Сергей Лукяненко
Геном (1)

Глава 1

Алекс гледаше небето.

Небето беше странно. Неправилно. Невиждано.

Такова е то над светове, които още не са увредени от цивилизации. Такова е небето над Земята, родината на човечеството, трикратно замърсявана и трикратно пречиствана планета.

А виж, на Живачен Донец, промишления център на сектора, на планетата, на която са разположени три корабостроителници и цялата необходима инфраструктура, не би трябвало да има такова небе.

Алекс гледаше небето.

Чиста, сияеща синева. Оръфани нишки на облаците. Розов отблясък от залязващото слънце. Премятащ се във височината флаер — като глупаво, лудуващо в снега кутре. Никога досега, нито през прозореца на болничната си стая, нито по планетарните телевизионни емисии, Алекс не беше виждал на Живачен Донец такова небе.

И целият град днес беше необичаен. Залезът обагряше стените на сградите с топла розова светлина. Последните остатъци от мръсния сняг се бяха притаили покрай опорите на стария монорелсов път, точещ се покрай шосето. Колите преминаваха рядко, сякаш се бояха да нарушат тишината, и се стрелваха толкова бързо, все едно се стараеха да се измъкнат по-скоро от непривичния розов свят.

А може би такъв трябваше да вижда света човек, излязъл иззад болничните стени след петмесечно заточение?

— Никой ли не те посреща?

Алекс се обърна към скучаещия в стъклената си будка охранител. Беше едър мъжага. Бузите — румени, раменете — широки, на колана — зашеметител, над униформата — бронежилетка. Сякаш някой се кани да превземе болницата с щурм.

— Няма кой да ме посрещне — отвърна Алекс.

— Отдалеч ли си?

— Аха. — Алекс посегна към цигарите си. Дръпна си от силния местен тютюн.

— Да ти повикам ли такси? Не си облечен според сезона…

Охранителят явно искаше да помогне.

— Не, благодаря. Аз с монорелса.

— Минава веднъж на час — предупреди го охранителят. — Това е безплатен транспорт, за натурали…

Честно казано, и той самият приличаше на натурал. Впрочем, всичко е възможно. Външността не е показател.

— Точно затова ще хвана монорелса, защото е безплатен.

Охранителят го огледа с любопитство, после хвърли поглед към болничната сграда зад гърба му.

— Не, не, аз съм спец — обясни Алекс. — Просто нямам пари. Служебна застраховка. Не бих могъл да си платя сам лечението. Тук само в кошница можеха да ме доставят. Може и така да са ме доставили… не помня.

Той прекара ръка през кръста си, по онази невидима линия, която преди пет месеца разделяше тялото му и живота му на две части. Жаждата за общуване беше твърде голяма, искаше му се да си поговори с някого, който не е виждал историята на заболяването му, който би могъл да оцени, да изслуша, да поцъка с език…

— Не е била добре работата — въздъхна охранителят. — Е… сега всичко нормално ли е? Възстановиха ли най-важното?

Алекс стъпка угарката и кимна в отговор на заговорническата усмивка.

— Възстановиха го. Е, добре, благодаря ти.

— За какво? — учуди се охранителят.

Но Алекс вече вървеше към пътя. Крачеше бързо, без да се оглежда. Наистина го бяха закърпили прекрасно, не можеше и да мечтае за по-добро лечение… особено в неговото положение. Но след като преди половин час беше сложил последния подпис в документите за застраховката и беше потвърдил, че няма никакви претенции към медицинския персонал и признава състоянието си за „идентично с предишното“, с болницата вече не го свързваше нищо. Абсолютно нищо.

С планетата също, честно казано. Но щеше да е значително по-трудно да напусне Живачен Донец.

Той пропусна носещата се по магистралата кола, разкошен спортен яркочервен „Кайман“. Стигна до опората на монорелса и се изкачи по витата стълба — естествено асансьорът не работеше.

— Отново свободно плаване. Нали, Бес? — попита той пустотата. И погледна косо към рамото си.

Алекс наистина не беше облечен според сезона. Дори при това неочаквано затопляне, връхлетяло града в навечерието на Деня на независимостта. Дънките и кубинките, купени за някакви грошове, пожертвани от местния благотворителен фонд, все още вършеха работа. Но виж, коженото елече, намъкнато върху тениската, изглеждаше странно.

Затова пък на Бес му беше интересно.

Той живееше на лявото му рамо. Малка, десетсантиметрова цветна татуировка. Дяволче с вила в ръката, навъсено и придирчиво загледано някъде в далечината. Дългата опашка на Бес беше навита на кръста му, навярно за да не му се мотае в краката. Късата сива козина приличаше на тесен кожен комбинезон.

Алекс известно време се вглежда в муцунката на Бес. Тя беше любопитна и доста спокойна. Самоуверена.

— Ще се справим, старче — каза Алекс. Облегна се на перилата на спирката, наведе се и се изплю върху лъскавата стоманена релса.

Освен него и Бес, тук нямаше никого. Или безплатният обществен транспорт наистина не се ползваше с популярност, или просто денят беше такъв. Ден на синьо небе, розов залез, приключващ празник. Вчера се веселеше цялата болница… дори на Алекс, формално все още болен, му наляха подсладен с глюкоза и витамини спирт.

