Сергей Лукяненко
Геном (8)

Глава 3

Всяка врата към виртуалния свят се отваря по свой начин.

Понякога с ярко припламване, каскада от мълнии, цветовете на дъгата.

Понякога в мрак, от който израства светът.

Необходимо е преддверие, подготовка, стъпала, по които влизаш в несъществуващото пространство.

Но творецът на този свят не признаваше преходите. Затворената в гел-кристала вселена се появи мигновено около Алекс.

Той стоеше на брега на широка и бавна река, права, като начертана с линийка, и лениво плискаща студени вълни. Заобикаляше го висока до кръста острица, а заблатената почва беше покрита с вода, която стигаше до глезените му. На десетина крачки започваше гората, тъмна и иглолистна; тя се точеше по двата бряга на реката. Над прострялата се до хоризонта река, сякаш в руслото й, залязваше слънцето — Алекс не знаеше къде тук е изток и къде запад, но беше сигурен, че сега е вечер.

Интересен свят. Наподобяващ някакъв детски игрови полигон. Човек не би се учудил, ако отнякъде излети дракон или от водата изскочи русалка. Впрочем, ако можеше да се вярва на Ким, светът беше създаден именно от дете. Макар и сега то да беше на четиринайсет-петнайсет години, онези, които прекарват много време във виртуалността, порастват бавно.

— Едгар!

Алекс бавно тръгна към гората.

Обитателят на гел-кристала трябваше да е някъде наблизо. Не можеше да не е почувствал появата му. Значи се криеше, наблюдаваше, решаваше дали да осъществи контакт. В малката си вселена той беше цар и бог, нищо не му струваше да изхвърли Алекс. Но нали хлапето не беше глупак, сигурно разбираше, че неговият микрокосмос зависи от онези, които държат кристала. Един силен удар… или например микровълнова печка — и край на всичко.

— Едгар, знам, че си тук! — извика отново Алекс. — Аз не съм ти враг!

Все пак предпочиташе да не използва думата „приятел“.

— Ким иска да поговорим! Тя ти изпраща поздрави! Едгар!

— Тук съм.

Алекс се обърна.

В своя свят Едгар можеше да изглежда както си поиска. Титан със стометров ръст, чудовище, благоприличен учен, воин.

Но той, изглежда, беше предпочел реалния си образ — ако това бе възможно за някой, лишен от тяло. Юноша на петнайсетгодишна възраст, слаб и прегърбен, с бледа кожа и отдавна неподстригвани коси. Беше бос, облечен само с дълги до под коленете шорти и… и с очила. Антикварната вещ изглеждаше повече от странно на лицето му.

— Казвам се Алекс — рече пилотът.

— Знам.

— Откъде?

— Нали ти ми остави входен канал. Благодаря.

В гласа на момчето нямаше и сянка от ирония. Впрочем, нямаше и особена благодарност. С такъв тон може да се благодари на палача за обещанието да наточи повечко острието.

— Добре, че си в течение — усмихна се Алекс. Не му беше хрумнало, че обитателят на кристала може да свали информация от детекторите във вътрешността на капитанската каюта. Какво пък, вече нищо не можеше да се направи. — Значи разбираш, че Ким е успяла да изпълни вашия план.

— Да изпълни? — усмихна се Едгар. Седна на тревата и скръсти крака. — Ако го беше изпълнила, сега щеше да работи на някоя тиха планета, никой нямаше да знае за кристала и след няколко години щях да получа тяло.

След кратко колебание Алекс седна до него. Влажната почва неприятно охлаждаше тялото му, но нали това беше виртуална влага, от нея не можеш да се разболееш.

— Ако вашата история е истина, точно така и ще стане — каза той. — На кораб Ким ще заработи пари доста по-бързо, отколкото на планета.

— Защо да ти вярвам? — попита рязко Едгар.

— Защо ли? Сложен въпрос. Ти нали си специалист по генно конструиране?

Хлапакът неопределено сви рамене.

— Кой ген отговаря за нравствените ми качества?

Едгар се усмихна заради толкова простата проверка.

— Не е един ген. В теб е активиран генният комплекс Зай-Матушенски, така нареченият Аристотелов оперон. Той предполага повишена честност и стремеж към истината. Освен това е много силен поведенчески оперон, който засилва родителския инстинкт. Подсъзнателно ти смяташ всеки, влязъл в кръга на жизнените ти интереси, за свое дете, нуждаещо се от опека и защита. Независимо от неговата възраст, реалните му възможности и желанията му, между другото. Генният комплекс „камикадзе“ — впрочем, по-правилно е да се нарича Гастелов оперон, все пак е бил открит от руските учени — те прави готов на саможертва. Има още няколко малки изменения, но тези са основните.

— Може в кристала да има база данни, която използваш — каза Алекс.

— Разбира се. А ти как възнамеряваш да ме провериш? Ако кажа нещо, което го няма в общодостъпните информационни бази, никога няма да узнаеш дали е истина, или измислица.

Алекс кимна.

— Да, убеди ме. Добре. Тъй като знаеш, че съм пилот-спец, си длъжен да признаеш и че пилотите не лъжат.

— По принцип не лъжат. — Хлапакът се засмя, откъсна една тревичка и я стисна между зъбите си. — Аз нали все пак съм крадец. А ти си честен гражданин.

