Сергей Лукяненко
Геном (6)

Глава 1

Каютите за пътниците бяха на долната палуба. До тях можеше да се стигне единствено през централния коридор, покрай каюткомпанията.

Оттам и минаха. Най-отпред вървеше Алекс, стиснал до болка юмруците си, след него — смеещите се и кланящи се цзигу, а последен — Ка-трети, клонингът на човек на име Данийл Шустов. В каюткомпанията цареше тишина. Явно на път към медицинския отсек Джанет беше успяла да им каже нещо.

Спуснаха се по тясна вита стълба в малък кръгъл хол, който имаше шест врати. Каютите за пътниците бяха двуместни.

— Благодарим, слуга — изчуруликаха цзигу. Кой знае защо, Алекс беше сигурен, че ще заемат една каюта, но те пуснаха ръцете си и с все същия изумителен синхрон влязоха в две съседни врати.

— Ка-трети… — каза Алекс.

— Слушам ви, капитане.

— Можете ли да ми обясните с какво се занимава компанията „Небе“ и каква е същността на нашия рейс?

Ка-трети не показа никакви признаци на учудване.

— Компанията „Небе“ се занимава с галактически туризъм. Организираме круизни рейсове в пределите на човешките сектори на пространството за представители на чуждите раси, а също така… — кой знае защо, гласът на Ка-трети потрепна — посещаване на планетите на чужди цивилизации от хора.

— Нашата работа се състои в превозване на пришълци?

— Да.

Алекс пое дъх.

— Ка-трети, в такъв случай екипажът трябва да включва в себе си лингвист, екзопсихолог, лекар, специализирал се по пришълци…

— Аз съвместявам всички тези професии — отговори невъзмутимо клонингът. — Капитане, изяснете ми ситуацията. Вие ксенофоб ли сте?

— Не — поклати решително глава Алекс. — Даже сред познатите ми има неколцина пришълци.

— Тогава какъв е проблемът, капитане? Между другото, терминът „пришълец“ се смята за обиден, постарайте се да наричате нашите съседи по Галактика „лица от чужда раса“ или „лица от нечовешки произход“. В най-лошия случай — „чужда раса“, но в никакъв случай „пришълци“!

Навярно трябваше веднага да му обясни ситуацията. Да му каже за Джанет, която произхождаше от Абанос и имаше специализация на палач.

Само дето това щеше да доведе до незабавното й уволнение.

— Добре, ще се придържам към термина „чужда раса“.

Клонингът го погледна изпитателно.

— Капитане, този кораб е създаден специално за круизни рейсове с чуждопланетни форми на живот. Проверявали ли сте каютите на пътниците?

— Дистанционно. Личният контрол не влиза в задълженията ми.

— Ако си бяхте направили труда да влезете, нямаше да сте толкова учуден. Пътническите каюти са предназначени за всякакви форми на живот. Променливи атмосфера и гравитация, голям диапазон на регулацията на температурата, собствени синтезатори на храна.

— Да, това е моя грешка — призна Алекс. — Но… никога не съм чувал за подобни круизни кораби.

— Какво пък… — Клонингът разпери ръце. — Кога ще бъдете готови за старт?

— Всеки момент.

— Това е радващо. Бихме предпочели да стартираме след час и половина.

Алекс кимна.

— Трасе?

— Всичко е посочено в документите. Уважаемите цзигу желаят да видят прочутите водопади на Едем. По пътя, предполагам, може да направим още една-две спирки. Например на Зодиак. Наблюдавали ли сте дрейфа на гигантските лилии?

— Не…

— Аз също. — Ка-трети се усмихна. — Според слуховете гледката е забележителна. На Зодиак сега тъкмо започва сухият сезон. Капитане, не намирате ли, че работата в нашата компания ви дава огромни преимущества? Напълно безплатно, нещо повече — ще посетите най-красивите планети от човешкия сектор, като за това дори получавате заплата.

— Да, разбира се… — Алекс облиза устни, спомняйки си как беше заварил Генералов да прокарва трасе Живачен Донец — Зодиак — Мазен перчем — Едем. — Може ли да ми отговорите на един въпрос, господин Ка-трети?

— Може просто „Ка“. — Клонингът явно нямаше комплекси по отношение на своя произход. — Разбира се, питайте.

— Те защо не миришат? — Алекс кимна към заетите от цзигу каюти.

— Цзигу е раса на високите биотехнологии. Те имат средства, блокиращи отделянето на меркаптан. Това им доставя дискомфорт, но цзигу са готови да го търпят заради удобството на хората.

— Ясно. Тогава можете ли да ги помолите да не ни наричат „слуги“? Заради удобството на екипажа.

— Всички сме и господари, и слуги в различни моменти от живота си — каза меланхолично Ка-трети. — Може би някой ден аз ще летя в круиз из техния сектор на космоса… и ще наричам цзигу „слуги“. Впрочем, ще се опитам да им обясня ситуацията.

— Благодаря.

Алекс вече се беше окопитил. Напълно или почти напълно.

— Наред ли е всичко? — попита Ка-трети, като го наблюдаваше.

— Да. Разбира се. Ще стартираме след петдесет и шест минути, договорихме ли се?

Клонингът си погледна часовника.

— Добре, капитане. Ще предупредя своите подопечни.

Алекс си тръгна, без да каже нито дума за Джанет и нейните проблеми с пришълците.

