Сергей Лукяненко
Геном (2)

Глава 2

Линеенето започна точно в полунощ, сякаш организмът на Ким действаше по часовник. Девойката извика и се изпъна, отмятайки одеялото. Застина върху леглото и бавно се изви в дъга.

Алекс повъртя в ръцете си ампулата с обезболяващо, но реши да не бърза.

Метаморфозата е неприятен процес, дори ако преобразуването на организма е минимално. А в случая на боец-спец, и то с нарушен график…

Най-напред тя повърна, само жлъчна течност. Алекс й донесе вода и й помогна да пие. Тя едва ли разбираше какво става, но жадно впи устни в чашата. После започнаха кръвотечения. Заради физиологията си жените понасят линеенето по-тежко от мъжете — според Алекс тя загуби поне половин литър кръв. Той й инжектира две стограмови дози кръвозаместител, а третата просто не успя да я бие — вените й започнаха да се изплъзват под пръстите му. Момичето се разтрепери и на места по тялото му изби кървава пот. Алекс седеше безмълвно до леглото, като от време на време я бършеше с антибактериални салфетки. На пода вече беше натрупана малка купчинка от тях. Върху рамото му Бес гнусливо се мръщеше.

— Нищо, ще потърпиш — каза му Алекс. — На мен също са ми чистили кръвта и изпражненията.

Вероятно Бес би уточнил, че това са го правили санитарки натуралки, свикнали на тази работа и получаващи заплащане за нея, но колоидните татуировки не умеят да говорят.

В два часа през нощта тялото на девойката се вкочани, пулсът й почти не се усещаше, сърцето й биеше бавно, но стабилно. Алекс се свърза с медицинската база данни, прегледа препоръките, след това вдигна Ким от леглото и я отнесе в банята. Сложи я в пълна с топла вода вана. Разбира се, в банята имаше помощни средства за инвалиди и Алекс стегна девойката с ремъци така, че да не може да се удави. Петнайсетте минути отдих, които му обеща компютърът, той посвети на проветряването на стаята. Събра мръсното бельо и салфетките в найлонов пакет, после излезе в коридора и си взе чаша кафе от автомата.

Когато се върна, Ким вече беше разкъсала единия ремък и се опитваше да се добере с устни до мътната топла вода.

— Ама че глупачка — възкликна Алекс, докато я измъкваше от ваната. — Голяма си глупачка, знаеш ли?

Тя не отговори. Сега беше способна само на най-простите животински инстинкти, но в ръцете му неочаквано се успокои, позволи му да я положи на матрака, жадно изпи две чаши минерална вода и утихна.

Алекс постоя, погледа я и сви рамене с недоумение. По всичко личеше, че първичното преобразуване на организма е приключило, вътрешните органи се бяха видоизменили, но външно Ким с нищо не напомняше на обикновените бойци-спецове с тяхната плътна сивкава кожа, разширени очи, релефна мускулатура и уголемени пръсти на ръцете…

Следващият етап на метаморфозата беше стабилизирането на тялото. Но девойката му поднесе изненада.

Преобразуването започна отново. Втората вълна на преобразуване на тялото беше нещо, което също се програмираше, но много, много рядко.

Този път Ким започна да крещи от болка. Съвсем слабо — не й бяха останали сили за такава дреболия като крясъците, — но толкова жално, че ако някой я беше чул, след пет минути в стаята щеше да се втурне полицейски спецотряд.

Алекс й инжектира две ампули наркотик. След четвърт час не издържа, инжектира й и кардиостимулатор и добави още една доза обезболяващо.

На рамото му Бес възмутено се почука с пръст по слепоочието.

— Да, ако умре, всичко ще припишат на мен — съгласи се Алекс. — Разбирам.

Когато отново преслуша сърцето й, чу единствено тишина.

Но девойката дишаше равномерно.

Минаха няколко минути, преди той да се сети да преслуша целия гръден кош.

Сърцето се беше преместило в средата на гърдите.

— Проклятие! — изрече той, докато се изправяше. Като че ли девойката можеше да знае предварително какво точно ще се случи с нея или пък бе имала време да му съобщи подробностите по метаморфозата.

Общо взето — логична трансформация за боец-спец. Може да му спаси живота, ако някой тръгне да се прицелва в сърцето му.

Към четири часа сутринта Ким утихна. Дишането й стана равномерно и дълбоко; установилото се насред гърдите сърце биеше ритмично и спокойно. От друга страна обаче, бузите й хлътнаха, а ребрата и тазовите й кости изпъкнаха, сякаш бе гладувала цяла седмица. Джобът на корема й се отвори — кожата беше хлътнала като фуния навътре, ясно обозначавайки пръстеновидния мускул. Приспособление не толкова безполезно, колкото странно за един спец. По-скоро подхождаше на контрабандист, но кому е нужен контрабандист-спец?

— Родителите ти са били веселяци — каза Алекс и попи потта от лицето й. Трудно му беше да повярва, че преди няколко часа тя с три удара бе пребила як мъж.

Може би ако портиерът го беше видял с такава приятелка, щеше да им откаже стая.

Затова пък стабилизирането вървеше равномерно, сякаш всичко ставаше по график и под надзора на опитни медици. Салфетките свършиха, Алекс избърса девойката с мокра кърпичка и седна до прозореца да изпуши една цигара. Изглежда, тя се беше справила с преобразуването на тялото, но всеки спец се състои не само от мускули, нерви и вътрешни органи. Един спец има още и мозък.

И общо взето той е най-важното нещо.

Ким застена.

Алекс загаси цигарата си, седна до нея и я хвана за ръката. Един негов приятел, навигатор-спец от „Трета товаро-пътническа“ твърдеше, че спецът, излизащ от стадия на какавидата, се фиксира върху намиращите се наоколо хора и преживява своеобразен импринтинг. За пример привеждаше себе си, оженил се за медицинската сестра, грижила се за него по време на линеенето. Теорията беше красива, Алекс не бе спорил с него, но самият той не изпитваше никакви чувства към медицинските сестри и лекарите, които бяха с него по време на метаморфозата. Дори и да беше преживял импринтинг, сигурно е бил към силното сладко кафе, с което го бяха гощавали по време на линеенето.

