Антония Сюзън Байът
Обладаване (20)

19

Над Океана вятър зарева

и той смолисти кичури развя,

заудря каменни стени и кули,

где Дахуд и любимият й, чули

гнева му, бледи като смърт мълчаха

и цяла нощ един до друг лежаха.

Търчаха хората като животни,

с пискливи гласове и длани потни

те блъскаха желязната врата,

но все оставаше безмълвна тя.

 

Объркан, той по нежните й длани

усети страх, че зла беда се кани,

надигна слух от бялата й гръд

и вслуша се как хората крещят,

и чу зад тях, без врявата да сляга,

как гневният Океан реве на прага.

 

„Иди — му каза тя за първи път, —

морето виж, какъв му е цветът,

и накъде вълните се стремят.“

 

„Зелено сякаш от стъкло морето

и черно сякаш от гагат небето,

и лодките летят над бездна зла,

и давят се с подгизнали крила.“

 

„В прегръдките ми се върни тогаз,

с целувки тук ще те обсипя аз,

та чарът им, пронизващ и разпътен,

да спре и тоя хорски ропот смътен,

и на водата яростния тътен.“

 

Той омагьосан в нея се притисва,

дорде водата по портала плисва,

и той провиква се при тоя звук:

„Океанът е! Да бягаме оттук!“

 

„Да бяга той! — отвръща бързо тя. —

Добре сме зад желязната врата.

Иди и погледни за втори път,

морето виж, какъв му е цветът,

и накъде вълните се стремят.“

 

„Водата, господарке — бледосиня,

небето е покрито с пелерина

от пяна, сред талазите надничат

глави, но в миг вълните ги повличат.“

 

„Ела, в прегръдките ми си легни,

че тия същества какви са ни?

Вълшебството ми ще го подчини.“

 

След малко пак извиква, свил юмрук:

„Океанът е! Да бягаме оттук!“

 

„Иди и погледни за трети път,

морето виж, какъв му е цветът,

и накъде вълните се стремят.“

 

„Морето цяло черно, врящ казан,

като че ли кипи вонящ катран,

расте и хиляди усти гризат

на кулата ни каменната плът

със зъби пенести, извити, бели

чудовища от нощните предели,

менящи брой и форма — тук са, ето!

Не виждам, господарке, и небето.

Звездите светят, вън е воден ад,

там, дето имаше доскоро град,

часовникова кула, купол с кръст,

сега е див въртоп околовръст.

И чувам, стърже някъде верига,

и кулата се люшва и надига,

и той през смях стоварва зъл юмрук.

Загиваме, ако останем тук!“ АИ

Кристабел Ламот, Град Ис

Беше нощ и двамата бяха затворени в каютата на „Бретонския принц“. До слуха им долиташе равномерното бучене на двигателите, съпроводено от вездесъщия мощен наплив на морето. Бяха премалели от вълнение. Постояха малко на палубата, загледани в смаляващите се лумнали светлини на Портсмут. Държаха се на разстояние един от друг, без да се докосват, макар че преди няколко часа в Лондон, обзети от неясен порив, се бяха хвърлили в прегръдките си. Сега седяха на долната койка и пиеха безмитно уиски с вода от чашите за тоалетни принадлежности, които бяха намерили в банята.

— Имам чувството, че сме луди за връзване — каза Роланд.

— Естествено. Луди и лоши. Най-безсрамно излъгах Леонора. Даже паднах още по-ниско, измъкнах под носа й адреса на Ариан Льоминиер. С нищо не съм по-добра от Кропър или Блекадър. Всички учени са малко луди. Всяко пристрастяване е опасно. Този път изпуснахме юздите. Но ето че дишам морски въздух и през следващите няколко седмици не трябва да деля дома си с Леонора — какво блаженство!

Беше много странно Мод Бейли да говори така пламенно за лудост и блаженство.

— Мисля, че току-що изгубих всичко, което съм имал или на което съм държал. Нищожната ми работа при Блекадър. Вал. А това означава и дома ми, защото живея в нейния дом, тя плаща наема. Би трябвало да се чувствам ужасно. Сигурно и това ще стане. Но точно в момента главата ми се проясни и се чувствам напълно сам, знаеш какво имам предвид. Сигурно е толкова приятно заради морето. Щях да се чувствам пълен идиот, ако се бях покрил в Лондон.

Не се докосваха. Седяха дружески един до друг и не се докосваха.

— Най-странното е, че ако бяхме обладани един от друг, никой нямаше да ни помисли за луди — промълви Мод.

— Вал смята, че сме обладани един от друг. Даже каза, че е сто пъти по-здравословно, отколкото да съм обладан от Рандолф Аш.

— Според Леонора след телефонния ни разговор съм хукнала презглава, защото имам любовник.

„Цялото това главозамайващо усещане, цялото това бистро съзнание се крепи на това, че не сме обладани един от друг“, помисли си Роланд.

— Най-сетне чисти тесни бели легла — каза той.

— Наистина. Къде предпочиташ, долу или горе?

— Все ми е едно. А ти?

— Тогава ще се кача горе. — Тя се засмя. — Леонора би казала, че е заради Лилит.

— Защо?

— Защото Лилит отказала да бъде нисшестояща. Затова Адам я отпратил да броди в арабската пустиня и в мрака на края на света. Била е аватар на Мелюзина.

— Наистина не виждам какво значение има отгоре или отдолу — твърдоглаво отбеляза Роланд, макар че идеално съзнаваше абсурдния диапазон на подобно изказване между митографията, сексуалните предпочитания и разпределението на корабни койки. Чувстваше се щастлив. Всичко беше абсурдно, всичко беше едно цяло. Той пусна душа.

— Ще минеш ли през банята? Водата е солена.

— Наистина. Душ с морска вода под морето. В тази каюта наистина сме под морското равнище, нали? След теб.

Водата съскаше, щипеше и успокояваше. Навън същата тази вода се лееше в мрака, прорязвана от туловището на огромния кораб, и някъде отвъд поддържаше наплива и равновесието на незрим живот, стада муткури и застрашени пеещи делфини, подвижни стрелкащи се пасажи скумрия и меджит, пулсиращите шапки на медузите и фосфоресциращата сперма на херингата, която Мишле с характерния си навик да бърка полове и функции наричаше „млечно море“, la mer de lait. Роланд блажено се опъна на нисшестоящата си койка и се замисли за един вълшебен израз на Мелвил за пасажи — пасажи от какво? — реещи се под възглавницата. Чуваше как шуртящият душ се разбива и трополи върху невидимото тяло на Мод, което нежно и смътно си представяше без припряност или педантизъм — виждаше я как се обръща, млечнобяла, под струите и облаците пара. Зърна белите й изящни глезени, докато се качваше по стълбата — бял памучен плат, пудра с дъх на папрат и влажна коса. Беше ужасно доволен, че е закътана там, невидима и недостъпна, но беше там. „Лека нощ, да спиш в кош“, прошепна тя и той отвърна същото. Ала дълго лежа буден в тъмното, сладострастно напрегнал слух за тихото проскърцване и шумолене, въздишките и въртенето насън, когато тя се размърдваше над главата му.

* * *

Мод се беше обадила на Ариан Льоминиер, която тъкмо заминаваше на почивка някъде на юг, но се беше съгласила да се видят за малко. Времето беше хубаво и стигнаха без произшествия до Нант, където обядваха заедно в изненадващ ресторант, загадъчно и бляскаво украсен с турски керамични плочки от времето на сецесиона, колони и цветни витражи с инкрустирани полускъпоценни камъни. Ариан Льоминиер се оказа млада, сърдечна и решителна жена с мастиленочерна коса, подрязана в строга геометрична форма — скосена на тила, равна отпред. Двете жени веднага си допаднаха; имаха еднакъв пламенно педантичен подход към научната си работа и започнаха да обсъждат лиминалността и естеството на чудовищната форма на Мелюзина като „област на преход“ според разбирането на Уиникот — въображаем конструкт, който освобождава жената от социално-половата й идентификация. Роланд не каза почти нищо. За пръв път вкусваше френска кухня на френска земя и прецизно се беше оставил на сетивата си, завладян от морски дарове, пресен хляб и сосове, чийто изтънчен вкус едновременно предизвикваше и осуетяваше анализ.

Мод се беше нагърбила с деликатна задача. Трябваше да се добере до книжата на Сабин дьо Керсоз, без да обяснява защо точно й трябват и каква е връзката между молбата й и отсъствието на Леонора. Отначало всичко изглеждаше двойно по-трудно заради заминаването на Ариан, която бяха върнали буквално от вратата. Книжата бяха заключени и без нея на практика не било възможно да им ги покажат.

— Ако знаех, че сте тръгнали насам…

— И ние не знаехме. Заминахме на кратка почивка. Решихме да обиколим Бретан и да видим семейния дом на Ламот.

— Уви, няма нищо за гледане. Къщата е изгоряла до основи през Първата световна война. Но е достатъчно човек да зърне Финистер и залива на Одиерн, където по традиция се смята, че се намира град Ис, и Залива на покойниците — Залива на мъртвите.

— Научихте ли нещо повече за посещението на Ламот през 1859 г.?

— Имам изненада за вас. След като писах на професор Стърн, открих още нещо — личния дневник на Сабин дьо Керсоз, който съвпада почти изцяло с гостуването на Ламот. Струва ми се, че Сабин е искала да подражава на Жорж Санд, затова е водела дневник и дори е писала на френски вместо на бретонски, което би било по-естествено.

— Не мога да ви опиша колко бих искала да го видя!

— Нали ви казах, подготвила съм ви изненада. Преснимах ви един екземпляр, за да го покажете на професор Стърн, а и защото страшно се възхищавам на работата ви за Мелюзина. И за да се извиня за това, че няма да ме има и архивът ще бъде затворен. Копирната машина е велико демократично изобретение. Освен това трябва да споделяме каквото знаем, нали? Сътрудничеството е водещ принцип на феминизма. Струва ми се, че съдържанието на дневника доста ще ви изненада. Надявам се, че ще можем да обсъдим последиците, след като го прочетете. Сега млъквам, не искам да ви развалям изненадата.

Мод объркано изрази изненада и благодарност. В съзнанието й отчетливо изплува какво щеше да каже Леонора. Но любопитството и жаждата да стигне до края на историята надделяха.

* * *

На следващия ден тръгнаха с колата през Бретан към Финистер на самия край на света. Прекосиха Пемполската и Броселиандовата гора и стигнаха до тихия затворен залив на Фуенан, където на нос Коз намериха хотел, съчетаващ обветрената северна неугледност с нещо по-мечтателно, по-меко и по-южно — имаше тераса с палма, от която през горичка с почти средиземноморски пинии се виждаха полукръгът на пясъчния залив и синьо-зеленото море. Останаха там три дни, за да прочетат дневника. По-късно ще стане ясно какво си мислеха. А ето какво прочетоха:

Сабин Люкрес Шарлот дьо Керсоз

Личен дневник,

започнат в имението Кернеме

Празната шир на тези бели страници ме изпълва със страх и копнеж. Тук мога да напиша каквото си поискам — как тогава да реша откъде да започна? Това е книгата, с която ще стана истинска писателка; тук ще изуча занаята си и тук ще записвам всяко интересно преживяване или откритие. Изпросих бележника от скъпия ми баща — Раул дьо Керсоз, който използва тези подвързани томове за своите бележки, свързани с фолклора и научните му наблюдения. Наех се с тази писателска задача по предложение на братовчедка ми — поетесата Кристабел Ламот, чиито думи силно ме поразиха. „Писателят става истински писател само като упражнява занаята си, като експериментира с езика, както големият художник експериментира с глина или с масло, докато изразното средство не се превърне в негова втора природа, която може да вае, както си поиска.“ Освен това, когато й разказах за голямото ми желание да пиша и за голямата липса в ежедневието ми на интересни неща, събития или страсти, които биха могли да послужат като материал за поезия или художествена проза, тя каза, че е проява на насъщна дисциплина да записвам всичко в живота ми, което забележа, независимо колко обикновено или безлично може да ми изглежда. Тези ежедневни записки, продължи тя, имат две достойнства. Благодарение на тях ще изградя пластичен стил и точно наблюдение за мига, когато дойде време — а това неминуемо се случва в живота на всички ни — и нещо значимо изкрещи, това бяха думите й, „изкрещи“, за да бъде разказано. Освен това така ще разбера, че в действителност нищо не е безлично само по себе си, нищо не е лишено от нещо интересно, свойствено само и единствено за него. „Погледни, каза тя, собствената ви дъждовна градина, собственото ви ужасно крайбрежие с очите на чужденец, погледни ги с моите очи и ще видиш, че са пълни с вълшебство, с печални, но приказно различни цветове. Съзерцавай старите гърнета и простите здрави табли в кухнята ви с очите на нов Вермеер, дошъл да ги слее в хармонично цяло с малко светлосянка. Писателят не може да стори същото, но помисли какво може да стори все пак един писател — и неизменно вярвай, че занаятът му ще си свърши работата.“

Сега виждам, че съм изписала цяла страница, в която стойност имат само наставленията на братовчедка ми Кристабел. Така и трябва да бъде — точно сега тя е най-важният човек в живота ми, освен това е светъл пример, тъй като е призната писателка с известна значимост, при това жена — а това ще рече знак на надежда и първопроходка за всички нас. Не съм сигурна доколко я радва тази роля, в действителност ми се струва, че знам твърде малко за съкровените й мисли и чувства. Най-нежно се отнася с мен като гувернантка с отегчително дете, преливащо от въодушевление, незнаещо ни миг покой заради безнадеждното си неведение за живота.

Ако наистина прилича на гувернантка, значи прилича на романтичната Джейн Еър, тъй силна, тъй страстна, тъй наблюдателна под строгата си външност.

Последните две изречения ме накараха да се замисля за нещо. Дали пиша това, за да го види Кристабел, като някакво домашно, писателско задание или даже съкровено писмо, което да прочете, когато е сама, в миг на съзерцание и отстранение? Или го пиша само за себе си в опит да бъда напълно искрена със себе си — само и единствено заради истината?

Зная, че тя би предпочела второто. Затова ще заключвам дневника, най-малкото в зората на живота му, и ще записвам в него само неща, предназначени единствено за моите очи и за очите на Върховното създание (божеството на баща ми, когато изглежда, че е спрял да вярва в по-стари божества — Луг, Дагда, Таранис. Кристабел изповядва силна, но извънредно английска вяра в Иисус, която не разбирам напълно; не ми е ясно също към кои се причислява — към католиците или протестантите).

Първи урок. Редове, написани за едни-единствени очи, тези на автора, губят нещо от животворната си сила, но за сметка на това печелят определена свобода и за моя изненада — известна зрялост. Изгубва се инфантилното женско желание да очароват.

Ще започна с описание на Кернеме, както изглежда днес, в 4 следобед един мрачен и мъглив есенен ден.

Прекарала съм в тази къща целия си кратък живот, който на моменти ми се струваше ужасно дълъг и муден. Кристабел каза, че е останала изненадана от простата красота на имението. Не, няма да повтарям какво е казала Кристабел; ще записвам онова, което сама забелязвам и което е толкова познато, че в мигове на отегчение направо спирам да го виждам.