 

 

Странна работа — при появата му в каюткомпанията бурният разговор утихна. Това не приличаше на внимателно очакване, по-скоро по негов адрес се говореше нещо неприятно. Ким седеше напрегната и ядосана, Морисън изглеждаше смутен, сякаш е бил принуден да отстоява нечия чужда позиция и да говори думи, в които не вярва.

— Моля за внимание — каза Алекс. Помисли за секунда и седна. Все пак имаше време.

— Всички слушаме внимателно — каза Генералов подчертано учтиво. Ето… ясно кой бе инициаторът на спора.

— Нашите пътници пристигнаха — продължи Алекс. — Както вече сте разбрали, това са две представителки на приятелската ни раса цзигу и съпровождащият ги гид, специалист по общуване с пришълци, Данийл Ка-трети Шустов. Вероятно всички могат да го наричат Ка-трети.

— Клонинг? — кой знае защо уточни Пол.

— Да, енергетик. Клонинг. Мисля, че сред нас няма шовинисти? Цзигу са напълно разумна и мирна раса…

— По дяволите! Какво общо имат тук цзигу? — Учтивостта внезапно напусна Генералов. — Капитане, вие не предупредихте, че в екипажа ще има клонинг!

— Той не е в екипажа — уточни Алекс. — Ка-трети е също като нас, наемен работник на компанията „Небе“. Неговата задача е да съпровожда цзигу, да им оказва необходимите услуги…

— Сексуални — изсумтя Генералов.

— Не съм вниквал в подробностите. — Алекс продължаваше да говори със същия равен тон, но това само ги дразнеше още повече. — Клонингите имат всички граждански права в Империята.

— Как не разбирате! — Пак плесна с ръце. — Клонирането е път към израждането на човешката раса! Тези гнусни клонинги запълниха всичко! На сцената — клонинги, в правителството — клонинги, сега и в космоса клонинги!

— А вас това какво ви засяга? — попита Алекс.

Генералов задиша тежко, но отговори значително по-спокойно:

— Мен не. Аз не смятам да се клонирам. Но това е противоестествено, в края на краищата! Силата на човечеството е в разнообразието от хора. Уникалността на генния набор е заложена от природата и поради това клонирането е безнравствено! Съгласен ли сте, капитане?

— Общо взето.

— А до какво ще доведе клонирането? Да не би да искаме да тръгнем по пътя на цзигу и брауни? Та у цзигу клонирането е природен процес, а у брауни има твърде висока смъртност и иначе няма да оцелеят. Ако започнем да се клонираме, ще се превърнем в сбирщина никакъвци, живи роботи със серийни номера. Един тип — пилот, друг тип — боклукчия, трети — управляващ. Ще се произвеждаме на конвейер, по дяволите!

— Пак, преувеличавате. Броят на клонингите в човешкото общество не надхвърля пет процента. Повечето от тях обитават крайните, току-що канонизирани планети, където клонирането е необходимост.

— Ха! — Генералов се засмя с горчивина. — Така е по официални данни. В действителност клонингите са повече. А всякакви съчувстващи, които, явно, нямат нищо против и самите те да се клонират, наливат вода в мелницата им! Куп хора, които смятаме за нормални, всъщност са клонинги, изменили външността си и заели топли местенца. А там, където проникне такъв клонинг, няма път за нормалните хора! Той ще пробутва само свои клонинги!

Пол се изкашля и добави неуверено:

— Капитане, Пак донякъде е прав, нали? Аз също смятам, че признаването на клонингите за пълноправни граждани на Империята е грешка. В училище имахме едно момче, Аристарх Йосилиди, добър спец… природно надарен. Предложиха му да се клонира и той се съгласи. След четиринайсет години в училището ще дойдат седем негови клонинга, представяте ли си? Той има много добри данни, така че тях непременно ще ги приемат. Значи седем обикновени спецове няма да могат да постъпят. Разбирате ли? А ако всеки от тези седем също се клонира? След двайсет и осем години целият отдел на енергетиците ще бъде пълен с Аристарси Ка Йосилиди!

— Ето! — Генералов потупа Пол по рамото. — Момчето разбира. Той е изпитал всичко това на собствения си гръб!

— Това е глупост! — Ким скочи на крака. — Аз имам две приятелки клонинги! Едната иска да стане електронен инженер, като нейната матрица. А другата — не. Тя иска да стане инженер-конструктор на космическа корабостроителница, да строи кораби!

— Ако спецификацията на девойката не е твърде строга, възможно е да се получи… — вметна Морисън, но не особено уверено. Погледна тревожно към Алекс. Да… Време беше да се приключва…

— Така, благодаря за интересната дискусия. — Алекс се изправи. — Ще я продължим друг път, става ли? А сега малко полезна информация. Всички сте подписали договор. Всички работим за компания, която ни плаща добри пари.

— Обещава да ги плати — вметна Генералов. Едва ли сериозно допускаше, че компанията е способна да влезе в конфликт с профсъюза и да измами екипажа. По-скоро искаше той да има последната дума. Сега на Алекс му беше ясно защо този уникален навигатор не се задържа дълго на една и съща месторабота.

— Стартираме след трийсет и шест минути. — Гледаше към Генералов и той неохотно замълча. — Моля след двайсет минути всички да бъдат на поста си.

— Трасе? — процеди през зъби навигаторът.

— То няма да ти създаде трудности. Летим към Зодиак. После към Едем. Уважаемите цзигу искат да видят най-красивите човешки планети.

Генералов се навъси.

А Ким забележимо пребледня.

— Някакви особени изисквания към полета? — поинтересува се Морисън. — Равнище на гравитацията, допустими моменти на инерция, ритъм на скоковете?