Девойката започна да мърмори нещо. Членоразделно, но на непознат език. Не лингва, не английски, не китайски, не немски, не руски… На Алекс му се прииска да включи терминала и да поиска синхронен превод, но размисли. Все едно да надничаш през ключалката.

— Не искам! — рече рязко Ким. Гласът й почти не се беше изменил, което зарадва Алекс. Само това оставаше — девойката да запази старото си тяло, но да придобие рязък властен тон.

— Искаш или не, вече все тая — каза той. — Търпи.

— Не бива… моля ви… не бива… — много жално се замоли Ким.

Алекс я погали по бузата. Разумът й сега блуждаеше в света на бляновете и фантазиите. Едно е да се промени тялото, съвсем друго е да се промени душата. Най-фината част от метаморфозата. Сега Ким преживяваше програмирани още преди раждането й ситуации. Свикваше с тях. Учеше се да обича бъдещата си професия.

Алекс прекрасно помнеше своята метаморфоза. Опияняващото усещане за полет. Дълбините на космоса. Плеяди от звезди. Пилотиране — във фотосферите на звезди, в астероидни пояси, в бушуващата атмосфера на планети гиганти, във вихрещото се пространство между сражаващи се ескадри.

Честно казано, Алекс дори не знаеше дали му е било необходимо това емоционално напомпване — той и без това още от детството си мечтаеше да стане пилот. Истинско щастие е да знаеш, че мечтата ти неизбежно ще се осъществи…

Само че мечтите на боеца трябва да са други.

И неизбежно слабата бариера между фантазията и реалността може да бъде разрушена всеки момент. А боецът-спец е способен да убие човек с един удар.

Много интересно щеше да се получи, ако сутринта девойката се пробуди и види до леглото си бездиханния труп на онзи, която се бе грижил за нея цялата нощ…

Алекс се зачуди дали да не я завърже, но това можеше само да навреди. Ако помраченият й разум възприемеше случващото се като агресия — край с него.

— Потърпи, момиче — каза той. — Не остана много. Най-трудното мина.

Лъжеше, но това беше необходима лъжа.

— Знаеш ли… — Гласът на Ким звучеше тихо, но… в него имаше нещо. Някаква немислима, невероятна честност, плаха храброст, откровеност, признателност… душа. — Знаеш ли, когато те видях, разбрах — това е завинаги…

Алекс се задави. Очите й още бяха затворени. Тя витаеше в своите фантазии.

Сякаш в търсене на подкрепа, той погледна Бес. Челюстта на дяволчето беше увиснала.

— Да — съгласи се Алекс. — Бих искал да чуя такова нещо по мой адрес. Глупаво, разбира се, но бих искал.

Ким се усмихваше, без да отваря очи. Той отново избърса потното й лице. Помисли малко и съобщи на Бес:

— А може би не. След такова нещо е трудно да бъдеш мерзавец, а така или иначе ще се наложи.

Бес кимна одобрително.

— Балмонт — каза неочаквано девойката. Помълча малко. — Айвазовски. Гоген. Микеланджело.

Алекс сви рамене. Приближи се до прозореца и му даде команда да стане прозрачен. Над града вече се надигаше изгревът — мътен, опушен, както си е редно на Живачен Донец. Вчерашният ден беше приключил и потънал в миналото.

— По. Шели. Шекспир. Кийтс. Набоков. Акутагава…

— Пушкин — предложи Алекс, без да се обръща.

— Пушкин. Ломоносов. Фет…

Ким помълча и заговори по-бързо:

— Верлен. Рембо. Бърнс. Хайне. Шилер. Гьоте. Бодлер. Уитман. Уайлд.

— Правилно, не зацикляй на руснаците — каза Алекс. — Добро класическо образование, одобрявам… само че за какво е притрябвало то на един войник?

— Башо. Сафо.

— Иска ми се да знам на какъв принцип ги изреждаш.

— Шопен. Чайковски.

— А, с поезията приключихме ли вече?

— Данте… — изрече девойката с лека неувереност. — Гумильов. Биков. Робеспиер.

— Какво? — заинтересува се Алекс. Погледна към Ким — тя облиза устни и заговори по-бързо:

— Чърчил. Ленин. Маркс. Ганди. Гейтс. Дън Ляо Вън.

Алекс се настани в креслото, затвори очи и изпъна крака. Все пак доста се беше уморил. А девойката продължаваше да говори ли говори, като се носеше из земната история с непринуденост и с точността на шрапнел. Все пак си остана някакво залитане в посока на поезията и музиката, но нито политиката, нито живописта, нито науката останаха незасегнати.

Изглежда, Ким наистина вървеше по пътя на своята метаморфоза. Вкараните в нея в периода около раждането й знания сега се взривяваха в мозъка й като мънички бомби. Зад всяко име в нея се изправяше цялостен образ — дата на раждането и на смъртта, събития, картини и стихове, откъси от речи, клюки, може би дори инсценировки и архивни видеозаписи.

Всичко това беше много мило. Но абсолютно безполезно за боец-спец.

Алекс задряма.

Няколко пъти се събуждаше в тишина — Ким мълчеше, след което започваше да говори на немски, който Алекс почти не знаеше, на японски, на английски, на руски, на китайски. Имената отдавна бяха приключили. Сега тя водеше разговори с несъществуващи събеседници. Безсмислени разговори.

— Това е твърде съблазнително предложение, мосю…

Алекс отново задрямваше. Той умееше да си почива в накъсан ритъм, като потъваше в сън за няколко минути, мигновено се събуждаше, оценяваше обстановката и пак задрямваше. Полезен за неговата работа навик — затова бе получил тази способност. Но никой не го беше учил на световна история. Това не е нужно на нито един спец.

— Да, ваша светлост…

Пилотът спеше.

 

 

— Алекс…

Той отвори очи.

Девойката седеше на леглото, загърнала се с чаршафа. Бузите й бяха хлътнали, очите й блестяха трескаво, но тя беше в пълно съзнание.

И изобщо не се беше променила.

— Къде е кристалът?

