Антония Сюзън Байът
Обладаване (9)

8

Сняг валя цял ден

и цяла нощ валя.

Первазът приглушен

напълно побеля.

Отсам стъклото —

перната, ярка твар:

снежно й челото,

а очите — жар,

наслада обещава в дар. АИ

К. Ламот

Стояха един срещу друг над връзките с писма в библиотеката. Цареше лют студ. Роланд имаше чувството, че никога повече няма да се стопли, и мислеше с копнеж за дрехи, които никога не бе имал случай да облече — плетени ръкавици с един пръст, наполеонки, плетена скиорска шапка. Мод беше тръгнала рано с колата и беше пристигнала, нетърпелива и напрегната, още преди да свършат със закуската; бе добре загърната в сако от туид и пуловер от шотландска вълна, а ярката й коса, спусната снощи на вечерята в мразовития салон на семейство Бейли, отново бе изцяло засмукана от възлите на зеления копринен шал. Библиотеката беше внушителна, с каменни стени, гъсти резбовани листа по сводестия таван и огромна каменна камина, преметена и празна, а на перваза й бе гравиран гербът на Бейли — тежка кула с малка дъбрава. Готическите прозорци гледаха към покрита със слана морава; на места бяха от прозрачно стъкло в оловни рамки, а другаде по средата имаше медальони с богати стъклописи от келмскотско стъкло, които изобразяваха строежа на златна крепост с укрепления върху зелен хълм, окичена със знамена — на централния медальон в крепостта влизаше конно шествие с дами и рицари. Горе прозорецът бе обточен с избуяло розово дърво, отрупано с бели и червени цветове и с кървавочервен плод. От двете страни изправяха снага лози, натежали от огромни пурпурни гроздове на позлатени стъбла сред къдрещи се ластуни и разперени листа с лозови жилки. Книгите с кожен гръб зад стъклените витрини бяха подредени и изглеждаха неподвижни, недокосвани.

По средата имаше тежка маса с кожена тапицерия, издраскана и изцапана с мастилени петна, и две кожени кресла. Някога червена, сега кожата им бе покафевяла и се ронеше, оставяйки ръждиви следи по дрехите. В средата на масата имаше мастилница с потъмняла празна сребърна поставка за перодръжки и зеленикави стъклени съдинки, пълни със засъхнал черен прах.

Маневрирайки със стола си около масата, Джоан Бейли остави отгоре писмата.

— Надявам се да ви бъде удобно. Непременно ми кажете, ако ви трябва още нещо. Бих ви запалила камината, но комините не са чистени поколения наред — боя се, че или ще се задушите от дима, или ще подпалим цялата къща. Достатъчно ли ви е топло?

Мод оживено я увери, че им е топло. По страните й от слонова кост бе избила лека руменина. Сякаш студът изваждаше наяве истинския й живот, сякаш с него се чувстваше у дома.

— Оставям ви тогава. Нямам търпение да видя как върви. В единайсет ще направя кафе. Ще ви донеса.

* * *

Помежду им пропълзя мраз, когато Мод изложи предложенията си как да работят. Бе решила, че всеки трябва да чете писмата на автора, който го интересува, и че трябва да се споразумеят как да записват наблюденията си на стандартни картончета по системата, която тя вече използваше в Женския ресурсен център. Роланд възрази отчасти защото чувстваше, че го командват, отчасти защото си представяше — нелепа и романтична картина, сега напълно разбираше това — как двамата заедно свеждат глава над ръкописите, следят развитието на историята и — така допускаше — споделят разкрилите се чувства. Изтъкна, че по системата на Мод ще изгубят всякакво чувство за хода на повествованието, а Мод категорично отвърна, че живеят във време, което цени несигурността на повествованието, че могат по-късно да сравнят бележките си и че и без това имат съвсем малко време, а нея я интересува преди всичко Кристабел Ламот. Роланд се съгласи, тъй като решаващият фактор наистина бе ограниченото време, с което разполагаха. Мълчаливо работиха така известно време, прекъсвани само от лейди Бейли, която донесе термос с кафе, или от някой случаен въпрос.

— Кажете — попита Роланд, — Бланш носела ли е очила?

— Не знам.

— Тук се споменават блесналите повърхности на погледа й. Сигурен съм, че пише повърхности, в множествено число.

— Може да е носила очила, а може и да я е сравнявал с водно конче или друго насекомо. Изглежда, е познавал стихотворенията на Кристабел за насекоми. По това време всички са били луди по насекомите.

— Как е изглеждала всъщност? Бланш?

— Никой не знае със сигурност. Аз си я представям много бледа, но това е само заради името й.

* * *

Отначало Роланд работеше със същото съсредоточено любопитство, с което четеше абсолютно всичко, написано от Рандолф Аш. Това любопитство беше своего рода прорицателско познанство — той знаеше как работи мисълта на този човек, беше чел същото, което беше чел и поетът, владееше характерните му синтактични и стилови навици. Мисълта му можеше да прескочи напред и да чуе ритъма на непрочетеното, сякаш самият той го бе написал, а в съзнанието му отекваха призрачните ритми на още ненаписаното.

Този път обаче скоро — съвсем скоро — обичайните удоволствия от разпознаването и прозрението отстъпиха пред нарастващо напрежение. Основната причина бе, че и самият автор на писмата е бил обзет от напрежение, объркан от предмета и получателката, които бяха завладели вниманието му. Беше му трудно да вмести това същество в представата си за нещата. Молеше за разяснения, но явно му отговаряха с гатанки. Без достъп до останалата част от кореспонденцията Роланд не можеше дори да гадае какви са тези гатанки, и все по-често поглеждаше към озадачаващата жена от другата страна на масата, която с мълчаливо усърдие и дразнеща предпазливост нанасяше педантично спретнати бележки върху картончетата, подредени на малки ветрила пред нея, и с гримаса ги защипваше едно за друго със сребристи кламери и карфици.

Роланд установи, че писмата са вид повествование, което не предвижда резултат, не предвижда завършек. Той живееше в епоха, подвластна на теориите за наратива. Писмата не разказват история, защото не знаят накъде ще ги отведе следващият ред. Ако Мод не беше толкова студено враждебна, щеше да й го посочи — като въпрос от общ интерес, но тя не вдигаше очи и не срещаше погледа му.