— Никакви. Цзигу понасят добре човешката среда. Има ли други въпроси?

Нямаше въпроси.

— Всички са свободни.

Пръв излезе Генералов, мърморейки си нещо под нос, после Пол — явно смутен от конфликта и своето участие в него. Морисън погледна към Ким, но тя си остана на мястото.

— Ще отида да тествам кораба… — каза вторият пилот и излезе.

— Какво се е случило, Ким? — приближи се Алекс към нея.

— Ти…

— Ким, прости ми. Ще ти обясня всичко…

— Не искам да летя на Едем! — извика тя, сякаш беше забравила за разговора му с Ханг.

— Ким, налага се. Ти си спец. Ти си в екипажа на кораб и си длъжна да изпълняваш договора си.

— Алекс, как не разбираш! Не мога да се покажа на Едем. Не бива! — В очите й блеснаха сълзи.

Алекс внимателно я хвана за рамото.

— Ким, сега летим към Зодиак. Удивителна планета. Най-красивата планета в човешкия сектор, макар и твоята родина да оспорва това. Имаш ли възражения против Зодиак?

— Не… — Ким се наведе напред и се притисна към гърдите му. Малка, изплашена девойка… това, че можеше да пребие целия екипаж, сега нямаше значение. — Алекс, приятелю спец, не искам да летя на Едем!

— Ким, вече имам два проблема. Джанет, която ненавижда пришълците, и Генералов, който явно ненавижда клонингите. Ако се появи и трети проблем… — Той не довърши фразата.

Девойката мълчеше, прегръщаше го и криеше мокрото си от сълзи лице.

— Ким, летим към Зодиак. Чуваш ли ме? Ще имаме време да обсъдим всичко. В краен случай ще намерим изход. Може да останеш на Зодиак. Ще си вземеш отпуск… по болест.

— Бойците-спецове не боледуват — съобщи Ким. — Е… почти.

— Ще помолим Джанет… тя разбира твоята ситуация.

— Да, сигурно… — Гласът й стана малко по-спокоен. — Но няма да се върна на Едем! По-добре направо да скоча в космоса!

— Ким, ще измислим нещо. А дотогава ме подкрепяй. Става ли? Нуждая се от помощта ти, приятелко спец.

Когато тя вдигна глава и го погледна, в очите й имаше тържество.

— А ще говориш ли пак на Ханг, че може да ме ухажва?

— Та аз знаех, че ще го отблъснеш. — Алекс почти не си кривеше душата.

— Току-виж съм се съгласила. Той е красив мъж — изчурулика Ким.

Алекс се разсмя насила.

— Наистина ли? Аз си мислех, че ще ти хареса нашият енергетик.

Ким изсумтя.

— Розовобузесто прасенце. Сополанко. Не, не е лош, но още е съвсем момченце. Генералов е доста по-интересен, но аз не го интересувам… Добре, приятелю спец, отивам си в каютата. Багажът ми е разхвърлян, а нали трябва всичко да се закрепи.

— Трябва. За всеки случай.

— Но няма да летя на Едем — каза Ким на излизане.

Алекс седна. Искаше му се да пийне нещо, но след двайсет и седем минути трябваше да води кораба, а и вече всичко от масата беше прибрано.

Не беше предполагал, че работата на капитана включва подобни разговори. Що за глупава традиция — да се назначават за капитани пилотите? Тук е нужен психолог. Или само на него му се е паднал екипаж със странности, а на останалите кораби не възникват подобни проблеми?

Алекс нави ръкава си и погледна към Бес.

Дяволчето се държеше за главата и се мръщеше като от главоболие.

Алекс разбираше, че го потиска дори не толкова състоялият се разговор, колкото необходимостта да поговори сега с Джанет. С жената, която вече почти беше станала негов приятел и бе попаднала в най-страшния за един спец капан — конфликт между задълженията и заложената в подсъзнанието програма на поведение.

— Няма време — каза си Алекс. Стана и тръгна към медицинския отсек.

Вратата не беше затворена. Джанет седеше в креслото на медика, обхванала главата си с ръце — съвсем като татуировката на рамото му. Тя го погледна и каза полугласно:

— Медицинският отсек е готов за стартирането на кораба и приемането на пациенти.

Алекс седна на пода пред нея. Протегна ръката си, за да й покаже Бес — така и не беше спуснал ръкава.

— Виждаш ли?

Джанет кимна.

— Знаеш ли какво е това?

— Емоционален скенер… виждала съм… — отговори тя тъжно. После на лицето й се изписа объркване. — Какво ви е, капитане?

— Ти си имаш проблеми — ненавиждаш пришълците. Генералов си има проблем — ненавижда клонингите. Ким си има проблем — наредено ни е да летим на Едем, а тя не иска. Аз съм капитан. И всичките ваши проблеми станаха мои.

Джанет уморено потърка челото си.

— Капитане… Алекс, не се безпокойте за мен. Ще издържа.

— Джанет, сигурна ли си?

— Да. Ненавиждам тези твари. Особено цзигу. Те бяха първата ни цел, разбираш ли? Но ще издържа. Дори ако се наложи да им прислужвам на масата.

Алекс я изгледа изпитателно.

— Всичко е наред — каза тя, вече по-твърдо. — Разбира се, бях шокирана. Аз съм войник от Абанос. Но дори войникът не е длъжен да влезе в бой незабавно. Мога да се контролирам, Алекс. Не се безпокой.

— Тогава ми остават само два проблема — каза той. — Генералов и Ким.

— Ще опитам да се оправя с Ким. Тя се вслушва в думите ми.