Алекс посочи с поглед масата. Ким скочи, придържайки чаршафа, приближи се до масата и взе чашата. — Тук?

Пилотът безмълвно кимна.

Ким плъзна пръсти във водата, напипа невидимите ръбове и лицето й веднага се отпусна.

— Обърни се… моля те.

Той се извърна. Когато погледна отново, кристалът вече не беше в полупразната чаша.

— Преминах ли през метаморфозата? — попита девойката.

Алекс кимна.

— Наистина ли?

— Да.

Ким се засмя.

— Аз… беше ме страх. Нали при нарушена метаморфоза може да се умре?

— Ти се опита. Но аз не бях съгласен.

— Алекс… — Тя мигновено стана сериозна. — Приятелю спец, признателна съм ти за помощта. Ще отвърна с добро на доброто.

— Вярвам ти. — Алекс неохотно се измъкна от креслото. Нощните впечатления вече се уталожваха и губеха яркостта си. Оставаше само умората. — Вземи си душ, а през това време аз ще поръчам да ни донесат закуска. Гладна ли си?

— Много.

— Значи всичко е наред.

Той търсеше в лицето й поне бегли промени. Само ако зениците бяха станали вертикални, а ушите се бяха заострили… Или се бяха променили цветът и плътността на кожата…

Алекс протегна ръка и потупа Ким по бузата. Девойката се усмихна, приемайки ласката без ни най-малко смущение.

Кожа като кожа…

— А защо физиономията на Бес е толкова объркана?

Алекс погледна навъсено татуировката си.

— Защото е тъп. Почти като мен. Иди да се измиеш.

— Благодаря… — Тя леко се протегна, повдигайки се на пръсти, за да го млясне по бузата, и със смях се скри в банята.

— Нищо не разбирам — каза честно Алекс.

Нима метаморфозата все пак се беше объркала?

Успяла е психологическата фаза, но не се е променило тялото? Но нали сърцето се беше преместило… а и този джоб под ребрата… Впрочем джоба си го имаше и по-рано.

Той се приближи към екрана и поръча от кафенето на хотела обилна закуска за трима. Нямаше никакви съмнения, че Ким ще се справи с две порции.

Когато тя излезе освежена и облечена с евтиния хотелски халат, вече бяха донесли закуската. Пържени яйца с гъби, варено телешко, изобилие от сок и препечени филийки — Алекс имаше особено мнение относно закуската за девойки-спецове.

— О, няма да мога да изям толкова — възкликна Ким, гледайки към масата.

— Само така ти се струва. Ела тук.

Той разтвори халата й и тя леко се напрегна, но Алекс не обърна внимание на това. Докосна гърдите й.

Точно така. Сърцето беше под гръдната кост. Белите дробове, вероятно, бяха станали с еднакви размери. Можеше само да гадае накъде са се изместили хранопроводът и трахеята.

— Ким, в какво трябваше да се трансформираш?

— Нещо не е наред ли? — бързо попита тя.

— Трябва да знам какво означава „наред“, за да мога да кажа дали нещо не е наред. Каква трябваше да станеш?

— Боец-спец… струва ми се.

— Струва ти се?

— Никога не са ми казвали нищо за това. — Тя не отместваше поглед от ръцете му. — Мисля, че боец-спец… Имам… имах един приятел. Него го бяха програмирали за боец и се оказа, че имаме еднакви програми за обучение.

— Оръжие, ръкопашен бой, тактика и стратегия? — Алекс отдръпна ръката си.

— Да.

— Странно. Знаеш ли, че кожата на боеца, например, променя състава си и придобива леко сивкав оттенък?

Ким се намръщи:

— Според мен е даже красиво!

— Не споря. Но това не се случи с теб. Няма ги и останалите признаци.

— Нещо се е объркало? Метаморфозата ми не е завършила?

Тя наистина се уплаши.

— Може и всичко да е наред. Всяка специализация си има свои групи. Не съм познавач на бойните трансформации… Ще се наложи да те прегледа лекар. Сядай да ядеш.

Ким ядеше бързо и в това нямаше нищо чудно. По-скоро бе изненадващо, че успяваше да се храни изящно, дори красиво.

Алекс си дояде бърканите яйца, допи кафето и се приближи към екрана. Листът с документацията на кораба го чакаше върху принтера.

Той започна да чете с пълната увереност, че го очакват неприятни изненади.

Колкото повече четеше, толкова повече се объркваше.

„Огледало“ беше многофункционален кораб от звезден клас. Нещо средно между туристическа яхта и пътнически кораб с биокорпус, с добро обзавеждане, прилично въоръжение и отлични двигатели. Не кораб, а мечта. Екипаж до шест души, количество пътници — два пъти повече. Може би той нямаше да се откаже от този договор, дори ако имаше повече време за мислене. Капитан, и отгоре на това с правото сам да подбере екипажа…

— Не е възможен чак такъв късмет… — промърмори той.

— Алекс, а откъде имаш пари? Вчера беше на нулата.

— Намерих си работа. — Алекс сгъна листа и го прибра в джоба на якето си. — Ким, откъде си родом?

— Отдалеч.

— Това е ясно. Имаш ли къде да отидеш в този град? Къде да живееш, как да си изкарваш прехраната?

В очите й отново се появи лека уплаха.

— Не. Тоест да… но не бих искала.

— Ясно — повтори Алекс. — Сега трябва да изляза. Ти можеш да останеш тук и да ме изчакаш или просто да отпочинеш и да си тръгнеш.

— Аз… ще те изчакам. — Девойката сведе поглед.

— Добре. Дай ми номера на кредитната си карта, ще ти прехвърля малко пари. Трябват ти нови дрехи.

— Нямам кредитна карта.

— А идентификатор? Поне детски?

— Нямам никакви документи.

Какво значение имаше дали нелепостите са с една повече или една по-малко… Алекс се приближи към екрана и преведе част от парите на сметката на хотела, отваряйки кредит.

— Все пак си поръчай дрехи. И се постарай да ядеш по-често. Не твърде много, но често.

— Знам.

Алекс кимна и не каза нищо повече. Нито за необходимостта от интензивно физическо натоварване в първите дни след метаморфозата, нито за възможността за световъртеж и загуба на съзнание, нито за ползата от хотелската сауна.