Като повечето къщи по това крайбрежие и нашата е построена от гранит, ниска, с висок островръх покрив с каменни плочи и фронтони. Разположена е в двор, ограден с висок зид, за да ни пази от вятъра и всичко останало. Всичко тук е построено, за да издържа на налитащите ветрове и брулещия дъжд от Атлантика. Каменните плочи най-често лъщят от влага. Обичам ги и през лятото, когато светят в жегата. Прозорците ни са вдадени навътре, с високи арки като в църква. В къщата има само четири големи стаи — две на горния етаж и две на долния, всяка с по два вдадени прозореца на две стени, за да може да влиза светлина, независимо какво е времето. Навън има и малка кула с гълъбарник на върха и кучкарник долу. Трей обаче и ловната хрътка на баща ми — Мирза, живеят в къщата. Закътана от океана, отзад е овощната ни градина, където играех като дете — тогава ми се струваше безкрайно просторна, а сега изглежда отесняла. Тя също е заградена със зид от суха зидария и огромни морски камъни — селяните казват, че „обира“ вятъра, защото убива напора му в безброй пролуки и цепнатини. Когато излезе буря и вятърът мине оттам, целият зид запява каменлива песен като чакълест бряг. Тук цялата страна свири песента на вятъра. Когато задуха, хората по-твърдо набиват крак и, така да се каже, запяват с вятъра: мъжете с още по-дълбок бас, жените — с по-високи тонове.

(Това не беше лошо. След като го написах, ме изпълни естетическа любов към моите земляци и тукашния вятър. Ако бях поет, щях да продължа и да напиша стихотворение за неговата жална песен. Или ако бях романист, щях да продължа и да напиша суровата истина, че през дългите зимни дни монотонната му песен може да те подлуди и тогава копнееш за тишина като пътник, изгарящ от жажда в пустинята. В псалмите се възхвалява прохладната сянка на скалите под палещото слънце. Тук, при нас, жадуваме за капка суха, сияйна тишина.)

Точно сега в къщата трима души тихо седят и пишат в стаите си. Двете с братовчедка ми сме на горния етаж — настанихме я в стаята на майка ми, където баща ми (и аз самата) не иска да се местя. От горния етаж погледът стига през полята до отвесната урва и трептящото море. Тоест в лош ден морето трепти и се надига. В хубав ден сякаш трепти само светлината. Наистина ли е така? Трябва да проверя. Поредният интересен въпрос.

На долния етаж е стаята на баща ми, която му служи едновременно за библиотека и за спалня. Три от стените й са пълни с книги и ужасното въздействие на влажния морски въздух върху страниците и подвързиите непрестанно го измъчва. Като момиче едно от задълженията ми беше да натривам кожените корици с предпазна смес от пчелен восък и още нещо, не знам какво — арабска гума? терпентин? — негово собствено изобретение, за да ги предпази. С това се занимавах, вместо да бродирам. Неволята ме научи да закърпя риза и мога да шия с добър обикновен бял бод, но не умея нищо от по-изтънчените женски ръкоделия. Помня сладкия аромат на пчелен восък, както разглезените млади дами може би помнят аромата на розова вода и виолетки. Целите ми ръце блестяха, загладени от восъка. В онези дни двамата живеехме нашироко в неговата стая, където гореше хубав огън и имаше нещо като пещ за глинени гърнета.

Баща ми спи в старовремско бретонско легло, което прилича на грамаден шкаф с отделни стъпала и врата с отвори за проветрение. Леглото на майка ми е с везани кадифени завеси, поръбени със сърма. Преди два месеца баща ми ме помоли да ги почистя; не каза защо и в главата ми се зароди безумната мисъл, че смята да се ожени за мен, затова приготвя стаята на майка ми за мен като невяста. Завесите бяха натежали от прах и Год страшно се разболя, след като ги изтупа на двора, защото в дробовете й се набиха паяжини и мръсотия, събирани цял живот (моя живот). Ала след като ги изтупахме, от тях не остана нищо, одрипавяха и плътната материя се стопи заедно с прашната кора, а навсякъде зейнаха огромни дупки. Тогава баща ми каза: „Братовчедка ти от Англия пристига, все някъде трябва да намерим“. Затова пътувах цял ден до Кемперле, където госпожа Дьо Келеон ми услужи с комплект червени ленени завеси — ще влязат в работа и по думите й не очаква скоро да й потрябват. По краищата са обточени с бродирани лилии и шипков цвят и братовчедка ми много ги харесва.

Разправят, че тези легла в Бретан, подобни на дървени долапи в стаите, са били измислени за защита от вълци. По високите полета и в мочурищата в този край на света все още бродят вълци; виждали са ги да скитат в Пемполската и в Броселиандовата гора. Разказват, че едно време в селата и чифлиците зверовете влизали по къщите и отмъквали спящите деца от люлките им край огнището. Затова, преди да отидат на полето, селяните и стопаните затваряли децата в спалните долапи и залоствали вратата, за да са сигурни за рожбите си. Год казва, че това ги пази и от скитащи прасета с всеядни зурли, и от лакоми кокошки, които се щурат по къщите и не придирят особено какво ще клъвнат или откъснат — око, ухо, ръка или краченце.

Когато бях малка, Год често ме ужасяваше със страховитите си разкази. Страхувах се ден и нощ от вълци и върколаци, макар че никога не съм виждала и със сигурност не съм чувала вълк; ала когато в снежните нощи долетеше вой, Год вдигаше пръст и казваше: „Вълците приближават и са прегладнели“. Според баща ми в тези мъгливи земи няма ясна граница между мита, легендата и факта — тя не е като каменна арка, разделяща два свята, а повече прилича на низ трептящи воали или предена паяжина, разделяща съседни стаи. Тук бродят вълци; има хора, зли като вълци, и магьосници, които вярват, че имат власт над тези сили; а селяните вярват, че има вълци и че трябва здраво да хлопнат врата между рожбата си и всички тези опасности. В детството ми страхът от вълците едва ли беше по-голям от страха да не ме затворят в тъмния долап, който понякога приличаше повече на ковчег или на нар в семейна гробница, отколкото на безопасно убежище (или на отшелническа пещера, докато си играех на сър Ланселот, преди да разбера, че съм само жена и трябва да се задоволя с ролята на белоръката Илейн, която само страда, оплаква се и умира). В леглото беше толкова тъмно, че се разплаквах за малко светлина, освен ако не бях много болна или нещастна — тогава се свивах на топка като таралеж или спяща гъсеница и лежах, без да мърдам, като смъртта или времето преди раждането, или времето между есента и пролетта (таралежа), или между пълзенето и полета (гъсеницата).

Нижа метафори. Кристабел казва, че Аристотел казва, че истинският гений се познава по добрата метафора. Написаното тук измина дълъг път от прилежното начало — назад във времето и навътре в пространството към собственото ми начало в едно легло долап в стаята в имението, опасано с предпазващ зид.

Има много да уча как да организирам изложението си. Докато пишех за леглото на баща ми, исках едновременно да опиша и леглото на майка ми, на което се спрях след това, както и да включа беседа или отклонение за спалните долапи и за границата между факта и фантазията, на която също се спрях след това. Не се справих съвсем добре, в подредбата се усещат несръчни празноти и подскоци като прекалено големи дупки в каменния зид. Но все постигнах нещо, пък и колко интересно е всичко това, когато го разглеждаш като майсторлък, при който направеното може да се подобри, преправи или изхвърли като чирашки опит.

Какво следва? Моята история. Семейната история. Влюбвания? Такива нямам, не се виждам с никого и не просто не съм изпитвала привързаност и не съм отхвърляла предложения, а изобщо не съм била с човек, за когото може да се мисли в такава светлина. Баща ми явно смята, че всичко ще се нареди от само себе си в някакъв благ и неизбежен процес, „когато му дойде времето“ — което според него още е далеч, а според мен почти безвъзвратно е отминало. Вече съм на 20 години. Няма да пиша за това. Не мога да сдържам мислите си, а Кристабел казва, че в дневника не бива да попадат „изтърканите измишльотини и екзалтираните въздишки на елементарни момичета с елементарни чувства“.

Едно е ясно — отчасти описах къщата, но без обитателите. Утре ще се заема с тях. „Същността на трагедията е в действието, а не в характерите“, казва Аристотел. Снощи на вечеря баща ми и братовчедка ми говориха за Аристотел — рядко съм виждала баща ми да изпитва такова оживление. Лично според мен бездействието е същността на трагедията за много съвременни жени, но не се престраших да изрека тази мисъл, която звучи почти като епиграма, тъй като двамата говореха на гръцки, който Кристабел е научила от баща си, а аз самата не владея. Когато се сетя за средновековните принцеси, които са управлявали домакинствата си по време на кръстоносните походи, или за игуменките, които са управлявали живота на огромни абатства, или за света Тереза, която още като момиче е избягала от дома си, за да се бори със злото, както казва Жак на Жорж Санд, ми се струва, че съвременният живот се е изнежил. Балзак казва, че новите занятия на мъжете в градовете и работата им по канторите са превърнали жените в красиви и не особено необходими играчки, целите в коприна и парфюм, потънали в будоари и фантазии и интриги. Бих искала да видя сурова коприна и да изпитам атмосферата на будоара, но не искам никъде да бъда периферно и пасивно същество. Искам да живея, да обичам и да пиша. Нима това е твърде много? Дали подобно изявление е само измишльотина?

 

 

Казах, че днес ще опиша характерите на действащите лица. Открих, че се страхувам — това е точната дума — да опиша баща ми. Защото е с мен, откакто се помня, само той и никой друг. Майка ми не е моя майка, а една от приказките, които той ми е разказвал и които като дете не можех да различа от истината, макар че баща ми винаги съвестно е настоявал да казвам само истината. Майка ми е била южнячка родом от Алби. „Много й липсваше слънцето“, казваше баща ми. Виждам съвсем ясно смъртното й ложе. Поискала да ме види, казваше баща ми, била обезумяла от тревога какво ще стане с мен в тази сурова земя без майка, която да се грижи за детето си. Не спирала да плаче, нямала сили даже да живее, но искала да ме види и когато ме донесли, се успокоила, обърнала бялото си лице към мен и се успокоила, така казва. Казва още, че й обещал да ми бъде и баща, и майка, а тя отговорила, че е най-добре да се ожени отново, а той отвърнал — не, никога, защото бил от хората, които обичат само веднъж. Наистина се опитва да ми бъде и баща, и майка, но уви, горкичкият, хич не умее да се оправя с практичната страна на живота, иначе е достатъчно благ и нежен, не става дума за това. Просто не може да взима практически решения, както би го сторила жена. И не знае от какво се страхувам. Или за какво копнея. Но помня, че като малка ме взимаше на ръце с безкрайна нежност и ме целуваше, утешаваше ме и ми четеше приказки.

Виждам, че един от недостатъците ми като писателка ще бъде склонността да се хвърлям в няколко посоки едновременно.

Страхувам се да опиша баща ми, защото всичко помежду ни е прието и неизказано. Нощем чувам дишането му в къщата и веднага ще разбера, ако се накъса или спре — мисля, че ще разбера, ако му се случи нещо, дори да ни дели голямо разстояние. Знам, че той също ще разбере, ако ме грози опасност или се разболея. Изглежда много отнесен, много погълнат от работата си, но има някакво шесто чувство, някакво вътрешно ухо, с което винаги ме чува. Когато бях съвсем малка, ме привързваше към писалището си с дълга ленена панделка, като безкрайно въже, и можех доволно да топуркам между кабинета му и голямата стая. Имаше някаква книга със старинно изображение на Христос и душата, на което душата обикаля на воля из къщата, прихваната с ленена връв; баща ми казва, че именно оттам му било хрумнало. После прочетох „Сайлъс Марнър“^[1], разказ за един стар ерген, който намира момиченце и по същия начин го привързва към стана си. Усещам гнева и любовта му като нежно подръпване на ленената юзда винаги когато мислите ми прекалено се разбунтуват или когато препусна прекалено бързо. Не искам да се опитвам да пиша твърде обективно за него. Обичам го като въздуха и камъните на огнището, като ябълковите дървета в градината, огънати от вятъра, като прибоя на морето.

Балзак винаги описва лицето на хората, сякаш са нарисувани от холандските художници. Носле с извивката на охлюв, загатващо чувственост, око с червени жилки в бялото, гърбави вежди. Не мога да опиша така очите на баща ми, косата му, прегърбената му стоика. Прекалено е близо. Ако прекалено приближите книгата до лицето си в сумрачната светлина на свещите, буквите се размиват. Така е и с баща ми. Помня неговия баща — философа републиканец, от дните на най-ранното ми детство. Имаше дълга стоманеносива коса, захваната с гребен по обичая на бретонските благородници. И хубава, добре оформена брада, по-бяла от косата. Големи кожени ръкавици, с които ходеше на гости, сватби и погребения. Всички го наричаха Беноа, макар че беше барон Дьо Керсоз, както сега наричат баща ми Раул. Искат съвета им за неща, за които нямат особени познания или за които не знаят нищо. Малко сме като пчелите в кошер — нищо няма да върви добре, ако не ги уведомят или не се допитат до тях.

 

 

Посрещнах пристигането на Кристабел със смесени чувства, като вълни по време на прилив — едни прииждат, други вече се отдръпват. Никога не съм имала приятелка или довереница — даже кърмачката ми и домашните прислужнички са твърде стари и почтителни, за да могат да изпълняват втората роля, макар че ги обичам и са ми много скъпи, особено Год. Затова изгарях от надежда. Но никога не съм делила баща ми или дома ми с друга жена и се страхувах, че това може да не ми хареса, страхувах се от безименни вторжения или критика, или най-малкото неудобство.

Може би все още изпитвам всички тези чувства.

 

 

Как да опиша Кристабел? Живее тук от един месец и сега я виждам толкова различно в сравнение с времето, когато пристигна. Ще се опитам най-напред да възстановя първите си впечатления. Нали не пиша, за да го прочете.

Пристигна на крилете на бурята. (Дали не звучи твърде романтично? И пак не създава достатъчна представа за неистовата стихия вятър и вода, която се изсипа над къщата ни през онази ужасна седмица. При всеки опит да отворим кепенците или да престъпим през вратата, бурята ни посрещаше неумолимо, твърдо решена да нахлуе и да ни помете.)

Пристигна в двора по тъмно. Колелетата неравномерно стържеха върху паважа. Дори отсам зида каретата ту спираше, ту със залитане се мяташе напред. Конете бяха свели глава, от чуловете се стичаха кал и бяла сол. Баща ми изтича на двора загърнат с мантия и платнище; вятърът едва не изтръгна вратата на каретата. Той я задържа, Ян спусна стъпалата и в здрача се плъзна сиво привидение, огромен звяр, рунтав и мълчалив, който се отпечата в мрака като бяло петно. А зад невероятно грамадното животно се появи невероятно дребна жена с качулка, пелерина и безполезен чадър, цялата в черно. Слезе по стълбите, препъна се и се строполи в ръцете на баща ми, като промълви на бретонски: „Убежище“. Той я прегърна, целуна мокрото й лице — очите й бяха затворени — и отговори: „Тук имаш дом за колкото време пожелаеш“. Стоях на вратата и с мъка я удържах срещу налитащия вятър; дъждът нашари полата ми с едри петна. Големият звяр притисна треперещото си туловище към мен и мократа му козина ме изкаля още повече. Баща ми я внесе и я настани полуприпаднала в голямото си кресло. Пристъпих към нея с думите, че съм братовчедка й Сабин и че е добре дошла, но тя сякаш не ме виждаше. По-късно баща ми и Ян й помогнаха да се качи по стълбите и повече не я видяхме до следващия ден, когато слезе за вечеря.