— Благодаря. — Алекс докосна ръката й. — Приятелко спец, благодаря ти за твоята твърдост и разбиране. Стартираме след четиринайсет минути и половина, трябва да тръгвам.

— Да заема ли бойния пост?

— Както искаш, Джанет. Пространството около Живачен Донец е пълно с патрули, няма пряка необходимост…

— Бих искала да заема поста.

— Добре. Ще се радвам да те видя, Джанет.

Алекс се усмихна и излезе от медицинския отсек. Изглежда, проблемите бяха станали с един по-малко. Или не?

Джанет говореше убедително, но наистина ли щеше да успее да се контролира?

Той нямаше друг избор, освен да й се довери.

 

 

— Приеми ме…

Той стана корабът.

И всичко, което го бе тревожило досега, изчезна някъде. Проблемите на Ким, Джанет, Пак — всичко това беше незначителна дреболия в сравнение с топлата нежна вълна.

Навярно това приличаше на любов?

Колко жалко, че не можеше да сравни…

Неговият екипаж — цветни петна в мрака. Неговият кораб — негово могъщо тяло. И съзнанието на кораба — нещо, което все пак оставаше отделно… но беше по-близко и по-важно от собствените му мисли.

Нима е можел да бъде щастлив, без да е изпитал това усещане? Да… нали беше щастлив и в ролята на обикновен пилот. А ако родителите му бяха избрали друга специализация, щеше да е щастлив, работейки в завод или демонстрирайки модели на подиума, или събирайки хранителни водорасли в океана. Неизбежно би бил щастлив, защото щастието е неизменен атрибут на спеца.

Но колко хубаво беше, че неговото щастие са станали звездите, полетът, механизмите и биониката, сплетени в скъпа играчка на име „космически кораб“!

— Пътниците да се приготвят за старт. След седем минути се откъсваме от повърхността на планетата.

Алекс никога досега не беше влизал в ролята на капитан на пътнически кораб. Фразите, които трябваше да изрече, сами изплуваха от паметта му.

— Време за излизане в орбита — дванайсет минути и трийсет и две секунди. Полетът до тунела ще отнеме четирийсет и четири минути. Ще направим междинен скок до Гама Змиеносец, транспортния възел на трети сектор. По-нататъшен маршрут — Нова Украйна, Хералдика, Зодиак. По желание на пасажерите са възможни спирания по пътя. Предполагаемо време на полета — двайсет и девет часа и трийсет минути. Екипажът желае на всички приятен полет.

Той изчака десет секунди за възможни въпроси или нареждания от пътниците, после прекъсна връзката.

Това е. Трасето е одобрено и сега цялата власт на кораба принадлежи нему.

Генералов вече беше изложил трасето така, че да е видимо за всички. Същото онова трасе, върху което беше тренирал сутринта. Прекрасно трасе.

Алекс се пресегна през вечната нощ на виртуалното пространство, докосна Генералов, за да привлече вниманието му, и нареди:

— Частен канал.

След миг съзнанието му се раздвои. Той продължаваше да е основата на готвещия се за старт кораб. Наблюдаваше последните тестове, набиращия мощност реактор… и в същото време стоеше лице в лице с Генералов. Около тях имаше единствено мрак. Водеха този разговор насаме, никой от екипажа не знаеше за него.

— Навигатор, имам сериозен въпрос към вас.

— Слушам ви, капитане — кимна виртуалният образ на Пак.

— Оставете официалния тон. Бих искал да поговорим откровено.

Генералов извърна поглед. Поколеба се и отговори:

— Съжалявам за своето избухване. Но… аз наистина недолюбвам клонингите.

— Всички недолюбваме някого, Пак. Някои не обичат натуралите, други — пришълците. Нямам предвид това.

— Разбрах — кимна Пак. — За трасето?

— Да. Вярвам в съвпаденията, но всяко нещо си има граници. Днес вие вече прокарвахте това трасе.

— Тренирах.

— И случайно избрахте именно този маршрут? Живачен Донец — Зодиак — Едем?

— Да!

— Пак, това е немислимо.

— Какво искате да кажете, Алекс? — Разбира се, Генералов не пропусна възможността за неофициално обръщение. — Смятате, че съм знаел предварително нашия маршрут?

— Разбира се.

Навигаторът се разсмя.

— Вие ме надценявате. Аз наистина тренирах. Целият екипаж тренираше, аз също. Ако щете ми вярвайте, ако щете ме подозирайте в каквото си поискате — но избрах този маршрут абсолютно случайно!

— Пак, такива работи не се случват. Ако говорите искрено, трябва да разбирате и моите съмнения.

Генералов се замисли.

— Капитане, разбирам. Аз самият бях крайно изненадан. Прокарах маршрута… опитвам се да си спомня… Е, избрах Едем заради нашата мила телохранителка.

— Да допуснем. Но използването на Зодиак като междинна точка не е оправдано с нищо.

За миг изображението на Генералов се разми — явно пресмяташе вариантите. Алекс почти физически усещаше натоварването на корабния компютър.

— Съгласен съм — каза неохотно Генералов. — Това е много хубаво трасе, Живачен Донец — Зодиак, Едем, но има пет алтернативи. Никоя от тях няма преимущество. Мога единствено да повторя, че избрах трасето случайно.

— Пак, преди да се уедините в навигаторската каюта, никой ли не спомена пред вас Зодиак?

Кратко колебание.

— Не.

Минута до старта…

Алекс кимна с неприятното усещане, че все пак пропуска нещо.

