Лайза Клейпас
Вълшебна нощ (9)

Осма глава

На Хелоуин Марк настоя Сам да заведе Холи на мероприятията във Фрайдей Харбър, включително на филма, който щеше да се прожектира в библиотеката и детското парти на панаира.

— Непременно се отбий в магазина за играчки да видиш Маги — добави Марк.

— Сигурен ли си? — попита Сам колебливо.

— Да. Всички искат двамата да се запознаете, включително самата Маги. Така че го направи. Покани я да излезете, ако я харесаш.

— Не знам — вдигна рамене Сам. — Направил си такава физиономия.

— Каква?

— Тази, която правиш, преди да сриташ задника на някого.

— Нямам намерение да сритвам ничий задник — каза спокойно Марк. — Тя не е моя. Аз съм с Шелби.

— Тогава защо изглеждаш така, сякаш това ще е изтезание за теб?

— Няма да е изтезание. Аз съм с Шелби.

Сам се изсмя тихо и се почеса по главата.

— Новата ти мантра. Окей, ще я проверя.

По-късно Сам се върна с Холи, която бе прекарала чудесно на мероприятията за Хелоуин и беше напълнила с бонбони цяла пластмасова кофичка във формата на тиква. Те тържествено изсипаха бонбоните на масата, гледайки ги с възхищение, и Холи си избра две-три, които изяде веднага.

— Добре, а сега — горе и право във ваната! — каза Марк, като се наведе, за да може Холи да се качи на гърба му. — Това е най-изпоцапаната, най-лепкавата вълшебница, която съм виждал някога.

— Ти не вярваш във вълшебници — каза Холи, като се кискаше, когато той я понесе на гръб.

— Напротив, вярвам. Току-що хванах една.

След като я изкъпа и остави чиста нощница и хавлия върху затворената седалка на тоалетната чиния, Марк слезе на долния етаж. Сам току-що беше изсипал бонбоните в голямо найлоново пликче с цип и се отправяше към кухнята.

— Е — попита рязко Марк, — ходи ли в магазина?

— Поне в двайсет. Градът гъмжи от народ.

— В магазина за играчки — процеди Марк през стиснати зъби.

— О, питаш за Маги. — Сам отвори хладилника да си вземе бира. — Да, страхотна е. И Холи е луда по нея — седна на щанда и помогна на Маги при раздаването на бонбоните. Сигурно щеше да остане цяла нощ, ако й бях позволил. — Той млъкна и наклони бирата. — Но няма да поканя Маги да излизаме.

Марк го погледна разтревожено.

— Даде ми Хейсман^[1].

— Какво?

— Нали разбираш… — Сам изимитира протегнатата блокираща ръка на позата на трофея Хейсман. — Беше дружелюбна, но не се интересува.

— Би трябвало да се интересува — каза Марк с раздразнение. — Необвързан си, изглеждаш прилично… какъв й е проблемът?

Сам сви рамене.

— Вдовица е. Може би не е престанала да скърби за съпруга си.

— Време й е да престане. Минали са две години. Има нужда да започне да живее отново. Има нужда да рискува с някого.

— Като теб? — попита замислено Сам.

Марк му хвърли мрачен поглед.

— Аз съм с Шелби.

— Хубаво де, разбрах — засмя се Сам. — Продължавай да си го повтаряш. Може и да повярваш накрая.

Марк се качи на втория етаж раздразнен. Каза си, че не е негова работа нито дали, нито кога Маги е започнала да излиза с някого. Защо тогава тази ситуация го тормозеше толкова?

Завари Холи в нейната стая, облечена в розовата си нощница, чакаше го да я сложи да си легне и да я завие. Нощната лампа беше включена, топлата светлина проникваше през розовия абажур. Погледът на момиченцето беше вперен във вълшебните крила, които висяха от облегалката на стола. Светлата й кожа беше покрита с червени петна. Марк усети как сърцето му се свива от тревога, когато видя, че очите й са мокри.

Сядайки на края на матрака, той я придърпа към себе си.

— Какво има? — прошепна. — Какъв е проблемът?

Гласът на Холи прозвуча глухо.

— Иска ми се мама да можеше да ме види в моя костюм.

Марк целуна русата й косица и нежната извивка на ухото й. И дълго време само я държа.

— И на мен тя ми липсва — каза накрая той. — Но мисля, че тя те гледа, макар да не можеш да я видиш и да я чуеш.

— Като ангел?

— Да.

— Ти вярваш ли в ангели?