— Ти си избягал. Бил си лишен от тяло, а това е несправедливо.

— Но съм откраднал кристала, а той струва по-скъпо от хиляди човешки тела.

— Какво смяташ да правиш с него, след като се сдобиеш с тяло?

— Ще го изпратя в лабораторията на Едем. Празен. Нека си гризат ноктите.

— Тогава това не е кражба. Нямам ни най-малки причини да те издавам.

Слабото момче, което нямаше тяло, дълго гледаше покрай реката — към слънцето, което все залязваше и никак не можеше да се скрие зад хоризонта.

— Така твърдиш ти. Това са само думи. Не мога да ти вярвам… не мога да вярвам на никого.

— Съвсем на никого?

Едгар помълча, преди да отговори:

— Само на Ким. Нали съм й като брат… или дете.

Алекс прехапа устни.

— Не й се сърди, момче.

— Защо пък ще й се сърдя? — изсумтя юношата.

— Когато получиш тялото си, всичко ще се промени. Нали знаеш, че не умея да обичам. И само ще се радвам за нея… за вас.

Погледът, с който Едгар го възнагради, беше красноречив.

— Иска ми се да те превърна в жаба… и да те смачкам.

Той отново се извърна, без да направи опит да изпълни заплахата си. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Алекс въздъхна. Към всичките му проблеми се добави и дръпнат ревнив хлапак, заточен в гел-кристал…

— Ами направи го, ако от това ще ти стане по-леко. Ти нали можеш.

— В своя виртуален свят — да. А кой ще спре крака ти, когато решиш да смачкаш кристала?

Алекс протегна ръка и докосна рамото му. Едгар се напрегна.

— Не възнамерявам да ти отмъщавам. Не възнамерявам да ти причинявам зло. Но не мога да откажа и на Ким. Разбери, тя копнее за любов. Ще се постарая нашите срещи да бъдат… колкото се може по-редки. Макар че няма да те лъжа — те са ми приятни.

— Дай й невропреходник — помоли Едгар. — Отдавна не съм я виждал.

— Ако си няма, ще й дам моя. Разбира се. Не се сърди, хлапе.

— На робите не им се полага да се сърдят.

Алекс почувства как в него започва да кипи ярост. Не към Едгар, разбира се.

— Момче, това, което са сторили с теб, е низост и престъпление. Ще се постарая да ви помогна.

— Може и да е низост. — Хлапакът бавно махна с ръка и слънцето изведнъж стремително се спусна към хоризонта. — Само че е нещо най-обичайно в Галактиката. Всичко се твори от роби. Здрави ръце, остър поглед, упорит ум, красиво тяло — какво повече е нужно от един роб? А, да, преданост. Е, да се засили потребността от предводител не е трудно. А за да им служа аз, не беше необходимо тяло — затова не го и оставиха.

— И са сгрешили.

— Да. Предаността, послушанието, покорството — всички те са резултат от биохимични реакции. Аз изгубих тялото си, но затова пък се избавих от невидимите окови.

— Защо избра този облик, момче?

— Сега щях да съм точно такъв. Успях да издиря своята генна картина и възстанових външността си.

— А очилата?

Едгар потърка тънката рамка и отговори кратко:

— Късогледство. Силно.

— Никой на света не носи очила. Това е много проста корекция.

— Няма какво да коригирам, пилоте.

Вече беше тъмно. В небето припламваха звезди. Алекс вдигна глава и заразглежда съзвездията. Над главата му блещукаше Южен кръст, малко по-надалеч — Секстант, Телескоп и Делфин.

— Няма да те издам — каза Алекс. — Гел-кристалът ще остане в моята каюта, там е единственият терминал, осигуряващ му нормално свързване. Ким ще може да влиза във виртуалното ти пространство когато пожелае… и аз ще я помоля да го прави по-често. Можеш да ползваш свободно информацията от корабната мрежа, само ще ти прекъсна достъпа до вътрешните видеокамери. Може би просто ще ги изключа.

— Защо?

— Едгар, повярвай ми, усещането, че някой наблюдава всяка твоя крачка, е неприятно.

— Ти си решаваш. Аз ще намеря с какво да се занимавам — това е мощен кристал.

— Сигурен съм, че си събрал добра библиотека.

Едва забележимият в тъмнината Едгар кимна.

— Да, доста добра.

— Ти наистина ли си добър генен конструктор?

Хлапакът се усмихна.

— Да.

— Разкажи ми за Ким. Тя има странна специализация, нали?

Едгар помълча, преди да отговори с равен и спокоен глас:

— Пилоте, целият ми свят е фикция. Островче от организирана информация, затворена в квазиживо желе. Няма ме нито мен самия, нито тази река, нито това небе. Единственото, което имам, е информация. И аз я споделям много предпазливо. Ще поговорим за Ким, щом ти е толкова интересно. Но не сега.

Алекс стана от тревата. Панталоните му бяха подгизнали, в обувките жвакаше вода.

— Ще ти помогна, момче — каза той сериозно. — Но повярвай ми, не съм ти враг. И като стана на въпрос… аз също съм остров от информация, затворен в желе, наречено „мозък“. С теб всичко ще бъде наред.

— Успех, пилоте… — каза с равен глас Едгар. Поколеба се и добави: — Можеш да идваш при мен. Понякога.

— Благодаря. Ще идвам. Понякога.