— Добре, Пак. Да се хващаме за работа.

Той прекъсна частния канал и се съсредоточи върху кораба. Диспечерската служба вече беше дала последните уточнения по коридора за излитане, реакторът плавно набираше мощност, подавайки именно онова количество енергия, което беше способен да натрупа и обработи корабът. Работата на Лурие включваше и тази преценка.

— Екипаж, обратно броене.

Морисън вече беше набелязал глисадата на излитането и беше застинал в очакване. Алекс разбираше надеждата му… прекрасно я разбираше. Но не можеше да даде на втория пилот първото си излитане.

— Десет.

Той се протегна към еластичната зелена спирала и прошепна:

— Извинявай…

Спиралата се отдръпна встрани, освобождавайки му достъпа до управлението.

— Девет.

Отвориха се мембраните на плазмените дюзи.

— Осем.

Отвори се решетката на гравитационния двигател. Разбира се, никой не възнамеряваше да стартира от планетата на гравитационен лъч и да осакатява старата писта. Но трябваше да има резервен вариант за невероятния случай на отказ на плазмените двигатели.

— Седем.

Алекс обходи със съзнанието си целия екипаж. Леки и ободряващи докосвания, изпълнени с благодарност.

— Шест.

Глуонният реактор запулсира, рязко увеличавайки подаването на енергия. Пол имаше изумителен усет към точния момент…

— Пет.

Алекс включи двигателите.

Корабът плавно изправи предната си част; все още не се беше откъснал напълно от повърхността, но вече я докосваше само със задните си опори. Компенсаторите сработиха идеално, във вътрешността на кораба векторът на гравитацията не се измени.

— Четири.

Около кораба забушува огнена буря.

— Три.

Корабът потрепна, откъсвайки се от повърхността.

— Две.

Сега стояха като стълб; за външните наблюдатели все още бяха приковани към планетата, но всъщност вече не зависеха от нея.

— Едно.

Енергията се плисна в двигателя и го вкара в режим на форсиране.

— Нула. Старт.

Те летяха. Корабът се устреми към небето, без да е сковаван вече нито от гравитацията, нито от нарежданията на диспечерската служба, нито от законите на Живачен Донец. Някъде долу останаха мръсната и воняща столица, уважаемият господин президент Сон Ли, черното от смога небе, спецовете и натуралите, астронавтите и планетниците, хората и пришълците.

Беше останал само корабът, седем души, двама пришълци и незримият маршрут, начертан през звездите.

Облаците се триеха в корпуса и се топяха. Градът долу се разпадаше на мътно светещо петно, което отдалеч и в тъмнината изглеждаше даже симпатично… На пет километра височина Алекс превключи на гравитационния двигател и корабът леко се люшна. По дяволите. Не беше успял да направи чист преход.

— Добър преход, капитане — каза Морисън. Като че ли го успокояваше — лекият тласък при смяна на двигателите беше почти неизбежен — и в същото време му напомняше, че е забелязал.

Алекс се усмихна и добави тяга. Погледна приземяващата се по насрещния коридор „Видра“. Откатното поле на гравитационния двигател се стелеше като тесен конус зад кораба, компютърът беше обозначил границите му с тревожночервен цвят. Общо взето, нищо страшно за другия кораб — нямаше опасност да попадне в конуса, най-много леко да си повреди обвивката, която щяха да регенерират до сутринта. Най-вероятно законите на пилотското братство дори щяха да ги отърват от официално разследване. А и се движеха по своя коридор на излитане, грешката беше по-скоро на пилота на танкера. Но допускането на подобно нещо се смяташе за лош тон.

— Втори пилот, „Видрата“ влиза в опашката ни. Проследете я.

Ханг забърбори нещо, свързваше се със заплесите, които пилотираха танкера. Алекс спря да му обръща внимание и се съсредоточи върху управлението.

След тежките многотонни кораби, които беше пилотирал през последните години, „Огледало“ му изглеждаше безтегловен. Неволно си спомни някаква стара книга, в която се описваше възторгът на момче, захвърлило тежките зимни обувки и надянало леки летни сандали.

Сега усещаше нещо подобно. Лекота. Вселената беше станала не просто негов дом, а привичен и удобен дом, малък и уютен, в който всичко беше на ръка разстояние, където познаваше всяко кътче. И дори откликът на кораба на нарежданията му беше не просто ясно изпълнение на заповедите, а възторжено продължение на мислите му. Не слуга, а приятел. Не машина, а любовница.

Беше изпитвал нещо подобно… много отдавна, още преди метаморфозата, когато все още беше обикновено момче. Когато бягаше с приятелите си от вкъщи, до късно вечерта, а понякога и за няколко дни, и се гмурваха в непроходимите северни гори и стигаха до самото Балтийско море, където можеха да лежат на високите скали и да гледат надолу през прозрачната вода, към развалините на древните градове, които не бяха оцелели след първата екологична катастрофа. В групата влизаха петима. Алекс, мургавият, червенокос Давид — той се беше заселил със семейството си в Нови Йерусалим на четиринайсетгодишна възраст, веднага след метаморфозата си, там много се нуждаеха от строители-спецове; Фам Хо… клетият Фам, той също беше спец, боец-спец, и беше загинал на петнайсетгодишна възраст, едва излязъл от училище, при участието си в миротворческа мисия в свободните марсиански градове… Бяха го свалили в пустинята, далеч от тераформиращите кули, и беше ходил пеша цяло денонощие, преди да умре от обезводняване, хипоксия и измръзване; Женка, единственият натурал в тяхната компания, обект на жестоки детски подигравки и заедно с тях — на неловко съжаление… той искаше да стане психолог, можеше и да е станал, кой знае… И Настя, вярната му другарка, първата му любов, най-добрият му приятел… сега тя беше лекар-спец, известен и преуспяващ, а тогава сякаш съществуваше в две въплъщения: с него — лекомислена бойна другарка, свой човек, с когото можеш да споделиш проблемите си и да се уединиш в закътано ъгълче, и вкъщи — примерно, сдържано, благовъзпитано момиче…