На десетметрова височина властваше вятърът. Алекс дори се запита дали да не се спусне и да изчака монорелса долу, скрит зад опората. Но все пак тук беше по-интересно. Откриваше се изглед към града — равни редици небостъргачи, вече обгърнати от блясъците на рекламите, линийките на пътищата. От другата страна, зад голите, отдавна изоставени ниви, се различаваха постройките на космопорта. Според Алекс космопортът беше разположен твърде близо до града… впрочем, вероятно това му беше спасило живота. Лекарят някак се изпусна, че реанимационният блок, към който бил включен, изразходвал ресурсите си и се изключил веднага щом го сложили на операционната маса.

Не, кой би могъл да предположи, че пълната застраховка някой ден ще се окаже от полза? Някой в офиса на „Трета товаро-пътническа“ ще скърца със зъби, подписвайки сметката за лечението. Впрочем, те нямаха избор.

— Ще се справим — обеща още веднъж Алекс на Бес и усети леко потрепване — приближаваше се вагончето на монорелса.

То не бързаше. Алекс определи скоростта му горе-долу на четирийсет и осем километра в час. Затова пък беше изрисувано здравата, сякаш се опитваше със сложните си шарки да компенсира бавната скорост. Вече започваше да се стъмва и част от рисунките и надписите светеха слабо, другите проблясваха, преливаха се, сменяха цвета си.

— Сега остава и да не спреш… — рече загрижено Алекс, но монорелсът намали скоростта. Със съскане се отвори широка врата, украсена с нелишени от талант шаржове на президента на Живачен Донец, господин Сон Ли. Алекс чак се усмихна, помисли си, че би предпочел да види тази рисунка на мястото на задължителния във всяка болнична стая портрет, и влезе във вагончето.

Вътре монорелсът не изглеждаше кой знае колко по-прилично. Твърди пластмасови седалки, неработещ екран върху лишената от прозорци преграда, която отделяше машиниста от пътниците.

И публиката се оказа напълно съответстваща на мястото.

На седалките в края на купето бяха налягали десетина младежи. Типични натурали, от онези, които се изхранват с мръсна работа. Всички бяха пияни. Всички пушеха трева. Всички оглеждаха Алекс с лениво полусънено любопитство. Малко встрани от тях в седалката си дремеше девойка на около петнайсет години, също толкова мърлява, зле облечена и с тъмни кръгове под очите.

Алекс седна в предната част на вагончето. Монорелсът рязко потегли.

— Как ти се струват аборигените, Бес? — попита Алекс и погледна накриво татуировката.

Муцунката на дяволчето се изкриви в гримаса на погнуса.

— Напълно съм съгласен — прошепна Алекс и опита да се настани по-удобно, макар да разбираше колко напразен е такъв опит.

Какво пък… поне тук беше по-топло…

Той дори си помисли, че ще успее да подремне четвърт час, докато монорелсът пълзи из покрайнините.

— Разкарай се!

Алекс се обърна.

Ето ти на. Като по поръчка. Повод да прояви героизъм. Веднага след излизането от болницата…

Един от младежите сега седеше до девойката и лениво разкопчаваше якето й.

— Казах да се разкараш! — рече рязко девойката.

Останалите натурали просто наблюдаваха. И своя приятел, и Алекс.

По дяволите, интересно дали щяха да имат достатъчно наглост за подобно нещо, ако Алекс беше с униформата си на майстор-пилот?

Надали…

Но кой сега ще го признае за спец?

Девойката го погледна. Усмихна се. Прехвърли погледа си към младежа.

Погледът й беше хубав. Не съответстваше на външния й вид.

— Кажи, Бес, трябва ли ни да се забъркваме в това? — попита Алекс.

Татуировката на рамото му не отговори, тя не умееше да говори. Устните на дяволчето бяха плътно стиснати, юмручетата му леко се разтвориха и ноктите се подадоха от пръстите му. Присвитите очи се напълниха с червен пламък.

— Сигурен ли си? — попита Алекс с въздишка. Стана и тръгна към девойката.

Младежът веднага се обърна и се стегна — не беше толкова пиян, колкото се опитваше да изглежда. Цялата компания притихна.

— Тя не иска — каза Алекс.

Младежът облиза устни и се изправи. Алекс си отбеляза, че под грубия пуловер се надигнаха хълмовете на мускули. Изглежда, моделирано тяло. Явно с подсилване на физическите възможности. Ох, колко лошо… а разправят, че общественият транспорт бил за натурали.

— Тя иска — съобщи младежът. — Просто си придава важност. При нас така е прието. Ясно ли е? Двама се развличат, третият не пречи. Ясно ли е? А?

Резкият акцент правеше говора му почти неразбираем. Изглежда, в стремежа си към мускулна сила, организмът беше свел всички останали функции до възможния минимум.

Алекс погледна девойката.

— Всичко е наред — каза тя. — Благодаря, всичко е наред.

На рамото на Алекс Бес беше изпаднал в недоумение.

— Ето! — обади се тържествуващо младежът и се наведе над смирилата се жертва.

— Нали ти казах да се разкараш, боклук — рече рязко девойката. — Не разбираш ли от дума?

Алекс се облегна на една от свободните седалки. Започваше да става интересно.

Младежът заръмжа приглушено — в примитивното му съзнание не се вместваше възможността да отстъпи. Протегна ръка и собственически я мушна в разкопчаното яке.

— Предупредих те — каза девойката.

Първият й удар преви лъженатурала на две. Вторият, с разтворени пръсти, проби пуловера, който моментално се окървави. Третият заби главата на младежа в стъклото, то изхрущя и се покри с паяжина от пукнатини, но издържа.

След миг девойката вече стоеше до Алекс, а шашнатата компания замлъкна.

— Който помръдне, ще пострада още повече — рече тихо девойката.