В крайна сметка писмата изключват не само читателя като съавтор или предсказател, или гадател, те изключват читателя като читател, защото, ако са истински писма, са написани за един определен читател. На Роланд му хрумна и друго — никое от другите писма на Рандолф Хенри Аш не притежаваше това качество. Всички те бяха учтиви, загрижени, често духовити, понякога мъдри, но бяха написани без никакъв неотложен интерес към получателите им, било то издателя му, литературните му съюзници и съперници и дори — в няколко оцелели бележки — жена му. Която беше унищожила много неща. Беше написала:

Кой би могъл да понесе мисълта как алчни ръце преравят бюрото на Дикенс за личните му книжа, за тези записки на съкровените му чувства, които са негови и само негови — и не са предназначени за обществено ползване, — макар че същите хора, които няма да препрочетат с истинско внимание великолепните му книги, сега ще изгълтат така наречения му живот от писмата му.

Истината бе, неспокойно помисли Роланд, че тези писма, тези задъхани страстни писма, изобщо не са били написани за него — не са били написани, за да ги прочете, за разлика от „Рагнарьок“, за разлика от „Обладана мумия“, за разлика от стихотворението за Лазар. Били са написани за Кристабел Ламот.

… Вашата интелигентност, Вашето чудесно и светкавично остроумие — така че мога да Ви пиша, както пиша, когато съм сам, когато пиша истинското си писане, което е за всекиго и за никого — така че нещо в мен, което никога не се е обръщало към което и да е отделно същество, се чувства уютно с Вас. Казвам „уютно“ — каква неимоверна лудост, — когато на Вас Ви доставя удоволствие да ме принуждавате да се чувствам възможно най-зловещо, unheimlich, както казват германците, съвсем не уютно, а вечно на ръба, вечно нащрек да не се изложа, вечно сигурен, че не мога да предвидя следващата Ви поразяваща мисъл или бляскавото копие на остроумието Ви. Ала поетите не искат уют — нали? — те са същества не на огнища и домашни овчарки, свити пред огъня, а на храсталак в пущинака и препускащи хрътки. Кажете сега — как смятате, току-що написаното истина ли е, или лъжа? Знаете, цялата поезия може да бъде вик на обобщена любов към едно, друго или към Вселената — която трябва да се обича в своята конкретност, не в своята цялост, и то заради вселената живот във всяка най-дребна конкретна частица. Винаги съм смятал, че е вик на незадоволена любов, скъпа моя — и може би наистина е така, — защото задоволството би могло да я пресити и тогава би могла да умре. Познавам много поети, които пишат само когато съзнанието им е в някакъв екстаз, който те сравняват с чувството да си влюбен, когато те просто заявяват, че са влюбени, че търсят любовта — към тази свежа девойка, към онази жизнена млада жена, — за да открият свежа метафора или нов ярък поглед към нещата вътре в себе си. Честно да Ви кажа, винаги съм вярвал, че мога да поставя диагноза на това състояние да си влюбен, което според тях е крайно особено, а всъщност е вдъхновено от все същото — нечии черни или безразлично сини очи, все същото — някаква грациозна стойка на тялото или на ума, все същото — нечия женска история, продължила над двайсет и две години, да речем, от 1821 до 1844 г., — винаги съм вярвал, че тази влюбеност е нещо във висша степен абстрактно, маскирало се в конкретния облик на влюбения и неговата любима. И поетът, който приема и създава и двете. Бих Ви казал — не, направо Ви го казвам, — че приятелството е по-рядко, по-самобитно, по-индивидуално и във всяко отношение по-трайно от тази Любов.

Без подобно вълнение те не могат да достигнат своята Лирика, затова си го набавят с каквито средства им е удобно — при това абсолютно искрено, но тяхната Поезия не е за младото момиче, младото момиче е за Поезията.

Виждате на каква двузъба вилица съм се нанизал — но въпреки това повтарям — защото Вие няма да погледнете отвисоко на острите ми нападки срещу мъжкото преклонение пред женския идеал или срещу двуличието на Поетите, а ще ги погледнете със собственото си око на Поет, свела премъдро глава на една страна, — пиша Ви, както пиша, когато съм сам, с онова нещо в мен — как иначе да се изразя? — ще разберете, сигурен съм, че ще разберете, — с онова нещо в мен, което твори, което е Творец.

Трябва да добавя, че стиховете ми според мен бликат не от извора на Лирическия Порив, а от нещо метежно, многолико, пристрастно, наблюдаващо, аналитично и любопитно, скъпа моя, което е по-скоро като съзнанието на онзи майстор на прозата — Балзак, когото Вие като французойка, благословено заградена с далеч по-малко стобори и добродетелни забрани в сравнение с жените в английските благороднически семейства, познавате и разбирате. Онова, което ме прави Поет, а не романист, е свързано с припяването на самия Език. Защото тъкмо в това е разликата между поетите и романистите — първите пишат за живота на езика, а вторите пишат, за да направят света по-добър.

А Вие — за да разкриете пред простосмъртните някакъв странен, неотгатнат друг свят, не е ли така? Град Ис, обратното на Парис, кули във водата вместо във въздуха, удавени рози, летящи риби и други парадоксални стихийни създания — виждате, нали — започвам да Ви опознавам — ще си проправя път в мислите Ви — като ръка в ръкавица — ето че крада Вашата собствена метафора и жестоко я изтезавам. Но ако искате, можете да запазите ръкавиците си чисти, с приятен аромат, сгънати и прибрани — можете — само ми пишете, пишете ми, така обичам да гледам подскоците, прескоците и внезапния устрем на Вашето мастило…

Роланд вдигна очи към своята партньорка или опонентка. Тя явно напредваше със завидна скорост и увереност. Ветрило от тънки бръчици прорязваше челото й.

Заради стъклописите му се струваше напълно непозната. Разделяха я на студени яркоцветни огньове. Докато работеше, едната й скула се потапяше и изплуваше във виолетово петно с цвят на грозде. Челото й се мръщеше в зелено и златно. Червеното на рози и на боровинки обагряше бледата й шия, брадичката, устните. Пурпурни сенки на клепачите. По зеления копринен шал блестяха пурпурни хребети с бойници. В сенчест ореол от движенията на главата й танцуваха прашинки, черни мушици в сламено злато, невидима твърда материя, която се появяваше като дупчици от карфица в завесата плътен цвят. Той я заговори и тя се обърна през дъгата, бледата й кожа премина през наниз пъстри светлини.

— Извинете, че ви прекъсвам… Питах се… Дали знаете нещо за град Ис? И. С.?

Тя се отърси от съсредоточения си вид като куче от вода.