Алекс беше лидер, неназначен от никого, неутвърден, а и тогава на никого не му хрумваше, че той е лидерът на малката им компания. Ако някой кажеше, че той командва, биха го взели на подбив. Но беше точно така. Хрумванията му ставаха съвместни планове, шегите му — колективна беля, доброто му настроение — всеобща радост. Така беше до самия ден на метаморфозата. Дори Настя, вече преминала през метаморфозата, при момичетата винаги се случва по-рано, и започнала да се отдалечава от компанията им, продължаваше да го следва. Кога се беше променило всичко? Навярно веднага след метаморфозата му. Не, той не отпътува, прекара още половин година вкъщи, изчаквайки поредния прием в пилотското училище. И те продължиха да лудуват и да карат цялото тихо градче Изборск да се възмущава… само дето Алекс престана да бъде лидер. А нов не се появи.

Може би това се случи, защото пилотът-спец не е склонен да проявява излишна инициатива?

И си го спомни сега, защото капитанът на кораб е длъжен да решава вместо всички?

Отново усещаше онова сливане. Сплотеността му с всички около него. И това единство не се крепеше нито на заповедите му, нито на устава и договорите, нито на длъжността, нито на любовта на останалите към него… А на нещо неуловимо. Онова същото, което водеше подире му и умника Давид (колибата, която беше построил на седемгодишна възраст, служи на компанията до самото им пълнолетие), и побойника Фам (винаги много грижливо преценяващ силата си, както си е редно за един спец), и комплексирания Женка (Алекс много се надяваше да е осъществил мечтата си), и закачливата Настя… Настя, Настенка, Настешка…

Екипажът му наистина се оказа добър. При всичките им странности, при всички проблеми. Навигаторът непрестанно им представяше алтернативни трасета, вторият пилот контролираше състоянието на кораба, енергетикът подаваше точно толкова енергия, колкото бе необходимо в дадения момент. И бойните постове, макар и орбитата около Живачен Донец да се смяташе за абсолютно безопасна, сканираха пространството в търсене на мишени.

Излязоха в орбита — и почти веднага започнаха да ускоряват към устието на канала. Алекс предаде пилотирането на Морисън и извика пред себе си схемата на канала.

Каналът беше не просто стар, беше ужасяващо древен. Сега, след като се беше слял с блоковете памет на машината, Алекс имаше достъп до цялата му история. Каналът наистина бе пробит от лунната станция, макар и при втората вълна на колонизация. Сега на мястото на лунната станция имаше музей, голяма част от колонизираните по онова време планети бяха западнали, изоставени или водеха жалко съществуване. На Живачен Донец като че ли му беше провървяло…

Алекс няколко пъти мина през входа на канала в ускорено време. Имаше шест траектории, които се вместваха в отпуснатия им интервал от време и отвеждаха „Огледало“ към Гама Змиеносец, а оттам и към Зодиак. Алекс избра онази, която им даваше най-голям резерв от време, и я прегледа няколко пъти.

Всичко беше наред. Гмурваха се в канала веднага сред два тежки товарни кораба, спазвайки полагащата се дистанция. Само че след тях трябваше да влезе живачен танкер — не особено голям съд, но натоварен до пръсване и с чудовищна инерция. Впрочем, пилотите на живачните танкери минаваха през този канал толкова често, че познаваха пространството по-добре от собствения си дом.

Алекс махна виртуалната схема и с леко побутване отстрани Морисън от управлението. Приближаваха се към входа на канала, след три минути идваше техният ред за скок.

Устието на канала блещукаше сред звездите като огромен къс тънък плат, осветен в мрака от лъча на прожектор. Входът имаше формата на неправилен успоредник и всяка секунда се извиваше, променяйки размерите и ъглите си. Впрочем, от гледна точка на шестизмерната геометрия, това беше идеална окръжност.

— „Огледало“, влизането в канала в очакваната зона е разрешено.

Това беше една от защитните станции. Стационарният канал е много устойчиво нещо, но все пак при желание може да бъде разрушен. Затова устието беше обкръжено от дванайсет бойни станции — повечето истински, специално създадени в корабостроителници, а няколко бяха просто стари, преоборудвани бойни кораби. Не си струваше да се упреква президентът на Живачен Донец в алчност — едва ли и най-съвременната станция беше по-мощна от древен линкор, дори ако е със свалени главни двигатели и демонтирано планетарно оръжие.

— Разбрах ви, чакаме реда си. — Алекс отново изкара пред себе си виртуалната схема. На нея в точно съответствие към канала се приближаваха два товарни „Налима“. Ето че първият се гмурна — закръгленият му нос докосна трепкащото в пустотата покривало, корабът се разтърси и изчезна. Точно след осем секунди го последва вторият. Товарните кораби едва ли се управляваха от пилоти от висока класа, но те действаха съгласувано. Алекс огледа своите хора. Всички бяха на местата си, работеха, ситуацията беше под контрол…

— Момчета, започваме скок…

Сякаш потвърждавайки думите му, една от базите съобщи:

— „Огледало“, разрешено ви е да влезете в канала.