Той се напрегна и се измъкна от мрака на лятната нощ, оставяйки нестройното момче на брега на геометрично правата река.

Виртуалният свят помръкна.

 

 

Ким го гледаше от креслото. Беше се облякла и отново приличаше на прилежна ученичка, а не на страстна хетера. Алекс не знаеше дали да се радва на това, но във всеки случай така беше по-добре — като се имаше предвид наблюдаващият ги от заточението си Едгар.

— Как е той? — попита бързо Ким.

— Нормално. — Алекс свали от главата си лентата. — Жив и здрав.

— Убеди ли се, че не лъжа? — попита настоятелно Ким.

Малкото око на оптическия датчик под тавана на каютата…

— Ти не лъжеш — каза Алекс, влагайки в думите си цялата убеденост, която можа да намери. — Но той много се разстрои.

— Защо?

— Заради това, което току-що се случи между нас. Едгар и сега ни наблюдава през датчиците на каютата.

Ким се намръщи:

— Едгар, това е глупаво! — извика високо тя. — Престани да ревнуваш!

— Ким, той не може да отговори — меко я спря Алекс. — Знаеш ли какво? Ти сега ще отидеш при него, ще поговорите и ще разрешите всички недоразумения. А аз ще поспя. Поне час-два.

— Ще му помогнеш ли, Алекс? — попита настоятелно Ким.

Той се замисли, преди да отговори:

— Ким, тази история е чудовищна. Разбира се, че смятам за свой дълг да помогна на хлапе, с което са постъпили толкова гнусно.

Девойката кимна успокоена.

— Отиди при него — повтори Алекс. — Ако на самата теб не ти се спи.

— Ще потърпя — каза бързо Ким. — Мога да изкарам седмица, без да спя.

— Знам. Аз също, но не виждам необходимост от това.

Без да й обръща повече внимание, той смъкна халата си и се мушна под одеялото. Погледа как тя бързо си слага лентата на невротерминала.

Какво да прави, по дяволите?

В какво се беше забъркал?

Само няколко несвързани подозрения, в които е невъзможно да се повярва. Косвени улики, казано на юридически език. И потиснатото чувство, че е измамен…

Ким потрепна, тялото й се изпъна и застина. Тънките й крака смешно стърчаха — десният беше увиснал във въздуха, без да докосва пода.

Ким, в какво си се забъркала?

Едгар беше прав. Той беше окован. По незрими биохимични причини беше принуден да закриля онези, които са около него. Не умееше да обича, но нима това личеше по поведението му? Пилотите са идеалните капитани, тяхната власт се крепи не на силата и на авторитета, а на любовта на екипажа. Което беше правилно. Самият той се радваше, че в него е вложен изстраданият с хилядолетия човешки морал. Това беше подарък — няма нужда да се стараеш да станеш по-добър, когато всичко ти е дадено предварително.

Той не можеше да предаде Ким.

Той не можеше да си позволи да разреши смътните подозрения по най-простия й най-естествен начин — като изтръгне кристала и го връчи на офицерите по безопасност на Гама Змиеносец.

Оставаше му единствено да чака… и да се надява, че подозренията му са безпочвени, случайни съвпадения, а във вътрешността на кристала се крие изплашен юноша, мечтаещ да се сдобие с човешко тяло.

Алекс затвори очи и заспа. Щеше да спи точно два часа. По-малко, отколкото се препоръчва, но все пак напълно достатъчно за модифицираната му нервна система.

 

 

Гама Змиеносец нямаше годни за живот планети. Една от планетите във вид на овъглен камък се въртеше близо до самата звезда, втората беше неродено светило, студена газова маса, патрулираща на границата на системата. Но пространственият канал беше много удобен — двайсет и осем изхода водеха към населени светове, повечето човешки, а няколко на територията на чужди раси. Затова Империята беше построила при устието на канала огромна транспортна станция, беше разположила на пристан няколко древни линкора и бе започнала да бере плодовете от новия транспортен възел. Отсъствието на планети се оказа само от полза — метрополията можеше да контролира станцията много по-лесно, отколкото планетарна колония, и не възникваше необходимост да се дели печалбата с местните президенти, царе, хетмани, паши и ханове.

„Огледало“ не се нуждаеше нито от дозареждане, нито от почивка. Корабът изскочи от точката за изход, обърна се, описа огромна дъга около гигантския цилиндър на станцията и се нареди на опашката на входа. Магическото огледало на канала плуваше сред звездите, равнодушно както към гмуркащите се, така и към изскачащите кораби.

Вахтата сега беше непълна. Енергетикът се появи, поскуча и си отиде, като остави реактора на минимална мощност. Генералов надникна за миг, с щедростта на факир прокара няколко трасета и си отиде до входа в канала оставаше почти час. Джанет изобщо не се появи, Ким скучаеше на бойния си пост, развличайки се с изчисляване на възможни атаки. Алекс за всеки случай блокира оръжейните й портове.

Само Морисън откровено се наслаждаваше на полета. На всяка дори най-незначителна маневра, на всяко незабележимо за външен наблюдател пилотско самохвалство — кой по-изящно ще се възползва от гравитационното поле на канала, за да се обърне, кой по-прецизно ще се нареди на опашката, кой по-красиво ще поздрави колегите си с недоловимо движение на кораба.