— Бретонска легенда. Потънал в морето заради злините си. Управлявала го кралица Дахуд — магьосница и дъщеря на крал Градлонд. Според някои версии жените там били прозрачни. Кристабел е написала поема за него.

— Може ли да я видя?

— Само набързо. Ползвам я.

Тя побутна книгата през масата.

„Поетесите на Талахаси. Кристабел Ламот — Сборник стихотворения в проза и лирика, ред. Леонора Стърн. Сафо Прес, Бостън“. С бял щрих върху пурпурната корица бяха нарисувани две средновековни жени, прегърнати над фонтан в правоъгълно корито. И двете бяха с воали, с тежки пояси и дълги плитки.

Плъзна поглед по „Потъналия град“. Започваше с уводна бележка от Леонора Стърн.

Както в „Побити камъни“, и тук Ламот черпи вдъхновение от митологията на родния си Бретан, която познава от дете. Темата представлява особен интерес за една писателка, тъй като може да се каже, че отразява културния конфликт между два вида цивилизации — индоевропейския патриархат на Градлонд и по-примитивното, инстинктивно, обвързано със земята езичество на неговата дъщеря — магьосницата Дахуд, която остава под водата след скока до сушата в Кимпер, спасил живота на баща й. Женският свят в подводния град е обратната страна на медала на мъжкото господство в технологичния индустриален свят на Париж, или Парис, както го наричат бретонците. Те казват, че когато Париж потъне за греховете си, Ис ще се издигне на повърхността.

Интересно е отношението на Ламот към т.нар. престъпления на Дахуд. В своите „Бретонски митове и легенди“ баща й Исидор Ламот не се колебае да спомене „извращенията“ на Дахуд, макар че не уточнява какви са били те. Не ги уточнява и самата Ламот…

Той бързо прелисти страниците.

Няма по-румени и с тен по-лъчист

от жените на древния Ис.

Под тяхната кожа препуска кръвта

червена и жива през деня и нощта.

И виждат мъжете през прозрачния слой

всяко кръстовище, всеки завой

на всяка артерия и вени открити —

от сърцето до гърлото, от носа до ушите.

Тази кожа, подобна на стъклена вата,

е вода от сребро с червена позлата.

Това им било наказание свише

за тяхната женска греховност в излишък —

да станат прозрачни те проклети били

и за всекиго видими от глава до пети.

Но оставали все тъй горделиво надменни

и с чела, със златни венци украсени…

В тихата бездна, в потопения Ис

през зелената маса на водната вис

църковният шпил все нагоре стърчи,

дето водната кожа трепти под лъчи

и се спуска надолу — ще кажеш, магия —

огледалният образ на него самия.

Помежду им скумрия игриво танцува,

както лете във въздуха ято лудува,

и на свой ред се вижда така в огледало,

сред дърветата — всяко проточило тяло

надолу, където само̀ се прегръща,

че тук всичко е двойно — и стихията също,

и тя огледална, бистра и ясна,

и обзорът е краен, с граница тясна —

светът, с керемиди и камъни, тук

е складиран в някакъв стъклен сандък.

И проклети, удавени, прозрачни създания,

събеседват в мълчание…

 

Този свят ще стои потопен навсегда

под прозирната кожа от подвижна вода,

а долу се давят в гримасите стъклени

женските страсти, печално оцъклени,

и виждаш как носят се пурпурноалени,

от подводни течения галени,

сред безброй водорасли и камъни плоски,

сред изящно източени алабастрови кости. ВК

И така продължиха да работят, пришпорвани от часовника, премръзнали и въодушевени, докато лейди Бейли не ги извика да вечерят.

* * *

Времето започна да се разваля още докато Мод караше към къщи през онази първа вечер. Мрачно се събираха облаци, а през дърветата се виждаше пълната луна, която заради някаква оптическа измама в сгъстяващия се въздух изглеждаше едновременно далечна и някак плътна — кръгъл, дребен и мътен предмет. Караше през парка, в голямата си част засаден от същия онзи сър Джордж, който се беше оженил за сестрата на Кристабел Софи и страстно бе обичал дърветата, дървета от всички краища на далечната земя — персийски сливи, турски дъб, хималайски бор, кавказки орех и див рошков, дървото на Юда. Бе притежавал необятното чувство за време на своето поколение — бе наследил стогодишни дъбове и букове и бе засадил обширни гори, просеки и горички, които никога нямаше да види. Огромни чепати стволове се нижеха безмълвно край малката зелена кола в прииждащия мрак и внезапно чудовищно се възправяха насреща й в променливия бял лъч на фаровете. В цялата гора се долавяха някакъв пукот от студа, някакво свиване на съществото, някакво щипване като с телбод, което Мод бе изпитала в собствените си топли крайници, когато излезе на двора, а в стегнатото й гърло нахлу студ и здраво опъна нещо, която тя поетично си представяше като струните на сърцето й.

По същите тези просеки бе минавала Кристабел, своенравна и може би тласкана от духовен порив, подканвайки каручката с понито към ритуалното причастие на преподобния Мосман. Мод откри, че не е лесно човек да прекара цял ден в компанията на Кристабел. Тя самата реагираше на заплахите с все по-голяма организираност. Забождай карфицата, категоризирай, учи. Тук беше различно. Каручката с понито отлиташе с тропот в съзнанието й, понесла забулената си пътница. Дърветата се извисяваха непоклатими. Всяко изчезваше в мрака, съпроводено с някакъв първичен звън. Бяха стари, сиви, зелени, вдървени. Мод изпитваше истинска пасторална загриженост не за дърветата, а за жените. Представата й за дърветата, тези извечни създания, бе пропита от чувството на нейното поколение за надвисналата им съсухрена смърт под капките киселинен дъжд или в невидимите замърсени повеи на вятъра. Внезапно я навести видение и зърна зелено-златистия им танц в ярката пролет преди сто години — гъвкави фиданки, разлюлени и жилави. Сгъстената гора, собствената й бръмчаща метална кола, натрапчивото й любопитство какъв е бил животът на Кристабел, внезапно й се сториха призрачни присъствия, които се хранят и живеят чрез младото и жизнено минало. Земята между дърветата беше почерняла от лъскавите мокри обръчи умрели листа; пред нея същите черни листа се разстилаха като петна по изгърбената повърхност на асфалта. На пътя й изскочи някакво същество, очите му — полусфери, пълни с мътен червен огън, отразиха светлината, проблеснаха и изчезнаха. Тя изви волана и почти се блъсна в дебелия дънер на един дъб. За миг върху предното стъкло се материализираха двусмислени капки или снежинки — кое от двете? Мод беше вътре, а всичко навън бе някак живо, отделно…