 

 

Струва ми се, че отначало не я харесах. Поне отчасти е така, защото ми се стори, че тя не ме харесва. Бих казала, че съм любвеобилно същество — смятам, че любвеобилно бих се привързала към всеки, който ми предложи малко топлина, човешки поздрав. Ала въпреки че братовчедка ми Кристабел изглеждаше изпълнена с почти благоговейна преданост към баща ми, към мен сякаш се отнасяше — как да се изразя? — донякъде студено. В онази първа вечер слезе на масата с вълнена рокля на тъмни сиво-черни карета, загърната с изключително красив и пищен тъмнозелен шал с ресни и черен кант. Не е елегантна, но се облича подчертано изрядно и грижливо; на шията си носи копринена лента с кръст от черен кехлибар; има елегантни зелени боти и дантелена шапка. Не знам на колко години е, може би на трийсет и пет. Косата й е много странна, сребристосветла, с почти метален блясък, като зимно масло, избито от млякото на крави, чието сено не е виждало слънце, затова цялото му злато е избеляло. Връзва я на малки бухнали къдрици над ушите — не й отива.

Дребното й лице е бледо, с остри черти. Не бях виждала толкова блед човек, особено през онази първа вечер (не че сега е по-добре). Дори вътрешната извивка на ноздрите й, дори стиснатите дребни устни бяха бледи, едва докоснати от слонова кост. Има необичайни светлозелени очи, които винаги са полускрити. Тънките й устни също са винаги здраво стиснати, затова, когато ги отвори, човек се изненадва от големите й и очевидно здрави зъби — едри и много правилни, с отчетлив нюанс на слонова кост.

Вечеряхме варено пиле, баща ми нареди да запазят бульона за нея, за да може да възстанови силите си. Седнахме на масата в големия салон — обикновено двамата с баща ми хапваме сирене, купичка мляко и хляб в неговата стая. Баща ми ни разказваше за Исидор Ламот и огромната му сбирка от приказки и легенди. А после каза на братовчедка ми, че доколкото знае, и тя самата е писателка.

— Славата не стига много бързо от Великобритания до Финистер — обясни той. — Моля да ни извините, защото ни попадат малко нови книги.

— Пиша поезия — отвърна тя и с лека гримаса притисна кърпичка към устните си. — Прилежна съм и се надявам, че владея занаята си. Ала според мен не притежавам слава, достойна да привлече вниманието ви.

— Братовчедке Кристабел, много искам да стана писателка. Винаги съм живяла с тази амбиция…

— Мнозина искат, но малцина успяват, да не кажа никой — отвърна тя на английски и добави на френски: — Не бих го препоръчала като път за уютен живот.

— Никога не съм мислила за това по този начин — отвърнах аз, защото думите й ме жегнаха.

— Също като вас Сабин е израснала в необичаен свят, където кожата и хартията са обичайни и насъщни като хляба и сиренето — намеси се баща ми.

— Ако бях добрата фея — каза Кристабел, — щях да й пожелая да има хубаво лице, каквото притежава, и способността да намира удоволствие в ежедневието.

— Значи искате да бъда Марта, а не Мария — извиках аз, донякъде разпалено.

— Не съм казала подобно нещо — отвърна тя. — Противопоставянето между двете е лъжа. Тялото и душата са неразривни — тя отново попи устни с поредната гримаса, сякаш нещо в думите ми я беше наранило, — знам го от собствен опит.

Малко след това помоли да я извиним и се качи в спалнята си, където Год беше запалила камината.

 

 

Писането носи различни удоволствия. Удоволствието от езика на размишлението е едно, а от езика на повествованието — съвсем друго. Сега ще разкажа как в крайна сметка и в известна степен спечелих доверието на братовчедка ми.

Безмилостната буря продължи три-четири дни. След първата вечер тя повече не слезе долу, а остана в стаята си, където седеше в дълбоката ниша на прозореца, изсечена в гранита, и гледаше навън — не че имаше много за гледане, само прогизналата градина и зида от речни камъни, който преливаше в плътна стена от мъгла с неясни кръгли форми, наподобяващи мъгливи камъни. Год каза, че почти не хапва — като болна птичка.

Надничах в стаята й, доколкото успявах да се престраша, без да изглежда, че се натрапвам, за да видя дали не можем да й осигурим още някое удобство. Опитах се да я изкуша с филе от морски език или желирано телешко с винен сос, но тя хапваше само лъжица-две. Понякога се връщах след час и я заварвах точно както я бях оставила; тогава усещах, че съм се върнала невъзпитано бързо или че за нея времето не съществува така, както за мен. Веднъж ми каза:

— Зная, че ви причинявам големи главоболия, братовчедке. Не ви се отплащам подобаващо, освен това съм болна и себична. Оставете ме сама и мислете за други неща.

— Искам да се чувствате уютно тук и да сте щастлива — отвърнах аз.

— Господ не ме е надарил с особена способност да се чувствам уютно — каза тя.

 

 

Чувствах се наранена, защото, въпреки че въртях домакинството почти от десетгодишна, братовчедка ми се допитваше до баща ми по всички практически въпроси и благодареше на него за жестове на предвидливост или гостоприемство, на които той би бил напълно неспособен, колкото и да бе добронамерен.

Голямото куче също отказваше да се храни. Просваше се на пода в стаята с муцуна към вратата и вдървено ставаше два пъти на ден, за да го изведат. За него също носех дребни лакомства, които дори не поглеждаше. Отначало тя пасивно наблюдаваше опитите ми да го заговоря, без да ме насърчава. Един ден се обади:

— Няма да отвърне. Ужасно ми е сърдит, защото го отведох от дома му, където се чувстваше щастлив, и го принудих да изстрада голям ужас и болест на кораба. Има право да се сърди, но не знаех, че едно куче може да е толкова злопаметно. Нали се смята, че кучетата наивно прощават всичко и се отнасят като християни към съществата, които се преструват, че ги „притежават“. Струва ми се, че иска да умре от злоба, защото го откъснах от дома му.

— Как може да кажете такова жестоко нещо! Не е злобен, просто е нещастен.

— Аз съм зла напаст за самата себе си и за останалите. И за добричкия ми Трей, който не е причинил зло никому.

— Когато слезе, ще го изведа в градината — предложих аз.

— Боя се, че няма да дойде.

— А ако дойде?

— Тогава добрината и търпението ви ще са успели да пречупят нещо ако не в душата ми, то поне в милото ми куче. Но мисля, че е предан само на един човек, иначе нямаше да го взема. Неотдавна го бях оставила за малко и не беше ял нищо, докато не ме видя отново.

Продължих да упорствам и кучето постепенно започна да ме придружава по-охотно — обикаляхме двора, конюшните, овощната градина, започна да свиква с голямата стая, дори изостави поста си пред вратата й и ме посрещаше, побутвайки ме с голямата си муцуна. Един ден изяде две купички пилешка супа, които господарката му беше отказала да изяде, и оттогава доволно махаше с опашка. Когато видя това, тя хапливо отбеляза:

— Явно съм се лъгала за извънредната му преданост. Щеше да е по-добре да го оставя. Вълшебните поляни на Броселиандовата гора не струват нищо за горкичкия ми Трей пред възможността да лудува на воля в Ричмънд Парк. А и там можеше да утеши…

Тя не довърши. Престорих се, че не забелязвам, защото очевидно нещо я измъчваше и не искаше да ми се довери.

— Когато времето се оправи, може заедно да го изведем в Броселиандовата гора. Може да си направим екскурзия до дивите места на нос Ра и Залива на покойниците.

— Кой знае къде ще бъдем, когато времето се оправи?

— Това означава ли, че ще ни напуснете?

— Къде мога да отида?

И двете знаехме, че това не е отговор.

 

 

— След десет дни ще укрепне — каза Год.

— Да не би да й даваш билкова отвара? — попитах я, защото всички знаем, че Год е знахарка.

— Предложих й, но отказа.

— Ще я уверя, че от твоите отвари сме видели само добро.

— Вече е твърде късно. До другата сряда ще се оправи.

Когато през смях разказах това на Кристабел, тя не отговори, а после попита какво може да изцерява Год. Брадавици, колики, безплодие и женски болести, кашлица и натравяне. Може също да намести крайник и да изроди дете, да подготви труп за погребение и да съживи удавник. По тези места всички се научаваме на това.

— И никога не убива онова, което изцерява?

— Не съм чувала такова нещо. Год е много съвестна и много умна — или има голям късмет. Бих й поверила живота си.

— Голямо доверие се иска, за да й повериш живота си — каза Кристабел.

— Моя и на всеки друг — отвърнах.

Тази жена ме плаши. Разбирам какво има предвид, и това ме плаши.

 

 

Предсказанието на Год се сбъдна и тя укрепна малко, а когато в началото на ноември се случиха три-четири ясни дни, както нерядко става по нашето капризно, променливо крайбрежие, ги заведох с Трей до залива на Фуенан, за да видят морето. Реших, че може да потичаме по пясъка или да се покатерим по скалите въпреки мразовития вятър, но тя остана до водата съвършено неподвижна, с боти, потънали в мокрия пясък, прибрала ръце в ръкавите си, за да се стопли, заслушана в прибоя и крясъците на чайките. Приближих се и видях, че очите й бяха затворени, а веждите й потръпваха при всяка вълна. Хрумна ми безумната идея, че вълните отекват като удари в черепа й и че по някаква причина тя упорито понася тътена им. Веднага се отдалечих — не познавам друг човек, който така силно да създава впечатлението, че нормалните приятелски жестове са смъртоносно натрапничество.

 

 

Не се отказвах от мисълта, че трябва да говорим за писането. Изчаквах, докато един ден не ми се стори достатъчно отпочинала и дружелюбно настроена; беше предложила да ми помогне да замрежим чаршафите — справя се с това много по-добре от мен, защото е изкусна в ръкоделието.

— Братовчедке Кристабел — започнах, — наистина имам голямо желание да стана писателка.

— Ако наистина е така и имате дарба, каквото и да кажа, няма да промени нещата.

— Знаете, че не е вярно. Простете, братовчедке, но това звучи сантиментално. Много неща могат да ме спрат. Самотата. Липсата на съчувствие. Липсата на вяра в самата мен. Презрението ви.

— Презрението ми?

— Предварително ме осъждате, сякаш съм глупава девойка, която сама не знае какво иска. Виждате представата си за мен, а не мен самата.

— А вие сте твърдо решена да не ми позволите упорито да повтарям тази грешка. Явно притежавате поне една от дарбите на романиста, Сабин — упорито разбивате прибързаните илюзии. Любезно и с добри чувства. Взимам си бележка. Разкажете ми тогава какво пишете? Предполагам, че пишете, нали? В този занаят желанието, ако не е съпроводено с действие, е много разрушително.

— Пиша за това, което мога. Не за това, за което бих искала да пиша, а за това, което познавам. Искам да напиша разказ за чувствата на една съвременна жена. Но какво знам за това, затворена зад тези гранитни стени между трънливия затвор на Мерлин и Века на Просвещението? Затова пиша за онова, което познавам най-добре — за странното и фантастичното, за приказките на баща ми. Записах например легендата за Ис.

Тя каза, че ще се радва да я прочете. Тя самата била написала поема на английски на същата тема. Отвърнах, че знам малко английски, но не достатъчно и че ще се радвам да ме научи.

— Ще се опитам — отвърна тя. — Не съм добра учителка, не съм достатъчно търпелива, но ще се опитам.

А после продължи:

— Откакто съм дошла, не се опитвам да напиша нищо, защото не знам на кой език да мисля. Аз съм като феята Мелюзина, сирените и русалките — наполовина французойка, наполовина англичанка, а зад тези два езика оставам бретонка и келтка. Всичко променя очертанията си, дори мислите ми. Желанието ми да пиша дойде от баща ми, който донякъде приличаше на вашия баща. Ала езикът, на който пиша — в буквален смисъл матерният ми език, не е неговият език, а езикът на майка ми. Майка ми обаче не е духовно същество, изразява се с езика на домакинските дребнавости и женската мода. Английският език е пълен с тухлички, с твърди предмети, тънкости, несвързана делничност и факти, и с наблюдение. Той е първият ми език. Баща ми казваше, че всяко човешко същество трябва да има роден език. Затова се отдръпна и през най-ранните ми години ми говореше само на английски, разказваше ми английски приказки и ми пееше английски песни. По-късно ме научи на френски и бретонски.

За пръв път проявяваше доверие към мен, и то доверие като към писател. Тогава се замислих не толкова за онова, което каза за езика, а за факта, че майка й е още жива, защото така се изрази — „не е духовно същество“. Беше ясно, че е изпаднала в беда, но не беше потърсила майка си; беше се обърнала към нас — тоест към баща ми, защото не мисля, че съм имала някакъв принос за решението й.

 

 

Прочете разказа ми за крал Градлон, принцеса Дахуд, коня Морвад и Океана. Взе го вечерта на 14 октомври и след два дни ми го върна, като влезе в стаята ми и с лека усмивка припряно тикна ръкописа в ръцете ми.

— Връщам ви приказката. Не съм й писала оценка, но си позволих свободата да нахвърля някои бележки на отделен лист.

Как да опиша щастието, че се отнасят сериозно към труда ми? Когато й дадох приказката, можех да прочета по лицето й, че очаква сантиментални измишльотини и розови въздишки. Знаех, че не е така, но сигурността ми се стопи пред нейната. Знаех, че по един или друг начин ще се окажа недостойна, ала в същото време знаех, че написаното е написано, защото има причина за това. Ето защо с половин душа очаквах неминуемото й презрение, а с другата половина знаех, че не трябва да е така.

Сграбчих листа от ръцете й и прехвърлих бележките. Бяха практични, интелигентни — и признаваха онова, което се опитвах да направя.

Намерението ми беше да представя дивата Дахуд като своеобразно въплъщение на желанието ни за свобода, за автономност, за наша собствена истинска страст, каквато жените притежават и от която мъжете, изглежда, се страхуват. Дахуд е магьосница и Океанът се влюбва в нея, но заради изстъпленията й град Ис е залят и потъва под вълните (на същия Океан). В една от рецензиите към митологиите на баща ми редакторът пише: „В легендата за град Ис можем да доловим като бръснещ вихър ужаса от древните езически култове и ужаса от страстта на сетивата, която се развихря при жените. Към тези два ужаса се добавя и трети — ужасът от океана, който в тази драма играе ролята на възмездие и съдба. В тази странна легенда езичеството, жената и океанът — тези три неща, за които човек копнее и от които ужасно се страхува, се смесват и стигат до катастрофален и ужасен край“.

От друга страна, казва баща ми, в стари времена името Дахуд или Дахут е означавало „добра магьосница“. Според него сигурно е била езическа жрица, подобна на исландската Сага, или някоя от девствените друидски жрици на остров Сен. Възможно било дори Ис да е закърнял спомен от някакъв друг свят, където жените били могъщи, преди да дойдат воините и жреците — свят като рая на Авалон или Плаващите острови, или галския Сид, Страната на мъртвите.

Защо желанието и сетивата при жените трябва да бъдат толкова ужасни? И кой е този автор, който казва, че това са страховете на човека — но всъщност има предвид мъжа, и отъждествява с него цялото човечество? А нас изкарва вещици, прокудени изгнаници, магьосници, чудовища…

Ще препиша някои от изразите на Кристабел, които ми доставиха особено удоволствие. Въпреки че завинаги се врязаха в съзнанието ми, най-почтено ще препиша и критичните й забележки за всичко банално, преувеличено или нескопосано.

