Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Автор: А. С. Байът

Заглавие: Обладаване

Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Агата-А

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Мултипринт ООД

Редактор: Ангел Игов

Художник: Данте Габриел Росети

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-540-100-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233

История

  1. — Добавяне

17

Джеймс Блекадър завърши поредната бележка под линия. Работеше върху „Обладана мумия“ (1863 г.). Използваше писалка — така и не бе усвоил по-нови методи, а Паола щеше да прехвърли ръкописа върху искрящия компютърен екран. Въздухът миришеше на метал, на прах, на прах с метален привкус и на запалена пластмаса.

Р. Х. Аш присъства най-малко на два сеанса в дома на госпожа Хела Лийс — известен медиум и една от първите специалистки в областта на материализацията, особено на изгубени деца, и докосването на ръцете на мъртвите. Госпожа Лийс и до днес не е разобличена като измамница и съвременните спиритисти все още я смятат за първопроходка в тази област (вж. Ф. Подмор. Съвременният спиритизъм. 1902, т. 2, с. 134–139). Макар да няма съмнение, че поетът е посетил сеансите, воден от духа на рационално дирене, а не от някакво предразположение да повярва на видяното, той описва деянията на медиума с остра погнуса и страх вместо с обикновено презрение към шарлатанството. Негласно той сравнява постъпките й — лъжата или измислицата, с която възражда мъртвите, със собствените си поетични занимания. Вж. преразказ на тези срещи (донякъде сензационен и пресъздаден с твърде живо въображение) в: Кропър. Великият вентрилоквист, с. 340–344. Вж. също любопитна феминистка нападка от доктор Роун Уикър срещу избраното от Аш заглавие в „Списание на заклинателките“ от март 1983 г. Д-р Уикър възразява срещу начина, по който Аш използва заглавието, за да осъжда „интуитивните женски“ постъпки на своята разказвачка — Сибила Слуз (очевиден намек за Хела Лийс). „Обладана мумия“, естествено, е цитат от „Любовна алхимия“ на Джон Дън. „Какво, в жената дух? Не, остроумия в тяло без разум — обладана мумия“[1].

Блекадър препрочете текста и задраска прилагателното „любопитна“ пред „феминистка нападка“. Замисли се дали да не махне и „сензационен и пресъздаден с твърде живо въображение“ пред преразказа на Кропър за сеансите. Тези излишни прилагателни издаваха собствените му възгледи, следователно не бяха необходими. Замисли се дали изобщо да не махне бележките за Кропър и д-р Уикър. Тази участ сполиташе голяма част от текстовете му. Пишеше, заличаваше всякаква следа от себе си и накрая ги изтриваше. Голяма част от времето му отиваше да решава дали да не изтрие нещо. Обикновено решаваше да го изтрие.

Край бюрото му се плъзна белезникав бял силует. Без да чака покана, на ръба на писалището се настани Фъргюс Улф и отново без да чака покана, зачете написаното. Блекадър закри с ръка страницата.

— Защо не се поразходите? Грейна чудно слънце.

— Не се и съмнявам. Оксфордското университетско издателство не се съобразява с времето. С какво мога да ви помогна?

— Търся Роланд Мичъл.

— Не е на работа. Взе си една седмица почивка. Сега като се замисля, не си спомням някога да е излизал в отпуск.

— Каза ли къде отива?

— Не мисля. Май спомена някъде на север. Доста уклончиво се изрази.

— Вал с него ли е?

— Предполагам.

— Излезе ли нещо от най-новото му откритие?

— Кое най-ново откритие?

— Видя ми се много доволен по Коледа. Открил е някакво тайнствено писмо или нещо подобно, май така каза. Може да бъркам.

— Не си спомням такова нещо. Освен ако не става въпрос за бележките в екземпляра на Вико. За съжаление нищо важно. Машинални бележки.

— Не, нещо лично е. Свързано е с Кристабел Ламот. Доста се беше въодушевил. Изпратих го да говори с Мод Бейли в Линкън.

— Феминистките не харесват Аш.

— Явно ви е посещавала след това. Мод Бейли.

— На първо четене не знам за нищо, свързано с Ламот.

— Бях сигурен, че Роланд е намерил нещо. Но може да не е било съществено, иначе щеше да ви каже.

— Сигурно щеше да каже.

— Не се и съмнявам.

* * *

Вал закусваше корнфлейкс. Вкъщи почти не ядеше друго. Люспите бяха леки, приятни, уютни, а след ден-два вече имаха вкус на стъклена вата. Розите в задния двор се спускаха по стъпалата, бордюрите грееха от ярките тигрови лилии и полските маргаритки. В Лондон беше горещо и Вал искаше да е някъде другаде, все едно къде, далеч от праха и котешката пикня. Някой натисна звънеца. Очакваше евентуално Юън Макинтайър с покана за вечеря, но на прага стоеше Фъргюс Улф.

— Привет, съкровище. Роланд вкъщи ли е?

— Не, замина.

— Жалко. Може ли да вляза? Къде отиде?