* * *

Недвусмислената сияйна чистота на апартамента й се стори необичайно приветлива, ако не бе присъствието на две писма, защипани в устните на пощенската кутия. Издърпа ги от там и тръгна по стаите да пуска завесите и да пали много лампи. Писмата също бяха заплашителни. Едното беше синьо, а другото — в онзи кафяв занаятчийски цвят, с който всички университети бяха заменили белите си послания с щампован герб в името на новия аскетизъм. Синьото беше от Леонора Стърн. На другото пишеше, че е от колежа „Принц Албърт“ — би предположила, че е от Роланд, но той беше тук. Не се беше държала особено учтиво с него. Даже донякъде грубо го командваше. Цялата история я бе поставила нащрек. Защо не можеше да прави лесно и любезно нищо друго, освен да работи сама тук, между тези стени и завеси, в сияйния си сейф? Кристабел, нуждата да защитава Кристабел, променяше самата Мод, тревожеше я.

Ето Ви една гатанка, господине, една стара гатанка, проста гатанка — едва ли си струва да се замисляте, — крехка гатанка в бяло и златно с живот по средата. Има една златна мека възглавничка, чийто блясък парадоксално можете да си представите само ако здраво затворите очи — ако го видите с усет и го оставите да се изплъзне от пръстите на съзнанието Ви. Тази златна възглавничка е затворена в свой собствен кристален калъф, калъф прозрачен и безкраен в окръжността си, защото няма остри ъгли, няма издатини, само млечната бистрота на лунния камък, която мами окото. Увити са в свила, тънка като пух на диво растение, твърда като стомана, а свилата лежи в алабастър, който може да си представите като погребална урна — ала без надпис, защото още няма пепел под Ясена, нито постамент, нито гравирани клюмнали макове, нито капак, под който да надзърнете, защото всичко е гладко и запечатано. Може да дойде ден, когато безнаказано ще вдигнете капака — или по-скоро той може да се повдигне от вътре, защото по този начин може да се роди живот, а по Вашия начин, както ще откриете — само лед и смърт.

Яйцето, господине, това е отговорът, както очевидно сте прочели от самото начало, Яйцето, съвършено О, жив камък без врати и прозорци, чийто живот може да лежи в дълбок сън, докато не я събудят — или тя не открие, че може да разпери крила — ала тук не става така, не, не става така —

Яйцето е моят отговор. Каква е гатанката?

Аз съм своята гатанка. Ах, господине, не бива любезно да се стремите да смекчите или да откраднете самотата ми. Тя е нещо, от което нас, жените, ни учат да се боим до смърт — ах, тази страшна кула, потънала в храсталак, тя не е дружелюбно гнездо, а тъмница.

Ала са ни излъгали за това, сам разбирате, както за толкова много други неща. Тъмницата може да се мръщи и да заплашва, но тя ни пази в голяма безопасност — в нейните ограничения ние сме свободни така, както Вие, които притежавате свободата да пребродите целия свят, няма защо да си представяте. Не Ви препоръчвам да си го представяте — ала бъдете така справедлив да ми повярвате, без да вменявате лъжливи възражения, — самотата ми е моето съкровище, най-хубавото ми притежание. Колебая се да я напусна. Ако открехнете вратичката, аз няма да изскоча навън — ала да знаете как пея в своята златна клетка…

Да разбиете едно яйце, е недостойно за Вас, това не е волно занимание за мъже. Помислете какво ще остане в ръката Ви, ако напористо приложите великанската си сила и счупите камъка. Нещо хлъзгаво, студено и невъобразимо неприятно.

Мод не изгаряше от желание да отвори писмото от Леонора, което имаше властен и обвинителен вид. Затова първо отвори кафявия плик и установи, че е още по-лошо, беше от Фъргюс Улф, с когото не беше общувала повече от година. От нечий почерк може да те свие под лъжичката след година, след пет години, след двайсет и пет години. Както на повечето мъже, почеркът на Фъргюс беше сбит, но с характерни дребни заврънкулки. Мод я сви под лъжичката, гледката на изтерзаното легло отново изплува в съзнанието й. Докосна с ръка косата си.

Скъпа Мод, нито за миг незабравена, което се надявам да важи и за мен до голяма степен. Как вървят нещата в прогизналия стар Линкъншър? Блатата не те ли настройват меланхолично? Как е Кристабел? Ще ти бъде ли приятно да чуеш, че реших да изнеса лекция за Кристабел на конференцията в Йорк за метафората? Хрумна ми да я озаглавя така: „Кралицата на крепостта — какво се крие в кулата?“

Как ти звучи? Имам ли твоето одобрение? Мога ли дори да се надявам, че ще мога да се допитам до съветите ти?

Трябва да се заема с контраста и конфликта в метафорите за феята Мелюзина и строителството на крепости. Има един много добър текст на Жак Льо Гоф — „Мелюзина Обезлесителката“; според новите историци тя е един вид земен дух или местна богиня, или източник на изобилие — foison, или по-дребна Церера. Само че тогава бихме могли да възприемем модела на Лакан за образа на скривалището — Лакан казва: „Формирането на аза се символизира в сънищата от крепост или стадион [някакви стадиони при Кристабел?], заобиколен от тресавища и бунища, разделящи го на две противоположни състезателни полета, където субектът пропада в търсенето на възвишения, отдалечен вътрешен замък, чиято форма по един доста стряскащ начин символизира «то»“. Бих могъл да го усложня с още няколко действителни или въображаеми замъка — като с любов и уважение се позова на собствения ти епохален труд за лимена и лиминалното. Какво мислиш? Ще мине ли? Ще ме разкъсат ли менадите?

Вдъхнових се да пиша за това, отчасти въодушевен от подобен проект, отчасти защото моите съгледвачи ми донасят, че двамата с Роланд Мичъл (скучен, но почтен мой връстник) заедно откривате това-онова. Главната ми съгледвачка — млада жена, която не изпитва върховно удоволствие от обрата на събитията — ми съобщава, че двамата ще прекарате Нова година заедно, проучвайки някакви връзки. Естествено, изгарям от любопитство. Може пък и аз да дойда за някои справки в архива ти. Наистина се питам как ли ти изглежда младият Мичъл. Само не го изяждай, скъпа Мод. Не ти е от класата. В академично отношение имам предвид, за нищо не става, както вече вероятно и сама си открила.