Младежът бавно се плъзна на пода, застена и покри главата си с ръце.

Алекс погледна към дяволчето.

Бес се усмихна и подскочи, сякаш искаше да се изтръгне от рамото му и разгорещено да се хвърли в битката.

— На мен също ми хареса — каза Алекс.

Монорелсът забави ход и отварящата се врата изсъска.

— По-добре слизай — подхвърли Алекс на девойката.

— Ще се справя — отвърна тя.

— Почти ти вярвам. И с полицията ли ще се справиш? Да вървим.

Той я хвана за ръката с известно опасение, но тя го послуша.

Изскочиха на площадката и вратата на монорелса се затвори. Да не би машинистът да беше спрял заради тях? Натуралите вече се бяха опомнили. Някой вдигаше моделирания си приятел, който немощно тръскаше глава и опитваше да върви, а друг ги заплашваше през стъклото.

— Не ги закачах аз! — каза девойката. — Не аз тях закачах!

Тя размаха ръка и от пръстите й излетяха капки кръв.

— Не е и необходимо. — Алекс съпроводи с поглед монорелса. Той вече беше набрал скорост от шейсет километра в час, вероятно пределната за този стар път. Очевидно, машинистът беше решил да избегне неприятностите, като раздели побойниците. — Забеляза ли, че младежът също беше спец?

— Спец ли? — попита девойката с нотка на интерес. „Същото“ го пропусна… или реши да не отрича очевидното, или не обърна внимание. Подсмръкна, извади смачкана носна кърпичка и избърса ръката си. — Да… навярно. Изправи се твърде бързо.

Алекс я изучаваше с все по-голямо любопитство. Тя наистина не можеше да е на повече от петнайсет години… а ако се има предвид явно модифицираното тяло…

— Как се казваш?

Девойката го погледна така, сякаш се бе поинтересувал от банковия й код.

— Аз съм Алекс. Спец.

— Ким… — След кратка пауза тя все пак добави: — Спец.

— А това е Бес. — Алекс леко се обърна, за да й покаже татуировката на рамото си. — Просто Бес.

Бес угоднически се усмихна; беше преплел крака, скрил опашка зад гърба си, и се облягаше на вилата си така, сякаш тя бе изискан бастун. Ким веднага стана сериозна.

— Той… той не беше такъв. Аз видях.

— Разбира се. Бес бива най-различен.

В тъмните очи на девойката се появи напрежение. Да… все пак Живачен Донец си беше голяма дупка въпреки статуса на промишлен център на сектора.

— Не се бой — каза Алекс. — Това е емоционален скенер. Разбираш ли?

Ким не взе да се преструва и поклати глава.

— Всичко е много просто. Течнокристалният екран се вкарва направо в кожата. Когато погледнеш към Бес, веднага се вижда какви емоции изпитвам. Дали се боя, ядосвам, размишлявам, мечтая — всичко е като на длан.

— Колко яко… — Девойката протегна ръка, погледна въпросително към Алекс, после предпазливо докосна Бес.

Дяволчето едва забележимо се усмихна.

— Харесва ми — каза Ким. — А не те ли смущава, че си прозрачен за всички?

— Когато ме смущава, изключвам осветлението.

Усмивката на Бес стана по-отчетлива.

— Ясно — кимна девойката. — Благодаря, че ми помогна, спец Алекс. Успех!

Тя се плъзна с лекота към стълбата, без никакъв страх от десетметровата височина и крехките перила. Алекс се наведе и я загледа как бяга надолу, едва различима в полумрака. Бяха някъде в самите покрайнини на града — наоколо се простираха тъмни, наглед изоставени постройки. Или складове, или консервирани заводи… или жилищни квартали, но толкова уродливи, че никой не се беше осмелил да се засели в тях.

— Ей, приятелко спец — извика Алекс, когато девойката стъпи на земята. — А искаш ли да хапнем?

— Много! — отвърна простичко Ким. — Но съм на нулата!

— Почакай!

Алекс погледна Бес — той сви рамене.

— Да, отвикнали сме… — съгласи се Алекс и скочи през перилата.

Десет метра. Ускорението на свободно падане на Живачен Донец беше осем цяло и три десети метра в секунда.

Той се превъртя във въздуха, зае правилната поза, посрещна удара с полусвити крака, приклекна и уби инерцията. На един натурал такъв скок би му струвал счупен гръбнак, но организмът на Алекс реагира точно както беше проектиран.

Мека, приглушена вълна от болка премина през тялото му, докато преобразуваните тъкани поглъщаха удара. Алекс се изправи и погледна девойката.

Ким стоеше в бойна поза — странна, невъзможна за натурал стойка от бойното изкуство ю-дао. Краката бяха напред, сякаш счупени и усукани в коленете, торсът бе изтеглен назад, лявата ръка бе вдигната до лицето с разперена длан, насочена към Алекс, а дясната ръка — протегната напред.

Отбранителна стойка на шести разряд.

— Не нападам — рече бързо Алекс. — Приятелко спец, не нападам. Проверявах собственото си тяло.

Ким плавно се изправи и на Алекс му се стори, че чува лекото хрущене, с което ставите излизаха от боен режим.

— Какъв си ти, спец Алекс?

— Майстор-пилот.

Девойката измери с поглед височината, от която беше скочил.

— Девет метра и шейсет и седем сантиметра — каза Алекс. — Скоростта ми на приземяване беше…

— Ти си модифициран за претоварвания?

— Именно. Запазвам подвижност при шестократни претоварвания, работоспособност — при дванайсеткратни.