Някои бележки от Кристабел Ламот за „Добрата магьосница Дахуд“ от Сабин дьо Керсоз

С инстинкт или интелигентност сте намерили начин — който не е нито алегория, нито престорен наивизъм — да придадете значение и ваш собствен облик на този универсален и зловещ разказ. Вашата Дахуд е едновременно самостойно човешко същество и символична истина. Други писатели (като мен самата) може да виждат в този разказ други истини.

Ала вие не им отнемате педантично това право.

Всички стари приказки, скъпа братовчедке, могат да се разказват и да се преразказват по различен начин. Иска се само да се поддържат живи и да се шлифоват простите чисти форми на приказката, които непременно трябва да присъстват — в случая това са яростта на Океана, ужасният скок на коня, падането на Дахуд от седлото, приливната вълна и прочие, и прочие. Трябва обаче да добавите нещо свое като писател, така че всичко да изглежда ново, сякаш го виждаме за първи път, без да е било иззето за някакви лични цели. Знайте, че сте постигнали това.

 

 

След като прочете приказката, нещата тръгнаха по-добре. Не мога да разкажа всичко, но вече пиша почти ден за ден. Казах на братовчедка ми какво огромно облекчение е било за мен някой да прочете написаното от мен именно като написано от мен, и то човек, който знае как да го оцени. Тя отвърна, че подобни преживявания са рядкост в живота на всеки писател и че е по-добре човек нито да ги очаква, нито да разчита на тях. Попитах дали тя самата има добър читател, а тя леко се намръщи и накрая остро отвърна: „Двама, което е повече, отколкото може да се надява човек. Едната е прекалено снизходителна, но сърцето й е прозорливо. Другият е поет, по-добър поет…“. Не довърши — не се беше разсърдила, но не каза нищо повече.

Струва ми се, че се случва и на мъжете — не само на жените — да знаят, че някой непознат е оценил погрешно онова, което са постигнали, и после да наблюдават промяната в тона, промяната в езика, цялостната промяна в отношението към тях, след като бъде отсъдено, че трудът им е достоен за уважение. Ала колко по-силно е това усещане за жените, за които, както казва Кристабел, повсеместно се смята, че не са способни да пишат добре, че е малко вероятно дори да опитат и че са едва ли не уроди, чудовища, когато действително успеят да постигнат нещо.

 

 

Кристабел е като времето в Бретан — когато се усмихва и подхвърля острите си духовити шеги, човек не може да си я представи друга, също както тукашните брегове понякога се усмихват безспир под слънцето, а в закътаните заливчета при Бег Мейл растат борове с кръгли шишарки и даже финикови палми, напомнящи по-слънчевия Юг, където никога не съм била. Въздухът е мек и нежен и също като селянина в Езоповата басня човек съблича дебелото си палто и, така да се каже, сваля бронята си.

Както беше предвидила Год, тя вече се чувства много по-добре. Двамата с Трей излизат на дълги разходки, а понякога и аз ги придружавам, когато ме поканят или когато тя приеме поканата ми. Настоява да участва с нещо в ежедневния живот на домакинството и най-близките ни разговори се провеждат в кухнята или докато кърпим нещо пред камината. Разговаряме много за смисъла на митовете и легендите. Тя много иска да види тукашните мегалити, до които може да се стигне по стръмния бряг, и обещах да я заведа. Разказах й, че на майския празник девойките от селото още танцуват около менхира в бели премени; обикалят го в два кръга, единият по часовниковата стрелка, другият — в обратната посока, и ако някоя забави стъпка или падне от умора, или докосне камъка, другите безмилостно се нахвърлят върху нея с шамари и ритници, както ято гларуси нападат някой натрапник или по-слаб свой събрат. Според баща ми този обичай е остатък от древно жертвоприношение, може би друидско, а падналата девойка е изкупителната жертва. Казва, че камъкът е мъжки символ, фалос, и в тъмната нощ жените от селото отиват при него и го прегръщат или го натриват с някакви мазила (двамата с баща ми не знаем какви, но Год знае), за да родят силни синове или мъжете им да се върнат живи и здрави. Дядо ми казваше, че шпилът на църквата е същият древен камък в метафоричен вид — колона от плочник вместо от гранит, това е единствената разлика — и че жените се гушат под него като бели кокошки, както едно време са танцували пред другия. Думите му не ми допаднаха особено и се колебаех дали да ги повторя пред Кристабел, защото тя със сигурност изповядва някаква християнска вяра. Но все пак го изрекох, защото мисълта й е безстрашна, а тя се засмя и каза, че дядо ми е прав и църквата действително е успяла да поеме, да претопи и отчасти да превъзмогне старите езически божества. Вече знаем, че много дребни местни светци са всъщност genii loci^[2] силите, населяващи някой извор или дърво.

 

 

Каза и още нещо:

— Значи девойката, която се спъне по време на танца, е паднала жена и останалите я пребиват с камъни.

— Вече не я пребиват с камъни, само я удрят с ръце и крака.

— Има и по-жестоки неща — отвърна тя.

 

 

Струва ми се странно, че сякаш няма друг живот освен при нас. Сякаш пристъпи от бурята като жена тюлен или русалка, цялата вир-вода, търсеща подслон. Не пише писма и никога не пита дали не е пристигнало нещо за нея. Не съм глупава и знам, че се е случило нещо — допускам, че е нещо ужасно, от което бяга. Не я разпитвам за това, защото е пределно ясно, че не иска да я питат. Но понякога, без да искам, пробуждам гнева й.

Попитах я например за необичайното име на кучето й и тя започна да ми разказва, че е кръстен така на шега заради един стих в Шекспировия „Крал Лир“: „и мойте кученца — Трей, Бланш, Любимка — на̀, вижте ги, и те ме лаят вече“^[3].

— Защото живееше в дом, където имаше жена на име Бланш, а мен ме наричаха Любимка — обясни тя и внезапно извърна лице и замълча, сякаш гласът заседна в гърлото й. След малко продължи: — В някои варианти на детската песничка за Мама Хъбард кучето, което намира долапа празен, също се казва Трей. Може би всъщност сме го кръстили на кучето на старицата, което го чакат само разочарования.

 

 

Днес започва разказването на приказки. Навсякъде в Бретан разказването на приказки започва в Деня на Вси светии, през черния месец. Продължава през целия декември — най-черния месец, чак до коледната приказка. Навсякъде има разказвачи. В нашето село хората се събират край тезгяха на обущаря Бертран или при Яник, ковача. Всеки си носи малко работа и се топлят с уютното си присъствие или с жегата на ковачницата, а в плътния мрак зад плътните стени чуват вестителите, необяснимо проскърцване на дърво, плясък на криле или най-лошото от всичко — осите на раздрусаната каруца на Анку^[4].

Баща ми има навик да ми разказва приказка всяка вечер през двата черни месеца. Тази година ще е същото, с изключение на това, че и Кристабел е тук. Слушателите на баща ми не са толкова многобройни, както при Бертран или Яник, и в интерес на истината той не може да се мери с тях, защото не драматизира — говори с учтивостта на учен, която е неразделна част от него, и с придирчива настойчивост да е прецизен, без да си позволява бау! и бам!, когато в разказа изскочи демон или върколак. Ала въпреки това с течение на годините възпита в мен безпрекословна вяра в съществата от неговите митове и легенди. Започваше разказа за чешмата Баратун — вълшебната чешма във вълшебната Броселиандова гора, с научно изброяване на всичките й възможни наименования. Наизустила съм цялата литания: Бреселианда, Берсилан, Брюселие, Бертелийо, Берселианд, Брешелиан, Бреселийо, Броселианд. Чувам педантичния му тайнствен глас: „Мястото мени името си, както мени границите си и посоките на тъмните си проходи и гористите просеки — то не може да се прикове на едно място, както не могат да се уловят незримите му обитатели и вълшебните му свойства, но винаги е там и всички тези имена показват само един негов миг или измерение“. Всяка зима разказва приказката за Мерлин и Вивиан; приказката винаги е една и съща, но разказът е винаги различен.

Кристабел казва, че баща й също й е разказвал приказки през зимата. Изглежда готова да се присъедини към кръжеца ни пред камината. Какво ли ще разкаже? Веднъж наш гост разказа мъртва приказка, вталена политическа алегорийка, в която Луи Наполеон беше човекоядец, а Франция му беше жертва — сякаш бяхме изтеглили мрежа, пълна с помръкнала умряла риба с омекнали люспи, никой не знаеше къде да гледа и как да се усмихне.

Тя обаче е мъдра и има бретонска кръв.

„Ти би изслушал разказ“^[5], отвърна тя на английски, когато я попитах дали би искала да разкаже нещо (знам, че е цитат от „Хамлет“, и то съвсем на място, от речта на призрака).

Год винаги сяда при нас и разказва за придвижването между този и онзи свят през годината, за мястото отвъд прага, който на Вси светии може да се пресече в двете посоки, така че живите преминават в онзи свят, а от отвъдното изпращат съгледвачи, часовои или вестители в краткото зарево на деня.

 

 

Баща ми разказа приказката за Мерлин и Вивиан. През годините двамата са винаги различни. Мерлин винаги е стар, мъдър и ясно вижда гибелта си. Вивиан винаги е красива, различна и опасна. Краят винаги е един и същ. Такава е и същността на приказката — вълшебникът идва при старата вълшебна чешма, призовава магьосницата, двамата се любят под глогините и тя омайва стареца, за да й каже магията, с която може да го затвори в нерушима кула, която само той вижда и може да докосне. Но в тази обща рамка баща ми разказва много истории. Понякога магьосницата и вълшебникът наистина са влюбени и за тях съществува само тази бленувана пещера, която с неговото съучастие тя превръща във вечен камък, сътворен от въздух. Друг път той е стар и изморен и е готов да се освободи от бремето си, а тя е демон мъчител. Понякога е мисловен двубой, в който тя страстно му подражава с демонично желание да го надвие, а той е така неимоверно мъдър, че става чак безсилен. Тази вечер не беше толкова немощен, нито толкова хитър, а печално любезен, защото знаеше, че часът й е ударил, и беше готов с удоволствие да потъне във вечен несвяст, сън или съзерцание. Баща ми майсторски описа тъмните студени кръгове на бълбукащата вълшебна чешма. Не им отстъпваха и цветята, осеяли ложето на влюбените, което баща ми щедро обсипа с въображаеми иглики и камбанки; в притъмнелите зеленики и тисове чуруликаха птички и внезапно си припомних живота в детството ми, когато живеех в самите приказки и виждах цветя, извори, скрити пътеки и могъщи същества, а съзнанието ми презираше — не, не презираше, а по-скоро омаловажаваше живота на истинските неща, къщата, градината, Год.

Когато баща ми свърши, тя тихо и отривисто промълви:

— Сам вие сте чародей, братовчеде Раул, защото изпълвате мрака със светлини и благоухания… и изтощени страсти.

— Просто разгръщам уменията си като стария вълшебник пред младата магьосница — отвърна той.

— Не сте толкова стар. Помня, че и баща ми разказваше тази приказка.

— Тя принадлежи на всички.

— Ала какъв е смисълът й?

Ужасно се ядосах, защото през черните нощи не говорим за смисъла на приказките с педантичния тон на XIX в., а само разказваме, слушаме и вярваме. Реших, че няма да й отговори, но той отвърна замислено и достатъчно вежливо:

— Струва ми се, че е една от многото приказки за страха от жената. Или може би за ужаса на мъжа от подчинението пред страстта, от заспиването на разума, когато изпадне във властта на… как да се изразя… желанието, интуицията, въображението. Въпреки това става дума за нещо много по-древно — в умиротворителния прочит това е жест на уважение към старите женски божества на земята, които са били изместени с появата на християнството. Както Дахуд е била добра магьосница, преди да стане разрушителка, така и Вивиан е била едно от местните божества на потоците и изворите, което все още зачитаме с малките гробници, посветени на някоя незнайна Дева.

— Винаги съм я тълкувала различно.

— Как, братовчедке Кристабел?

— Като разказ за женското подражание на мъжката сила. Тя не иска самия него, а магията му, докато не открие, че магията й служи само за да го пороби — и за какво са й тогава всичките й безценни умения?

— Превратно тълкуване.

— Имам една картина, на която е изобразен мигът на тържеството й, затова тълкуването ми може наистина да е превратно.

— Лош знак е на Вси светии да се търси смисъл — обадих се аз.

— Разумът трябва да заспи — каза Кристабел.

— Приказките възникват преди смисъла — отвърнах аз.

— Разумът трябва да заспи — повтори тя.

Не вярвам във всички тези обяснения. Те омаловажават. Представата за жената е по-бледа от бляскавата Вивиан, а представата за Мерлин не е алегория на мъжката мъдрост. Той е Мерлин.

 

 

Днес Год разказа приказки за Залива на покойниците — обещала съм на Кристабел някой ден, когато е хубаво времето, да я заведа на излет дотам. Тя казва, че името я трогва. Не се нарича Залив на мъртвите, а на онези, които са прекосили границата, разделяща този и онзи свят. Според баща ми името може би не произхожда от такива асоциации с отвъдното, а просто приляга на привидно широкия и усмихнат залив, където морето изхвърля телата и останките от кораби, разбили се в страховитите рифове край нос Ра и Ван. Казва обаче и друго, че заливът открай време се смята за едно от онези места на земята, където двата свята се пресичат — като дъбравата на Вергилий със златната клонка или пътуването на Там Лин под хълма. В стари времена келтите изпращали от тук своите мъртви на последното им пътуване към остров Сен, където ги посрещали друидските жрици (било забранено на острова им да стъпва мъж). Според някои легенди от там намирали път към Земния рай — земята на златните ябълки сред ветрове, бури и тъмните остриета на вълните.

 

 

Не мога да опиша разказваческия маниер на Год. От време на време баща ми я насърчава да му разказва приказки, които той се опитва дословно да запише, като запази ритъма на речта й, без да добавя нищо и нищо да отнема. Но колкото и достоверно да се придържа към думите й, животът се отцежда от тях, попаднат ли на страницата. Веднъж ми каза след поредния експеримент, че сега разбира защо древните друиди са смятали, че изреченото слово е дъхът на живота, а писането е вид смърт. Отначало се сетих за този дневник, за да видя как най-добре да се вслушам в съвета на Кристабел и точно да запиша чутото, но по някакъв особен начин самото ми намерение отцеди живота от слушането и от разказа на Год, затова се въздържах — от учтивост и още нещо. (Въпреки това самият интерес има собствен живот, трябва да има начин да се опише.) Да видим сега. Искам да разкажа нещо, което не е свързано с приказката на Год, въпреки че тогава изглеждаше така. Трябва да започна отначало. Да го напиша като разказ, да го напиша, за да го напиша — колко мъдро постъпих, като запазих този дневник само за моите очи! Защото сега мога да пиша, за да разбера какво видях.

 

 

И да превърна нещо като болка в нещо като интерес, нещо като любопитство, което да ми донесе спасение.