Докато, виж, двамата с теб бихме могли да водим най-сладостен разговор за кули над и под водата, змийски опашки и летящи риби. Прочете ли Лакан за летящата риба и преследването на мехурчетата? От време на време ми липсваш, знаеш ли? Не беше изцяло мила, нито справедлива с мен. Нито аз с теб, ще кажеш ти — но кога и кой ли успява? Толкова си сурова към мъжките недостатъци.

Моля, дай ми зелена светлина за материала ми за обсадите.

С много любов както винаги

Фъргюс

Скъпа Мод,

Струва ми се странно, че може би от два месеца нямам ни вест, ни кост от теб — вярвам, че при теб всичко е наред, а мълчанието ти означава единствено че работата ти спори и поглъща цялото ти внимание. Тревожа се за теб, когато мълчиш — зная, че не беше щастлива, — мисля за теб с голяма обич, като гледам как напредваш…

Последния път споменах, че може да напиша нещо за водата, млякото и околоплодната течност в „Мелюзина“ — защо водата винаги се възприема като женското? Говорили сме за това, ще ми се да напиша голям текст за ундините, русалките, мелюзините, изобщо за жените, схващани като опасност, какво мислиш? Може да го разширя, за да обхвана „Потъналия град“ — специално по отношение на негениталната образност за женската сексуалност, трябва да се откъснем от катерицата, както и от фалоса, потопените жени в града биха могли да изобразяват женското тяло в неговата цялост като ерогенна зона, ако обграждащата го течност се възприема като недиференциран еротизъм, което вероятно може да се обвърже с еротичната цялост на жената/змеицата, разплискваща водата в големия мраморен басейн или потапяща в него своята личност, както изразително я описва Л. М. Какво мислиш, Мод?

Ще бъдеш ли готова да представиш свой текст на срещата на Сафическото общество в Австралия през 1988 г.? Бях си наумила да посветим тази сесия изцяло на изследвания на женската еротика в поезията от XIX в. и на стратегиите и извъртанията, с чиято помощ се е налагало да се представя или да се разкрива. Може би си разширила още повече идеите си за лиминалността и разпадането на границите. Или може би ще предпочетеш по-категорично да изследваш лесбийската сексуалност на Ламот като основната овластяваща сила в творчеството й. (Приемам, че заради задръжките й за нея е характерно да бъде уклончива и потайна — но и ти не зачиташ достатъчно силата, с която въпреки всичко тя косвено надига глас.)

Толкова често си мисля за краткото време, което прекарахме заедно през лятото. Мисля си за дългите ни преходи по хълмовете и стоенето до късно в библиотеката и за истинския американски сладолед пред камината ти. Толкова си внимателна и мила — до теб имах чувството, че се стоварвам върху крехката ти обстановка и нескопосано събарям малките паравани и прегради, които си издигнала около английската си неприкосновеност, — но не си щастлива, нали, Мод? В живота ти има някаква празнота.

Добре ще ти се отрази да дойдеш насам и да изпиташ трескавия тайфун и стрес на американските женски изследвания. Мога да ти намеря място веднага щом поискаш, няма никакъв проблем. Помисли си.

Междувременно отиди и положи обичта ми на гроба й — може да използваш градинските ножици, ако имаш време или склонност за това, направо ми кипна кръвта, като видях как са я забравили. Остави още малко цветя от мое име — да има какво да пие тревата — мястото, където е намерила вечен покой, неистово ме трогва. Ще ми се да мисля, че е можела да предвиди, че един ден ще я обичат, трябва да я обичат…

На теб също изпращам цялата си любов — и този път ще чакам отговор.

Твоя Леонора

Писмото поставяше и протакаше един морален проблем — кога и каква част от истината за това откритие бе разумно или почтено да казва на Леонора? То нямаше да й се понрави особено. Леонора не харесваше Р. Х. Аш. Още по-малко щеше да й се понрави да не знае за това — и да са я поставили в подобно положение, ако продължаваше да пише уверени текстове за сексуалността на Кристабел. Щеше да се почувства предадена — сестринското чувство щеше да бъде предадено.

А и Фъргюс. Фъргюс. Той имаше общия навик на бившите любовници, който Мод не бе достатъчно опитна да разпознае, леко да подръпва внимателно прерязаните нишки на паяжината или конците на марионетката, които едно време я бяха свързвали с него. Предложението му да пише текст за обсадите я подразни, без да знае в каква огромна степен бе изфабрикувано специално за случая именно с тази цел. Подразни я и непонятният намек за Лакан, летящата риба и преследването на мехурчетата. Реши да го издири — методичността бе нейната защита срещу притеснението — и прилежно го намери:

Спомням си съня на един мой пациент, чиито агресивни пориви се изразяваха във вид на натрапливи фантазии; в съня си той се виждаше как кара кола, придружен от някаква жена, с която имал доста трудна връзка — в същото време го преследвала летяща риба с толкова прозрачна кожа, че човек можел да види хоризонталното ниво на водата през тялото й, образ за преследване на мехурчета с голяма анатомична яснота…

Изтерзаното легло отново изплува в съзнанието й като престояли бити белтъци, като мръсен сняг.

Фъргюс Улф сякаш леко ревнуваше от Роланд Мичъл. Бе го описал находчиво, макар и очевидно като човек „не от нейната класа“. Колкото и да забелязваше прозрачния му похват, лепнатият етикет щеше да му остане. А и тя наистина знаеше, че Роланд не е от нейната класа. Не трябваше да бъде толкова нелюбезна. Той беше мило, незаплашително същество. Мекушав, помисли сънено тя и изгаси лампата. Мекушав.

Когато на следващия ден подкара колата към Сийл Корт, хълмовете бяха побелели. Не валеше, въпреки че небето бе натежало от сняг, равномерен оловен слой, надвиснал над ефирните бели хълмове, които се диплеха нагоре да го посрещнат, така че и тук светът изглеждаше преобърнат, тъмна вода над кръжащи облаци. Дърветата на сър Джордж бяха фантастично окичени с лед и дантели. Импулсивно паркира точно пред конюшнята и реши да се разходи до зимната градина, която Кристабел Ламот толкова бе обичала; градината бе построена за Софи Бейли. Щеше да я види такава, каквато е била замислена да се гледа, и щеше да запази спомена, за да го сподели с Леонора. Снегът скърцаше под краката й, когато заобиколи стената на кухненската градина и тръгна нагоре по тисова алея с волани от сняг, където застъпващите се гъсти вечнозелени растения — зеленика, рододендрон, лавър — обграждаха малко пространство с формата на трилистна детелина, а по средата бе изкуственото езерце, където Кристабел бе видяла замръзналите златни и сребърни рибки, хвърлени вътре, за да внесат цветен проблясък в сумрака — стрелкащи се домашни духове, така ги бе нарекла Кристабел. Имаше каменна пейка, но тя не наруши заоблената й снежна възглавница. Цареше абсолютна тишина. Отново започваше да вали. Мод сведе глава, притеснено осъзнавайки жеста си, и се замисли за Кристабел, застанала тук, загледана в същата замръзнала повърхност, която тъмно светеше под наветия сняг.