— И освен това измерваш разстоянията като радар.

Алекс й подаде ръка.

— Приятелко спец, намират ми се пари да вечеряме заедно. Приемаш ли моето предложение, което не съдържа скрити претенции и задължения?

Девойката веднага се отпусна. Алекс само се надяваше да не погледне към Бес и да забележи пакостливата му усмивка. Нарочно се беше обърнал към нея церемониално, по всички правила на етикета, не като към девойка, каквато беше, независимо от качествата си на спец, а като към зряла жена.

— Приемам предложението ти, приятелю спец — отговори бързо тя. — Не виждам нищо лошо в него.

 

 

Да вечерят заедно — това беше твърде силно казано. Двамата можеха само да похапнат, и то в една от най-евтините закусвални. Но Алекс не беше пропуснал случая да обядва добре, докато все още се намираше под пълната опека на болницата.

А Ким, изглежда, отдавна изпитваше проблеми с финансите.

Изборът в закусвалнята „Мак-Робинс“ не беше голям и беше прекрасно известен дори на децата, но Алекс все пак подаде менюто на девойката.

Ким си избра сметана, протеинов коктейл, витаминизиран сладолед и две чаши минерална вода. Не се поколеба нито за секунда над менюто. Прекара пръст по редовете и натисна нарисувания бутон за изпълнение на поръчката. Погледна въпросително към Алекс.

— Кафе — каза той. — Просто кафе.

— Всичките ти пари ли похарчих? — попита направо Ким.

— Да. Но това не е проблем. Аз съм напълно сформиран, а ти… — Алекс понижи глас — си нимфа.

Лицето на девойката пламна.

— Спокойно — продължи тихо Алекс. — Спокойно, моля те. Всички преминават през този етап. В това, което се случва, няма нищо срамно.

— Как се досети?

— Храната. Ти поръча много характерни продукти. Мазнини, белтъчини, въглехидрати, витамини, минерали, вода… Нищо излишно. Колко ти остава до какавидата?

— Не знам.

— Ким, аз не съм ти враг.

— Наистина не знам! — извика девойката. Семейството на съседната маса — родители натурали и момче спец — се вторачиха любопитно в тях. Очите на момчето, тесни и твърде широко разположени, блестяха неестествено. Алекс бегло си помисли, че не може дори приблизително да отгатне насоката на неговата трансформация.

— Ким…

— Не знам — отговори девойката, вече по-спокойно. — Имам нарушена метаморфоза. По график стадият на какавидата трябваше да мине преди месец.

Алекс поклати глава. Лошо. Ох, колко лошо. Нарушената метаморфоза не беше шега работа. Трябваше да се държи по-надалеч от девойката, но… изглежда, вече беше направил излишната крачка.

— Имаш ли медицинска застраховка?

— Не.

— За пари изобщо няма да те питам. А родители? Приятели?

Ким мълчеше, плътно стиснала устни. Явно се ядосваше на глупавите въпроси.

— Ясно.

Алекс извади цигарите си, запали и погледна накриво Бес.

Дяволчето се държеше за главата, муцунката му изразяваше страх и объркване.

— Аз ще тръгвам — каза тихо Ким. — Извинявай.

— Сядай — подхвърли Алекс. — Вече ти носят поръчката.

Един младеж с яркооранжеви шорти и бяла тениска с емблемата на „Мак-Робинс“ започна с усмивка да реди на масата чашите и купичките. Явен натурал, той беше сметнал девойката за лакомница, защото странният избор на продукти не му говореше нищо.

— Приятел, къде наблизо може да отседне човек? Някъде по-евтино? — Алекс подаде кредитната си карта, като я държеше за активиращия център. Младежът прокара ръка по картата и касовата гривна тихичко иззвъня, докато теглеше парите от сметката.

— „Хилтън“, разбира се — отговори той. — Най-близкият е по булеварда в посока към центъра, на пет минути пеша.

Нито учудване, нито пренебрежение. В „Мак-Робинс“ други клиенти и не идват. Само онези, които нощуват в най-евтините хотели и пътуват с градския транспорт.

— Благодаря, приятел.

Младежът се отдалечи — явно не разчиташе на бакшиш. И правилно. Просто нямаше кой да му го даде.

Алекс отпи от кафето — учудващо прилично — и погледна към девойката. Ким ядеше.

Тя започна със сладоледа, и това беше лошо. Всичко беше лошо, разбира се, но засилената потребност от въглехидрати — особено много. Тя беше признак за приближаващото линеене, иначе нимфата би предпочела протеиновия коктейл. Почти не й оставаше време.

На Алекс даже не му се искаше да поглежда към Бес.

Ким тръсна глава, сякаш мекият, вече стопил се сладолед преминаваше с усилие през гърлото й, и тъмните коси се разпиляха по раменете й. Тя жадно изпи половин чаша вода, изстърга остатъците от сладоледа по купичката и без да се спира, със същата лъжичка, започна да яде сметаната.

Съвсем зле. Организмът на девойката вече беше натрупал запаса си от белтъчини за метаморфозата. По-точно, му се струваше, че запасът е натрупан. Кожа и кости… гърдите едва се различават под пуловера. Какво е това нещо? Създаването на боец-спец е една от най-скъпите генни операции, която засяга абсолютно цялото тяло. Да се наруши подобна метаморфоза заради лошо хранене, недоспиване, стрес е същото като да не успееш да шлифоваш диамант с рядка големина.

