше да бъде изпята правилно, сякаш бе въпрос на живот и смърт, сякаш нищо друго не съществуваше, сякаш нямаше история. Господи! Как копнееше за сън! Как искаше да заспи! Как искаше да сънува! Защото, когато песента го приспеше, той щеше да избяга от света на живите и сънищата, които щеше да засънува, щяха да му донесат покой.

Влезе в стаята на Ана и я целуна по челото.

— Не е ли студено тук? — прошепна той на себе си, защото не искаше да я буди, когато спеше толкова сладко. Вече не спяха в една и съща стая. Тя поддържаше температурата твърде ниска за него. Спеше на отворен прозорец цяла зима и отказваше да пусне парното. Изведнъж му се прииска да направи нещо палаво. Отиде на пръсти до радиатора и го пусна на максимална мощност. Може би се държеше детински, но тук беше твърде студено, по дяволите! Остави прозореца отворен.

След това излезе навън. Изрина алеята пред къщата. Внимателно събра всичкия сняг на една голяма купчина в двора зад гаража.

След като свърши, той се запъти към къщата в града.

Към нея.