— Някъде в Ланкъшър, Йоркшър или Кумбрия. Блекадър го изпратил да погледне някаква книга. Малко уклончиво се изрази.

— Остави ли телефон? Трябва спешно да се свържа с него.

— Каза, че ще остави. Не бях тук, когато е тръгнал, и не е оставил. Или ако е оставил, не съм го намерила. Не е звънял. Трябва да си дойде в сряда.

— Ясно — многозначително отвърна Фъргюс, настани се на стария диван и се загледа в неправилните петна на избилите морета и полуострови на тавана.

— Не ти ли се струва малко необичайно, съкровище? Изобщо да не ти се обади?

— Не бях особено мила с него.

— Ясно.

— Не ми е ясно какво толкова ти е ясно, Фъргюс. Все намираш под вола теле. Какво става?

— Просто се чудя това-онова. Да знаеш случайно къде е Мод Бейли?

— Аха, ясно — отвърна Вал. И двамата замълчаха. Накрая Вал попита: — Случайно ти да знаеш къде е?

— Не съвсем. Мъти се нещо, което не разбирам, там е работата… но съвсем скоро ще разбера.

— Тя му звъня тук няколко пъти. Не бях особено любезна.

— Жалко. Ужасно искам да знам какво става.

— Може да е свързано с Рандолф Аш.

— Така е, това поне е сигурно. Въпреки че може да е свързано и с Мод. Тя е страховита жена.

— Двамата бяха заедно на Коледа, работеха нещо.

— Нали ходи в Линкън да говори с нея.

— И така може да се каже. После заминаха заедно някъде да гледат някакъв ръкопис. Честно да ти кажа, отдавна спряха да ме вълнуват безкрайните му бележки под линия и всичко останало, разни отдавна умрели писма от отдавна умрели хора за изпуснати влакове, подкрепа за Закона за авторското право и други такива глупости. Кой иска да прекара живота си в мазето на Британския музей? Мирише също толкова гадно, колкото апартамента на госпожа Джарвис с тази котешка пикня. Кой иска да прекара живота си, като чете стари менюта сред котешка пикня?

— Никой. Всички искат да прекарат живота си в прекрасни хотели на международни конференции. Не ти ли хрумна да попиташ какво точно четат?

— Не ми каза. Знае, че пет пари не давам.

— Значи не знаеш къде са отишли?

— Имаше някакъв номер за извънредни случаи. Ако апартаментът изгори или не мога да платя сметките, не че той може да помогне с нещо, разбира се. В предприемаческата култура някои от нас изкарват пари, други — не.

— От всичко това може да паднат добри пари. Пазиш ли телефонния номер, съкровище?

Вал излезе в антрето, където върху купчина хартии на пода държаха телефона — стари литературни притурки на „Таймс“, сметки за книги, визитки на таксита, талони с намаления за ОМО, ДАЗ, КОДАК и МЮРЕКС, покани за академични съвети и изложби в Института за съвременно изкуство. Явно добре познаваше купчината, защото почти веднага намери сметката за доставка от индийския ресторант, на гърба на която беше записан телефонен номер без име. Само с почерка на Вал беше отбелязано: „Роланд в Линкън“

— Може да е номерът на Мод.

— Не, нейния го знам. Може ли да го взема?

— Защо не? Какво ще правиш с него?

— Не знам. Просто искам да разбера какво става. Нали ме разбираш?

— Може да е заради Мод.

— Може би. Проявявам интерес към Мод. Искам да е щастлива.

— Може да е щастлива с Роланд.

— Невъзможно. Изобщо не е неин тип. Няма стръв, не си ли съгласна?

— Не знам. С мен не е щастлив.

— Нито ти с него, доколкото мога да видя. Хайде да излезем на вечеря и да го забравиш за малко.

— Защо не?

— Защо не наистина?

* * *

— Добър вечер, Бейли е на телефона.

— Бейли?

— Д-р Хийт ли се обажда?

— Не, приятел съм на Роланд Мичъл. Работил е при вас през зимата… чудех се дали не знаете къде е…

— Нямам представа.

— Няма ли да се връща?

— Не мисля. Няма да се връща. Може ли да освободите телефона? Чакам лекар.

— Съжалявам за безпокойството. А дали сте виждали д-р Бейли? Д-р Мод Бейли?

— Не, не съм и не възнамерявам. Искаме само да ни оставят на мира. Дочуване.

— Но работата им потръгна ли?

— Поетесата с приказките. Така мисля. Изглеждаха доволни. Не съм мислил за това. Не искаме да ни безпокоят. Зает човек съм. Жена ми не е добре. Наистина не е добре. Моля освободете линията.

— Кристабел Ламот, това ли е поетесата с приказките?

— Не знам какво искате да знаете, но искам веднага да освободите линията. В противен случай… в противен случай… вижте, жена ми е болна, опитвам се да се свържа с лекаря, нещастен кретен такъв! Дочуване!

— Може ли да се обадя отново?

— Не виждам защо. Дочуване!

— Дочуване.