Сега, когато вече се усещаше капитан, Алекс гледаше на Морисън по различен начин. Не с пренебрежение, разбира се, не! Може би с лека усмивка. Така баща с прошарени коси гледа младия си син, постигащ великолепни успехи в колежа.

— Капитане?

— Да, Ханг?

— Кой ще направи влизането в канала?

— Давайте вие, Морисън.

— Благодаря.

Секунда мълчание, после Ханг попита:

— Какво е да си капитан?

— Много е хубаво, Морисън. Вие никога ли не сте командвали кораб?

— Само в училище. Но беше древна „Чапла“ и нямаше екипаж. Само аз и инструкторът.

— Аз също. Сигурно на всички планети използват бракувани „Чапли“ за тренажори.

— При нас, на Серенгети, имаше и „Фламинго“.

— Не е зле — каза Алекс искрено.

Бъбриха си цял час. Корабите идваха и си отиваха. От канала изпълзя крайцер на тайи, величествен и чудовищен, наподобяващ грубо издялан астероид с обхваната от кървавочервени пламъци повърхност. Крайцерът извършваше обичайно патрулиране и на територията на Империята го съпровождаше линеен миноносец. Гигантският крайцер на някога великата цивилизация изплува между звездите, сякаш не забелязваше дребния си конвой… който беше способен да го унищожи с един залп. Сред звездите всичко е суета. Всичко, освен амбициите. Загиваща заради странните си вътрешни проблеми, закрепила се върху последните си десетина звезди, цивилизацията на тайи продължаваше да патрулира по древните граници на своето царство. Сякаш не разбираше, че някога страховитите кораби сега няма да издържат нито една сериозна схватка, че самото съществуване на царство Тайи е жест на милосърдие от страна на някога подвластните му раси…

Алекс предаде в профсъюза на пилотите пълен отчет за неотдавнашния инцидент, изпрати копия и до имперската администрация и правителството на Живачен Донец. Генералов наистина беше изготвил великолепен доклад, излагайки по точки всички възможни последствия от сблъсъка на корабите, като кратко посочваше ужасяващото безгрижие на охранителните станции на канала и леко намекваше за възможността от преднамерена диверсия. Алекс само добави в рубриката „неофициално и неподлежащо на цитат мнение“, че корените на случилото се трябва да се търсят в конкурентната борба между туристическите фирми.

Изтеглиха от станцията информационен пакет с последните новини — нямаше нищо интересно, освен че в раздела на официалната хроника бяха показали пищната церемония на празненството по случай седмия рожден ден на императора. Умореното, сънено примигващо дете седеше на трона, от който предците му наистина бяха управлявали Империята, и приемаше безкрайните поздравления на посланиците… а понякога и помощник-посланиците на колониалните планети и извънземните раси. Само цзигу, подчинявайки се на странните си прищевки, бяха изпратили на официалната церемония пълномощни и високопоставени делегати.

Сред звездите всичко е суета. Всичко, освен традициите.

А после дойде техният ред за хиперскок и Морисън вкара с изящния „лупинг на Йонеско“ кораба в устието на канала. Предстоеше им път до Нова Украйна.

— Морисън, починете си — предложи Алекс.

— Това заповед ли е? — уточни бързо вторият пилот.

Сивата мъгла на канала струеше около кораба. Това беше кратък скок — два часа и четирийсет и три минути… впрочем вече бяха по-малко…

— Не се ли уморихте? — попита просто Алекс.

Морисън се разсмя.

— Капитане, изкарах на планетата две седмици. Представяте ли си? Никакво пилотиране. При това се оказах на нулата, дори флаер под наем не можех да наема.

— Добре, Ханг. Успешно пилотиране.

— Благодаря — отговори пилотът прочувствено. — Алекс… няма да забравя това.

Алекс излезе от мрежата за управление. Откопча се от ложемента, хвърли кратък поглед на екраните и излезе от командната кабина.

Първото, което привлече вниманието му, беше смехът.

Кикотеха се в каюткомпанията. Весело, многогласно. Той веднага разпозна звънливия смях на Ким, тънките гласчета на цзигу… и плътния глас на Джанет!

Алекс ускори крачка, проклинайки се за нерешителността. Трябваше заповяда на Джанет да не се появява в общите отсеци, когато цзигу са там. Трябваше да предупреди Ка-трети, че е възможна неочаквана агресия от нейна страна…

Той спря на входа на каюткомпанията.

— Здрасти, капитане! — пропяха цзигу, сякаш без изобщо да го поглеждат. — Благодарим за скока, и за втория скок благодарим!

Не… изглежда, нищо тук не предвещаваше беда.

Ким седеше до цзигу и Алекс беше принуден да се съгласи с неотдавнашните подозрения на Джанет. Човешките девойки и възрастните цзигу наистина си приличаха. Дори бяха облечени по сходен начин — тъмносиният костюм с пола на Ким много приличаше на костюмите на пришълките, само дето те бяха по-светли и украсени с дантели. Ако не беше своеобразният маниер на говорене на цзигу, човек никога не би се досетил, че са друг биологичен вид.

Джанет, с напълно миролюбива усмивка, приготвяше коктейли на бара. Генералов, който убиваше времето с чаша уиски, добродушно приветства появата му с помахване на ръка. Малко смутено кимна Пол, пред когото стоеше недокосната чаша с вино. Ка-трети, облегнал се на стената зад гърбовете на цзигу, се усмихна приветливо. Изглежда, си беше създал добро мнение за събрания от Алекс екипаж.