Алекс поведе кораба си напред. Бавно — бързото влизане в канала би довело или до излизане в съвсем произволна точка на транспортната мрежа, или до разрушаване на канала. По единствено правилната траектория, която щеше да насочи кораба към Зодиак.

Хиперпространствените канали са толкова странно нещо. Всъщност съществува само един канал за цялата вселена, тя не е в състояние да вмести повече. Но ако се оперира с шестизмерна геометрия, това е област, от която разбират само стотици, ако не и десетки учени. За нуждите на пилотирането е достатъчно да се знае, че всеки канал, в зависимост от траекторията на влизане и излизане, извежда кораба към един или друг изход. И тези изходи не могат да бъдат повече от трийсет и шест… защо — това също е никому неизвестно. Каналите се пробиват произволно — макар че с вероятност от шейсет и шест цяло и три в период процента се стремят към масивни гравитационни аномалии. Например към звезди. Освен това каналите не могат да се разполагат на по-близо от една светлинна година помежду си. Впрочем, този факт така и не е доказан окончателно, а и никой не знае къде ще излезе нов, току-що пробит хиперканал. Със значителна грешка може да се предскаже само дистанцията.

Цялата история на човешката колонизация на Галактиката е верига от случайности. Първата колония на Земята е Олимп, студен и неуютен свят, смятан в средата на двайсет и първи век едва ли не за рай. После каналните станции заработили на пълна мощност, дупчейки измеренията на вселената, и се появили нови светове. Но елементът на случайност си останал. Великолепният Едем, богата и разкошна планета, процъфтяваща под синята светлина на Спика, е колонизирана много отдавна. Въпреки огромно разстояние от Земята. Докато Алфа Центавър, вечният кандидат за първи междузвезден полет, беше достигната съвсем неотдавна, преди петнайсет години. Общо взето за добро — оказа се, че там няма перспективни планети.

Разбира се, повечето кораби имат и собствен хипердвигател, позволяващ да се преодолее разстоянието от няколко светлинни години. Но тази възможност няма никакво приложение в търговията. Колкото по-голяма е масата на кораба, толкова повече енергия изяжда прекият хиперпреход. „Огледало“ всъщност се явяваше горната граница за кораб със собствен хипердвигател. Куриерските кораби, туристическите яхти и изследователските скаути — това бе цялата екологична ниша.

Мислите се носеха с онази стремителност, която е възможна само при свързване с компютър. Алекс водеше кораба по видимата единствено за пилотите ос, машинално отбелязвайки случващото се наоколо, и размишляваше за капризите на каналните преходи. Живачен Донец, например, имаше доста гаден канал. Само пет от входните траектории в него позволяваха да се излезе при други планети на човешката империя. Всички останали водеха към изоставени изходи, завършващи или в пусто междузвездно пространство, или край звезди без планети, или край звезди с негодни за живот планети… или край звезди, принадлежащи на други раси.

В повечето случаи да се пробие канал към звезда означаваше „да си я заплюеш“. Но имаше две раси, които изобщо не използваха канали, а предпочитаха други начини за Междузвездни комуникации. В някои случаи планетата се оказваше толкова привлекателна, че пришълците я колонизираха, без да използват хиперканали. Например един от изходите на канала на Живачен Донец водеше към планета, заселена от халфлингите, странна раса, почти толкова хуманоидна, колкото и цзигу — и в същото време в състояние на вечна война със Сборището…

— Морисън! — Алекс дори не можеше да каже кое точно го накара да застане нащрек. Всичко беше в границите на нормалното… засега. Но… — Накъде се носи този танкер?

Честно казано, танкерът още не се носеше. Той завиваше и установяваше траекторията си, подмигвайки с двигателите си за ориентация.

Само че предполагаемата траектория прецизно се пресичаше с траекторията на „Огледало“.

— До пилота на танкер РТ-28, до пилота на танкер РТ-28. — Морисън също беше забелязал случващото се. — Вашият курс ще доведе до опасност!

Никакъв отговор.

Засега нямаше повод за паника… но Алекс все пак разтвори пред себе си пълната прогнозна карта. Скорост, посоки, маси на корабите.

И се напрегна.

Ако на този идиот му хрумнеше да включи двигателите и да ги натовари максимално, сблъсъкът беше неизбежен. Нямаше да стане катастрофа, защитните полета и гравикомпенсаторите щяха да смекчат удара, но „Огледало“ щеше да влезе в канала под неизчислен ъгъл… и…

Паяжината от траектории припламна и изчезна. Остана само една. Тази, която водеше към пространството на халфлингите.

В хиперканала беше невъзможно да се завие. Попаднеш ли веднъж там, само плаваш…

Право към дребния и войнствен народец, който ще бъде извънредно радостен да открие на своя територия двама цзигу.

Впрочем, щяха да пуснат хората…

Все още имаха резерв в скоростта и Алекс се възползва изцяло от него. Танкерът като че ли беше застинал… Разбира се, за какво му е да се забива в яхтата?

А после гравитационният двигател на танкера се задейства. Пространството се завихри от напрежение, когато форсираният импулс понесе цилиндричното туловище към траекторията на „Огледало“.

Точно към онази единствена точка, която щеше да доведе до сблъсък на корабите и до изхвърляне на яхтата в пространството на халфлингите.

— Кретени! — изкрещя Морисън. Той също беше осъзнал, че сблъсъкът е неизбежен, макар и да не бе оценил напълно последствията от него.