— Заключи вратата след мен — помоли той.

 

 

Живачен Донец беше колонизиран преди двеста години, като че ли от най-първата хиперканална станция, построена на Луната в средата на двайсет и първи век. В информационната мрежа със сигурност можеше да се получи подробна информация, но Алекс общо взето не се интересуваше от нея. Какво значение имаше коя от станциите, шарейки на сляпо из океана на хиперпространството, беше прокарала канал от Земята до Живачен Донец?

Във всеки случай планетата не беше избегнала характерната за първите земни колонии съдба. Тя беше аванпост, в който насред безкрайните джунгли се строяха селища, гарнизони, заводи. Отначало предпазливо, а после, след като се беше изяснило, че местната природа е беззащитна пред човека — все по-активно. Поток от емигранти, прииждащ от пренаселената Земя, масово клониране на бебета, увеличаващо прираста на населението десетки пъти над нормалното равнище — всичко това беше нещо обичайно.

Само дето на колонията изобщо не й се удаваше да се отърве от етикета на промишлен гигант. Твърде много полезни изкопаеми, твърде развита инфраструктура. Планетата се задъхваше в отпадъците си, но алчността засега надделяваше. Според Алекс това можеше да продължи още двайсет-трийсет години.

Той излезе от „Хилтън“, избягвайки погледа на любопитния портиер — който беше друг, не вчерашният. На уличката малко встрани от хотела в колите си дремеха неколцина таксиджии.

— Към порта — каза Алекс и седна до шофьора.

— Космопорта? — кой знае защо уточни шофьорът, благоприличен натурал на средна възраст.

— Защо, и други ли има?

— Аеропорт… на север, речен порт — каза шофьорът, подкарвайки колата. — А и космопортовете около града са три.

— Централният граждански.

— Аха. — Шофьорът вкара колата в рехавия транспортен поток, прокара пръсти през сензорите на маршрутизатора и свали ръце от кормилото. Според Алекс — твърде самонадеяна постъпка; старата система за автоматично управление на колата не му вдъхваше никакво доверие, но той не възрази.

Няколко минути пътуваха мълчаливо. Противно на очакванията, колата се движеше плавно, спазваше дистанция и не правеше излишни маневри.

— Отдалеч ли сте? — поинтересува се шофьорът.

— Да. От Земята.

— Бил съм там — съобщи шофьорът с явна гордост. — Хубава планета, все пак ни е прародина… Но при нас е по-хубаво.

— Вкъщи винаги е най-хубаво — отговори дипломатично Алекс.

Той добре познаваше нравите на колониите. Или пълно самоподценяване и преклонение пред Земята, или гордо вдигнати брадички и старателна слепота.

— Аз съм служил в армията — съобщи шофьорът. — Четири години. Уволних се сержант. Имахме учения на Земята. Три седмици.

— Наистина ли?

Алекс изобщо не се интересуваше от подвизите на шофьора, които вероятно се изчерпваха с две-три миротворчески мисии, нито пък от обстоятелствата, при които е пребивавал на Земята.

Но учтивостта изискваше да поддържа разговора.

— Ами да. Цели три седмици. Бяхме в тази… как се казваше… Америка.

— В Северна или Южна?

— А те две ли са? — Шофьорът се засмя, чистосърдечно признавайки невежеството си. — Беше студено. Сигурно в Северна? А освен това летяхме на лов за тези… пингвини? Наблизо, отвъд един пролив. Само че да не си помислите нещо, всичко си беше честно, с лиценз.

— Не обичам лова.

— Напразно. Най-мъжкото забавление. Войната и ловът… но войната е опасно нещо.

Алекс с усилие сдържа усмивката си. Много героичен и мъжки подход.

— Между другото… може ли да ми платите предварително… — Шофьорът още веднъж го измери с поглед и явно се усъмни в неговата платежоспособност. И това беше забавно. Или искай парите веднага, или търпи…

Алекс извади кредитната си карта и я активира. Погледна към мярналите се върху брояча цифри. Напълно разумна цена.

— Благодаря — изобщо не се смути шофьорът. — А какво точно ви интересува в космопорта?

— Аз съм пилот.

— А… ами… — Шофьорът непринудено се разсмя. — Нима натуралите ги взимат за пилоти?

— Аз съм спец. При нас на практика няма външни различия.

— Много неща ли променят?

— Достатъчно. Ето сега например, ако се врежем в насрещен камион… — при тези думи шофьорът побърза да погледне напред и дори докосна волана — … ти ще се размажеш на пюре. Твърде голямо натоварване. А аз най-вероятно ще оцелея и сам ще си изляза от колата.

— Ти си забавен тип… — Шофьорът все пак сложи ръце на волана. — Дрехите ти… не са пилотски.

— Така се получи. Нищо, ще се преоблека.

— А и татуировката… Ето, виж каква ми направиха на мен в армията.

Алекс погледна замислено ръката му. Всеки пръст беше украсен с изображението на разголена жена. На кутрето — кокетна нимфетка, на безименния пръст — пищна негърка, на средния — дългокоса светлоруса моделка, на показалеца — увита около пилон стриптийзьорка, на палеца — седнала в странна поза азиатка. На самата длан лежеше мъжествен боец със силова броня и, кой знае защо, с парадна барета. Дори гърбът му изразяваше преситеност и замисленост.

— Добре са ги направили — съгласи се Алекс.

— Ще се наложи да ги махна — въздъхна шофьорът. — Спомен, разбира се, но… дъщерята пораства… не е хубаво. Ще погледне ръката на тате, пък там не пръсти, а цял харем.

— Обичайна армейска работа — каза Алекс. — Не пръсти, а цял харем.

Шофьорът го погледна напрегнато, но лицето на пилота оставаше непроницаемо.

— Шегуваш ли се? — уточни таксиджията.

— Е, не, как… Но ти махни само девойките. Боеца остави! И ще си имаш и спомен.

Лицето на шофьора се разведри.

— Знаеш ли… прав си! Умна глава! На мен изобщо не ми беше хрумвало…

— А, няма защо. Случва се.