* * *

Мортимър Кропър се връщаше от обяд в „Ескарго“ с Хилдебранд Аш, най-големия син на барон Томас Аш — пряк потомък на онзи братовчед на Рандолф Аш, който бе получил благородническа титла при управлението на Гладстон. Самият лорд Аш, методистът, отдавна беше престарял и едва се крепеше. Държеше се възпитано с Кропър, но това беше всичко. Лордът предпочиташе Блекадър, който му допадаше с мрачния си темперамент на шотландски сухар. Освен това беше националист и беше предоставил всички ръкописи на Аш, които притежаваше, на Британската библиотека. Хилдебранд беше минал 40-те и беше започнал да оплешивява; беше риж, весел и донякъде глуповат. Беше завършил със среден успех английска литература в Оксфорд и оттогава незабележимо работеше в пътнически агенции, издания за градинарство и различни фондации за опазване на националното културно наследство. Кропър от време на време го канеше на обяд и беше установил, че в него се таят сценични амбиции. Двамата бяха набелязали полупроект, полумечта за амбициозна обиколка в американски университети, където Хилдебранд щеше да организира изложби с лични вещи на Аш, прожекции и четения и щеше да изнася лекции за панорамата на английското общество по времето на Аш. По този повод Хилдебранд призна, че не му достигат средства и би се радвал да намери нов източник на доходи. Кропър се поинтересува за здравето на лорд Аш и научи, че старецът може всеки момент да издъхне. Двамата обсъдиха подходящи зали и съответните разходи. Обядваха патешки гърди, калкан и землиста дребна ряпа. С всяко следващо ястие Кропър все повече пребледняваше, а Хилдебранд все повече се зачервяваше. На Хилдебранд му се привиждаха американски аудитории, пълни с прехласнати и почтителни слушатели; на Кропър му се привиждаха нови стъклени витрини със съкровища, към които само му бяха позволили коленопреклонно да надзърне — писмото до поета от кралицата, походното писалище, изцапания с мастило бележник с черновите на „Аск към Ембла“, с който семейството не се беше разделило и който бе изложило на показ в семейната трапезария в Ледбъри.

След като настани Хилдебранд в таксито, Кропър продължи пеша, небрежно загледан във витрините и осветените стълбища на Сохо. Пийпшоу. Манекенка. Търсим млади момичета. Секс на живо нонстоп. Елате и се забавлявайте. Задълбочено обучение. Собствените му вкусове бяха прецизни, тесни и донякъде специализирани. Елегантният му черен силует се плъзгаше от витрина на витрина, небцето му долавяше призрачния вкус на добра храна и вино. За миг спря да огледа притулен намек за бяла усукана плът, изложен, за да му подскаже, че може би онова, което търси, наистина е вътре — на снимката не се виждаше кой знае колко, по-голямата част беше притулена от съвсем различни, гъбести и гърдести прелести, но той живееше в свят на недомлъвки и неуловими знаци, където това беше достатъчно. Въпреки това реши, че няма да влиза, а направо ще се прибере вкъщи.

— Професор Кропър? — чу глас зад гърба си.

Той стреснато се обърна.

— Здравейте, казвам се Фъргюс Улф. Надявам се, че ме помните. Обадих ви се след доклада ви за самоличността на разказвача в „Чидиок Тичборн“ на Аш. Великолепен пример за дедукция. Разбира се, бил е екзекуторът. Спомняте ли си?

— Да, наистина, спомням си, и то с голямо удоволствие. Току-що обядвах със сина на сегашния лорд Аш, надявам се, че ще представи в университета „Робърт Дейл Оуен“ семейния архив с ръкописи на Аш. „Чидиок Тичборн“ е в Британската библиотека, разбира се.

— Разбира се. Натам ли отивате? Може ли да ви придружа?

— Ще ми бъде извънредно приятно.

— Исках да науча повече за връзката на Аш с Кристабел Ламот.

— Ламот? А, да, „Мелюзина“. През есента на 1979 г. феминистките организираха седяща стачка, настояваха да я преподавам в курса за поезия на XIX в. вместо „Идилии за краля“[2] или „Рагнарьок“. Наложи се да отстъпим, доколкото си спомням. Но после я взеха в „Женски изследвания“, така че се освободих от нея и успяхме да върнем в програмата „Рагнарьок“. Това едва ли може да се нарече връзка. Не ми е известно да е имало истинска връзка.

— Останах с впечатлението, че са били намерени някакви писма.

— Съмнявам се. Не съм чувал за никаква връзка между двамата. Какво обаче знам за Кристабел Ламот? Имаше нещо.

— Това, което е открил Роланд Мичъл.

Кропър се закова на тротоара пред гръцкия ресторант и принуди двама китайци да спрат също толкова внезапно, за да не го съборят.

— Какво е открил?

— Не знам. Но той мисли, че е важно.

— А Джеймс Блекадър?

— Явно и той не знае.

— Заинтригувахте ме, д-р Улф.

— Надявам се, професоре.

— Какво ще кажете за едно кафе?

Бележки

[1] Джон Дън. „Любовна алхимия“, превод Кристин Димитрова — бел.ред.

[2] Цикъл повествователни поеми от Алфред Тенисън — бел.ред.