Две рибки в езерце играят,

в сребристо и кармин сияят.

На фон зелен и сив те знаят

как в летен ден да ни омаят.

 

В бездънни зимни нощи спят,

в сребро и алено блестят,

ала очите зорко бдят.

Проблясък блед таи ледът.

 

Абсурд! Уж огън, а студен,

живот в смъртта — плам потушен —

вял, бездиханен, вцепенен,

докато бъде отново спасен. ВК

Имаше ли риби? Мод приклекна на ръба на езерцето, остави куфарчето до себе си и с елегантната си ръкавица избърса снега от заледената повърхност. Ледът беше на резки, на мехурчета, нечист. Каквото и да имаше отдолу, не можеше да се види. Започна да го лъска, описвайки малки кръгове с ръка, и върху металнотъмната повърхност видя призрачно бледото лице на жена, собственото си лице, препречено като луната под облаци с цвят на скумрия, което трептеше и я гледаше. Дали имаше риби? Тя се наведе напред. Върху белотата изникна черна фигура и нечия длан я хвана тежко и здраво за ръката, неочакван електрически шок. Беше мекушавият Роланд. Тя изпищя. После изпищя още веднъж и с мъка се изправи на крака. Беше бясна.

Изгледаха се свирепо.

— Извинете…

— Извинете…

— Помислих, че губите равновесие…

— Не знаех, че не съм сама.

— Уплаших ви.

— Притесних ви.

— Няма нищо…

— Няма нищо…

— Тръгнах по стъпките ви.

— Дойдох да видя зимната градина.

— Лейди Бейли се притесни да не ви се е случило нещо.

— Снегът не беше чак толкова дълбок.

— Още вали.

— Ще влизаме ли?

— Не исках да ви безпокоя.

— Няма нищо.

— Има ли риби?

— Само поражения и отражения.

* * *

После работиха мълчаливо. Прилежно сведоха глава — а какво четяха, ще се разбере по-късно — и се споглеждаха почти навъсено. Снегът валеше ли, валеше. Бялата морава се надигна до прозореца на библиотеката. Лейди Бейли дойде с кафето, колелата на стола й мълчаливо се въртяха в стаята, застинала от студ и пълна с някаква сива яснота.

* * *

За обяд имаше наденички, картофено пюре и пюре от цвекло с много масло и пипер. Хапнаха край яркия огън в камината с чинии на коленете и с гръб към оловносивия прозорец, напръскан с бяло. Сър Джордж каза:

— Не е ли по-добре да поемате обратно за Линкън, госпожице Бейли? Предполагам, че нямате вериги. Англичаните никога не носят. Ще рече човек, че не са виждали сняг през живота си, като гледа как я карат, падне ли сняг.

— Мисля, че д-р Бейли трябва да остане при нас, Джордж — обади се жена му. — Няма да е безопасно дори да се опита да си пробие път през хълмовете, като гледам какво е. Мога да й оправя леглото в старата детска стая на Милдред. Мога да й заема някои неща. Мисля, че още сега трябва да оправим леглото и да сложим вътре няколко грейки. Не сте ли съгласна, д-р Бейли?

Мод отвърна, че не би могла да приеме, а лейди Бейли настоя, че направо е задължително, и Мод каза, че изобщо не е трябвало да излиза, а лейди Бейли отвърна, че това са глупости, и Мод каза, че им се натрапва, а сър Джордж заяви, че право или криво, но неговата Джоуни има право и той ще се качи да оправи леглото на Милдред. Роланд се намеси, че и той ще помогне, а Мод отвърна: „В никакъв случай“, и двамата със сър Джордж се качиха по стълбите да търсят чаршафи, а лейди Бейли напълни чайника. Беше харесала Роланд и го наричаше с малкото му име за разлика от Мод, която продължаваше да нарича „д-р Бейли“. Погледна го, докато прекосяваше кухнята, а кафявите монети по лицето й изглеждаха още по-наситени от огъня.

— Надявам се, че ще ви е приятно. Да остане тук. Надявам се, че не сте се счепкали нещо.

— Счепкали?

— Вие и вашето момиче. Приятелка. Както там го наричате.

— Не, не. Тоест не сме се счепкали, а и тя не е…

— Не е ли?

— Моя… приятелка. Едва я познавам. Всичко беше… всичко си е… чисто професионално. Заради Аш и Ламот. Иначе си имам приятелка в Лондон. Казва се Вал.

Лейди Бейли не прояви интерес към Вал.

— Прекрасно момиче е тази д-р Бейли. Резервирана или стеснителна, а може и двете. Такива майка ми ги наричаше чирози. Беше от Йоркшър, майка ми де. Не беше от графството. Не беше дама.

Роланд й се усмихна.

— Имахме една и съща гувернантка с едни братовчедки на Джордж. За да им правя компания. Упражнявах понитата им, докато бяха на училище. Розмари и Мериголд Бейли. Малко като вашата Мод. Така се запознах с Джордж, а той реши да се ожени за мен. Джордж постига каквото си науми, сам го виждате. Така тръгнах и на лов. И свърших под един кон под плета, когато бях на трийсет и пет, и ето ме сега, сам виждате.

— Разбирам. Романтично. И ужасно. Съжалявам.

— Не ми е особено зле. Джордж е същинско чудо. Подайте ми онези бутилки. Благодаря.

Напълни ги със сигурна ръка. Всичко беше подредено така, че да й е удобно — чайникът, поставката за чайника, мястото, където да спре и да запъне количката.