Колата вече беше стигнала някъде до района на болницата и сега се носеше край редките стълбове на монорелса. Движението си оставаше учудващо слабо.

— Тук има подземен път за камионите — рече шофьорът, отгатвайки учудването на Алекс. — И пътническите капсули минават оттам. На някои им харесва да се завират под земята…

Явно това беше болното му място — подземната железница, отнемаща част от изгодните пътници. Следващите няколко минути той разказа на Алекс историята на строежа на подземната железница. По неговите думи излизаше, че тя не е нужна никому, освен на корумпираните чиновници от кметството.

Алекс затвори очи. Все пак напразно беше завързал разговор. Трябваше просто да плати и да поспи. Половин час сън — не е никак малко.

— Ти също имаш симпатична татуировка — направи му комплимент шофьорът. — На вид нищо особено, кич… Но лицето на дяволчето е добре направено! И умора се вижда, и скука, и такова… снизхождение ли, какво ли? Сякаш всички са му омръзнали.

— Това е лошо — промърмори Алекс. — Не съм поръчвал такава…

— А, добре се е получило! — Шофьорът вече напълно се беше окопитил от смущението. — А ти си славен тип, макар и спец. Да не си помислиш… аз самият имам напълно нормално отношение към вас. Но нали у спецовете има такова… пренебрежение към натуралите. А?

— Среща се.

— Аз даже исках да направя на дъщеря си спецификация, като разбрах, че жена ми е забременяла. При нас общо взето сега не е скъпо. Правителството помага, може да се изтегли кредит, десетгодишен. И какво си мислиш, че стана?

— Какво?

— Не се разбрахме с жената. Аз как си го представях? Най-добре дъщеря ми да е добър техник. Винаги има търсене, изкарват хубави пари и както казах — не струва скъпо. При нас в армията, в базата, имаше една девойка наемник, спец санитарен техник. Ако знаеш как отвиваше ръждясалите гайки с пръсти! Течовете направо ги чуваше, от двайсет метра разстояние. А как продухваше канализационните тръби! И на всичкото отгоре — красавица. Е, предложих на моята… тя едва не избухна в плач. „Не искам дъщеря ми да прекара живота си из шахти и мазета!“. Какво общо има тук животът? Едно е работата, съвсем друго — животът. Казвам й, добре, ти какво искаш? „Нека да бъде модел…“. Кажи, не е ли глупост?

— Глупост е.

— Такива спецификации не се подпомагат от държавата… и са толкова скъпи… А и що за работа е това — да въртиш задник на подиума? Пък и днес на мода са слабите като трески, утре всички ще хукнат подир пищните. Как да отгатнеш?

Алекс мълчеше.

— Ти какво, спиш ли, спец?

Той не отговори и шофьорът замълча. Изглежда, даже малко се обиди и спря на пиацата на космопорта твърде рязко, сякаш искаше Алекс да забие лице в стъклото.

— Благодаря — каза Алекс, отваряйки очи. Наистина беше задрямал, но тялото му реагира само, разпредели натоварването и здраво се застопори в креслото още в началото на спирането. — Всичко хубаво ти желая.

Не остави друг бакшиш освен онзи, който беше включен в сметката.

 

 

Централният граждански космопорт на Живачен Донец не оправдаваше названието си.

Някога той наистина беше главният междинен пункт между планетата и орбитата, но преди двайсет години беше построен нов граждански космопорт, по-отдалечен от столицата и способен да приема големи съвременни кораби. Де юре той не получи титлата Централен, но де факто стана такъв.

Алекс стоеше до подвижните стъклени врати и пушеше. Разбира се, хората бяха много, но това бе резултат по-скоро от малките размери на корпусите. Само от време на време от вратите се изсипваха тълпи от приличащи си, сякаш клонирани хора, отбелязвайки пристигането на поредната совалка. Смените в орбиталните заводи и корабостроителници траеха по три денонощия, но в орбита около Живачен Донец имаше много, много заводи.

Алекс хвърли цигарата и влезе в сградата. Изведнъж осъзна, че просто отлага, доколкото е възможно, последните си крачки към кораба.

Наоколо сновяха служители на порта, около регистрационните гишета се тълпяха униформени работници. Преминаваха охранители, всички до един спецове, измамно ниски и тесни в раменете.

Алекс тръгна към една от вратите, водещи към служебните сектори на порта. Забеляза, че няколко от охранителите спряха наблизо, контролирайки ситуацията. После рече, гледайки в пластината на телекамерата:

— Александър Романов, спец, капитан и майстор-пилот на кораба „Огледало“, компанията „Небе“, Земя.

Под ключицата му едва доловимо запулсира идентификаторът, имплантиран под кожата преди двайсет години. Проверката се извършваше по пълна програма с експресен анализ на генотипа.

Алекс търпеливо чакаше молекулярните детектори да уловят в капилярната мрежа съвсем младия, току-що попаднал в кръвта лимфоцит, да го разцепят и да го сравнят с еталонния образец. Не беше възможно да се излъже идентификатор, работещ в режим на максимална бдителност. Дори и да се изреже чипът от тялото и да се сложи в епруветка със свежата кръв на собственика му, пак нищо няма да се получи. Проверката можеше да отнеме няколко минути, но безопасността беше по-важна.

— Идентификацията е успешна, достъпът е разрешен — откликна терминалът с човешки глас. Изглежда, го проверяваше оператор, а не програма. Преграждащото прохода поле смени полярността си и му позволи да премине. — Нуждаете ли се от помощ?

— Разположението стандартно ли е? Инсектариумът на място ли си е?

— На място е — отговори операторът. — Влизайте.

Рангът позволяваше на Алекс да използва транспортни платформи, но разстоянието не беше голямо и той предпочете да отиде до инсектариума пеша. В това имаше някаква лека, труднообяснима наслада — да крачи по широките полупразни тунели, точещи се под зданията на космопорта, да кима на хората, които среща — тук вече нямаше пътници, търговци, мошеници на дребно, цялата онази публика, която нараства с течение на времето в транспортните артерии неизбежно като холестеролните плаки в кръвоносните съдове. Тук имаше само свои. Макар и не спецове.