— Благодаря ти, Алекс. — Ким най-накрая се откъсна от храната. Пиеше протеиновия коктейл вече някак насила. Очите й бяха уморени и сънени. — Това ми беше необходимо… навярно…

Алекс кимна. Още нищо не беше решил… или се боеше да си признае какво решение е взел.

— А защо Бес се извърна?

Татуировката на рамото му наистина рязко се беше променила. Дяволчето седеше на колене, гледаше встрани и крайчецът на ухото му нервно потрепваше.

— Като в анимационен филм е — рече Ким, без да дочака отговора му. — А той част от трансформацията ти ли е, или може да се направи по-късно?

— По-късно.

— Аз също ще си… направя. Точно такъв…

Тя вече заспиваше.

— Да вървим — изправи се Алекс и хвана здраво Ким за ръката. Един боец-спец трябваше да реагира на твърде рязкото движение, но Ким дори не потрепна. — Да вървим, по-живо!

Девойката тръгна след него като хипнотизирана.

Прозрачните врати на закусвалнята се плъзнаха встрани, за да ги пропуснат навън. Ким донякъде се съвзе от студения вятър.

— Неуютно — каза тя и рязко се изсмя. — Нали? Защо ме държиш?

— Отиваме в хотел — отговори Алекс, без да се спира. — Трябва да поспиш.

— Трябва — съгласи се девойката. Изглеждаше като пияна или дрогирана. В някаква степен си беше точно така, защото организмът й беше започнал да отделя ендорфини в кръвта. — Само че тук е неуютно.

Алекс прекрасно я разбираше. Стадият на какавидата беше най-опасният момент в живота на спеца. Когато той наближеше, човек го обземаше агорафобия. Оставането на открито предизвикваше не просто усещане за неуютност, а безумен страх.

— Ще стигнем много бързо — рече Алекс. — Ще отидем в хотел „Хилтън“, там ще ни дадат мъничка, уютна и тиха стая. Ще те сложа да легнеш, ще те завия с одеяло, ще изключа осветлението и ти ще поспиш. Когато се събудиш, всичко ще бъде наред.

— Добре — съгласи се Ким. — Само че да вървим по-бързо. Става ли?

Тя се засмя с лекия, накъсан смях, добре познат на всеки мъж, чиято приятелка е прекалила с алкохола. След миг тонът й се смени.

— Няма да ми навредиш, нали?

Ръката й легна върху рамото му. Ръстът й не позволяваше да го прегърне както трябва, но Алекс прекрасно разбираше, че дори тези тънки пръсти, които едва докосваха шията му, бяха способни за миг да прекършат гръбнака му.

Подозрителността, понякога напълно немотивирана, също беше признак за скорошното линеене. А те двамата бяха на практика непознати един за друг.

— Няма да ти навредя — каза Алекс. — Да вървим по-бързо, тук е студено.

— Да вървим…

Булевардът бе пуст — в Живачен Донец нямаше много любители на нощните разходки — и абсолютно неосветен. Алекс крачеше бързо по тъмната алея и чувстваше как ръката на девойката потрепва на рамото му. Потрепва и става все по-гореща и суха.

Проклятие… какви ги вършеше той…

Сервитьорът не ги беше излъгал — „Хилтън“ наистина беше наблизо. Алекс знаеше, че някога, много отдавна, още преди космическата ера, веригата от хотели „Хилтън“ била смятана за престижна и скъпа. Но с началото на звездната експанзия собствениците бяха заложили на евтиното и масово жилище. Залогът се беше оказал печеливш.

Впрочем, отвън ниският триетажен корпус на сградата изглеждаше прилично. Покритите с пластмасови зрънца стени запазваха сочния си оранжев цвят в течение на десетки години, а носещата се във въздуха светлинна реклама обещаваше самата истина: „Максимален комфорт на минимална цена“.

Алекс се вмъкна във фоайето на хотела заедно с Ким, която беше увиснала на него и едва местеше крака.

Нощният портиер — четирийсетгодишен натурал — ги изгледа оценяващо и се усмихна дружелюбно. Разбира се, от негова гледна точка всичко изглеждаше много просто — забавляващ се спец, хванал си младичка пияна натуралка. Алекс не възнамеряваше да го разубеждава.

— Стая с минимална конфигурация… за три часа — каза Алекс, хвърляйки поглед към ценоразписа. Щеше да му струва всичките му пари, до последния грош.

— Вторият етаж, стая двайсет и шест — произнесе портиерът, протягайки касовия скенер. Алекс извади кредитната карта и разреши тегленето на парите. — Ей, дъще, ти с него ли отиваш?

— Отивам — потвърди достатъчно решително Ким. — Ще легна в леглото, ще се завия с одеялото и ще изключим осветлението.

Портиерът едва забележимо смигна на Алекс.

— Да вървим. — Алекс усещаше, че девойката може да се строполи всеки момент. — Да вървим, там е тъмно и тихо…

Явно това обещание оказа въздействие. Държейки се за него, Ким се приближи към асансьора.

… Относно тишината Алекс не я беше излъгал. Собствениците на „Хилтън“ знаеха как шумът дразни обитателите на евтините хотели — независимо дали идва откъм улицата, или от съседните стаи. Разбира се, никой не беше слагал шумозаглушители, но преградите между стаите бяха запълнени с вакуумна пяна.

Обаче осветлението се включи с безпощадна яркост, разкривайки семплия интериор на мъничката стая: тясна спалня за двама, застлана със синтетични чаршафи с немислимо пъстри цветове, два пластмасови стола, пластмасова маса, евтин екран на стената, полуотворена врата към банята с горд етикет „стерилно“ над дръжката.