— И тогава ние много се учудихме! — рече звънко едната цзигу, явно продължавайки започнатия преди това разговор.

— Аз-ние много се учудихме — поправи я втората. — Миризма? Какво е миризмата? Движение на молекулите във въздуха?

Така… значи очевидец на описваните събития е била именно втората цзигу. Те съвсем не бяха връстнички, просто бяха живели твърде дълго заедно и бяха синхронизирали външния си облик.

Алекс седна на масата срещу цзигу и смигна на Ким. Тя му отговори с едва забележима, но многообещаваща усмивка.

— Да ви направя ли коктейл, капитане? — попита весело Джанет.

— Само да не е много силен.

— Добре. — Джанет взе още една чаша.

— Ние бяхме в шок! — рекоха цзигу. — Как може молекулите да предизвикват неприязън? Да не нанасят вреда, но да предизвикват неприязън?

— Да, понякога би било удобно да не се усещат миризмите — вметна Пол. — Когато бях скаут, понякога отивахме на поход за три-четири дни. И ако не намерехме ручеи, вечерта в палатката имаше такива благоухания…

— Как може да е неприятна миризмата на младо здраво тяло? — попита патетично Генералов.

— Е, за младото здраво тяло не знам — възрази Лурие, — но за старите здрави чорапи…

Цзигу се изкикотиха, давайки да се разбере, че са разбрали смисъла на шегата.

— И аз-ние предложихме изход — каза втората цзигу. — Скафандър, здрав скафандър. Нито една молекула не може да избяга!

— А после направихме фиксатор — подкрепи я другата. — Това е болезнено… брр! Но никаква миризма. Само трябва да се ходи до тоалетна често-често, всеки ден.

— Коктейл? — Джанет се приближи до масата с поднос в ръцете.

— Благодаря, слуга… — пропяха цзигу.

Алекс чак затаи дъх. Джанет и без това полагаше огромни усилия да запази самообладание…

— О! — Цзигу станаха и склониха глави. — Разбрахме! Неприятна дума, причинява болка… Благодаря, приятелю-приятелко.

— Приятелко — отговори Джанет напълно спокойно.

— Благодаря, приятелко!

Алекс също си взе чаша и бързо отпи, наблюдавайки реакцията на Джанет. Дали не беше сипала в напитките някаква отрова?

Но Джанет също си взе чаша.

Коктейлът беше хубав. Вкусът беше необичаен, нещо анасоново-лимонено, с лек привкус на мента и мед, но не по-силен от четирийсет градуса и много освежаващ. Цветните ледчета от намагнитена вода кръжаха в чашата в изящна спирала, която напомни на Алекс за виртуалния образ на кораба.

— Алкохолът е прекрасно нещо! — заявиха цзигу, след като отпиха. — Ние не знаехме за вътрешното поемане на алкохола. Разбрахме, че човечеството е велика раса, щом са измислили алкохола. Но засега ни е трудно да го пием много.

— Няма проблем — намеси се в разговора Ка-трети. — Човечеството също не се е адаптирало веднага към поемането на алкохола. Някога той даже е предизвиквал неприятни последствия. Радикалните натурали, които напълно отхвърлят генното инженерство, и досега са ограничени в поемането на алкохола…

Алекс наблюдаваше случващото се и вече нищо не разбираше.

Течеше някаква мила вечеринка. Сякаш екипажът и пътниците бяха стари добри приятели. Джанет се държеше като радушна домакиня — приготвяше топли сандвичи с кашкавал за цзигу и най-различни мезета за екипажа, без да забравя да долива напитки в чашите и да поддържа разговора. Ким обсъждаше със седналата до нея цзигу кройката на костюма й и особеностите на модата в Сборището. Цзигу дори беше извадила портативен терминал с напълно човешки дизайн и й показваше някакви картинки.

Само в тона на Генералов, когато се обръщаше към Ка-трети, се долавяше ехиден оттенък. Но може би на Алекс просто така му се струваше.

Неприятностите започнаха само след четвърт час. И разбира се, началото им положи Джанет. С една напълно невинна на пръв поглед фраза:

— Колко хубаво, че расата цзигу още от първия ден на контакта е станала съюзник на хората…

Бъбрещата си с Ким цзигу дори не реагира. Затова пък спътничката й весело зачурулика:

— Не, не! Не от първия ден! Ние бяхме дълбоко оскърбени от Империята. Вашият облик, вашето поведение, вашият морал са оскърбителни! Ние подготвяхме голяма война.

— Нима? — попита Джанет с меден гласец. — Аз си мислех, че това е лъжа на екстремистите от Абанос…

— Подготвяхме, подготвяхме! — изчурулика пришълката. — Но впоследствие се отказахме от грубите пътища. Расата на хората сама ще достигне до естествения си край. Човечеството е твърде агресивно, за да се откаже от експанзията, и твърде увлечено от биомоделирането на телата си, за да съхрани единството си. Когато Империята окончателно се разпадне на стотици независими планети, тя ще бъде покорена от другите раси. Ние също ще вземем своето парче от пирога. Голямо-голямо парче!

В ледената тишина, увиснала в каюткомпанията, звънливият смях на цзигу прозвуча особено нелепо. Пришълката се усмихва още секунда, после лицето й посивя.