— Да — каза Марк без колебание, въпреки че досега бе казвал и мислил тъкмо обратното. Защото нямаше причина да не допусне възможността, особено ако това щеше да утеши Холи.

Холи се отдръпна назад, за да го погледне.

— Не мислех, че вярваш.

— Но е така. Вярата е избор. Мога да вярвам в ангели, ако искам.

— Аз също вярвам в тях.

Марк я помилва по косата.

— Никой няма да замени майка ти. Но аз те обичам колкото нея и винаги ще се грижа за теб. А също и Сам.

— И вуйчо Алекс.

— И вуйчо Алекс. Но си мислех… ако се оженя за някого, който да ми помага да се грижа за теб, по майчински начин…? Това би ли ти харесало?

— Ъ-хъ.

— Какво ще кажеш за Шелби? Харесваш я, нали?

Холи се замисли.

— Влюбен ли си в нея?

— Харесвам я. Много.

— Не трябва да се жениш за някоя, ако не си влюбен в нея.

— Ами, любовта също е избор.

Холи поклати глава.

— Аз мисля, че тя е нещо, което ти се случва.

Марк се усмихна на малкото й сериозно изражение.

— Може би и двете — каза той и я зави.

* * *

Следващия уикенд Марк отиде в Сиатъл на гости на Шелби. Партито по случай годежа на братовчедка й щеше да се състои в петък в Яхтения клуб в Портидж бей. Това беше поредна стъпка в развитието на връзката им — да присъства на семейно събитие, да срещне семейството й за първи път, и очакваше да се харесат. От описанията на Шелби те изглеждаха приятни, нормални хора.

— Ще ги обикнеш, сигурна съм — каза му Шелби. — И те ще те обикнат.

Думата обич напрегна Марк. Досега той и Шелби не бяха стигнали до момента, в който някой от тях да е казал „обичам те“, но Марк чувстваше, че тя искаше да го направи. Което го накара да изпита силна вина, защото не го беше очаквал. Разбира се, би могъл да й го каже в отговор. И щеше да го мисли, но вероятно не по начина, по който на нея й се искаше.

Преди няколко месеца би предположил, че да обичаш, е способност, която на него му липсва. Но Холи беше опровергала това напълно. Защото чувството да иска да предпази Холи, да й даде всичко… този вкоренен дълбоко в душата порив да я направи щастлива… това беше безспорна обич. Марк не беше изпитвал нищо, което да прилича и слабо на това.

В петък следобед той взе самолета за Сиатъл, разтревожен силно, защото Холи се беше прибрала от училище с температура.

— Трябва да отменя пътуването — каза той на Сам.

— Майтапиш се, нали? Шелби ще те убие. Аз съм тук. Холи ще е добре.

— Не я оставяй да стои до късно — заръча Марк строго. — Не й позволявай да яде боклуци. И не пропускай да й дадеш следващата доза ибупрофен, иначе.

— Да, знам. Всичко ще е наред.

— Ако и утре е болна, кабинетът на педиатъра в събота е отворен до обяд…

— Знам. Знам всички неща, които ти знаеш. Ако не излезеш веднага, ще си изпуснеш полета.

Марк тръгна неохотно, след като даде ибупрофена на Холи. Остави я да лежи на дивана и да гледа филм. Изглеждаше малка и крехка, с бледи страни. Безпокоеше се да я остави, макар че Сам го беше уверил, че всичко ще е наред.

— Мобилният ми телефон е в мен — каза й той. — Ако искаш да си поговорим, ако имаш нужда от мен, можеш да ми се обадиш, когато искаш. Нали, сладуранке?

— Добре. — Холи му изпрати беззъба усмивка, която разтопи сърцето му. Навеждайки се над нея, той я целуна по челото и те разтъркаха носове.

Струваше му се неправилно да излезе от къщи и да отиде на летището. Всички инстинкти му говореха да остане. Но Марк знаеше колко много означава това за Шелби и не искаше да я наранява, или да я кара да се чувства неловко като не се появи на семейното събитие.

Шелби го взе от летището с лъскавото си BMW Z4. Тя беше облечена в секси черна рокля, високи токчета, пепеляворусата й коса беше пусната и права. Красива жена, с класа. Всеки мъж би се радвал да я има, помисли си той. Харесваше Шелби. Обожаваше я. Радваше се на компанията й. Но липсата на вълнение и дълбочина между тях, нещо, което винаги му се бе струвало наред преди, бе започнала да изглежда смътно неправилно.