Танкерът внезапно отговори:

— До пилота на яхтата „Огледало“, имаме нестандартна ситуация, самостоятелно задействане на двигателите. Всички системи са блокирали, засега ни е невъзможно да маневрираме. Моля да освободите курса.

— Невъзможно. — Гласът на Морисън беше станал много спокоен. — Резервът ни по отношение на скоростта е изчерпан, корабът ще се разруши на входа на канала.

— Засилете защитата — посъветва го невидимият пилот на танкера. — Вината е наша, ще платим компенсация.

Какво общо имаше тук компенсацията… Може би пилотът наистина предполагаше, че всичко ще се изчерпа с транспортен инцидент, печален, но не и трагичен. А може би хладнокръвно лъжеше.

Наистина, за целта трябваше да се допусне, че той знае за пътниците на „Огледало“ и притежава чудовищен талант в пространствените разчети.

— От борда на „Огледало“ до защитните станции на канала — каза Алекс с чужд дори за него самия глас. — Молим за помощ.

До сблъсъка оставаха двайсет и четири секунди. Субективното време във виртуалното пространство тече много по-бавно, но това не важи за законите на физиката. Танкерът вече не можеше да забави скоростта си, а „Огледало“ просто нямаше възможност за маневриране.

— Станциите на канала — до борда на „Огледало“. Ситуацията е под контрол. От каква помощ се нуждаете?

Алекс погледна още веднъж чуждия кораб. Екипаж — максимум трима души. А най-вероятно един пилот и един навигатор…

— Анихилирайте танкер РТ-28.

Пилотът на танкера извика нещо нечленоразделно. Дежурният офицер на станциите за секунда изпадна в объркване.

Космосът е жесток. Кораб, създал аварийна ситуация, спокойно може да бъде унищожен. Особено ако е товарен, а застрашава пътнически кораб.

— „Огледало“, вие да не се побъркахте? — изостави официалния тон офицерът. — Ситуацията не е критична, защитата ви ще издържи!

— Станция, искам защита. В резултат на сблъсъка ще влезем в канала под неизчислен ъгъл.

— Защитата е отказана, курсът ви не е смъртоносен.

Разбира се. На защитните станции имаше спецове, не по-лоши от Алекс. И те виждаха всички варианти.

— Давам ви препоръка — добави офицерът и пред Алекс се разгърна ветрило от трасета. — Намалете скоростта с осем процента, усилете максимално защитното поле и се пригответе за авариен преход в системата Хатене-4…

— Не можем да влезем в пространството на халфлингите! — извика Алекс. — Унищожете танкера!

— Империята е в приятелски отношения с халфлингите — отсече офицерът.

А по другия канал възвърналият си дар слово пилот на танкера обсипа Алекс с проклятия. Нищо чудно. Ако наистина беше невинен, искането за анихилация му беше прозвучало чудовищно жестоко.

— Алекс…

Червен концентриран пламък. Джанет. Оръжейният отсек, неговият стиснат юмрук…

— Моля за разрешение за активни действия.

Тя разбираше, че вече няма да могат да обяснят на офицера. Тя по-добре от всякакви затлъстели охранители на канала познаваше взаимоотношенията между пришълците.

Макар да не изпитваше и капка симпатия към цзигу, нямаше намерение да доставя удоволствие на халфлингите. Само че какво можеше да направи? Да унищожи танкера беше немислимо за нея, та нали там имаше хора!

— Разрешавам — каза Алекс.

В същия миг мощността на реактора скочи нагоре. Или Пол беше разбрал какво се иска да направи, или Джанет се беше свързала с него.

— Защитни станции, решаваме проблема самостоятелно…

Алекс не беше успял да довърши, когато бойният пост удари с лъч клетия танкер. Не, не толкова мощен, че да унищожи движещия се към сблъсък кораб.

Джанет се целеше в товарния трюм. Почти три секунди не се случи нищо. После се откъсна разтопен участък от обвивката.

А след това от вътрешността на танкера изригна мощна струя кипящ живак.

Зрелището беше феерично. Пробитият и леко кипящ кораб все още се движеше към „Огледало“. Само че реактивната струя го забавяше, а масата на танкера спадаше с всеки миг. Изглеждаше, че се е превърнал в комета с огнена опашка от кипящ живак.

— Откачихте ли? — извика пилотът на танкера. Той вече беше осъзнал, че не възнамеряват да го унищожат, но и пълната загуба на товара го ужасяваше. — Ще се обърнем към трибунал!

Алекс не благоволи да му отговори. Произшествието щеше да се разследва от обединена комисия от профсъюза на пилотите, администрацията на Живачен Донец и военни следователи. Но той не се съмняваше в положителния изход. Когато всички осъзнаеха до какво би могло да доведе навлизането на „Огледало“ в пространството на халфлингите, картите щяха да се обърнат против екипажа на танкера. А Джанет я очакваха само благодарности.

— „Огледало“, затворете бойните постове! — Офицерът на защитните станции беше много сериозен. — Следващ изстрел ще се смята за агресия против Империята!

Е, да. Теоретично защитните станции, както хиперканалите, бяха собственост на Империята. На практика бяха подчинени на местната власт, на която никак нямаше да й хареса повреждането на танкера и унищожаването на товара му.

— Нареждам ви…

Но офицерът не успя да довърши нареждането си. В облака от застинал живак, ярко припламващ при сблъсъка си със защитното поле, „Огледало“ навлезе в хиперканала.

В пълно съответствие с правилния курс, който щеше да доведе кораба до Гама Змиеносец.