— Искам да ви е удобно и на двамата. Джордж толкова се срамува как живеем — броим и пестим, къщата и имението направо гълтат парите, и то само за да спрем развалата и разрухата. Не обича да идват хора и да виждат какво е положението. Само че аз много обичам да има с кого да си говоря. Приятно ми е да ви гледам там, улисани в работа. Надявам се, че се оказва полезно. Не говорите много за това. Надявам се, че не сте замръзнали до кости на течението в онази грамадна стая…

— Само мъничко. Но много ми харесва, стаята е чудесна… Пък и двойно по-студено да беше, пак щеше да си струва. Все още изглежда невъзможно да се каже каквото и да било за самата работа. По-късно. Никога няма да забравя това, как седя в онази чудесна стая и чета писмата…

* * *

Спалнята на Мод — старата детска стая на Милдред — беше в другия край на дългия коридор, приютил величествена готическа баня и малката спалня за гости, където бе настанен Роланд. Никой не обясни коя беше или коя е била Милдред; в детската й стая имаше великолепно резбована камина от камък и дълбоки ниши с прозорци в същия стил. Високото дървено легло беше с доста обемист дюшеклък от конски косми и когато влезе, понесъл куп горещи бутилки, Роланд, както и преди, се сети за принцесата и граховото зърно. Сър Джордж се появи с една от кръглите бронзови чинии, в които се криеше тлъста тичинка електрически пламък, и я насочи към леглото. Заключените долапи разкриха одеяла и куп панички и детски играчки от 30-те години, водоустойчиви подложки със стария крал Коул, нощна лампа с пеперуда и тежка съдина, върху която бяха изобразени лондонският Тауър и избледнял часовой с грамадна черна шапка. Друг долап разкри библиотека с книгите на Шарлът Мери Янг и Анджела Бразил. Смутеният сър Джордж отново се появи със захарнорозова памучна нощница и доста разкошно електриково кимоно с извезан китайски дракон и ято сребърни и златни пеперуди.

— Жена ми се надява, че ще ви бъдат удобни. Имам и нова четка за зъби.

— Много сте любезни. Чувствам се толкова глупаво — каза Мод.

— Сега като се замисля, може би щеше да е по-добре да дойдете по друго време — отвърна сър Джордж. После с удоволствие ги извика до прозореца: — Вижте само. Вижте дърветата и цялата тежест върху хълмовете.

Снегът се сипеше равномерно през неподвижния въздух и тихо поглъщаше всичко; очертанията на терасите и контурите изчезваха от възвишенията, а дърветата бяха загърнати с тежки плащове и одеяла, които меко блещукаха, обли и прости. Всичко се бе надвесило над къщата в падината, която сякаш се пълнеше. Увенчаните в бяло урни на моравата бавно потъваха, или поне така изглеждаше, във все по-дълбоките пластове.

— И утре няма да се измъкнете — продължи той. — Няма да стане без снегорин, който общината може и да се накани да изпрати, ако снегът отпусне достатъчно, за да има смисъл. Дано кучешката храна ми стигне.

* * *

Следобед продължиха упорито да четат, все по-изненадани. Вечеряха със семейство Бейли край кухненския огън замразена треска с пържени картофи и доста вкусно бисквитено руло с мармалад. Без никакво истинско обсъждане бяха постигнали съгласие за момента да отбиват въпросите за писмата.

— Е, струват ли нещо според вас, или не особено? — попита сър Джордж.

Роланд отвърна, че няма никаква представа за стойността на писмата, но че определено представляват интерес. Лейди Бейли смени темата и заговори за лов, който обсъждаха заедно с Мод и съпруга й, така че Роланд бе оставен на вътрешния си слух, изпълнен със словесни призраци и звука от потракващата му лъжица.

* * *

Качиха се горе рано и оставиха домакините си в царството им на приземния етаж, сега осеяно с петна топлина за разлика от голямото стълбище и дългия коридор, в който щяха да спят. Студеният въздух се изливаше надолу по каменното стълбище като копринен сняг. Подът на коридора бе с плочки в електрик и бронзово, изобразяващи строги лилии и нарове, сега смекчени от набилия се блед прах. Върху тях бяха постлани дълги и тук-там набрани пътеки, подобни на шаяк — „черги?“, обади се завладеният от думите ум на Роланд, който беше попадал на тази дума в стиховете на Р. Х. Аш, където някакъв подгонен свещеник бе притичвал „на пръсти по чергите и крадешком по каменните плочи“, преди стопанката на дома да го изненада. Тук пътеките бяха бледи и жълтеникави, а на места, където някой неотдавна се беше подхлъзвал, бе изтрито булото прах от блясъка на плочките.

На върха на стълбището Мод решително се обърна към него, официално наклони глава и каза:

— Лека нощ — изящните й устни бяха безкомпромисни.

Роланд смътно предполагаше, че сега, когато бяха заедно, биха могли — или би трябвало — да обсъдят как вървят нещата, да сравнят бележките и откритията си. Беше едва ли не техен академичен дълг, макар че всъщност се чувстваше изтощен от емоциите и студа. Ръцете на Мод бяха пълни с папки, които притискаше пред себе си като щит. В погледа й се четеше някаква машинална умора, която му се видя обидна.

— Лека нощ — отвърна той и пое към своя край на коридора.

Зад гърба си я чу да се отдалечава в тъмното. Коридорът беше лошо осветен — имаше някакви газеници, за които допускаше, че не работят, и две мижави 60-ватови крушки с конусовидни метални абажури като в някой бар. Едва тогава осъзна, че щеше да е хубаво да се разберат за банята. Предположи, че ще е учтиво да я изчака да мине първа. В коридора беше толкова студено, че категорично не му допадаше да ходи напред-назад или да стои навън по пижама. Щедро реши да й отпусне 45 минути — предостатъчно време за всякакви женски очищения в почти ледени условия. Междувременно щеше да чете Рандолф Хенри Аш — не бележките си към писмата му, а битката на Тор с ледените великани в „Рагнарьок“. В стаята му цареше лют студ. Обзаведе си гнездо от стари пухени покривала и завивки, целите на сини кални рози, седна и зачака.

* * *

Когато излезе в тихия коридор, реши, че е постъпил много умно. Тежката врата с дръпнато резе се тъмнееше под каменната арка. Не се чуваше плисък на течаща или оттичаща се вода. Обхвана го съмнение дали банята наистина е празна — как би могъл какъвто и да е звук да проникне през яката дъбова врата? Не искаше да разтърсва заключената врата, за да не притесни и нея, и себе си. Затова се отпусна на едно коляно върху набедената черга и доближи око до огромната ключалка, която блесна насреща му и смущаващо изчезна с отварянето на вратата, а от вътре го лъхна на влага, свежест и пара в студения въздух. Тя едва не се стовари отгоре му и протегна ръка към рамото му, за да се задържи, а той докосна тесния й ханш под коприненото кимоно.