Още повече, отколкото приказките на баща ми, разказите на Год зависят от мрака навън и близостта на разказвачите и слушателите в затворената стая. На дневна светлина голямата ни стая е гола и грозна и не предразполага към задушевни приказки. Но вечер през черния месец е различно. В началото на вечерта цепениците в големия комин проблясват и припламват, изпъстрени с черни петна там, където огънят не пламва, но по-късно в плътния топъл слой от сива пепел под горящата дървесина започват да тлеят аленозлатисти въглени. Големите кожени облегалки на креслата се изправят като стена срещу студа в другия край на стаята, а светлината на огъня позлатява лицата ни и обагря в червено белите маншети и якички. През тези вечери не палим газови лампи, а работим на светлината на огъня, доколкото може да се свърши нещо сред тръпнещите сенки — плетем, кълцаме с ножицата, плисираме. Год даже носи съдина, за да разбърква някой сладкиш, или купа с печени кестени, за да ги белим. Ала докато разказва, тя ръкомаха, отмята глава назад или изтупва шала си и по тавана към невидимата половина на стаята пробягват дълги парцаливи сенки или грамадни лица със зейнали усти и чудовищни носове или брадички — собствените ни отражения, преобразени от пламъците на вещици и привидения. А разказът на Год си играе с всичко това, със светлината на огъня, с жестикулиращите сенки и с шлейфовете светлина и мрак и ги обединява, както си представям, че диригентът води целия оркестър. (Никога не съм слушала оркестър. Чувала съм една-две дамски арфи и флейтите и барабаните на селския празник, но в най-добрия случай трябва да си представям възвишената музика, за която чета, с помощта на църковния орган.)

Баща ми седеше на високото си кресло до камината, а в брадата му, която не е съвсем посивяла, играеха рубинени отблясъци. Кристабел се беше настанила на по-нисък стол в сумрака зад гърба му и чевръсто плетеше. Двете с Год затваряхме кръга от другата страна. Год започна да разказва:

 

 

Имало едно време един млад моряк, който не притежавал нищо друго освен храбростта си и грейналите си очи — ах, как греели само!, — а също дадената му от боговете сила, което и било достатъчно.

Не бил добра партия за никое момиче в селото, защото минавал и за припрян, освен че бил беден, но девойките обичали да се заглеждат след него, докато минавал — нали сами вярвате, — а най-обичали да го гледат как танцува с тези свои дълги, дълги крака и с чевръстите си стъпала, и с усмивка на устните.

А най-много обичала да го гледа една девойка — дъщерята на мелничаря, красива, напета и горда, с три богати кадифени панделки на полата, която за нищо на света нямало да му даде да забележи, че обича да го вижда, ами му хвърляла по едно блеснало око отстрани, докато не гледал. Че и много други правели същото. Така е то винаги. По едни очите изтичат, а други може с рог да свирят за един възхитен поглед, докато сам дяволът не рипне отгоре им, защото така прави Светият Дух, право или криво, и туйто, няма какво да се стори.

Младежът идвал и си заминавал, защото тъкмо дългите пътешествия го теглели, и отивал с китовете отвъд крайчеца на света, че и още по-далеч, където морето ври и кипи, а под него шават огромни риби като потънали острови и русалките пеят със своите огледала и със зелените си люспи, и с вълнистите си коси, ако са за вярване хорските приказки. Той бил пръв, опре ли да се изкатери някой по мачтата, и най-остро неговият харпун уцелвал, но нямал никакви пари, защото печалбата отивала цялата за господаря, така че той само идвал и си заминавал.

А дойдел ли, сядал на площада и разказвал какво е видял, и всички го слушали. Дошла и дъщерята на мелничаря, спретната и горда, и прилична от глава до пети, а той я зърнал как слуша там от крайчеца, и й казал, че ще й донесе копринена панделка от Изтока, ако иска. А тя не отвърнала дали иска — нито да, нито не, но той видял, че ще й бъде приятно.

И заминал отново, и взел панделката от дъщерята на търговеца на коприна в една от онези страни, където жените са златисти и с коса като черна коприна, но и те обичат да гледат мъж да танцува с такива дълги, дълги крака и с чевръсти стъпала, и с усмивка на устните. Казал той на дъщерята на търговеца на коприна, че ще се върне, и донесъл панделката, загърната в парфюмирана хартия, а на следващия танц в селото я дал на дъщерята на мелничаря и рекъл:

— Ето я твоята панделка.

И сърцето й забумкало в гърдите, както и сами вярвате може би, но тя го усмирила и хладно попитала колко трябва да му плати за нея. Била чудесна панделка, копринена панделка с цвета на дъгата, каквато никога не били виждали по тези краища.

А той страшно се ядосал от тази обида към подаръка му и отговорил, че трябва да плати толкова, колкото е струвала панделката на онази, от която я е взел. А тя попитала:

— И колко ще рече това?

А той отговорил:

— Безсънни нощи, докато се върна.

А тя рекла:

— Твърде висока е тази цена.

И той отвърнал:

— Тази цена е сложена и нея трябва да платиш.

И тя платила, както и сами вярвате може би, защото той виждал какво й е, а мъж, ранен в гордостта си, ще вземе всичко, което може — и той го взел, тъй като тя го била видяла как танцува, и цялата била измъчена и изтерзана, телом и духом, от гордостта му и неговия танц.

А той попитал, ако пак замине и открие бъдеще нейде по света, дали тя ще го чака да се върне и да я поиска от баща й.

А тя рекла:

— Дълго ще трябва да те чакам — теб, когото жена чака във всяко пристанище и за когото панделка пърха във всеки бриз на всеки кей, седна ли да те чакам.

А той отвърнал:

— Ще ме чакаш.

А тя не казала нито да, нито не — дали ще го чака, или не.

И той рекъл:

— Жена с проклет характер си ти, но ще се върна и тогава ще видиш.

А минало време и хората забелязали как хубостта й помръква, походката й запъпля, а тя повече не вдига глава и всичко в нея натежава. И взела тогава да чака на пристанището и да гледа пристигащите кораби, и макар че за никого не питала, всички знаели много добре защо е там и кого чака. Но тя не казвала нищо на никого. Само я виждали горе на носа, където е параклисът на Богородица — да се моли, както сме длъжни да решим, макар никой да не чул молитвите й.

А след като минало още време, през което много кораби дошли и много си заминали, а други корабокруширали и вълните погълнали момците от екипажа им, но неговия кораб нито го били виждали, нито го били чували, една нощ на мелничаря му се сторило, че бухал буха или мачка мяука в плевнята; ала когато отишъл да провери, нямало нищо и никой, само кръв върху сламата. Повикал тогава дъщеря си и тя дошла, смъртно-бледа, разтърквайки очи уж от съня, а той й казал:

— Има кръв върху сламата.

А тя отвърнала:

— Ще съм ти благодарна да не ме будиш от сладкия ми сън, за да ми кажеш, че кучето е убило плъх или котката е изяла мишка в плевнята.

И всички видели, че е бяла като платно, но стояла изправена и държала свещта в ръка, без да трепне, затова се върнали по леглата си.

И тогава корабът се прибрал през чертата на хоризонта право в пристанището и момъкът скочил на брега да види дали тя го чака, но нея я нямало. А той я бил съзерцавал в мислите си, Земното кълбо бил обиколил и все нея виждал от ясно по-ясно, как стои там и го чака с онова гордо и хубаво нейно лице и с цветната панделка в повея на вятъра, и сърцето му закоравяло, нали сами разбирате, защото не е дошла. Ала не попитал за нея, само целунал момичетата и с усмивка хукнал нагоре по хълма към къщи.

А има-няма, зърнал нещо бледо и измършавяло да пъпли в сянката край стената, бавно-бавно и едва-едва. И първо хич не я познал. А тя решила да пропъпли така покрай него, защото толкова била променена.

— Не дойде — рекъл той.

А тя казала:

— Не можех.

А той отговорил:

— Все едно, ето че си на улицата.

— Но не съм, каквато бях — казала тя.

А той казал:

— Нима това значи нещо за мен? Ти не дойде.

И тя отвърнала:

— Ако за теб не значи нищо, за мен е много. Мина време. А каквото е минало, минало е. Трябва да си вървя.

И наистина си тръгнала.

А същата вечер той танцувал с Жана — щерката на ковача, която имала хубави бели зъби и малки дебели ръчички като налети розови пъпки.

А на другия ден тръгнал да търси дъщерята на мелничаря и я намерил в параклиса на хълма.

— Ела и слез с мен — казал той.

А тя рекла:

— Чуваш ли ги, малките крачета, малките боси крачета, които танцуват ли, танцуват?

А той рекъл:

— Не, чувам как морето се разбива в брега и как въздухът шушне над сухата трева, а ветропоказателят скрибуца и се върти във вятъра.

А тя казала:

— Цяла нощ танцуват в главата ми ту насам, ту натам, не можах да мигна.

А той пак:

— Ела и слез с мен.

А тя на свой ред:

— Не можеш ли да го чуеш, не чуваш ли танцьора?

И продължило така седмица или месец, или два, той танцувал с Жана и се качвал в параклиса, където дъщерята на мелничаря го посрещала все с един и същ отговор, докато накрая той се изморил, както ще стане с всеки припрян и хубав мъж, и казал:

— Чаках колкото ти не пожела, затова ела сега или няма да чакам повече.

А тя:

— Как да дойда, като не чуваш малкия танцьор?

И той отвърнал:

— Остани тогава с този твой малък танцьор, щом го обичаш повече от мен.

А тя не казала нищо, заслушана в морето, въздуха и ветропоказателя, и той я напуснал.

И се оженил за Жана, щерката на ковача, и голямо танцуване паднало на сватбата, и гайдарят свирел, както и сами вярвате може би, а барабаните хопвали и тропвали, и той подскачал високо с тези свои дълги, дълги крака и с чевръстите си стъпала, и с усмивка на устните, а Жана доста се позачервила от въртене и кръжене, докато навън не се надигнал вятър и облаци погълнали звездите. Но те си легнали в съвсем добро разположение на духа, препили бира до насита, и тръшнали вратите на леглото под носа на лошото време, уютно сгушени сред пух и перушина.

А дъщерята на мелничаря изскочила на улицата босонога и по нощна риза, затичала насам-натам с разперени ръце като жена, подгонила кривнала кокошка, и завикала: „Постой, почакай!“. И едни твърдят, че видели пред нея да танцува и да лудува малко голо детенце, врътне се насам, върне се натам, сочи нещо с островърхите си пръстчета и с коса, лумнала като перчем жълт огън. А други твърдят, че нищо подобно нямало, само малко прах, завихрен над пътя от вятъра на валмо с една-две косици и някоя вейка. А пък чиракът на мелничаря казал, че вече седмици наред чувал из тавана да щъпуркат и топуркат малки голи крачета. И старите баби и младите акълии, които нищо друго не знаят, рекли, че бил чул мишки. Но той отвърнал, че предостатъчно мишки бил чувал през живота си, та да различи какво е мишка и какво не, а всички го знаели като човек със здрав ум, и то на място.

И така, тичала дъщерята на мелничаря подир танцуващото човече през улиците, през площада, нагоре по хълма и чак до параклиса, краката й се изранили сред къпините, а тя все протягала ръце и викала: „Постой, почакай!“. Ала човечето танцувало ли, танцувало безспир, направо пращяло от живот, както и сами вярвате може би, блещукало, кривяло се, въртяло се и тропало с малките си крачка връз чакъла и по чимовете, а тя се борела с вятъра в ризата си и с мрака пред лицето си. И с викове „Постой, почакай!“ престъпила през урвата и полетяла надолу към смъртта си, нанизала се на острите морски зъбери, а с отлива я извадили, цялата насинена и натрошена, не особено красива гледка, както сами разбирате може би.

Но когато излязъл на улицата и я видял, той взел ръката й в своята и казал:

— Това е, защото нямах вяра и не поисках да повярвам в това твое танцуващо човече. Но ето че сега го чувам, просто и ясно като бял ден.

И от този ден насетне горката Жана не сетила вече радост от него.

А в нощта на Вси Светии той се стреснал от сън в кревата и чул малки пляскащи ръчички и малки шляпащи крачета, които потропвали навсякъде от четирите страни на леглото, и пискливи малки гласчета, които зовели на непознати за ухото му езици, макар да бил обиколил целия свят.

Затова отметнал завивките, погледнал навън и що да види — голото човече, посиняло от студ и румено от горещина, та му заприличало на риба в морето и цвете през лятото, и тръснало то огнената си глава, и затанцувало все по-нататък, а той го последвал. Последвал го далеч и все по-далеч, чак до Залива на покойниците, и нощта била ясна, но над залива се стелел воал от мъгла.

А дългите резки на вълните прииждали от океана, една, втора, трета, после още една, винаги още една, и той видял мъртвите да идват от друг свят, яхнали високите им гребени, измършавели и сиви, разперили безпомощно ръце, мятат се и зоват с високите си гласове. А танцуващото човече потропвало с крак и се мятало напред и все по-напред, и той стигнал накрая до една лодка с нос, обърнат към морето, а когато стъпил в нея, усетил, че е пълна догоре с някакви трепкащи очертания, плътно притиснати едно в друго, чак преливат през бордовете, ала невидими.

Казал, че имало толкова много мъртви в лодката и по гребените на вълните, че го обзел панически ужас, задето такава тълпа го притиска. Защото, макар да били всичките безплътни и да можел да промуши ръката си натук или натам, те го обсаждали отвсякъде и надавали пронизителните си диви писъци по вълните, безброй, направо безброй, сякаш след бялата диря на кораба не крещели ято чайки, ами цялото небе и цялото море били претъпкани с перушина и всяка перушинка била нечия душа — така казал той след това.

И рекъл той на танцуващото дете:

— Да излезем ли с тази лодка в морето?

А човечето застинало безмълвно и неподвижно и не отговорило.

И той казал:

— Толкова надалече дойдох и преголям е страхът ми, но ако мога да стигна до нея, ще продължа.

А то казало:

— Чакай.

А той си помислил за нея, някъде там над водата сред всички останали, с измършавялото й бяло лице и плоските й гърди, и прегладнялата й уста, и извикал: „Чакай“, а гласът й с вой му отвърнал като ехо:

— Чакай.

А той размърдал с ръце въздуха, пълен със сенки, и разтъпкал чевръстите си стъпала сред праха на мъртвите по дъските на лодката, но всичко било натежало и не помръдвало, а вълните с грохот отминавали покрай него, една, още една, още една. Опитал тогава да скочи в морето, казал той, но не могъл. Така че останал там до зори и усещал как идват и си отиват, прииждат и отстъпват, и чувал виковете им и малкото човече, което казало:

— Чакай.

А призори на следващия ден се върнал в селото развалина човек. И седнал на площада при старците — той, който бил в разцвета на мъжката си сила, а устата му увиснала и лицето му се отпуснало, и почти не продумвал, освен колкото да каже „Чувам го сега, много добре го чувам“ или пък „Ето ме, чакам“ — само тези две неща.

А някъде преди две или три, или десет години привдигнал глава и казал: „Не го ли чувате, не чувате ли малкия танцьор?“. А те отвърнали — не, но той влязъл в къщата, приготвил леглото съвсем делово, както си му е редът, повикал съседите и дал на Жана ключа от морския си сандък, а после се проснал на леглото, какъвто бил мършав и изпосталял, и казал: „Излезе накрая, че аз най-дълго чаках, но го чувам сега как се е разтропал с крачета, нетърпелив е малкият танцьор, макар да бях аз толкова търпелив“. А в полунощ рекъл: „А, ето те и теб най-сетне“. И издъхнал.

А стаята замирисала едновременно на ябълков цвят и на зрели ябълки, казала Жана. И се омъжила Жана за месаря, и му родила четирима синове и две дъщери, всичките похотливи, но зле настроени към танците.

 

 

Не, не го разказах като Год. Пропуснах характерния рисунък на гласа й и добавих моя собствена нотка, същата литературна нотка, която се опитвах да избегна, същата хубост или претенциозност, по която различаваме приказките на Братя Грим от „Ундина“ на Ламот Фуке.