Ким слабо изписка, закривайки очи с дясната си ръка. Лявата беше все така вкопчена в Алекс.

— Намали осветлението! — нареди Алекс, забравил къде се намира. Изруга и прокара пръст по сензора, за да намали светлината. Лампите на тавана помръкнаха, за миг придобиха мъртвешки синкав оттенък и заблещукаха във весел дискотечен ритъм. Най-накрая му се удаде да постигне приглушена розова светлина, беше сладникава, но поне не дразнеше очите.

— Боли ме — оплака се тихо Ким.

Рецепторите й със сигурност имаха повишен праг на болка, а и сега тя се намираше в състояние на метаморфозно обезболяване. Но болката бе успяла да премине всички прегради.

— Ей сега. Потърпи — каза Алекс, докато я подхващаше и я вдигаше на ръце. — При теб е започнал стадият на какавидата. Разбираш ли?

Тя не отговори, само леко кимна.

Алекс я положи върху леглото и започна да разкопчава якето й.

— Ти нали обеща… че няма да ми навредиш… — каза Ким.

Каква глупачка.

— Не се бой. Искам да ти помогна.

Той смъкна якето, дънките и пуловера и Ким остана по тънки пликчета, подгизнали от прясна кръв. Навярно тя усещаше кръвотечението, защото се опита да притисне ръка отгоре.

— В цикъл ли си? — попита Алекс.

— Не… рано е.

— Ясно.

Без да се колебае, той свали мръсното бельо, загърна я с одеяло и я настани по-удобно. Ким не му помагаше с нищо, но и не се съпротивляваше. Това беше добре. Навярно тя отлагаше метаморфозата, колкото можеше. Не осъзнато — този процес не се подчиняваше на разума, — а просто разбираше своята безпомощност. Появата на Алекс беше разрушила крехкото равновесие между заложената в гените програма и задържащите линеенето хормони. Девойката му се бе доверила… и навитата пружина започна да се развива.

— Пречи ли ти светлината? — попита той.

— Не…

Гласът й се променяше. Гръклянът й беше започнал да се преобразува.

— Ким, постарай се да ме изслушаш. Това е много важно, разбираш ли?

— Да…

— Ти изпадаш в метаморфозен транс. Сега ще започнат да ти се явяват видения… всякакви. Тялото ти ще се промени в съответствие със заложената програма. Всичко ще бъде наред, сигурен съм. Но малко ще те боли. Ще изтърпиш ли?

Девойката леко кимна. От ноздрите й се търкулнаха капки кръв.

— Искаш ли вода?

— Не… засега.

Алекс въздъхна. Той знаеше за стадия на какавидата само толкова, колкото и всеки спец, преминал през този етап и получил базово образование. Но по принцип беше достатъчно да се помни едно: стадият на какавидата трябва да преминава под надзора на специалист. В случай на нарушена метаморфоза — в болница.

Проклятие…

А джобовете му бяха празни.

И нямаше никакви познати тук.

Чужда планета, чужд град и непозната девойка, навлизаща в стадия на какавидата…

Той подпъхна ръка под треперещото й тяло и я повдигна.

Трийсет и девет — четирийсет килограма. Недопустимо малко за метаморфоза. И… още нещо, тревожно и неправилно… Дисбаланс на масата, нехарактерен за хората.

— Ким!

Девойката отвори очи.

— Нали не си киборгизирана?

— Не…

— Никакви изкуствени органи? Пейсмейкър, транспланти, вградено оръжие?

— Не.

— Тялото ти е биологически чисто? Абсолютно? Никакви чужди обекти?

Може би грешеше. Чувството му за равновесие също беше засилено — за онези редки случаи, когато на майстор-пилота му се налага да използва съвсем малки апарати като флаер или ракетна раница.

Но Ким мълчеше и го гледаше изплашено.

— Момиче, не можеш да преминаваш в какавида, ако имаш импланти! Организмът ти няма да издържи!

Това беше пълен провал! Ако по някаква причина й бяха присадили изкуствен орган, тя беше обречена.

— Закълни се…

— Какво?

— Закълни се, че ще го пазиш…

Ръката й се плъзна по корема й и се спря някъде над левия бъбрек. За секунда пръстите на момичето мачкаха кожата, после по тялото й премина тръпка, а кожата под пръстите й се разтвори, разкривайки джобче.

Все пак не беше изкуствен орган. И дори не вградено оръжие. Просто тайник в тялото, практически неразличима кухина.

— Вземи…

Алекс положи Ким върху леглото и внимателно взе от ръцете й тежкия кристал.

Пресечен конус, пет сантиметра в основата. Прозрачен като диамант и не по-евтин от диамант със същите размери.

Алекс вдигна кристала на светлината, погледна през него и розовото сияние на лампата стана бяло. Той стисна силно кристала и почувства под пръстите си еластична податливост.

Точно така. Гел-кристал.

— Откъде го имаш? — попита той девойката.

— Пази го! — Пръстите й се свиха върху китката му с такава сила, че Алекс изсъска от болка. — Закълни се!

— Заклевам се!

Колко нелепо. Умиращата от глад бездомна девойка носеше у себе си цяло състояние. Кристалите с такива размери се използват на звездните крайцери, в планетарните изчислителни центрове, в комплексите за виртуална реалност, в навигационните центрове на най-големите космодруми. На Живачен Донец едва ли имаше повече от пет-шест подобни кристала.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Алекс се наведе и докосна с устни челото й.

— Спи. Знам как се съхраняват гел-кристали. Не се бой.