— Ще се срещнем с Бил и Алисън за вечеря преди партито — каза Шелби. Алисън беше най-добрата й приятелка от колежа, а сега беше майка на три деца.

— Страхотно. — Марк се надяваше да може да откъсне съзнанието си от Холи достатъчно дълго, за да се наслади на вечерята. Той измъкна телефона си и провери дали има някакви съобщения от Сам.

Нищо.

Забелязвайки намръщеното му изражение, Шелби попита:

— Как е Холи? Още ли е болна?

Марк кимна.

— Никога не е боледувала преди. Във всеки случай не и откакто е с мен. Имаше температура, преди да тръгна.

— Ще се оправи — дойде утешителният отговор от Шелби. По начервените й устни се плъзна усмивка. — Намирам за много сладко, че се тревожиш за нея.

Те отидоха в един изискан ресторант в Сиатъл, главният салон бе доминиран от триметрова централна колона от винени бутилки. Поръчаха си отлично пино ноар и Марк пресуши бързо чашата си, надявайки се, че това ще му помогне да се отпусне.

Навън беше започнало да вали, капките блещукаха по стъклата на прозорците. Дъждът беше бавен, но равномерен, облаците се бяха скупчили като дълго събирано пране. Сградите стояха търпеливо приведени под стихията, оставяйки водата да тече през павирани каскади, лехи и крайпътни дъждовни градини. Сиатъл беше град, в който знаеха какво да правят с водата.

Докато Марк гледаше косите ручейчета да се плъзгат покрай сградите от камък и стъкло, нямаше как да не си спомни за дъждовната нощ преди по-малко от година, която бе променила всичко. Той осъзна, че преди Холи беше гледал на емоциите си като на някаква ограничена субстанция. Сега нямаше надежда да ги спре или да ги удържи. Дали родителството някога щеше да стане по-лесно? Дали се достигаше до момент, в който спираш да се тревожиш?

— Това е нова твоя страна — каза Шелби с насмешлива усмивка, докато го гледаше как проверява за двайсети път телефона си по време на вечерята. — Скъпи, щом Сам не е звънял, значи всичко е наред.

— Но може да означава също, че нещо се е объркало и той не имал възможност да се обади — възрази Марк.

Алисън и Бил, другата двойка, размениха усмихнати, леко покровителствени погледи на опитни родители.

— Най-трудно е с първото — каза Алисън. — Ужасяваш се всеки път, когато вдигне температура… но когато се родят второ и трето, спираш да се тревожиш толкова много.

— Децата са наистина издръжливи — добави Бил.

Знаейки, че всичко това се казва умишлено, Марк не се успокои ни най-малко.

— Той ще е добър баща един ден — каза Шелби на Алисън.

Похвалата, която вероятно трябваше да направи удоволствие на Марк, предизвика у него само изблик на раздразнение. Някой ден? Той беше баща сега. Да си баща беше нещо повече от това да имаш биологически принос… всъщност, това беше най-малкото.

— Ще ви оставя само за минутка, за да звънна на Сам — каза той на Шелби. — Искам да разбера дали температурата е спаднала.

— Хубаво, щом това ще ти помогне да спреш да се тревожиш. След това можем да се отпуснем и да се наслаждаваме на останалата част от вечерта. — Тя го изгледа многозначително. — Нали така?

— Така. — Марк се наведе и я целуна по бузата. — Извинявай. — Той стана от масата и тръгна към лобито на ресторанта, изваждайки телефона си. Знаеше, че Шелби и другата двойка смятат, че реагира пресилено, но не даваше пет пари. Трябваше да се увери, че Холи наистина е добре.

След първия звън отсреща вдигнаха и в слушалката прозвуча гласът на брат му.

— Марк?

— Да. Как е тя?

Последва изнервяща пауза.

— Всъщност, не е добре.

Марк усети как кръвта му се смръзва.

— Какво имаш предвид под „не е добре“?

— Започна да повръща, малко след като ти тръгна. Направо си изповръща червата.

— Ти какво направи? Извика ли лекар?

— Разбира се, че извиках.

— Той какво каза?

— Че вероятно е грип и да й давам много течности, за да не се дехидратира. Каза, че от ибупрофена може да я заболи стомахът, така че засега ще караме с тайленол.

— Още ли има температура?

— Последния път като я измерих беше трийсет и девет. За съжаление, не може да задържи в стомаха си достатъчно дълго лекарството, за да й подейства.