 

 

Трябва да опиша какво видях и още по-лошо — какво си помислих. Докато Год разказваше, Кристабел плетеше все по-бързо, свела светналата си глава над ръкоделието. По едно време остави плетката и притисна ръка към гърдите си, а после към главата си, сякаш й беше горещо или не й достигаше въздух. Тогава видях баща ми, който взе блуждаещата й малка ръка и я притисна в своята. (Ръката й не е толкова малка; поредното поетично преувеличение; всъщност е достатъчно силна, нервна, но веща.) А тя му позволи. И когато приказката свърши, той се наведе и я целуна по косата, а тя вдигна другата си ръка и се вкопчи в него.

Долу край камината толкова приличахме на семейство! Свикнала съм да мисля за баща ми като за стар, много стар човек. А за „братовчедка ми“ Кристабел като за млада жена, някъде на моята възраст — приятелка, довереница и пример.

Всъщност е много по-възрастна от мен, макар да сме по-близки на години, отколкото е разликата й с него. А и баща ми не е стар. Тя му каза, че косата му не е посивяла и че не е старец като Мерлин.

Не искам да става така. Исках да остане при нас, за да ми бъде приятелка, съратница.

А не за да ме измести. Не за да измести майка ми.

Нещата са ясни и отчетливи. Не съм се стремяла да заема мястото на майка ми, но собственото ми място е такова, каквото е, защото нея я няма. Не искам друга да се грижи за баща ми или да има право първа да чува мислите и откритията му.

Или да открадне целувката му и да я опише — точно това изпитах, да открадне целувката му.

Не предложих да го прегърна, когато стана време за лягане. Той разпери ръце, а аз покорно се приближих и веднага се измъкнах от прегръдката му. Не погледнах да видя как го е приел. Изтичах в стаята си и затръшнах вратата.

Трябва да внимавам, за да не се държа невъзпитано. Нямам право да негодувам срещу природната му доброта, нито да се страхувам от нещо, което според него може би дори трябва да приветствам, тъй като често съм се оплаквала от скучния живот, който водим.

Но ми се ще да извикам: „Крадла, крадла в нощта!“.

По-добре да не пиша повече.

 

 

Тези дни баща ми с голямо удоволствие посреща компанията й. Помня колко се зарадвах, когато започна да разговаря с него, защото тогава смятах, че няма да си тръгне и домакинството ни ще се оживи. Тя му задава хубави въпроси, по-хубави от моите — сега, а и преди, защото интересът й е по-свеж и го захранва с нова информация, с различен прочит, нейния и на баща й. Докато всички мои идеи, които биха го заинтригували — с изключение на онези, които действително са мои и към които не би проявил никакъв интерес, защото би ги сметнал за банални, женски или неблагодарни, — всъщност са негови. Пък и напоследък, още преди тя да дойде, не проявявах особен интерес към всичко това, към вечната мъгла, дъжда, обидения Океан, друидите, долмените и древната магия. Исках да науча повече за Париж и да се разхождам из улиците му с панталон, ботуши и елегантно сако като госпожа Санд, свободна, а не потънала в изпаряваща самота. Затова може би съм го предала, мислейки само за себе си и отчасти смятайки, че и той ме е предал, защото не вижда, че може да имам други нужди. Отнася се към нея с такова уважение, гласът му се изпълва с живот, когато й разказва нещо. Днес каза, че интересът, който проявява към идеите му, е страшно благотворен за него. Това са точните му думи. „За мен е толкова благотворно да усещам, че проявявате интерес към тази отвлечена материя.“

 

 

На обяд разговаряха за пресечната точка между този и онзи свят. Той повтори, както често го е казвал, че в нашия край на Бретан, в Корнуай и Аморика, упорито живее старото келтско поверие, че смъртта е само стъпка, преход между два етапа в човешкото съществуване. И че има много етапи, а тукашният ни живот е само един от тях; всъщност множество светове съществуват едновременно един до друг и на места може би се преплитат през тънката граница. Затова в някои несигурни области, като тъмната нощ, съня или завесата от пръски там, където твърдата земя се сблъсква с прииждащия океан — сам той извечен праг на смъртта за всички, които го прекосяват веднъж или стократно, — в тези места между състоянията могат да витаят вестители. Като танцуващото човече на Год. Или совите, или пеперудите, за които се знае, че вятърът ги е довял от солената шир на Атлантика.

Според него религията на друидите, доколкото я разбира, се ръководи от мистицизма на средоточието — за нея не съществува линейно време, няма преди и после, а само неподвижен център и Земята на щастието, Сид, на която подражават и към която сочат каменните им коридори.

Докато за християнството този ни живот като всеки живот е само изпитание, след което ни чакат абсолютните селения на Рая или Ада.

В Бретан обаче човек може да падне в кладенец и да се озове в лятната земя на ябълките. Или въдицата му може да закачи камбанарията на потънала църква в друга страна.

— Или да пристъпи в Авалон през дверите на някоя могила — каза тя. — Питам се дали сегашният интерес към спиритизма не е знак, че келтите са имали верен възглед по тези въпроси. Нали Сведенборг пристъпва в света на духовете и по думите му вижда низ от различни състояния на битието — и всяко е пречистено, във всяко обитателите имат свои домове, светилища и библиотеки по свой вкус. Напоследък мнозина се увличат да търсят видими послания от спорните селения отвъд воала, който разделя този свят от следващия. И аз самата съм била свидетел на някои дребни необясними явления. Призрачни венци, поднесени от сияйно бели невидими ръце с неземна красота. Послания, предадени с мъчително почукване от дребни пръсти, за които в сегашното им извисено състояние този начин на общуване е безконечно тромав, но въпреки това упорстват от любов към онези, които са оставили при нас. Музика, изсвирена от незрими ръце на акордеон под кадифен покров, където никой не може да го стигне. Блуждаещи светлини.

— Не вярвам, че тези шмекерии в дневната имат нещо общо с религията — казах аз. — Или с онова, което чуваме в тукашните потоци и извори, каквото и да е то.

Пламенният ми тон сякаш я изненада.

— Така е, защото погрешно допускате, че духовете ненавиждат пошлостта също като вас. Някой дух може да заговори селянка като Год, защото това е колоритно, заобикалят я романтични зъбери отсам и подобаващо примитивни колиби и огнища оттатък, а къщата й тъне в талази същински, плътен нравствен мрак. Ако обаче съществуват духове, не виждам защо да не бъдат навсякъде или защо да не допуснем и такова нещо. Можете да възразите, че дебелите тухлени стени, плътните плюшени мебели и плетените покривки по креслата, които са гордост за всяка домакиня, добре заглушават гласовете им. Ала в крайна сметка любителите на лъснатия махагон и служителите в магазина изпитват същата потребност от спасение и също копнеят да получат уверение в живота след смъртта, както поетите и простите селяни. Когато са били сигурни в своите вярвания, без да се замислят, когато църквата е имала здраво присъствие сред тях, Духът е седял достатъчно покорен зад перилата на олтара и като цяло душите не са се отдалечавали много от двора на църквата и собствения си надгробен камък. Ала сега се боят, че може да не бъдат възкресени, че склопените им очи може да не прогледнат, че раят и адът са само избледнели изображения по стените на няколко стари църкви с восъчни ангели и страшни телеса, и питат — какво ни чака? И ако мъжът с лъснати ботуши и златна верижка на часовника или жената с рокля от бомбазин, с корсет от китова кост и хитроумно приспособление, с което да повдига обръчите на кринолина, за да прескочи локва — ако тези тлъсти и скучни хора искат да чуват духове също като Год, защо да не могат да го сторят? Евангелието е било проповядвано за всички и ако съществуването ни представлява низ от състояния, материалистите сред нас трябва да се събудят и в този свят, и в следващия. Сведенборг ги е видял, облети в пот от своето неверие и разярени като купчина лъщящи ларви.

— Препускате твърде бързо, за да ви оспоря — намръщено отвърнах аз, — но в списанията на баща ми съм чела за преобръщането на масички и почукването на духове и ми приличат на шмекерии за лековерните.

— Чели сте разкази на скептици — разпали се тя. — Няма по-лесна жертва за подигравки.

— Чела съм разкази на вярващи — не се предавах аз. — И разпознавам тяхното лековерие.

— Защо се гневите така, братовчедке Сабин? — попита тя.

— Защото досега не ви бях чувала да говорите нелепици — сопнах се аз и беше вярно, макар че несъмнено не това беше причината за гнева ми.

— Шмекериите в дневната могат да събудят истински демони — помирително каза баща ми.

 

 

Винаги съм се смятала за любвеобилно същество. Оплаквах се, че няма достатъчно хора, които да обичам или да ценя. Мисля, че пиша истината, и досега не съм изпитвала омраза. Ненавиждам омразата, която сякаш извира някъде извън мен и ме завладява като огромна птица, забива клюн в плътта ми като прегладняла твар с огнена козина и яростни очи, които надничат през моите, а по-добрата аз, с приятната усмивка и цялата ми услужливост, безпомощно стои и гледа. Боря се с всички сили, но сякаш никой не забелязва. Седят на масата и си подхвърлят метафизични теории, а аз седя като вещица, която постоянно променя облика си, издувам се от ярост, спаружвам се от срам, а те не забелязват нищо. Тя се променя пред очите ми. Мразя гладката й светла глава, зеленикавите й очи и лъскавите зелени стъпала под фустите, сякаш е някаква змия, която тихо съска като гърнето в огнището, но е готова да те клъвне, когато се стопли от проявеното великодушие. Има огромни зъби като Баба Яга или вълка от английската приказка, който се престорил на болната баба. Той й дава моите задачи, когато поиска да свърши някаква работа, и сипва сол в раната, защото казва: „На Сабин от толкова преписване започна да й натежава, хубаво е човек да разчита на още едни ръце и очи, и то тъй вещи“. Когато минава покрай нея, я гали по косата, по буклата на тила й. Ще го ухапе. Със сигурност ще го ухапе.

Пиша това и знам, че се държа абсурдно.

А когато пиша, че се държа абсурдно, знам, че не е така.

 

 

Днес излязох на дълга разходка по стръмния бряг. Денят не беше подходящ за разходка, бяха се провлачили едри гъсти валма мъгла и пръски от вълните; духаше доста силен вятър. Изведох Трей, без да я питам. Доставя ми удоволствие мисълта, че вече е готов да ме последва навсякъде въпреки думите й, че обича само веднъж. Кучето ме обича, сигурна съм, и настроението му е в съзвучие с моето, защото е печално и сдържано животно и целеустремено си пробива път през влагата, без да си играе и да се усмихва като някои други кучета. Обичта му е тъжен жест на доверчивост.

Тя тръгна след мен. Не се беше случвало никога преди. През всички онези дни, когато се надявах да дойде или да ме последва, тя не го направи, освен ако не я умолявах или предумвах за нейно собствено добро. Но когато излязох на разходка, за да избягам от нея, тя се втурна подире ми, леко забързана, макар да не искаше да проличи, че бърза, загърната с голямата си пелерина и качулка, а глупавият й чадър плющеше и пращеше от вятъра и се огъваше ту навън, ту навътре, напълно безполезен. Такава е човешката природа — хората на драго сърце се втурват подир теб, щом спреш да ги обичаш или да искаш близостта им.

Пътеката минава покрай всички паметници — долмена, падналия менхир и малкия параклис на Богородица с гранитното изображение върху гранитна плоча, която не се различава особено от грубата повърхност на келтските камъни и навярно е била изсечена от някой отломък.

Настигна ме и попита:

— Може ли да ви придружа, братовчедке Сабин?

— Както искате — отвърнах, положила ръка върху плещите на кучето. — Както желаете, разбира се.

Продължихме и тя отново се обади:

— Боя се, че съм ви обидила с нещо?

— Ни най-малко.

— Всички сте страшно мили с мен. Чувствам, че наистина намерих убежище и дом в бащината ми родина.

— Двамата с баща ми се радваме, че е така.

— Имам чувството, че вие не се радвате. Имам остър език и трънлива външност. Ако съм казала нещо…

— Не сте.

— Въпреки това се натрапих в мирния ви живот. Макар че в началото не изглеждахте напълно удовлетворена от него.

Не можех да говоря. Забързах крачка и кучето се хвърли след мен.

— Развалям всичко, до което се докосна — каза тя.

— Няма как да знам, защото нищо не разказвате.

Този път тя не каза нищо. Мълчанието се проточи. Вървях все по-бързо; това е моята земя, млада съм и съм силна; беше й трудно да не изостава.

— Не мога да ви кажа — отвърна след известно време. Не умолително, защото не умее, а рязко, едва ли не нетърпеливо. — Не мога да се доверявам. Не е в природата ми. Саможива съм, така оцелявам — само и единствено така.

Не е вярно, понечих да кажа, но замълчах. С мен не се отнасяте така, както с баща ми.

— Може би не вярвате на жени. Това е ваше право.

— Доверявала съм се на жени — започна тя, но не завърши. — Това донесе само беди. Ужасни беди.

Прозвуча прокобно като сибила. Отново забързах напред. След малко с въздишка каза, че се връща, защото отстрани я боли. Попитах налага ли се да я придружа. Казах го с такъв тон, че заради едната гордост трябваше да ми откаже, както и стана. Протегнах ръка към кучето, за да го задържа, и то ме послуша. Гледах как се обърна, притиснала ръка към ребрата си и навела глава срещу вятъра, после мъчително пое назад. Аз съм млада, помислих си и трябваше да добавя „и лоша“, но не го направих. Гледах как се отдалечава, и се усмихвах. Част от мен би дала почти всичко нещата да станат пак такива, каквито бяха, и да не изглежда толкова жалка и мелодраматична, но само стоях, усмихвах се и накрая продължих нататък, защото поне съм млада и силна.

 

 

БЕЛЕЖКА ОТ АРИАН ЛЬОМИНИЕР

Тук няколко страници липсват, а останалото е повърхностно и се повтаря. Не съм копирала написаното през този месец чак до Бъдни вечер. Ако искате, ще ви покажа материала.

 

 

В полунощ всички отидохме на служба в църквата. Двамата с баща ми винаги ходим. Дядо ми не стъпваше в църква заради принципите си — беше републиканец и атеист. Не съм сигурна, че кюрето ще остане особено доволен от религиозните убеждения на баща ми, ако се случи да ги обсъдят, което баща ми не допуска. Но той силно вярва в живота на общността, на бретонците, който трябва да продължи — а това включва Коледа и всичките й значения, стари и нови. Тя казва, че в Англия принадлежи към англиканската църква, но тук вярата на предците й е католическата вяра в бретонското си проявление. Мисля, че кюрето отново ще се изненада, ако разбере какво си мисли, но явно радушно я приема в църквата си и уважава усамотението й. Откакто започнаха коледните пости, тя все по-често се качва до църквата. Остава на студа, загледана в скулптурното Разпятие, в грубите фигури, изсечени с такова усилие от неподатливия гранит. Нашият свети Йосиф е много хубав — придържа магарето по пътя към Витлеем (на него е кръстена и самата църква). Баща ми разказа как по нашите земи животните в оборите придобиват дар слово в нощта на Рождество, когато целият свят се помирява със Създателя си и си възвръща първичната невинност както в дните на първия Адам. Тя отвърна, че пуританът Милтън, напротив, превръща Рождество Христово в мига, когато природата умира, или най-малкото се позовава на старата традиция, според която в тази нощ гръцките пътешественици чували от гробниците вик: „Ридайте, ридайте, великият бог Пан умря“. Аз не казах нищо. Наблюдавах баща ми, който загърна раменете й с пелерината и я отведе на мястото ни в предната част на църквата, и в това видях, Господ да ми е на помощ, предвестник на бъдещия ни живот.