Втората цзигу, която увлечено беше разкривала на Ким детайли от свърхескретния сакрален обред на осеменяване на Великата цзигу, млъкна по средата на думата и погледна спътничката си. Докосна панела на портативния терминал, за да изтрие изображението, и каза тихо:

— Молим за извинение.

— Молим за извинение — каза и другата цзигу. Лицето й беше станало съвсем безцветно.

— Надценихме умението си да пием етанол — изрекоха цзигу в синхрон. — Започнахме да се шегуваме, но нашите шеги са малко специфични и обидни за хората. Молим за извинение, молим за извинение…

Те се изправиха и заотстъпваха към вратата на каюткомпанията.

— Всичко е наред, сестри. — В гласа на Ка-трети се долавяше дълбоко съмнение в собствените му думи. — Какво ли не се случва. Ние разбираме шегите.

— Естествено, че ги разбираме! — потвърди Джанет с ослепителна усмивка.

— Сей-Со! — каза Ким с недоумение. — Защо прорезът за яйцепровода непременно трябва да е триъгълен?

Въпросът й увисна във въздуха — цзигу напуснаха злополучната вечеринка.

Лурие сви рамене и отпи от виното. После каза, без да поглежда към никого:

— Виж ти. Парче от пирога. А няма ли да им приседне…

— Нека да не развиваме тази тема — рече рязко Ка-трети. — Най-вероятно гостенките наистина се пошегуваха неудачно.

— Как ли пък не… — Джанет с усмивка отпи от чашата си. — Те просто честно казаха мнението си за нас, хората.

— Защо? — попита клонингът. — Извинявайте, но това е нелепо. Мисля, че се шегуваха. Предпочитам да мисля, че е така.

— Ваша воля. — Джанет се изправи. — Отивам в каютата си, ще почета книга.

Алекс я настигна на вратата на каютата и я хвана за ръката, за да я спре…

— Джанет…

— Да, капитане? — Тъмнокожата жена се усмихна.

— Какво сложи в коктейла на цзигу?

— Капитане, просто приготвих коктейл. Никакви химични добавки.

— Тогава ще те попитам по друг начин. Джанет, какво би могло да предизвика подобна откровеност у пришълците?

Лицето й стана замислено.

— Трудно е да се каже, капитане. При нас, на Абанос, се носеха слухове, че расата на цзигу понася зле естествените алкалоиди, съдържащи се в анасона. Че те свалят задръжките, подобно на серума на истината. Цзигу не губят нито разсъдъка си, нито волята си, но могат да издадат всякаква информация. Глупаво, нали? Всички знаят, че на Абанос са живеели психари.

— Джанет… — рече с болка Алекс. — Но защо?

— За да знаете с кого си имате работа — отговори сериозно тя. — Милият им облик на човешки девойки е само каприз на еволюцията плюс възможност да променят редица параметри във външността си. Та те дори не са млекопитаещи, капитане! Те са топлокръвни насекоми.

— Това е твърде груба аналогия.

— Е, във всеки случай са по-близо до бръмбарите или хлебарките, отколкото до нас.

— Не е вярно. Те са еднакво далеч както от хората, така и от земните насекоми.

— Това, което издува блузките им, капитане, не са гърди, а закърнял трети чифт крайници. Хранят децата си, като повръщат смляна храна.

— При това имат червена кръв и почти човешки бели дробове и сърце…

— Шесткамерно сърце!

— Оставаше и да е двукамерно! — Алекс усещаше, че Джанет напира да влезе в каютата, и заговори по-бързо: — Да прекратим този спор. Цзигу не са хлебарки и не са хора. Те са пришълци от расата цзигу. Да, те не изпитват към нас симпатия и защо да изпитват? Ние сме млада и енергична раса, завоюваща планета след планета. Нека градят илюзиите си, само да няма война.

— Съгласна съм — кимна Джанет. — Пусни ме, Алекс.

— Недей да правиш повече подобни провокации, Джанет. Моля те. Не ни трябват скандали, оплаквания до ръководството на компанията, караници с цзигу и Ка-трети.

— Вие изпепелихте нашите кораби, които не смееха да стрелят по хора; вие затворихте планетата със силов похлупак, сякаш е развъдник на зараза; вие промихте мозъците на онези, които останаха живи. Малко ли ви е това? Сега се подмазвате на пришълците, които ни виждат като роби!

Джанет освободи ръката си със силно, неуловимо движение. На Алекс му се наложи да си напомни, че е преминала на Абанос пълен курс на военна подготовка.

— Аз не съм изпепелявал корабите ви. Не съм се намесвал в съзнанието ти, сестро спец.

— Ти с нищо не си по-добър.

Вратата се затвори зад нея и Алекс с усилие потисна желанието да удари с юмрук по пластмасата.

Това е. Спори колкото искаш, уговаряй, призовавай към здрав разум…

Всичко е безполезно, когато оживее вложената в съзнанието на спеца програма.

Алекс влезе в своята каюта, постоя, вплел ръце в безсилна ярост. После, подчинявайки се на инстинктивен порив, разкопча ризата си и погледна към Бес.

Дяволчето не беше разгневено, ни най-малко. То гледаше тъжно и осъдително.

— На мен не ми е по-леко! — извика Алекс.

В очите на Бес застина дълбоко съмнение.

