Джордж Р. Р. Мартин
Леденият дракон (2)

Втора глава
Тайни в снега

Усмивките на Адара бяха таен запас и тя се усмихваше само зиме. Едва дочакваше да дойде рожденият й ден, а с него — и студът. Защото зиме тя беше различно дете.

Беше го разбрала още от много малка, докато си играеше с другите в снега. Студът никога не я притесняваше като Джеф, Тери и приятелите им. Адара често оставаше навън часове след като другите бяха избягали да се приберат на топло или бяха изтичали при баба Лора да ядат горещата зеленчукова супа, която тя винаги правеше за децата. Адара си намираше тайно място в някое далечно кътче, различно място всяка зима, и там си построяваше висок бял замък, като потупваше снега с малките си голи ръчички, оформяше го в кули и бойници като онези, за които разказваше Хал, на кралския замък в големия град. Отчупваше ледунки от по-ниските клони и ги използваше за шпилове, пилони и стражеви постове, като ги подреждаше около замъка. А често в разгара на зимата идваше кратко топене и внезапен мраз и за една нощ замъкът й се превръщаше в леден, толкова корав, крепък и непревземаем, колкото си представяше, че са истинските замъци. През всичките зими строеше своя замък и никой така и не разбра. Но винаги идваше пролетта и с нея топенето. Тогава всичките укрепления и стени се разтапяха и Адара започваше да брои дните до следващия си рожден ден.

Зимните й замъци рядко биваха празни. Всяка година при първия студ идваха ледени гущери, изпълзели от дупките си, и нивите и горичките се изпълваха с мъничките сини същества, които щъкаха насам-натам, сякаш едва докосваха снега, докато се плъзгаха по него. Всички деца си играеха с ледените гущери. Но другите бяха непохватни и жестоки, често прекършваха крехките животинки на две, чупеха ги между пръстите си като ледена висулка, увиснала от стряха. Дори Джеф, който беше твърде добър, за да направи такова нещо, понякога беше любопитен, държеше гущерчетата твърде дълго, за да ги разгледа, и от топлината на ръцете му те се разтапяха, изгаряха и накрая умираха.

Ръцете на Адара бяха хладни и нежни и тя можеше да държи гущерите колкото си поиска, без да им навреди, което винаги караше Джеф да се цупи и да задава сърдито въпроси. Понякога Адара лягаше в студения мокър сняг и оставяше гущерите да запълзят по тялото й, радваше се на нежния допир на крачетата им, докато щъкаха по лицето й. Понякога носеше ледени гущерчета скрити в косата си, но никога не ги внасяше вътре, където топлината от огнището щеше да ги убие. Винаги събираше огризки, след като семейството се нахранеше, и ги носеше на тайното място, където бе замъкът й, и там ги разпръсваше. Тъй че замъците, които строеше, бяха пълни с крале и придворни: малки космати същества, които слизаха от дърветата, зимни птици със светлобели перца и стотици и стотици цвърчащи, боричкащи се ледени гущери, студени и бързи, и тлъсти. Адара харесваше ледените гущери повече от всички домашни животинки.

Но обичаше ледения дракон.

Не знаеше кога го беше видяла за първи път.

Струваше й се, че винаги е бил част от живота й, видение, зърнато в дълбоката зима, понесло се ведро на сини криле през мразовитото небе. Ледените дракони бяха рядкост и когато видеха някой, всички деца го сочеха в почуда, а старците мърмореха и клатеха глави. Беше знак за дълга и тежка зима, когато ледени дракони полетят над земята. Казваха, че в нощта, когато се беше родила Адара, видели леден дракон, затулил в полета си лика на луната, и оттогава го виждали всяка зима, а онези зими наистина били много лоши, пролетта идвала все по-късно всяка година. Тъй че хората кладяха огньове, молеха се и се надяваха да задържат дракона надалече, а Адара се изпълваше със страх.

Но никога не се получаваше. Всяка година драконът се връщаше. Адара знаеше, че идва за нея.

Леденият дракон беше голям, дваж по-голям от люспестите зелени бойни дракони, на които летяха Хал и приятелите му. Адара беше чувала легенди за диви дракони, по-големи от планини, но никога не бе виждала такива. Драконът на Хал беше доста голям, разбира се, пет пъти по-голям от кон, но все пак беше малък в сравнение с ледения дракон, а и грозен при това.

Леденият дракон беше кристално бял, с онзи оттенък на бялото, когато е толкова твърдо и студено, че е почти синьо. Беше покрит със сив скреж и когато се движеше, кожата му се кършеше и напукваше, както снежната кора се пука под мъжки ботуш, и от нея се сипеха ледени люспици.

Очите му бяха ясни, дълбоки и ледени.

Крилете му бяха огромни и прилепови, целите обагрени в прозирно синьо. Адара можеше да види облаците през тях, а нерядко — луната и звездите, щом драконът се зарееше в мразовити кръгове през небесата.

Зъбите му бяха три реда ледени висулки, нащърбени копия с неравна дължина, бели пред тъмносинята му паст.

Когато леденият дракон плеснеше с криле, студените ветрове задухваха и снегът се завърташе на вихрушка, и светът сякаш се свиваше и тръпнеше. Зейнеше ли врата в зимния студ, тласната от внезапен порив на вятъра, стопанинът тичаше да я залости и мълвеше:

— Леден дракон прелита тъдява.

А отвореше ли леденият дракон огромната си уста да издиша, не огън бълваше от нея и не парещата сярна воня на по-мъничките дракони.

Леденият дракон издишваше студ.

Неговият дъх вледеняваше. Топлината бягаше. Огньове се смаляваха и гаснеха, смразени от студа. Дървета замръзваха дълбоко до ленивите си тайни души, а клоните им ставаха чупливи и пращяха под собствената си тежест. Животни посиняваха, скимтяха и умираха, облещили очи, и кожата им се покриваше със скреж.

Леденият дракон облъхваше света със смърт. Смърт и тишина, и студ. Но Адара не се страхуваше. Тя беше зимно дете и леденият дракон бе нейната тайна.

Беше го видяла в небето хиляда пъти. Когато беше на четири, го видя на земята.

Излязла беше да строи снежния си замък, а той дойде и кацна наблизо, в пустошта на покритите със сняг поля. Всички ледени гущери се разбягаха. Адара просто стоеше пред него. Леденият дракон я погледа десет дълги изтупвания на сърцето, преди отново да литне. Вятърът запищя около нея и през нея, щом той плесна с криле да се издигне, но Адара изпита странно ликуване.

По-късно същата зима драконът се върна и Адара го докосна. Кожата му беше много студена. Въпреки това тя смъкна ръкавицата си. Иначе нямаше да е редно. Малко я беше страх, че той ще изгори и ще се стопи от допира й, но това не стана. Беше много по-чувствителен към топлината, отколкото бяха дори ледените гущери, и тя го знаеше някак си. Но Адара беше особена, беше зимно дете, студено дете. Погали го, а накрая целуна крилото му, от което устните й се напукаха. Това беше зимата на четвъртия й рожден ден, годината, в която докосна ледения дракон.