Марк стисна телефона здраво. Никога не беше искал нещо толкова силно, колкото това да се озове веднага на острова и да се грижи за Холи.

— Имаш ли всичко, което ти е нужно? — попита той брат си.

— Всъщност, трябва да отида да взема някои неща от магазина като желе и бульон, така че ще ми трябва някой, който да гледа Холи за малко.

— Връщам се.

— Не, недей. Имам цял списък от хора, на които мога да звънна. Освен това… о, боже, пак повърна. Трябва да вървя.

Връзката прекъсна. Марк се опита да преодолее пристъпа на паника и да мисли разумно. Той звънна на авиолинията, за да си резервира билет за следващия полет до Фрайдей Харбър, поръча такси и се върна на масата.

— Слава богу! — възкликна Шелби с напрегната усмивка. — Чудех се какво те задържа толкова дълго.

— Съжалявам. Но Холи е зле. Трябва да се върна.

— Тази вечер? — Шелби се намръщи. — Сега?

Марк кимна и обясни ситуацията. Алисън и Бил кимаха съчувствено, докато Шелби изглеждаше невероятно разстроена. Този знак на загриженост за Холи даде на Марк нов смисъл на отношенията му с нея, чувство на свързаност. Запита се дали и тя няма да иска да го придружи. Нямаше да я пита, но ако тя предложеше…

Като стана от масата, Шелби го докосна нежно по ръката.

— Да поговорим за това насаме. — Тя хвърли отегчена усмивка по посока на Алисън. — Връщам се след секунда.

— Разбира се. — Двете жени размениха от онези необясними женски погледи, намекващи, че нещо се мъти.

Шелби отиде с Марк до изхода на ресторанта, в един ъгъл, където можеха да говорят на спокойствие.

— Шелби… — започна Марк.

— Слушай — прекъсна го тя спокойно, — не се опитвам да представя това като избор между Холи и мен… но тя ще се оправи и без теб. А аз няма. Искам да дойдеш на това парти довечера и да се запознаеш със семейството ми. Няма нещо, което да можеш да направиш за Холи, което Сам вече да не прави.

До момента, когато тя спря да говори, чувството на Марк за топлина и връзка между тях, беше изчезнало. Независимо от това какво казваше, тя го караше да избира между нея и Холи.

— Знам го — кимна той. — Но искам аз да съм човекът, който се грижи за нея. А и няма начин да прекарам добре тази вечер, като знам, че детето ми е болно. Ще съм забоден в ъгъла с телефона си през цялото време.

— Но Холи не е твоя. Не ти е родно дете.

Марк погледна Шелби, сякаш никога не я беше виждал досега. Какво намекваше тя? Че притеснението му за Холи не е логично, защото не му е биологична дъщеря? Че няма право да се тревожи за нея чак толкова?

Често именно в незначителните момента се разкриваха важните неща. С тези няколко пестеливи думи отношенията му с Шелби се промениха напълно. Дали беше безразсъден? Дали реагираше пресилено? Изобщо не го интересуваше. Първата му грижа беше Холи.

Когато видя изражението му, Шелби вдигна поглед нагоре.

— Не исках да прозвучи така.

Мозъкът му методично пренареди думите, зад които стоеше голата истина. Беше прозвучало точно това, което тя бе имала предвид.

— Няма проблем. — Марк направи пауза, усещайки как подпорната конструкция на връзката им се разрушава в този разговор, всяка дума беше като удар с брадва. — Тя е моя, Шелби. Моя отговорност.

— Също и на Сам.

Той поклати глава.

— Сам помага. Но аз съм единственият й законен настойник.

— Значи тя има нужда двама възрастни мъже да се въртят непрестанно около нея?

Марк отвърна предпазливо.

— Имам нужда да бъда там.

Шелби кимна и бавно въздъхна.

— Хубаво. Явно няма никакъв смисъл да го обсъждаме точно сега. Да те откарам ли до летището?

— Поръчах си такси.

— Бих ти предложила да дойда с теб, но искам да съм там заради братовчедката си.

— Разбирам. — Марк я потупа успокоително. Гърбът й беше скован и прав, като издялан от лед. — Ще се погрижа за вечерята… ще оставя номера на кредитната си карта на келнерката.

— Благодаря. — Алисън и Бил ще го оценят. — Шелби погледна навъсено. — Обади ми се после и ми кажи как е Холи. Макар вече да знам, че ще е добре.

— Хубаво. — Той се наведе да я целуне, но тя се изви и устните му докоснаха бузата й.