Запалените свещи са толкова красиви, когато с тях отбелязваме нов свят, нова година, нов живот. Тантурестата ни малка църква не е особено различна от пещерата, в която често изобразяват раждането на Иисус. Всички коленичиха в молитва — овчарите, рибарите. Аз също коленичих, опитвайки се да влея в обърканите си мисли някакво милосърдие и доброжелателност, да се помоля, както аз си знам. Молех се както винаги хората да разберат духа, заради който баща ми почита само празници, които смята за универсални — за него Рождество е зимното слънцестоене, обръщането на Земята към светлината. Кюрето се страхува от него. Знае, че трябва да го порицае, но не смее.

Забелязах, че тя не коленичи, но накрая все пак се наведе много предпазливо, сякаш всеки миг щеше да припадне. Когато отново седнахме на местата си и запалиха свещите, погледнах да видя дали е добре, и изведнъж разбрах. Беше се облегнала в края на скамейката, подпряла глава на колоната със здраво стиснати очи и устни — изнурена, но без грам търпение. Беше в сянка, погълната от сенките на църквата, но забелязах, че е пребледняла. Беше притиснала ръце под гърдите си и нещо в извивката на тялото й, някакъв древен инстинкт в ръцете й да се предпази внезапно ми помогнаха да прозра какво прикрива и какво аз, добрата селска жена и стопанка на цяло домакинство, отдавна трябваше да съм разбрала. Бях виждала прекалено много жени да притискат ръце по този начин; не можеше да бъркам. От стойката й забелязах, че е наедряла. Наистина беше потърсила убежище при нас. Това обясняваше много — макар не всичко.

Год знае. Тя има зорко око и разбира от тези неща.

Мисля, че баща ми също знае — сигурно знае от известно време, ако не и преди да дойде. Изпитва жалост и иска да я защити, сега разбирам; съзирала съм чувства, които не съществуват освен в собственото ми разпалено въображение.

Какво да кажа и какво да сторя?

 

 

Усещам, че няма да посмея да й кажа нищо. Следобед се качих в стаята й с малък подарък — ечемичена захар и някаква книга, която бях помолила да ми заеме, преди да се разсърдя.

— Съжалявам, че се държах толкова нелюбезно, братовчедке. Бях жертва на недоразумение.

— Наистина — отвърна тя не особено любезно. — Радвам се, че го смятате за недоразумение.

— Вече знам как стоят нещата. Искам да се отнасям добре с вас. Да ви помогна.

— Виж ти, вече знаете как стоят нещата — промълви бавно тя. — Знаете как стоят нещата. Дали наистина е възможно да го знаем за друго човешко същество? Кажете ми тогава, братовчедке Сабин, как стоят нещата с мен?

И тя предизвикателно втренчи в мен бялото си лице и светлите си очи, очаквайки да говоря. Ако бях успяла да го произнеса, какво ли щеше да каже или да направи? Права съм, не храня никакво съмнение. Но се запънах, не знаех какво искам да кажа, бях убедена, че съм я огорчила, и накрая, тъй като продължаваше да ме гледа, избухнах в сълзи.

— Всичко е наред, добре съм — каза тя. — Аз съм зряла жена, а вие сте още девойка и главата ви е пълна с фантазиите и непостоянството на младостта. Мога да се грижа за себе си. Не желая помощта ви, Сабин. Но се радвам, че вече не ви изпълва гняв. Гневът е отрова за духа, както научих на собствен гръб.

Разбрах, че знае всичко — моите подозрения, страхове, негодувания. И че избира да не ми прости. Което отново ме ядоса и си тръгнах разплакана. Защото казва, че няма нужда от помощ, но не е така — вече я е поискала, затова е тук. Какво ще стане с нея? С нас? С детето? Трябва ли да говоря с баща ми? Все още ми прилича на премръзналата змия от Езоповата басня. Някоя метафора може да се загнезди във въображението дори след като изтлее и стане неуместна. А щом е така, коя от двете ни е змията? Но колко студено ме изгледа! Чудя се дали не е полудяла.

 

 

Днес реших да говоря с баща ми за състоянието на братовчедката Кристабел. Няколко пъти исках да го сторя, но все нещо осуетяваше плановете ми. Може би страх, че той също ще ме укори. Ала помежду ни цари мълчание. Затова изчаках да отиде в църквата — за вещо око състоянието й е вече очевидно. Прекалено дребна е на ръст, за да го скрие.

Влязох при баща ми и на един дъх изговорих, преди да успее да ме отклони от целта ми:

— Искам да поговорим за Кристабел.

— Със съжаление забелязах, че вече не проявяваш същата привързаност.

— Що се отнася до това, не мисля, че иска моята привързаност. Бях изтълкувала погрешно някои неща. Мислех, че двамата толкова сте се сближили, че не остава място за мен.

— Много несправедливо обвинение. Както за нея, така и за мен.

— Вече го знам, защото го видях, татко, видях състоянието й, което не може да се сбърка. Била съм сляпа, но сега прозрях.

Той извърна лице към прозореца и каза:

— Мисля, че не бива да говорим за това.

— Искаш да кажеш, че аз не бива да говоря за това.

— Мисля, че и двамата не бива да говорим за това.

— Но какво ще стане с нея? С детето? Завинаги ли ще останат тук? Като стопанка на този дом искам да знам, трябва да знам. Освен това искам да помогна, татко, искам да помогна на Кристабел.

— Изглежда, че най-добрият начин да й помогнем е да не говорим.

Стори ми се озадачен.

— Добре, ако знаеш какви са намеренията й, това ми стига, ще си мълча и няма да пророня нито дума. Искам само да помогна.

— Ах, мила моя — отвърна той, — не знам нищо повече за намеренията й. Тъна в догадки също като теб. Предложих й дом, както ме беше помолила — в писмото й се казваше само „за известно време“. Но не ми позволява да говоря за причината, която налага да е тук. Всъщност Год ми отвори очите, и то много рано. Може би ще се обърне към Год, като му дойде времето. Наша роднина е, предложили сме й убежище.

— Трябва да говори за нещастието си — повторих аз.

— Опитах — отвърна баща ми, — но отклонява всеки опит. Сякаш иска да отрече състоянието си дори пред себе си.

 

 

Забелязвам, че този дневник вече не ми доставя голямо удоволствие. От известно време не е нито писателско упражнение, нито описание на света ми — само разказ за ревност, главоблъсканици и негодувание. Забелязах също, че записването на подобни чувства не ги прогонва, а само им придава осезателен живот, както восъчните кукли оживяват, докато вещицата ги загрява и оформя, преди да забие в тях иглите си. Не започнах този дневник, за да ми бъде довереник, докато шпионирам чужда болка. Опасявам се също, че по случайност може да бъде прочетен и изтълкуван неправилно. Затова, заради всички тези причини, както и заради един вид духовна дисциплина, за известно време спирам да пиша в него.

 

 

Ставам свидетелка на нещо толкова необичайно, толкова необичайно, че трябва да пиша за него — макар да казах, че няма да го правя, — за да си помогна да го разбера. Братовчедка ми вече е толкова наедряла, толкова узряла, толкова натежала, че сигурно мигът съвсем е наближил, и въпреки това не дава дума да се издума за състоянието или очакванията й. Сякаш ни е омагьосала, защото никой не смее да я предизвика или открито да поиска да говорим за нещо, което вече ще ни избоде очите и въпреки това остава скрито. Баща ми казва, че няколко пъти безуспешно се е опитвал да я принуди да говори. Иска да й каже, че детето е добре дошло, че също като нея е наша кръв, какъвто и да е произходът му, и че ще се грижим за него, ще се постараем да го отгледаме добре, без нищо да му липсва. Ала не може да говори, и то по две причини. Първо, побиват го тръпки, погледът и цялото й поведение му забраняват да говори и макар да знае, че има морално задължение да го стори, той не може. Второ, наистина се страхува, че е полудяла. Сякаш фатално се е раздвоила и не позволява съзнанието й и личността, която показва пред външния свят, да знаят какво предстои да й се случи. А колкото и да чувства, че е длъжна да се подготви, баща ми се страхува да не сбърка и да не предизвика сътресение, което да я тласне към пълно умопомрачение, безумие и отчаяние и даже да убие и нея, и детето. Отрупва я с дребни прояви на обичлива нежност и тя благосклонно приема всичко, сякаш й се полага, сякаш е някаква принцеса, и разговаря с него за Моргана Лефей, Плотин, Абелар и Пелагий, сякаш любезно му се отплаща за оказаните й услуги. Умът й е по-бистър от всякога. Мисълта й е проницателна, остра като бръснач, духовита. Също като мен горкият ми баща усеща, че това го подлудява — да пропада от учтивост и нещо, което преди бе удоволствие, в тези префинени размисли, разсъждения и декламации в момент, когато трябва да се обсъждат жива плът и практически приготовления.

Казах му, че тя не е в неведение, защото дрехите й са отпуснати в талията и под мишниците с достатъчно здрав шев и предвидлива грижа. Баща ми каза, че се съмнява и сигурно е работа на Год, затова решихме, щом не ни стига смелост, нито твърдост да се опълчим на Кристабел, поне да разберем дали Год знае нещо и дали не й е била оказана честта да й се доверят, както бе възможно и даже вероятно. Но Год отрече шевът да е неин и каза, че госпожицата винаги отклонява разговора, сякаш не е разбрала, когато й предложи помощ. „Пие чайовете, които й давам, но сякаш само да ми угоди“, каза Год. Спомена също, че знае такива случаи — жени, които упорито отказват да признаят състоянието си и въпреки това раждат сладко и леко като юницата в обора. А после помръкна и каза, че има и други, които се съсипват да се борят и накрая убиват себе си или детето, или и двете. Год смята, че можем да оставим това на нея — щяла по определени сигурни признаци да познае, че времето й е дошло, да й даде успокоителни отвари и чак в последния момент да й помогне да дойде на себе си. Мисля, че Год бързо разбира кой колко струва, и може да се справи с повечето мъже и жени, най-малкото в най-животинските им и инстинктивни състояния, но далеч не съм сигурна, че ще излезе наглава с братовчедка ми Кристабел.

Хрумна ми да й напиша писмо, в което да изложа страховете ни и онова, което знаем, тъй като й е по-лесно да чете, отколкото да разговаря, и може насаме да обмисли внимателно подбраните ми думи. Но нямам представа как да го напиша или какво ще отговори.

 

 

През тези последни месеци посвоему е много мила с мен, обсъждаме различни неща, иска да чете каквото пиша, тайно ми бе ушила калъфче за ножица с великолепна копринена бродерия — синьо-зелен паун с безброй очи. Ала не мога да я обичам както преди, защото не е открита с мен, защото премълчава най-важните неща, защото от гордост или лудост ме принуждава да живея в лъжа.

Днес успяхме да излезем в овощната градина и под цъфналите череши разговаряхме за поезия, а тя безметежно бръсваше падналите цветове от бухналата си пола. Говореше за Мелюзина и за природата на епоса. Казва, че иска да напише вълшебен епос, който да не се опира на историческата истина, а на поетическата и въображаемата истина — като „Кралицата на феите“ на Спенсър или произведенията на Ариосто, където душата е свободна от оковите на историята и факта. Казва също, че романсът е подходящ жанр за жените. Нарича го земя, където жените са свободни да изразят истинската си природа, както на остров Сен или в Сид, макар и не на този свят.

Каза също, че романсът помирява двойствената природа на жените. Коя двойствена природа, попитах, а тя отвърна, че мъжете виждат жените като двойствени създания, чародейки и демони или невинни ангели.

— Всички жени ли имат тази двойствена природа? — попитах.

— Не съм казала подобно нещо. Казах, че всички мъже виждат жените като двойствени създания. Кой знае каква е била Мелюзина, когато е била свободна, без да я вижда ничий поглед?

Продължи за рибешката опашка и ме попита дали знам приказката на Ханс Андерсен за Малката русалка, която си отрязала опашката, за да угоди на своя принц, и загубила дар слово, а той пак не пожелал да бъде с нея.

— Опашката е била свободата й. После с всяка стъпка в краката й се забивали кинжали.

Отвърнах, че откакто съм прочела за това, ме преследват ужасни сънища, в които стъпвам върху кинжали, и това явно я зарадва.

Продължи с приказки за страданията на Мелюзина и Малката русалка, а за очакващото самата нея страдание — нито дума.

Вече съм достатъчно схватлива, надявам се, за да разпозная метафората или притчата, и осъзнавам колко лесно може да се приеме, че с характерния си стил, изпъстрен с гатанки, ми е говорела за страданията на жената. Мога да кажа само едно — тогава не го усетих така. Напротив, гласът й искреше, сигурен като иглата, с която шие, и нижеше красив рисунък. Но мога да се закълна, че под роклята й видях да трепва нещо, което не беше тя самата и което бляскавият й ум отказваше да признае.

 

 

Не мога да спя. Затова ще се възползвам от дара, който тя ми даде, и ще пиша, ще пиша какво направи.

От два дни я търсим. Вчера сутринта излезе до църквата, която все по-често навестява през последните седмици. Оказа се, че селяните са я виждали — стояла дълго и разглеждала разказа за живота и смъртта на Пресветата дева, изваян в основата на Разпятието, а понякога се опирала на камъка, за да си поеме дъх, и прокарвала пръст по дребните фигури като „слепец“ по думите на един или „каменоделец“ по думите на друг. Оставаше в църквата часове наред, потънала в молитви или мълчание — знаехме го и ние, и всички останали, и при нас в имението, и селяните, — покрила глава с черния си шал и свила ръце в скута си. Вчера също са я видели да влиза както обикновено. Никой не я е видял да излиза, но явно го е сторила.

Започнахме да я търсим едва за вечеря. Год влезе в стаята на баща ми и съобщи:

— Да вземем да запретнем двуколката, господине, защото младата жена я няма, а времето й е наближило.

В съзнанието ни веднага изплуваха зловещи картини, как братовчедка ми е паднала и се мъчи, може би в някоя канавка, на полето или в обор. Излязохме с двуколката и обиколихме всички пътища между каменните зидове, надничахме в дерета и самотни колиби, от време на време я викахме, но не особено често, защото ни беше срам — заради нас самите, защото я бяхме изгубили, и заради нея, защото се беше залутала в такова състояние. Беше ужасно преживяване за всички, сигурна съм — за мен определено бе чудовищно. Всяка педя беше мъчение — струва ми се, че несигурността е по-болезнена от всяко друго чувство, защото едновременно пришпорва, разочарова и парализира, така че продължавахме напред с нарастващо напрежение, от което ту се задушавахме, ту щяхме да се пръснем. Всяко по-едро тъмно петно — дрипа в прещипа или изоставено буре, проядено от червеи, ни вдъхваше ужасен страх и надежда. Качихме се до параклиса на Богородица и надникнахме през зиналата паст на долмена, но не видяхме нищо. Обикаляхме, докато мръкна, и накрая баща ми промълви:

— Да пази Господ, дано не е паднала от скалите!

— Може да е при някого в селото — утеших го аз.

— Щяха да ми кажат. Щяха да изпратят някой да ме извика.