— Да го вземат дяволите всичко… — Алекс се обърна към терминала. — Кораб, тайно наблюдение на каютата на Джанет Руело, капитански достъп.

Разтвори се и просветна екран.

Чернокожата жена лежеше в леглото си. Тялото й се тресеше от ридания, ръцете й мачкаха възглавницата.

Проклет да е този Абанос, проклета да е побърканата им църква на Разгневения Христос, проклети да са гениите инженери, вложили в Джанет заповедта да мрази пришълците…

Алекс изскочи от каютата.

— Отвори, капитански достъп.

Блокираната врата изпиука в протест и той влезе в каютата на Джанет.

За тези секунди не се беше променило нищо — жената все още плачеше, притиснала се към възглавницата, но самата каюта порази Алекс. Джанет като че ли почти нямаше вещи, но беше успяла да преобрази напълно вялата стандартна обстановка. Над леглото висеше разпятие — именно такова, каквото беше прието на Абанос, с Христос, освободил едната си ръка и размахващ здрав юмрук. На пода до леглото имаше малко, но дебело килимче от разноцветни нишки, на масичката — отворена огледална кутия с комплект скъпа козметика. Четири снимки на усмихващи се деца: две мургави момчета, две момичета, едното чернокожо, а другото абсолютно светло. И още множество дребни, общо взето ненужни, но променящи помещението дрънкулки.

— Джанет…

Тя дори не вдигна глава.

— Не бива. — Алекс приседна на леглото и положи ръка на треперещото й рамо. — Разбирам чувствата ти. И не смятам, че съвсем не си права. Но всички сме длъжни да изпълняваме жизнения си дълг…

— Защо ни мразите толкова много? — прошепна Джанет. — Повече от пришълците… Та нали ние искахме щастие за всеки!

— Джанет, никой не ви мрази, повярвай. Може би ви съжаляват…

— За какво ни съжаляват?

— Вашата психика е променена от генни инженери…

— А твоята не е ли? — Джанет се разсмя и седна на леглото. — Приятелю спец, ти си осакатен доста повече от мен. Та ти дори не умееш да обичаш.

— И какво от това?

— Как „и какво“? — Чернокожата жена разпери ръце. — Глупав, глупав пилот… Ти се чукаш, изпитваш оргазъм и смяташ, че с това се изчерпват отношенията между мъжа и жената?

— От къде на къде? Има и дълбока лична симпатия, топли отношения…

— Наври си тази лична симпатия дълбоко в топлия задник! Та ти си много по-голям изрод от мен! На мен са ми наредили да мразя пришълците — и аз ги мразя. Нека и хиляда пъти да не съм права, но не съм изгубила нищо, само съм спечелила. Дори и да съм спечелила омраза! Ясно ли е? А ти, ти си изгубил всичко! Половината свят! Ким, това клето момиче, те гледа с влюбени очи и се влачи като опашка подире ти, а ти просто не забелязваш това.

— Забелязвам го, Джанет. Преди няколко часа правихме секс и двамата…

Джанет Руело, палачът на пришълци от карантинната планета Абанос, избухна в смях.

— Господи разгневени! Как да обясня на слепия цвета на залеза? Алекс, знаеш ли, че на Абанос пилотите умееха да обичат?

— Глупаво. Пълното единство с кораба е възможно само при отсъствието на привързаност към хората.

— Глупости! Просто всичко е взаимосвързано. И любовта, и омразата. Невъзможно е да лишиш човека от любов, без да му дадеш в замяна поне сурогат. За пилотите този сурогат е сливането с кораба, за следователите и данъчните — екстазът от научаването на истината. Някой ден ще измислят замяна и за всички останали. — Джанет се замисли за секунда и добави: — Освен за войниците, вероятно. За тях любовта е необходима като алтернатива на работната омраза към врага. Всички ние бяхме войници… и затова всички умеехме да обичаме.

Алекс мълчеше. Невъзможно беше да се спори със спец, защитаващ специализацията си. Да, в нещичко беше права — виртуалният хлапак Едгар също говореше за биохимични вериги.

— Джанет, какво ще правим?

— Повярва ли, че расата цзигу изобщо не е съюзник на хората?

— Те са ни временен съюзник — поправи я Алекс. — Не съм си правил илюзии за нещо повече.

— Няма да ги провокирам повече.

— Даваш ли ми дума?

— Думата си на спец, приятелю спец.

— Закълни ми се като на твой капитан.

Джанет се усмихна.

— Защо?

— Закълни ми се с военната клетва на Абанос.

Лицето й потрепна.

— Приятелю спец, аз вече не съм поданик на Абанос и остатъците от армията ми са скрити под похлупак на планетата.

— Какво променя това?

Джанет извърна поглед и неохотно призна:

— Нищо…

— Дай ми клетва като на капитан.

— В името на разединеното човечество… — Джанет се сепна. Устните й трепереха.

— Продължавай — безмилостно нареди Алекс и добави по-меко: — Принуден съм да те помоля за това, приятелко спец.

— В името на разединеното човечество, което властва над звездите, в името на служенето на нашия Господ, в името на своите предци и потомци, се заклевам… — Тя се забави, формулирайки фразата. — Заклевам се, че няма да причиня никаква вреда на пришълците Зей-Со и Сей-Со, временно намиращи се на един и същи кораб с мен, няма да им показвам своите истински чувства и няма да попреча да напуснат кораба живи и невредими.