И тогава го връхлетя същото, което Рандолф Хенри Аш беше описал като галваничен удар, поразяващ камшик като онзи, който мурената изстрелва от каменното си леговище към нищо неподозиращите морски изследователи. Роланд успя някак да се изправи на крака и за миг се вкопчи в коприната, след което бързо я пусна, сякаш го бе ужилила. Ръцете й бяха розови и леко влажни, влажни бяха и краищата на светлата й коса. Косата беше пусната, забеляза той, покриваше целите й рамене и шията и се вихреше пред лицето й, което той с малодушие очакваше да види бясно, но като я погледна, установи, че е просто уплашена. Дали просто бе излъчила електрически ток, чудеше се той, или и тя го беше усетила? Тялото му идеално разбираше, че и тя го беше усетила. Роланд не се доверяваше на тялото си.

— Гледах дали свети. Не исках да ви притеснявам, ако сте вътре.

— Разбирам.

Синята копринена яка също беше влажна. В полумрака цялото кимоно изглеждаше вир-вода, всяка копринена жилка се бе усукала около тялото й от жестокия ефикасен възел, с който бе пристегнала колана си. Под копринения подгъв се виждаха прозаичният волан на розовата памучна нощница и източени крака в чехли.

— Изчаках известно време, за да можете да използвате банята — каза примирително тя.

— И аз.

— Нищо лошо не се е случило.

— Не.

Тя протегна влажната си ръка. Той я взе и усети студа в нея, както и отдръпването на още нещо.

— Лека нощ — каза тя.

— Лека нощ.

Той влезе в банята. Зад гърба му дългият китайски дракон с блед трепет отстъпи върху аквамариновия си терен по играещите пътеки, а над него студено светеше бледата й коса.

По умивалника личаха дребни петна от пара, дребни следи вода, а отпечатъкът от дълго мокро стъпало върху килимчето издаваше, че е била вътре. Банята приличаше на пещера, построена под стрехи, които плавно се раздалечаваха и оставяха отдолу нещо като трап, а в него се бяха накамарили и 30–40 стари кани и порцеланови тасове, изпъстрени с алени розови пъпки, обточени с гирлянди орлови нокти и осеяни с пищни букети ралица и синчец. В средата на помещението върху лъвски лапи с големи нокти бе поставена монументална и дълбока вана като мраморен саркофаг, увенчан с огромни месингови кранове. Беше прекалено студено, за да се изкуши човек да пусне водата, а и без това щеше да се пълни часове наред. Роланд беше сигурен, че даже придирчивата Мод не би опитала подобно нещо — ако се съдеше по мокрите й отпечатъци върху корковата постелка, явно щателно се бе измила на умивалника. Умивалникът и тоалетната чиния, качена на собствен пиедестал в тъмния край на стаята, бяха типично английски, на цветя, и омагьосаха Роланд, който в досегашния си живот не бе виждал подобно нещо. Върху емайлираната им изпечена повърхност се разстилаше буйно изобилие от полски цветя, чиито преплетени туфи и наситени снопчета изглеждаха напълно произволни и естествени, без никакъв отчетливо повтарящ се мотив. Когато напълни умивалника, под неясната водна повърхност видя шипков цвят, лютичета, макове и камбанки, преобърнат речен бряг, който наподобяваше обраслия бряг ако не на Чарлз Дарвин, то на Титания. Тоалетната чиния бе с малко по-строго оформление от умивалника — по извивките й над папратови нишки богородичен косъм се спускаха оредяващи гирлянди и разпръснати китки. Четвъртитата седалка беше величествена, от чист махагон. Изглеждаше светотатство нещо толкова красиво да се използва за истинското му предназначение. Роланд предположи, че Мод е виждала подобни неща и преди и великолепието им не е предизвикало особени задръжки. Той се изми, припрян и разтреперан, над намигващите макове и синята метличина, а ледът по цветното стъкло на прозореца се напука и отново замръзна. Над умивалника имаше позлатено огледало и той си представи как Мод изучава в него съвършенството си. Собствената му тъмна козина хвърли само някаква сянка. До голяма степен съжаляваше Мод. Почти беше решил, че не е била способна да види банята в същата романтична светлина, в която я виждаше той.

* * *

Когато се върна в стаята си, погледна през прозореца навън в нощта. Вчерашните тъмни скупчени дървета бяха меки и искрящо бели; в квадрата светлина от прозореца му се открояваха уловените снежинки. Отдавна трябваше да е пуснал завесите, за да се предпази от студа, но не можеше толкова категорично да се откъсне от странното присъствие навън. Изгаси лампата и загледа как всичко посивя в множество сиви оттенъци — сребро, калай, лед, във внезапно откроилата се лунна светлина, в която снегът се сипеше едновременно по-гъст, по-жив и по-бавен. Сложи си пуловера и чорапите, покатери се в тясното легло и се сви на топка както предишната нощ. Снегът продължаваше да вали. Събуди се в малките часове от някакъв сън с огромно насилие и прелест, който отчасти произтичаше от първичния му детински страх, че нещо изскача изпод ръба на тоалетната чиния и се хвърля към него. В съня си беше безнадеждно омотан и оплетен в очевидно безкрайно усукано въже от ярък плат и течаща вода, украсено с венци, гирлянди и всевъзможни разпилени цветя, истински и изкуствени, извезани или нарисувани, под които нещо се вкопчваше или му убягваше, протягаше се към него или се изплъзваше. Когато го докосваше, то не беше там; когато се опитваше да повдигне ръка или крак, то го спираше, хващаше го, увиваше се около него. Гледаше с микроскопичното око на сънуващия големи сънища — можеше да се носи над метличината, да обследва шипковия цвят или да изгуби чувството си за форма в тънкостите на богородичния косъм. Нещото в съня му миришеше усойно и в същото време пищно и топло, с аромат на сено, мед и обещание за лято. Нещо се мъчеше да излезе и докато той пристъпваше по пода на стаята, която сънуваше, все по-засуканият шлейф на другото нещо се влачеше подире му, спъваше го и все повече удължаваше кръгообразните си дипли. В съзнанието му с гласа на майка му прозвуча „вир-вода е“ — укоризнено и въпреки това угрижено, а той забеляза, че се получава каламбур с това „вир“, защото нещото сякаш виреше забулените си ръце, докато се мъчеше да се освободи от омоталите го пластове. В съзнанието му прозвуча стих — „въпреки снега, въпреки снега“, и душата му примря от ужас, понеже не можеше да си спомни защо беше толкова важен този стих, който бе чул някога — къде, кога?