Решихме да претърсим брега и навързахме големи факли, както когато морето изхвърли някоя лодка и трябва да приберем останките или оцелелите. Яник накладе огън и двамата с баща ми хукнахме от пещера на пещера, като я викахме и размахвахме факлите. Веднъж ми се счу плач, но се оказа само гнездото на обезпокоена чайка. Не се отказвахме — без храна, без миг почивка и на лунна светлина чак до след полунощ, когато баща ми каза, че трябва да се прибираме; може да са дошли новини, докато ни е нямало. Не вярвам, възразих аз, защото щяха да изпратят някой да ни намери, но баща ми каза, че в къщата има прекалено малко хора, за да се грижат за болна жена и да пратят някой да ни търси толкова далеч. Затова се прибрахме, донякъде обнадеждени, но не заварихме никого, само Год, която беше и гадателка и по дима от огъня ни каза, че няма да научим нищо до следващия ден.

Днес вдигнахме накрак съседите. Смачкал в ръка шапката и гордостта си, баща ми похлопа от врата на врата, за да пита дали не знаят нещо за нея, но навсякъде получи отрицателен отговор, макар да се разбра, че сутринта е била в църквата. Селяните излязоха и отново претърсиха полята и пътищата. Баща ми отиде при кюрето. Не обича да говори с него, защото кюрето е необразован човек и поставя и себе си, и баща ми в неудобно положение. Знае, че е длъжен да обори религиозните възгледи на баща ми, които сигурно смята за съвършено нерелигиозни, ала не смее, защото ще изгуби не само спора, а и уважението на съседите, ако се разчуе, че се е разправял с господин Дьо Керсоз, пък било то в името на безсмъртната му душа.

— Сигурен съм, че добрият ни Господ се грижи за нея — казал той.

— Виждали ли сте я, отче? — настоял баща ми.

— Видях я в църквата тази сутрин — бил отговорът.

Според баща ми кюрето може да знае къде е. Защото не предложил да участва в търсенето, както определено би постъпил, ако не му е спокойно на душата, нали? От друга страна, кюрето е глупав дебелак без капка въображение, затиснат под тлъстината си, и може просто да е решил, че младите и чевръстите ще се справят и без него.

— Откъде може кюрето да знае нещо? — учудих се аз.

— Може да го е помолила за помощ — отвърна баща ми.

Не мога да си представя някой да моли кюрето за помощ, особено при такива обстоятелства. Той е чревоугодник с облещени очи и жабешка уста.

— Знам, че се отбива в женския манастир „Света Ана“ по пътя за Кемперле — обясни баща ми, — където епископът дава средства да се грижат за прокудени и паднали жени.

— Не може да я е изпратил там! Какво злочесто място…

Една приятелка на сестрата на Яник, казваше се Мал, роди там, след като родителите й я изгониха и никой не призна детето й, защото според хорските приказки никой не знаел със сигурност чие е. Мал твърдеше, че монахините я щипели и я карали да се покае, като търка нечистотии и пренася всевъзможни гадости веднага след като родила. Казваше също, че детето й умряло. Постъпи като прислужница при съпругата на някакъв бакалин в Кемпер, която безмилостно я налагала, и не след дълго и тя се спомина.

— Може Кристабел да е поискала да отиде — упорстваше баща ми.

— Защо ще иска подобно нещо?

— Защо прави всичко останало? Къде е? Къде ли не я търсихме! А и морето не е изхвърляло удавници.

Предложих да питаме монахините. Утре ще отиде с двуколката до манастира.

Сърцето ми се къса. Страхувам се за нея, но и ме обзема гняв, както и съжаление за баща ми — добър човек, върху чиито плещи легнаха толкова тревоги, такова тегло от скръб и срам. Защото вече всички знаем, освен ако не я е сполетяла злополука, че братовчедка ми избяга от подслона, който й предложихме. Или може да допускат, че сме я изгонили — също позор, защото никога не бихме сторили подобно нещо.

А може трупът й да лежи в някоя пещера или на брега на скалист залив, където не можем да се покатерим. Утре отново ще изляза да я търся. Не мога да спя.

 

 

Днес баща ми отиде до манастира. Игуменката го почерпила с вино и казала, че тази седмица при тях не е постъпвала жена с такова име или с външност, която да отговаря на даденото описание. Казала също, че ще се моли за младата жена. Баща ми помолил да го известят, ако дойде при тях.

— Това ще зависи от желанието на жената, потърсила убежище — отвърнала монахинята.

— Искам само да знае, че й предлагаме — на нея и на детето, дом и грижи за толкова време, за колкото й е необходимо — казал баща ми.

— Убедена съм, че вече го знае, където и да е — кимнала игуменката. — Може би в това нещастие не може да дойде при вас. Може би няма да се върне от срам или по други причини.

Опитал се да й разкаже за безумния инат на Кристабел да не говори за това, но тя явно изгубила търпение, сопнала му се и го отпратила. Игуменката не му бе допаднала, защото според баща ми изпитвала удоволствие от властта, която имала над него. Ужасно е унил и потиснат.

 

 

Тя се върна. Двамата с баща ми седяхме на масата и за пореден път посърнало обсъждахме къде още да я търсим и дали не е заминала с някоя от двете каруци или с двуколката на гостилничаря, които бяха минали през селото в онзи съдбовен ден. Изведнъж на двора се чу тропот на копита. Преди да успеем да станем, тя се появи на вратата. Тази втора среща с нея — същински призрак посред бял ден, бе още по-ужасна и необичайна от първата, когато дойде с нощта и бурята. Отслабнала е, сякаш ще се скърши, а дрехите й са пристегнати с тежък кожен колан. Бяла е като кост, кокалите й сякаш са се отскубнали от плътта, останала е само кожа и кости, сякаш скелетът й напира да излезе. Отрязала си е косата. Къдриците и буклите ги няма, останала е само шепа помръкнали бледи кичури като попарена слама. Дълбоко хлътналите й очи изглеждат избледнели, мъртви.

Баща ми изтича към нея и щеше нежно да я прегърне, но костеливата й длан го спря:

— Благодаря, добре съм. Краката още ме държат.

След което ужасно предпазливо и с походка, която не знам как иначе да нарека, освен гордо пълзене, тя безкрайно бавно, но с безупречно изпънат гръб стигна до камината и седна. Баща ми попита дали не иска да я отнесем горе, но тя отказа и още веднъж повтори:

— Благодаря, добре съм.

Въпреки това прие чаша вино и малко хляб и мляко, а после пи и яде почти лакомо. Двамата седяхме със зяпнала уста, готови да зададем хиляди въпроси, но тя ни изпревари:

— Умолявам ви, не питайте. Нямам право да ви моля за повече услуги. Сигурно мислите, че злоупотребявам с добрината ви, но нямах избор. Няма да злоупотребявам още дълго. Моля не питайте за нищо.

Как да опиша чувствата ни? Тя забранява всяко нормално чувство, всяка обичайна проява на човешка топлота или общение. Какво има предвид, че няма още дълго да злоупотребява с добрината ни — нима възнамерява, тоест нима се бои или очаква, да умре? Дали е луда, или е страшно хитра и потайна и изпълнява някакъв план, който си е наумила още с идването си? Дали ще остане, дали ще си замине?

Къде е детето? Раздира ни любопитство, което тя с хитрост или отчаяние обърна срещу нас, защото го прави да изглежда като грях и забранява всяка нормална загриженост и опит за въпроси. Живо ли е, или мъртво? Момче или момиче? Какво смята да прави?

Ще го напиша тук, защото се срамувам, но въпреки това е интересна черта на човешката природа, че не е възможно да обичаш, когато се сблъскваш с такава липса на откритост. Изпълва ме ужасно съжаление, като я гледам в този вид — с костеливо лице и остригана глава, и си представям болката й. Ала не си я представям добре, защото тя го забранява, и по някакъв странен начин забраната й превръща тревогата ми в гняв.

 

 

Год каза, че ако се вземе ризката на дете и се пусне във водата на feuteun ar hazellou — вълшебния извор, може да се разбере дали детето ще израсне здраво, или ще бъде болнаво и ще умре. Защото, ако вятърът издуе ръкавите и бухналата дрешка прекоси водната повърхност, детето ще живее и ще пращи от здраве. А ако ризката е бездиханна, а после подгизне и потъне, детето ще умре.

— Тъй като нямаме нито дете, нито ризка, от това гадателство няма голяма полза — каза баща ми.

За толкова месеци тя не уши никакви дрешки, само красиви несесери за писалки, калъфчето ми и закърпените ризи.

През повечето време остава в стаята си. Год казва, че няма треска и не линее, но е много слаба.

Снощи сънувах кошмар. Стояхме на брега на голямо езеро — ужасно черно, с лъскава кехлибарена повърхност, осеяна с бабуни. Отвсякъде ни заобикаляше гъст плет бодлива зеленика — когато бях момиче, откъсвахме някоя клонка и леко докосвахме с пръст всяко бодливо връхче по края на листото. „Обича ме, не ме обича.“ Показах го на Кристабел и тя отбеляза, че зелениката е по-подходяща за тази игра, за която в Англия късат листата на полски маргаритки. В съня ми зелениката ме плашеше. Страхувах се, както човек инстинктивно се плаши да не го ухапе змия, когато чуе шумолене под краката си.

Сънувах, че няколко жени стоим на ръба на водата — както често става насън, не можех да кажа колко; усещах, че зад мен има и други, които ме притискат. Год пускаше в езерото малък вързоп — за миг изглеждаше само пелени и върви като рисунките, на които скриват Мойсей в тръстиката. А после се превърна в колосана детска нощница с басти, която отплава в средата на езерото — нямаше никакви вълни, — вдигна празните си ръкави и започна да се бори с въздуха, мъчейки се да се измъкне от гъстата вода, която ужасно бавно я погълна, сякаш беше по-скоро кал или желе, а не вода — или течен камък, а нощницата през цялото време се дърпаше и уж махаше с ръце, защото бе повече от ясно, че ръкавите са празни.

Пределно ясно е какво означава всичко това. Ала видяното насън променя усещането ми за очертанията на случилото се. Когато днес се питам какво е станало с онова дете, виждам черното обсидианово езеро и оживялата бяла ризка, която потъва във водата.

 

 

Днес баща ми получи писмо от господин Мишле, в което беше пъхнат и плик за Кристабел. Тя го взе с достатъчно самообладание, сякаш го бе очаквала, но когато видя подателя, сепнато го остави, без да го отвори. Баща ми ми преразказа думите на господин Мишле — писмото било изпратено от неин приятел по-скоро с надежда, а не със сигурност, че госпожица Ламот може да е при нас. Молеше ни да му го върнем, ако не е тук и не успеем да й го предадем. Цял ден не го отвори. Не знам дали изобщо го прочете и кога.

 

 

Бележка за Мод Бейли от Ариан Льоминиер:

Уважаема професор Бейли,

На това място дневникът свършва; от бележника също не остава много. Възможно е Сабин дьо К. да е започнала нов, но ако е така, не е намерен.

Реших да не споделям с Вас голяма част от съдържанието му, защото донякъде детински исках и Вие да изпитате читателското изумление и удоволствие, които преживях благодарение на това откритие. Когато се върна от Севен, трите с професор Стърн може да сверим бележките си.

Определено бях останала с впечатлението, че според изследователите на Ламот тя е водила уединен живот и е имала щастлива лесбийска връзка с Бланш Глоувър. Знаете ли за някой неин любовник или потенциален любовник, който би могъл да е баща на детето? Веднага се набива въпросът дали самоубийството на Бланш може да е свързано с описаното в дневника? Може би ще успеете да ме просветлите?

Трябва също да Ви кажа, че лично положих усилия да разбера дали детето е оживяло. Очевидното място бе манастирът „Света Ана“, където отидох и се убедих, че в доста оскъдния им архив няма никаква следа за Ламот. (След 1920 г. са изчистили доста неща по нареждане на някаква ревностна игуменка, според която прашните книжа заемали излишно място и не били важни за непреходната мисия на манастира.)

Още подозирам кюрето най-малкото защото не виждам кого другиго, а някак не мога да повярвам, че детето се е родило и е било убито в някой обор. Въпреки това смятам, че може да не е оживяло.

Прилагам няколко стихотворения и части от стихотворения на английски, които намерих в книжата на Сабин. Нямам достъп до образец с почерка на Ламот, но допускам, че са писани от нейната ръка и потвърждават подозренията, че не всичко е било наред?

Съдбата на Сабин след тези събития е отчасти щастлива, отчасти печална. Издава трите романа, за които Ви писах и от които „Втората Дахуд“ безспорно е най-интересният, тъй като изобразява героиня с властна воля, силни страсти и властно хипнотично присъствие, която осмива традиционните женски добродетели. Удавя се при нещастен случай с лодка, след като разбива две семейства и забременява, а бащата на детето може да е бил или мекушавият й съпруг, или байроническият й любовник, който се удавя заедно с нея. Най-силното в романа е бретонската митология, която използва, за да придаде дълбочина на темите и да структурира въображаемото си пространство.

Омъжва се през 1863 г. след дълги борби с баща си, за да допусне евентуални кандидати. Съпругът й, господин Кергаруе, е бил скучен и меланхоличен човек, доста по-възрастен от нея, който й се посвещава с маниакална преданост и според слуховете умира от мъка година след смъртта й, която я застига по време на третата й бременност. Ражда две дъщери, но нито една от тях не доживява зряла възраст.

Надявам се, че всичко това представлява интерес за Вас и че по-късно ще можем на спокойствие да сравним находките си.

Позволете накрая да кажа още веднъж, както се надявах, че ще успея да го изразя по време на кратката ни среща, колко се възхищавам от работата Ви за лиминалността. Струва ми се, че и от тази гледна точка дневникът на злочестата Сабин ще Ви се стори интересен. Както и тя самата казва, Бретан е земя, пропита от митологията на кръстопътищата и праговете.

С приятелски чувства

Ариан Льоминиер

 

 

Страница с откъси от стихотворения, изпратена от Ариан Льоминиер на Мод Бейли.

Дева Мария се мъчи с бреме,

нейното бреме тежи на кръста,

тя носи бреме по всяко време,

както камъкът белези — мрежа гъста.

 

С груби удари чук я отвлякъл

от древния сън на скалата дива,

около нея след туй изсякъл

звезди, които плачат горчиво.

 

Нейното бреме, издялано в камъка,

към нейното бреме светът се стече,

тя чува пукот в крехката рамка

и знае: Той няма да дойде вече.

* * *

Така бе неподвижно

малкото създание —

отказа роля в нашето

готово изпитание —

 

дъхът му бе горещ:

едно, две, три —

и после обезсилена

вечност се разкри,

 

плътта му бе лазурна —

пурпур вече няма —

и то бе неподвижно,

напълно като камък.

* * *

Говоря за разлято мляко.

За белите петна,

за пъплещата нишка

изхвърлена храна.

 

Знам, други вино с тъмен дъх

надигат във стакана,

но тия бели струйки бяха

мои — в плътна кана,

 

но ето тука парадокс,

как цапа белотата,

хем чиста и невинна — пак

прибра си я земята

 

с божествен мирис на сено,

на топла крава дойна

и на любов, от моята

по-кротка, по-спокойна —

 

по масата ни се разлива

и течният му грях

на пода капе с влажен звук

в тая мека прах.

 

Захранваме се с кръв и мляко.

Кой дара ще погълне?

Пред зиналите в глад уста

разливаме, не пълним.

 

И тука няма изкупление,

каквото и да правим,

не можем да изтрием бялото

или да го удавим

 

и колкото сега да чистя,

да търкам, търкам с бяс,

духът на бялото ми мляко

вгорчава моя глас. АИ