Лайза Клейпас
Вълшебна нощ (7)

Шеста глава

Както всеки, запознат с вашингтонската фериботна система, знае, закъснения на ферибота могат да станат по всяко време и по различни причини, включително бурно море или отливи, транспортни инциденти на борда, спешни медицински случаи или проблеми с изправността на машините. За съжаление, като причина за закъснението на ферибота в неделя следобед бе изтъкнат „належащ ремонт на свързана с безопасността част на плавателния съд“.

Пристигнал един час по-рано, за да може да заеме прилично място в дългите редици, водещи към фериботния паркинг, на Марк му остана доста време, което трябваше да убие по някакъв начин. Хората излизаха от колите си, извеждаха кучетата си, разхождаха се до сградата на терминала да си купят нещо за хапване или списания. Беше облачно и мъгливо, от време на време капваше по някоя студена дъждовна капка.

Потиснат и неможещ да си намери място, Марк тръгна към терминала. Умираше от глад.

Шелби не се чувстваше достатъчно добре, за да излязат да закусят навън тази сутрин, а единственото, което имаше в апартамента си, беше зърнена закуска.

Двамата бяха прекарали хубав уикенд. Останаха си вкъщи, говориха и гледаха филми, а в събота вечерта хапнаха китайска храна, която си взеха за вкъщи.

От пролива Росарио повяваше бриз, носеше чиста и солена миризма, и се провираше под яката на лекото му сако като студени пръсти. По тила му мина тръпка. Той пое дълбоко от морския въздух, искаше му се да си е вкъщи, искаше му се… нещо.

Влезе в терминала и се насочи към кафенето, когато забеляза една жена да влачи сака си към близкия автомат за закуски и напитки. По устните му се разля усмивка, когато видя дългите червени кичури на косата й.

Маги Конрой.

Мисълта за нея се беше таила в съзнанието му през целия уикенд. В моменти на бездействие умът му разиграваше жизнерадостни сценарии за това как или кога може да я види отново. Любопитството му към нея нямаше умора. Какво обича за закуска? Има ли домашен любимец? Обича ли да плува? Когато се умори да игнорира тези въпроси, фактът, че имаше нещо, което да игнорира, ги беше направил още по-настойчиви.

Той се приближи към Маги отстрани и видя бръчката, врязана между махагоновите й вежди, докато тя проучваше съдържанието на вендинг машината. Осъзнала присъствието му, Маги вдигна поглед към него. Веселата, неподатлива на укротяване енергия бе заменена от уязвимост, която направо го прониза в сърцето. Беше неподготвен за реакцията си спрямо нея.

Какво беше станало през уикенда? Нали беше гостувала на семейството си. Скандал ли е имало? Проблем?

— Не искаш нищо от това — каза й той, като кимна към подредените зад витрината вредни храни в лъскави опаковки.

— Защо не?

— Нито една от тези стоки вътре няма срок на годност.

Маги огледа с присвити очи витрината, сякаш да провери истинността на твърдението му.

— Мит е, че „Туинкис“ траят вечно — каза тя. — Извън хладилник издържат двайсет и пет дена.

— У дома животът им извън хладилника трае не повече от три минути. — Той надникна в тъмните й очи. — Да те заведа на обяд? Имаме най-малко два часа според чиновника на ферибота.

Последва дълго колебание.

— Искаш да ядеш тук?

Марк поклати глава.

— Малко по-надолу по улицата има ресторант. На две минути пеша. Ще оставим сака ти в моята кола.

— Няма нищо лошо в това да обядваме — каза Маги, сякаш имаше нужда да убеди себе си в нещо.

— Аз го правя почти всеки ден. — Марк се пресегна да вземе сака й. — Дай да го нося.

Тя го последва навън.

— Имам предвид това да обядваме двамата. Заедно. На една и съща маса.

— Ако искаш, можем да седнем на различни маси.

В гърлото й се надигна смях.

— Ще седнем на една и съща маса — каза тя решително, — но няма да говорим.

Докато вървяха покрай пътя, мъглата се сгъсти и започна да ръми, въздухът стана бял и влажен.