Според Алекс клетвата беше всеобхватна. Е, или близка до това.

— Благодаря ти, Джанет. Извинявай, че поисках това от теб.

— Нищо, капитане. — Колкото и да беше странно, Джанет говореше искрено. — Ти свали от мен отговорността и я пое върху себе си. Сега смятам, че се намирам в бойна обстановка, и съм длъжна да крия от пришълците емоциите си.

— Благодаря… — Алекс се наведе и я целуна по устните. Надяваше се целувката да е кратка, носеща в себе си само благодарност и симпатия.

Не се получи.

Джанет обви ръка около шията му и го притисна към себе си. Нейната целувка не беше толкова изтънчено изкусна, както при Ким, но затова пък беше значително по-своеобразна. Алекс почувства, че неволно отговаря на движенията на устните й. С усилие се отдръпна.

— Джанет, ако Ким узнае…

— Не се бой — усмихна се жената. — Ние обсъдихме с нея този въпрос.

— Какво?

— Веднага й обясних, че ти ме привличаш като мъж. Ким се съгласи, че имам право на това.

Алекс с усилие сдържа смеха си. Той не умееше да обича, но се смяташе за длъжен да бъде верен на приятелката си. Ким беше луда от любов, но му разрешаваше да спи с Джанет…

Това беше нещо съвсем различно. Джанет не си правеше илюзии относно отношението му към нея и не искаше от него повече от това, което той можеше да й даде. И макар че не й достигаше генетично заложеното изкуство на гейша, обичайният й човешки опит се оказа достойна замяна. Всичко беше съвсем различно… с Ким и външно бяха пълна противоположност: крехката светла нимфа и едрата чернокожа жена.

Само дето му се наложи да влага еднаква енергия в секса.

— Имам още четвърт час — предупреди я Алекс, докато си почиваха. — После трябва да отида в командната зала.

— Момент…

Джанет извади цигарите, запали две, подаде му едната и дръпна жадно от другата.

— Беше ми много хубаво — каза Алекс, прокарвайки длан по черното лъскаво от пот бедро. — Ти си великолепна в леглото, Джанет.

— По-добра от Ким? — усмихна се жената.

— Навярно да… за сметка на възрастта. Тя има твърде малко опит и това се усеща въпреки всичките й старания.

— След пет години ще ме сложи в малкия си джоб — усмихна се Джанет. — Е, нека… А, Алекс, трябваше веднага да те предупредя…

— За какво?

— Аз не съм защитена от зачеване. Има вероятност да забременея.

Алекс помълча, преди да признае:

— Колко необичайно. Още не съм бил с такава жена.

— Възбужда ли те това? — усмихна се Джанет.

— Да — честно отвърна Алекс. — Имам три деца, но всичките са били по предварителна договорка. Две момчета по държавно разпределение, те са в някакъв интернат на Земята, и дъщеря от… от една добра приятелка. Аз я посещавам редовно.

— Спецове ли са? — полюбопитства Джанет.

— За момчетата не знам, честно казано. Навярно да, аз имам хубав генотип. А дъщеря ми е специализирана като следовател.

— Горкичката…

Алекс премълча. Не му се искаше отново да влиза в спор за това колко важна е способността да обичаш.

— Аз имам пет, но никое не е специализирано в професия със загуба на основните емоции — съобщи Джанет.

— Ти не говореше ли за четири…

— Петият е на Абанос. Ако е останал жив, разбира се. Но предпочитам да мисля, че е жив… бих почувствала смъртта му.

— Би почувствала? Такава ти е специализацията? — поинтересува се Алекс.

Жената се засмя:

— Не, какви ги говориш! Ние имаме такова поверие… че майката чувства дали децата й са живи.

— Много романтично — съгласи се Алекс. — Архаично, но мило.

— Ние по много въпроси се придържаме към старинните обичаи. Например първите си три деца родих лично.

Това беше казано с небрежен тон, но Алекс го побиха тръпки и едва успя да попита:

— Защо?

— Традиция. Неприятно ли ти стана?

— Не… не много. В края на краищата една трета от населението се ражда точно така. Аз също умея да акуширам при натурални раждания, в случай на непредвидени произшествия по време на полет, но това беше неочаквано. — Той се засмя насила. — Може би си ги и кърмила?

— Да. И петте. Поне по веднъж всяко.

Алекс потрепна.

— Лактацията ти не е ли блокирана?

— Не. Воинът от Абанос е бойна единица сам по себе си. Жената трябва да може да ражда и отглежда бъдещи воини без външна помощ.

— Ама че работа… — Алекс погледна пищните й гърди. Беше сметнал размера им за резултат от генна модификация или особеност на телосложението, но сега му стана ясно.

— Извинявай, трябваше да те предупредя… — каза замислено Джанет. — У мнозина този факт от биографията ми предизвиква отвращение. Давала съм на децата ми да поглъщат собствената ми плът… разбирам, че е шокиращо.

Алекс се вслушваше в собствените си усещания. После, отчаян от опита да се ориентира в хаотичните си мисли, погледна Бес. Резултатът го смути.

— Джанет, аз, изглежда, съм пълен извратеняк. Мен… тази мисъл само ме възбужда.

Джанет Руело го погледна. Очите й сияеха.

— Много се надявах на това, Алекс.