В космопортовете „инсектариуми“ се наричаха отделите по счетоводство и оформяне на договори. Отчасти по външни признаци, отчасти заради вечния антагонизъм между технически и книжни работници. Впрочем паяците си отмъщаваха жестоко — понякога на Алекс му се струваше, че ако зависи от тях, нито един кораб никога не би напуснал порта.

— По работа ли? — поинтересува се охранителят на входа към царството на бюрокрацията. Въпросът беше почти ритуален, Алекс го беше чувал в десетки портове.

— Не, от мазохизъм — отговори той както обикновено.

Охранителят се усмихна, докосна сензора и отвори вратата. Може би с удоволствие би пуснал в инсектариума и терорист, но кой знае защо не се намираха терористи, извършващи покушения срещу счетоводители.

Алекс влезе.

В инсектариума цареше тишина. В много от отделите обичаха да работят на фона на музика, но не и тук. Впрочем, може би свиреше музика, но за всеки различна.

Двайсетината паяци се обърнаха в синхрон и погледнаха към Алекс. Почти всички използваха най-прости нервни жакове и от слепоочията им към компютрите се спускаха тънки снопове проводници. Само няколко счетоводители-спецове бяха лишени от това украшение. Невротерминалите бяха вградени в облегалките на креслата им.

— Добър ден — каза Алекс.

Той винаги се чувстваше неуютно в инсектариум. Не страх, не неприязън… по-скоро потискащ срам, че е дошъл с някакъв дребен, никому ненужен въпрос и отвлича вниманието на хората, заети с наистина важни проблеми.

Паяците мълчаха, заети с беззвучния си мрежов диалог. Само една девойка, най-младата, и между другото най-симпатичната, мърдаше устни — още не се беше избавила от този ненужен навик. Алекс не възнамеряваше да се възползва от нейната слабост, но артикулацията беше твърде силна и той разчете по устните й: „… хубавичък… може ли аз… хайде, момичета…“.

Само не и това! Симпатията на девойката щеше да се изрази единствено в това, че щеше да се занимава с него трикратно по-дълго от необходимото.

Една от счетоводителките-спецове направи го жест да извика при себе си. Това беше добре. Можеше да се надява, че потопената във виртуалния свят специалистка няма да го забави прекалено много.

— Име? — попита жената. Очите й бяха затворени, тя дори не се постара от учтивост лично да погледне пилота. Стигаше й информацията от компютърните детектори… добре поне, че не говореше през колоните с изкуствено синтезиран глас. Имаше бледо, синкаво лице, тънки устни, подпухнали клепачи с изпъкнали червеникави вени и гладко сресани къси коси.

— Алекс Романов, спец, майстор-пилот… — започна той. Жената отново махна с ръка, за да покаже, че информацията й е достатъчна.

Алекс млъкна. Стоеше и гледаше компютъра пред нея. Екранът беше изключен и той не знаеше с какво се занимава счетоводителката в момента. Може би готвеше нечий договор. Може би търсеше начини да избегне плащането на данъци. Може би сортираше стоки в складовете. А може би правеше любов с партньор на другия край на Галактиката. Малката машина с гордия етикет Gel-Crystal Inside позволяваше страшно много неща. Нямаше значение, че гел-кристалът е колкото глава на кибритена клечка…

— Кораб „Земя“, компанията „Небе“ — каза жената. И отвори очи.

Това беше толкова неочаквано, че Алекс потрепна.

Сякаш могъщ вълшебник беше прошепнал заклинание, превръщащо живия придатък на машината в човек.

Счетоводителката изглеждаше доста млада. Даже симпатична. Трябваше само да си направи прическа, да посети козметик и да смени работната униформа с рокля…

— Вашите документи — каза тя.

Алекс не разбра. Дори посегна към джоба си, където лежеше копието от договора, но жената вече му подаваше изскочилото от принтера пълномощно за кораба.

— Фиксирайте личността.

Алекс облиза пръста си и докосна печата. По тънкия пластмасов лист пробягаха разноцветни вълни.

— Успех — рече счетоводителката.

— И това е всичко? — поинтересува се Алекс, който все още нищо не разбираше.

— Да. Всичко. А какъв е проблемът всъщност?

— Ами…

— Корабът е готов за старт. Получихте документите. Мога ли да ви помогна с още нещо?

Нямаше какво да каже. Паяците наистина си бяха свършили работата. Точно така, както би трябвало да я свършат… в идеалния случай. Само че защо му се размина без дълго ровене в биографията му, без въпросите: „Наистина ли сте страдали от енуреза на петгодишна възраст? С какво беше свързана дълбоката ви емоционална привързаност към парализираната ви баба? А много ли бяхте пили, когато ви пребиха в онзи бар на Земята?“.

— Благодаря — каза Алекс. — Извинявайте…

— Да?

— Не… нищо.

Той се обърна и тръгна към вратата, като чувстваше с гърба си погледите на всички паяци.

Какво беше това?

Да не би днес да имаха ден за културно обслужване?

Или течеше проверка и инспекторите наблюдаваха случващото се в инсектариума?

Или лицето му беше напомнило на жената за ученическата й любов?

Много хубаво не е на хубаво.

Охранителят го погледна с изненада и попита:

— Толкова ли е зле?

— Да… явно.

— Рано сутринта един друг спец — същото. Едва влезе и изскочи целият почервенял, с треперещи ръце. Оказа се, че има непълни данни за роднините му по майчина линия. Наредили му да върви да ги събира. Разправя, че щяло да му отнеме три дни тичане насам-натам. Тези родини никога на никого не са потрябвали, обаче тук се оказало, че трябват. За застраховка с отстъпка, представяш ли си? За негово добро. А корабът, на който са го наели, отлита тази вечер.

Охранителят се разсмя — добродушно, даже със съчувствие. И на него му се беше налагало да има вземане-даване с паяците.

— Застраховката е полезно нещо — каза Алекс. Кимна на охранителя и тръгна към транспортната платформа, оставена наблизо от някого. Може би я беше забравил същият онзи злощастен спец, който сега се сражаваше с паяците от имперските архиви.