— Сякаш вървим през облак. — Маги вдъхна дълбоко. — Когато бях малка, си мислех, че облаците сигурно са прекрасни на вкус. Веднъж поисках купа с облаци за десерт. Мама ми сложи разбита сметана в една чиния. — Тя се усмихна. — И тя беше толкова прекрасна, колкото си представях, че ще бъде.

— Но знаеше ли тогава, че това е просто разбита сметана? — попита Марк, очарован от това как мъглата бе накарала късите кичури около лицето й да се накъдрят.

— О, да. Само че нямаше никакво значение… важна беше идеята.

— Аз имам проблеми, когато се опитвам да разбера къде да тегля чертата за Холи — каза Марк. — В същата класна стая, където тя учи, че динозаврите са истински, пишат писма до Дядо Коледа. Как да й кажа кое е истинско и кое — не?

— Питала ли те е вече за Дядо Коледа?

— Да.

— Какво й каза?

— Казах й, че още не съм сигурен, но че много хора вярват в него, така че няма нищо лошо, ако иска да вярва и тя.

— Това е било правилното — каза Маги. — Фантазията и създаването на вяра е важно за децата. Онези, на които им се позволява да използват въображението си, са по-добри в това да правят разлика между фантазия и реалност от другите.

— Кой ти го каза? Вълшебницата, която живее в стената ти?

Маги се усмихна.

— Всезнайко — каза тя. — Не, не ми го е казала Клоувър. Четях много. Интересувах се от всичко, свързано с децата.

— Аз имам нужда да чета повече. — Гласът му стана мрачен. — Опитвам се с всички сили да не съсипвам това, което е останало от детството на Холи.

— Доколкото мога да кажа, се справяш отлично. — Тя импулсивно хвана ръката му и пръстите й стиснаха леко неговите, сякаш искаше да му вдъхне увереност и да го успокои.

Марк беше напълно сигурен, че именно така трябва да го интерпретира. Само дето ръката му обви здраво нейната и това превърна спонтанния жест в нещо друго. Нещо интимно. Собственическо.

Хватката на Маги се разхлаби. Марк почувства несигурността й, сякаш беше негова, неохотното удоволствие от начина, по който са сплетени ръцете им.

Притискането на кожа в кожа, нещо толкова естествено. Но то бе изместило напълно оста на въртене на цялата земя. Той не можеше да прецени доколко реакцията му спрямо нея е физическа и доколко… друга. Всичко беше объркано по начин, който бе нов и интуитивен.

Маги измъкна ръката си.

Но той още усещаше отпечатъка, формата на пръстите й, сякаш порите му бяха започнали да абсорбират нейните.

Никой от тях не заговори, когато влязоха в ресторанта; интериорът беше в полирано тъмно дърво и стара, издраскана мебелировка, тапетите — с неопределен дизайн. Въздухът миришеше на храна, алкохол и на леко мухлясал килим. Това беше един от онези ресторанти, създадени с добри намерения, но накрая отстъпили пред неотвратимото настъпление на туристическия бизнес, и понижили стандартите. Въпреки това беше достатъчно прилично място за прекарване на времето, а и предлагаше гледка към пролива.

Една равнодушна келнерка дойде да вземе поръчките им за напитки. Въпреки че Марк обикновено пиеше бира, сега поръча уиски. Маги си поръча чаша наливно червено вино, но след това промени решението си.

— Не, почакайте — каза тя. — И аз искам уиски.

— Чисто ли? — попита келнерката.

Маги хвърли въпросителен поглед към Марк.

— Тя ще пие уиски с лимонов сок и захар — каза той. Келнерката кимна и си тръгна.

През това време мократа коса на Маги вече се беше навила на масури. Марк си помисли, че можеше лесно да се вманиачи по тях. Очевидно всеки опит да игнорира привличането си към нея, беше обречен. Сякаш всичко, което беше харесвал в една жена, включително неща, които не е съзнавал, че харесва преди, се бяха събрали в един перфектен букет.

Преди келнерката да ги остави, Марк я попита дали може да му услужи с молив. Жената му подаде една химикалка.

Маги погледна с леко вдигнати вежди, когато Марк написа нещо на една книжна салфетка, и й я подаде.

„Как мина уикендът ти?“

По лицето й премина усмивка.

— Всъщност не е необходимо наистина да спазваме правилото за не-говорене — каза му тя. Остави салфетката и впери очи в него, докато усмивката й избледня. От устните й се отрони въздишка, сякаш досега беше тичала.

