Джордж Р. Р. Мартин
Леденият дракон (4)

Четвърта глава
Огньове на север

Хал си замина, а лятото се стопи и погасна. Адара отброяваше дните до рождения си ден. Хал намина отново преди първия студ, повел грозния си дракон на юг за зимата.

Крилото му обаче изглеждаше по-малко, когато прелетя над гората онази есен, а гостуването му беше по-кратко от обикновено и завърши с шумна караница между него и татко й.

— Няма да тръгнат през зимата — каза Хал. — Зимният терен е прекалено коварен и няма да рискуват с настъпление без драконови ездачи, които да ги прикриват отгоре. Но напролет няма да можем да ги задържим. Кралят може дори и да не се опита. Продай фермата сега, докато все още можеш да вземеш добра цена. Можеш да купиш друга земя на юг.

— Това е моята земя — отвърна татко й. — Тук съм се родил. Ти също, макар че май си го забравил. Родителите ни са погребани тук. И Бет също. Искам да легна до нея, когато си замина.

— Ще си заминеш много по-скоро, отколкото би ти се искало, ако не ме послушаш — рече ядосано Хал. — Не бъди глупав, Джон. Знам какво означава земята за теб, но не струва колкото живота ти.

И продължи, но татко й не се предаваше.

Вечерта завърши с люти ругатни помежду им и Хал си тръгна посред нощ, като затръшна вратата.

Докато слушаше, Адара взе решение. Беше все едно какво ще направи или няма да направи татко й. Тя щеше да остане. Ако се преместеше, леденият дракон нямаше да знае къде да я намери, когато дойдеше зимата, а ако отидеше много далече на юг, нямаше никога да може да дойде при нея.

Той обаче дойде, точно след седмия й рожден ден. Онази зима беше най-студената от всички. Летяха толкова често и толкова далече, че Адара едва имаше време да работи над ледения си замък.

Хал дойде отново през пролетта. В крилото му имаше само дванайсет дракона и онази година не донесе подаръци. Двамата с татко й се скараха отново. Хал се гневеше, умоляваше и заплашваше, но татко й беше като камък. Накрая Хал си тръгна и се отправи към бойните полета.

Беше годината, в която бойната линия на краля се разкъса, горе на север край някакъв град с дълго име, което Адара не можеше да изрече.

Тери първа чу за това. Върна се от хана зачервена и възбудена.

— Мина вестоносец, на път към краля — каза им. — Врагът е спечелил голяма битка и вестоносецът отива да моли за подкрепления. Каза, че армията ни отстъпва.

Татко им се намръщи, тревожни бръчки набраздиха челото му.

— Каза ли нещо за кралските драконови ездачи?

Въпреки караниците Хал беше от семейството.

— Попитах — отвърна Тери. — Каза, че драконовите ездачи са ариергардът. Трябва да правят набези и да палят, да забавят врага, докато нашата армия се изтегли безопасно. О, надявам се чичо Хал да е жив и здрав!

— Хал ще ги научи тях — закани се Джеф. — Той и Сярата ще ги изгорят всичките.

Татко им се усмихна.

— Хал ще се оправи. Все едно, нищо не можем да направим. Тери, ако минат още вестоносци, питай ги как вървят нещата.

Тя кимна. Тревогата не прикри съвсем възбудата й. Всичко беше наистина вълнуващо.

През следващите седмици възбудата се стопи, понеже хората започнаха да проумяват големината на бедствието.

Кралският път ставаше все по-оживен и цялото движение течеше от север на юг, и всички пътници бяха в зелено и златно. Отначало войниците преминаваха в стройни колони, водени от офицери със златни шлемове, но дори тогава не изглеждаха никак бодри. Колоните крачеха уморено, униформите бяха мръсни и изпокъсани, а мечовете и пиките, и брадвите, които носеха войниците, бяха нащърбени и неизлъскани. Много мъже бяха загубили оръжията си и куцукаха с празни ръце. А керваните с ранени, които се точеха след колоните, често бяха по-дълги от самите колони. Адара стоеше в тревата край пътя и ги гледаше, докато минаваха. Видя един мъж без очи, който крепеше друг, само с един крак, докато двамата кретаха заедно. Видя мъже без крака или без ръце, или и без двете. Видя мъж с разцепена от брадва глава и много мъже със засъхнала кръв и мръсотия по тях, мъже, които стенеха и пъшкаха, докато вървяха. Помириса мъже с тела, които бяха ужасно позеленели и подпухнали. Един от тях умря и го оставиха край пътя. Адара каза на татко си и той отиде с няколко други мъже от селото да го погребат.

Но най-много бяха изгорените мъже. Имаше десетки във всяка колона, мъже, чиято кожа бе почерняла и опърлена, и окапваше, мъже, които бяха загубили ръка или крак, или половината си лице от жежкия дъх на дракон. Тери им каза какво разправяли офицерите, когато спирали в хана да пийнат и да отдъхнат: врагът имал много, много дракони.