 

 

Съдейки по документите, корабът го очакваше не в хангара, а право на пистата. Явно беше отскоро на планетата. Алекс стоеше на платформата, хванал се за парапета — втълпеният от специализацията навик да има три точки на фиксиране в движещ се обект. Платформата влезе в магистралния тунел и се понесе под пистата на пълна скорост.

Алекс изведнъж осъзна какво го беше накарало да застане нащрек от самото начало.

Пълното право на избор на екипаж!

Така не се прави. По-точно — прави се, но само когато корабът е построен на същата планета. А „Огледало“ беше земно производство.

Някой трябваше да е управлявал кораба по пътя към Живачен Донец. Дори и да не е бил с пълен екипаж, е имало поне минимална група — пилот, навигатор и енергетик. А да се наемат хора за еднократен курс в една посока, за да се започне издирване на екипаж на друга планета, е абсурд. На Земята имаше значително по-голям избор от специалисти, отколкото в колониален свят, макар и развит. Още повече, че съществуваше полезната традиция да се оставя в екипажа поне един човек от предишния състав. Всеки кораб има своята неповторима индивидуалност и един опитен човек понякога може не само да спести време и пари, но и да спаси самия кораб от гибел.

Странно…

Платформата намали скорост, спря под транспортната шахта и бавно започна да се изкачва. Двайсет метра нагоре, през скалистата почва и бетонната възглавница на пистата… Алекс погледна Бес — той изглеждаше замислен и напрегнат.

Точно така. Имаше нещо нередно, но какво? Като в стария виц за спецовете, който вече сигурно от сто години се разказва сред натуралите: „Усещам клопка, но къде е тя?“.

— Но не можехме да оставим девойката да умре, нали? — попита той дяволчето.

Ако се съдеше по лицето на Бес — могли са, и още как.

Къде беше клопката?

Експериментален модел кораб? Нещо опасно и непроверено, в което трябва да се примами екипаж и да се наблюдава какво ще стане? Едва ли. Съдейки по документите, корабът беше много хубав, но без неочаквани модернизации. Цялото оборудване беше типово.

Опасен курс? Също неправдоподобно. При опасните курсове примамват с пари, застраховки, отстъпки. Какво и да е, само не и измами. Иначе ще излезе твърде скъпо за която и да е компания. Винаги ще се намерят желаещи да си напъхат главата в устата на лъва, защо трябва да бъдат принуждавани нежелаещи?

Служба на ръба на закона? Същите възражения.

Работата не е в кораба. Работата винаги е в хората, а не в железарията.

Алекс поклати глава и се постара да изхвърли съмненията от нея. Не напълно… просто да ги изтласка в по-далечно кътче на паметта си.

Платформата изплува през разтворилата се диафрагма на люка, люшна се, променяйки плоскостта на опората, и заплува над пистата. След две секунди Алекс наистина забрави за подозренията си.

Той си беше у дома…

Космопортът, макар и загубил някогашното си значение, водеше пълноценен живот. Кацаха едновременно две совалки, на око Алекс ги определи като старички „Манти“, трети или четвърти модел. Определи го даже не по силуета, а по стила на пилотиране и по скоростта на кацане. Насред пистата, разперил три обръча с опори, стоеше тежък товарен „Кашалот“ с може би максималния за космодрума тонаж. От него пълзеше колона автоматични товарачи, стиснали в манипулаторите си контейнери и цистерни. Над изящна туристическа „Видра“ се трудеха мънички роботи, които пълзяха по плоскостите й, проверяваха и ремонтираха корпуса.

Само тук си струваше да се живее. Тук — и в кораб по време на полет.

Алекс се усмихваше.

Вече не му разваляше настроението мътното сиво небе, където в отблъскващ коктейл се бяха смесили смог и дъждовни облаци. Над това небе имаше друго, чисто и безкрайно, създадено за свобода, за полет… за самия него.

А после платформата заобиколи „Видра“-та и Алекс видя своя кораб.

„Огледало“ беше в стартова позиция. Сякаш великан дискохвъргач бе запратил уреда си, който виси над земята и не бърза да се издигне в небето. Биокерамичен диск с диаметър трийсет метра, шест опори, три маршови двигателя… малко необичайна конструкция, „букет“ в кърмовата част… впрочем така може и да е по-удобно… изпъкналост на пилотската кабина — малко по-голяма от стандартната за такъв корпус… явно е възможно съвместно пилотиране с още един човек…

Алекс преглътна заседналата в гърлото му буца.

„Огледало“ беше ослепително прекрасен. Съвършен със своята уголемена каюта за управление, с нестандартната конструкция на двигателите, с нежнозелената броня…

Това беше любов от пръв поглед. Само по външния вид.

Така човек, способен да обича, потрепва при вида на лице в тълпата. Наоколо има още десетки, стотици, хиляди лица — но те вече не са му нужни.

Понякога Алекс съжаляваше, че не умее да обича хора, но само докато не се влюбеше в някой кораб.

— Здравей… — прошепна той, вгледан в „Огледало“.

Платформата забави ход, Алекс скочи на бетона и се приближи към кораба. Протегна ръка и докосна бронята предпазливо, с върховете на пръстите си. Биокерамиката беше топла и еластична. Жива.

— Знаеш ли кой съм аз… — прошепна тихо Алекс. — А? Ти ме виждаш… Здрасти…

Той обиколи кораба, докосвайки с ръка бронята — докато успяваше да я достига. Корабът мълчеше и от своя страна го изучаваше.

— Харесвам ли ти?

Сега се радваше, че в кораба няма никого. Това беше само негов миг. Не, общ — за него и за кораба.

— Посрещни капитана.

Идентификаторът под ключицата му остана неподвижен. Със сигурност беше имало търсене на информация. Но не по пълната програма. И това беше хубаво. Това беше ответен знак. На доверие.

Над главата му се отвори люк, подаде се стълбичка, завършваща с малка платформа. Алекс пристъпи върху нея и позволи на кораба да го качи във вътрешността.

Шлюзовата камера се оказа стандартна. Три скоростни скафандрови блока, скутер върху подпора. Алекс изчака обвивката под краката му да се срасне, слезе от платформата, която се бе превърнала в част от пода, и излезе в централния коридор на кораба.