Тя му повярва. Просто нямаше друг избор. След няколко секунди очите й се затвориха, но това не беше сън. Подчинилото се на програмата съзнание се беше изключило.

Алекс я зави с одеялото.

Малък отдих, най-много половин час. Сега организмът й започваше да се готви за метаморфозата.

И все пак тя нямаше шансове…

Стискайки здраво кристала — беше почти невъзможно да бъде разбит, но не си струваше да се рискува, — Алекс се приближи до масата, пусна го в една от чашите и го заля с вода от гарафата. Това беше полезно за гел-кристалите.

Погледна накриво Ким. Тя дишаше равномерно и дълбоко, а кръвотечението от носа беше спряло… за малко.

— Терминал — нареди Алекс, макар да очакваше, че екранът може и да не заработи.

Той се изпълни с матова бяла светлина. Това беше добре. Собствениците на „Хилтън“ можеха и да не включат в „минималната конфигурация“ на стаята стойността на информационните услуги.

— Работя в минимален режим — услужливо съобщи екранът. — Връзката е ограничена в пределите на града. Информационните услуги са само в безплатния им вариант.

Алекс изсъска през зъби. Прииска му се да погледне към Бес, но размисли. Дяволчето със сигурност му беше обърнало гръб или направо си беше отишло, обидено от глупостта на стопанина си.

— Информация за гел-кристалите — рече Алекс.

— Изпълнено с ограничения.

Прекрасно…

— Гел-кристали с диаметър на основата повече от пет сантиметра.

— Изпълнено с ограничения.

— Престъпления, свързани с въпросната група кристали.

— Изпълнено с ограничения.

— Кражба на кристали с диаметър на основата над пет сантиметра.

— Изпълнено.

Алекс се усмихна.

Разбира се, не можеше да се добере до секретните архиви на полицията, но не беше и необходимо.

— Изброй последните пет случая.

— Невъзможно. Гел-кристали с такива размери са ставали обект на кражба само три пъти. Да изброявам ли?

— Да, но накратко.

— Две хиляди сто трийсет и първа година. Базовият кристал на лайнера „Шри Ланка“. Предполага се, че е откраднат от майстор-пилот Андреас Волф, спец, по време на метеж. Намерен и върнат на компанията „Лунен експрес“ след потушаването на бунта. Използва се на лайнера „Шри Ланка“. Подробности — неизвестни.

Алекс направи гримаса. Той и без това знаеше за този случай, просто не си го беше спомнил. Не беше свързал позорната история на спеца, оглавил бунта, с кражбата на кристала.

— Две хиляди сто шейсет и четвърта година. Гел-кристалът на развлекателния комплекс „Андалусия“, планетата Атина. Откраднат е от техническия работник на комплекса Диери Донеску, натурал. Намерен е при опит да бъде продаден. Утилизиран заради излизане от строя поради нарушаване на правилата за съхранение. Подробности?

— Не е необходимо. Продължавай.

— Две хиляди сто седемдесет и трета година. Базов кристал на крайцера „Трон“. Откраднат от неизвестно лице. Не е намерен. Подробности — неизвестни.

Алекс погледна със съмнение към Ким. Тя, разбира се, беше спец, но той не можеше да повярва, че преди десет години е била способна да открадне гел-кристал от военен кораб…

— Обявен ли е за издирване кристалът на крайцера „Трон“?

— Няма информация.

Логично. Армията не обявява награди за намиране на откраднати вещи и рядко споделя проблемите си с полицията. Цяло чудо бе, че имаше свободен достъп до тази информация.

Крайцерът „Трон“, значи?

Алекс седна до масата и се загледа в чашата, в която лежеше сега невидимият кристал.

Работата не беше само в цената на кристала. Ако това беше същият кристал, ако на него все още се съдържаше цялата информация от флагманския крайцер на флота… Няма значение, че бяха минали десет години.

— Защо винаги не просто затъвам в лайната, а затъвам до уши? — запита се риторично Алекс.

Кристалът не можеше да му отговори, девойката спеше, терминалът не сметна фразата за коректен въпрос. Алекс въздъхна. Какво пък, нямаше доказателства. Можеше да се допусне, че това е съвсем друг кристал.

— Терминал… достъп до трудовата борса.

— Изпълнено.

Поне тази услуга не му отказаха.

— Свободни места на планетата Живачен Донец за майстор-пилот, спец, възраст трийсет и четири години, трудов стаж шест години, квалификационен разряд първи, годен без ограничения, лоялността потвърдена, списък с нарушения — чист… ъъъ… годен без ограничения, заключение на лекарите с днешна дата. Въведи текста.

Имаше свободни места. Цели пет.

Алекс се приближи до екрана.

Първият вариант го накара да се усмихне. Суборбитални и орбитални транспортни превози. Лихтер клас „Хомяк“. За да предлага такава работа на майстор-пилот… човек трябва да има голямо чувство за хумор. Трийсет кредита седмично. Аванс не се плаща. Безплатно жилище в хотел „Хилтън“.

— Изтрий първото предложение…

Вторият и третият вариант не бяха много по-добри. Трасета Живачен Донец — хипертерминала и Живачен Донец — астероидния пояс. Лихтери класове „Хомяк“ и „Язовец“. Шейсет кредита седмично. Хотел „Хилтън“ или квартира от концерна.

— Изтрий второто и третото предложение.

Те тук какво, да не са заринати с майстор-пилоти? Или… или наистина нямат нужда от спецове с подобна квалификация?