Засега всичко беше обичайно. Корпусът диктуваше разположението на помещенията, единствената разлика беше, че на мястото на изнесените в кърмата странични двигатели бяха разположени бойни постове. Трябваше да започне инспекцията именно с тях, после да отвори пакета с инструкциите в капитанската каюта и едва след това да отиде в командната каюта. Но сега установеният ред не го вълнуваше. Той се приближи към командната каюта. Корабът постла по коридора пред него вълна от лека светлина, която по-скоро се равняваше с неговата скорост, отколкото да задава темпо.

— Капитански достъп — каза Алекс, спирайки пред люка.

Този път индикаторът запулсира. Корабът не можеше да му предостави пълното управление, без да удостовери самоличността му.

После люкът се плъзна в стената.

Командната каюта наистина беше двуместна. Алекс огледа малкото овално помещение: екраните на стената светеха в матовобяло, ложементите бяха разтворени, резервните пултове бяха включени.

Нормално. Беше се опасявал, че двуместната командна каюта на толкова малък кораб ще се окаже неуютна, но засега нямаше такова усещане. Капитанският ложемент беше изнесен малко напред — уместен символ. Може би с компания щеше да е даже по-добре.

Макар че много зависи от това кой именно ще стане втори пилот…

Алекс се приближи към ложемента. Легна и ръчно стегна коланите.

Корабът търпеливо чакаше.

Алекс затвори очи.

Страх? Не… не страх. По-скоро вълнение, като при тийнейджър преди първата целувка, вече неминуема, когато устните се привличат помежду си… но все още неизпитана, чудесна, неслучила се никога с никого.

Алекс беше имал шанса да е майстор-пилот на доста по-големи кораби от „Огледало“, но капитански достъп беше получавал само на старата тренировъчна „Чапла“, един от трите кораба в пилотската школа.

Ако се продължи аналогията — „Чапла“ беше уличница. Опитна, умела, доброжелателна проститутка, всеки ден обучаваща поредния неопитен хлапак курсант на изкуството да лети. Алекс си спомняше първия си кораб, спомняше си го с топлота и благодарност, но сега всичко беше различно.

Или трябваше да стане различно.

— Контакт… — каза той, облягайки се назад в ложемента.

И почувства как в тила му се появява топла вълна, която се разнася по тялото му. Реорганизираните неврони на тилните части на мозъка бяха влезли в резонанс с невротерминала.

Светът изчезна. Умря в кратко ослепително припламване — и се роди отново.

Алекс се превърна в кораба.

Протегна се — с цялото си дисковидно тяло, олюля се върху опорите. Почувства пулсирането на глуонния реактор. Включи сензорите и попи в себе си пространството над космопорта. Току-що приземилите се „Манти“, навлизащият в стратосферата „Кайман“, острите игли на флаерите, реещи се над града, отвъд пределите на забранената зона…

Ала това още не беше пълно сливане.

Някъде съвсем близо, вече почти преплел се със съзнанието му, живееше корабът. Отстъпил му тялото си, станал продължение на разума му и наблюдаващ отстрани. Алекс изключи сензорите и остана в тъмнината и тишината на вътрешното пространство.

Насаме с разноцветна мъгла.

— Докосни ме…

Цветна мъгла, осветени от слънцето облаци, роящи се искри.

— Стани едно цяло с мен…

Дъгата потрепна и се разпадна на огнен дъжд.

Те се сляха.

Космическите кораби не са пълноценни личности. Както и суперкомпютрите, автоматичните заводи, океанските кораби и останалите полуживи създания. На хората не са им нужни конкуренти. Някои смятат, че изкуственият разум на корабите е стопиран на равнището на кучето, други ги сравняват с плъховете. Впрочем, не е ясно кое от двете е по-голям комплимент.

Само че сега това не беше важно.

Сега те бяха станали едно — човекът с цялата му памет, опит, навици, и корабът — набор от специализирани програми, съединени в мощна морално-етическа матрица. Корабът можеше да тъгува, да се радва, познаваше страха и неприязънта, симпатията и отвращението. Да… да. Навярно на равнището на кучето или плъха, свинята или котката. Тези, които никога не са изпитвали сливането, можеха да се упражняват в остроумие до безкрайност.

Алекс знаеше една простичка тайна. Всеки кораб имаше душа.

И само онзи, който станеше капитан, разбираше тази душа докрай.

— Аз няма да ти причиня болка…

Корабът не можеше да отговори. С думи отговаряха само обслужващите програми: изкуствени, обучавани, способни да поддържат разговор — и абсолютно безмозъчни.

За онова, което представляваше душата на кораба, бе достъпно само безсловесното общуване в краткия миг на единение с капитана.

— Обичам те…

Корабът нямаше нито външност, нито възраст, нито пол, нито глас.

Само разноцветна паяжина от емоции, вечно застинала на границата на самоосъзнаването.

Да се обича един кораб беше по-смешно от правенето на секс с животно. Официално никой никога не беше употребявал думата „любов“ във връзка с отношенията между капитан и кораб. Говореше се за „емпатия“, говореше се за „емоционален контакт“.

Но всички знаеха неофициалната истина.

В това беше и притегателната сила, и острата горчивина на капитанската длъжност. Да напуснеш кораба си беше все едно да изоставиш любимата си. Да, отношенията можеха да отслабнат, яркостта им можеше да помръкне. Капитанът можеше да пожелае да напусне кораба, също както и корабът можеше да не приеме капитана. Имаше такива, които сменяха корабите с лекотата на Дон Жуан. Имаше и кораби, които не приемаха никого, не се решаваха на „емоционален контакт“.

И все пак, да бъдеш капитан — това означаваше твърде много. Рано или късно осъзнаването застигаше всеки, даващ командата „контакт“, докато се е отпуснал в капитанския ложемент.

Сега този миг беше дошъл за Алекс.

Многоцветната паяжина го докосна — плахо, трепетно, предпазливо…

Алекс чакаше, толкова безплътен сега, разпрострял се в черната пустота, напълно открит.

— Обикни ме…

И топлата дъга го заля.