Четвъртото свободно място го накара да се замисли за миг. Лайнерът „Гьоте“. Втори майстор-пилот. Независима компания „Слънчева“. Сто кредита. Премии. Аванс в размер една месечна заплата. Пълен пансион. Само че малко особени условия… договор за пет години без право на разтрогване.

— Изтрий.

Петото свободно място беше от армията. Кораб за снабдяване на флота. Седемдесет кредита плюс полагаемите надбавки. Договор за една година. Много симпатичен вариант.

Само че — армията…

— Изтрий.

Девойката тихо застена. Алекс се обърна. Ким вдървено местеше главата си върху възглавницата. Очите й бяха отворени.

— Кристалът…

— Всичко е наред. Той е в безопасност.

— Аха…

Тя отново се изключи.

Да, Ким явно прекрасно разбираше ценността на кристала, щом беше успяла да се изключи от транса.

— Какво да правя с теб? — попита тихо Алекс. — А?

Нарушената метаморфоза не е шега работа. Девойката всеки момент щеше да получи видения. Можеше да изпадне в буйство, а боец-спец, който не може да се контролира, е ужасно нещо. Но дори и да останеше тиха, пак щяха да й трябват храна, спокойствие, лекарства. Всичко това струваше пари, с каквито той не разполагаше.

— Обновяване на информацията — съобщи терминалът.

Алекс погледна към новото свободно място, появило се на екрана.

Корабът „Огледало“. Извън категория, земно производство. Майстор-пилот, съвместно с длъжността капитан на кораба. С длъжността капитан!

Алекс потрепери и впи поглед в сухите редове.

Курсовете не са определени. Двеста кредита седмично. Аванс за два месеца работа. Пълен пансион на борда на кораба и „достойни за длъжността удобства в космопортовете“. Компания „Небе“. Договор за две години.

— Не може да бъде — рече уверено той. — Това просто не може да бъде.

Не се сдържа и погледна към рамото си. Бес наистина стоеше с гръб, но сега беше обърнал глава и с любопитство се взираше в него.

— Не може да има такива договори… още повече когато са ти необходими — съобщи Алекс. — Нали?

Бес явно беше съгласен с него.

— Да го изтрия ли? — предложи терминалът.

— Ще те изтрия аз теб… Подробности!

— Няма информация.

— Свободна информация за кораба „Огледало“ и компанията „Небе“.

— Няма информация.

Такива договори не са за изпускане, особено ако човек няма достатъчно мозък в главата. Двеста кредита са твърде висока заплата дори и за съвместяването на длъжностите майстор-пилот и капитан. Неизвестна компания, неизвестен кораб, отказ за даване на подробности по договора… Преди да се влезе някъде, винаги трябва да се уточняват условията на излизането. Алекс се беше убедил в тази истина след първия си договор, сключен уж за една година, но проточил се цели три.

И най-важното — длъжността капитан. Това е нещо повече от договор. Това е съдба.

Ким изстена.

— Накратко казано, затънах, нали? — попита той Бес.

Татуировката го гледаше навъсено.

— Върни се към договора за лайнера „Гьоте“.

— Невъзможно. Мястото вече е заето.

Алекс облиза устни, извади кредитната си карта и я протегна към екрана.

— Заявка за сключване на договор с компанията „Небе“, длъжност майстор-пилот и капитан на кораба „Огледало“.

Изминаха десет секунди, преди терминалът да отговори:

— Данните ви са приети.

От процепа под екрана се плъзна лист хартия. Алекс прегледа набързо текста, който беше напълно стандартен и утвърден от профсъюза. С едно малко изключение — Алекс не разполагаше с онази информация за кораба и компанията, с която би трябвало да разполага…

— Имате пет минути за вземане на решение.

— Уточни датата на излитане от планетата — каза Алекс.

— Най-късно след три стандартни денонощия.

— Данни за екипажа?

— Подборът на екипажа е оставен на преценката на капитана.

— Такова вкусно сирене слагат само в мишеловките… — промърмори Алекс.

Той не знаеше какво точно не му харесва в договора, не можеше да го формулира. Навярно именно това, че беше твърде добър.

— Включи режим за сключване на договор — нареди Алекс.

На екрана се появи текстът на договора.

— Аз, майстор-пилот Александър Романов, спец, поданик на Земята, сключвам показания на екрана стандартен трудов договор с компанията „Небе“ и поемам длъжностите капитан и майстор-пилот на кораба „Огледало“ за срок от две години.

— Прието — съобщи терминалът. — Информацията е изпратена в профсъюза на пилотите и в компанията „Небе“. Да осъществя ли трансфер на пари на вашата сметка?

— Да.

— Изпълнено. Да предоставя ли документацията на кораба?

— Да. На твърдо копие.

Алекс чувстваше, че някъде зад гърба му се е захлопнала вратата на мишеловката, но сиренето вече беше в устата му и той не възнамеряваше да си разваля апетита веднага.

— Включи търговски режим.

— Невъзможно е в минимална конфигурация.

— Плащам тази стая за едно денонощие в максимална конфигурация.

— Изпълнявам.

— Най-близката аптека със служба за спешни доставки. Видеорежим.

Някъде долу във фоайето нощният портиер със сигурност се беше усмихнал, когато Алекс плати стаята за денонощие в максималната й стойност. Както обикновено спецът е решил да удължи удоволствието си.

— Отстъпвам ти го това удоволствие — промърмори Алекс, поглеждайки накриво неподвижното тяло на девойката. А на екрана вече се беше появило лицето на жена натуралка, облечена с бледозелена униформа аптечна служителка.