— Отговорът е, че не знам. — Тя направи физиономия, последвана от жест, който трябваше да означава, че проблемът е безнадеждно объркан. — Ами ти?

— И аз не знам.

Келнерката пристигна с питиетата и си записа поръчката им за обяд. След като тя си тръгна, Маги отпи от уискито си с лимон.

— Харесва ли ти? — попита Марк.

Тя кимна и облиза пикантния остатък върху долната си устна, деликатно преминаване на езика, което накара пулса на Марк да подскочи в няколко места едновременно.

— Кажи ми за твоя уикенд — подкани я той.

— В събота беше втората годишнина от смъртта на съпруга ми. — Тъмният й поглед среща неговия над ръба на чашата. — Не исках да съм сама. Мислех да посетя родителите му, но… той бе единственото, което ни свързваше, затова… отидох при моето семейство. Бях заобиколена от стотици хора през целия уикенд и бях самотна. В което няма логика.

— Не — каза Марк тихо. — Разбирам.

— Втората годишнина беше различна от първата. Първата… — Маги поклати глава и направи малък жест с ръце, като помитащо движение. — Втората… ме накара да осъзная, че има дни, когато забравям да мисля за него. И това ме кара да се чувствам виновна.

— Той какво би казал за това?

Маги се поколеба и се усмихна. Марк за миг изпита ужасно бодване на ревност към мъжа, който още можеше да предизвика усмивка у Маги.

— Еди щеше да ми каже да не чувствам вина — отвърна тя. — Щеше да се опита да ме накара да се смея.

— Какъв беше той?

Тя отпи отново от коктейла си, преди да отговори.

— Беше оптимист. Можеше да ти покаже светлата страна на всяко нещо. Дори на рака.

— Аз съм песимист — каза Марк. — С редки позитивни отклонения.

Усмивката на Маги се разшири.

— Харесвам песимистите. Те са винаги тези, които носят спасителни жилетки на кораба. — Тя затвори очи. — Ох. Вече започвам да говоря високопарно.

— Няма проблем. Ще се уверя, че се качваш на ферибота.

Ръката й пропълзя по масата. Тя усети опакото на свитите й пръсти да докосва неговите, нерешителен жест, който Марк не знаеше как да тълкува.

— Говорих с баща си този уикенд — каза тя. — Той никога не е бил от родителите, които ти казват какво да правиш — всъщност, като се замисля, сигурно нямаше да е зле да бях имала малко по-голям родителски надзор, докато растях. Но сега той ми каза, че трябва да отида на среща с някого. На среща. Вече дори не му викат така.

— А как?

— Излизане, предполагам. Ти какво казваш на Шелби, когато искаш да прекараш уикенда с нея?

— Питам я дали мога да прекарам уикенда с нея. — Марк обърна ръката си нагоре, разтваряйки длан. — Е, ще приемеш ли съвета на баща си?

Тя кимна неохотно.

— Само че винаги съм мразела целия този процес — каза тя развълнувано, като се взираше в питието си. — Срещите с нови хора, неловкостта, отчаянието да не можеш да се отървеш от някого цяла вечер, макар да ти е ясно още след първите пет минути, че е боклук. Иска ми се да беше като онлайн чат, където можеш да „отложиш“ веднага този, който не ти допада. А най-лошото е, когато и двамата изчерпите темите на разговор. — Без да съзнава, Маги бе започнала да си играе с ръката му, изследвайки разсеяно извивките на пръстите му. Той усещаше удоволствието от пръстите й по цялата си ръка, отзивчиви струни отекваха по нервните пътища.

— Не мога да си представя ти да изчерпиш темите за разговор — каза Марк.

— О, случва се. Особено когато човекът, с когото говоря, е прекалено мил. Един добър разговор винаги включва определена доза недоволство. Обичам да ни свързват общи омрази и възмущения от дребни несправедливости.

— Каква е най-честата несправедливост, която те възмущава?

— Да звъня на „Обслужване на клиенти“ и да не се свързвам с човек.

— Аз пък мразя, когато келнерите се опитват да запомнят поръчката, вместо да я запишат. Защото едва ли запомнят всичко правилно. А дори и да запомнят, това ми причинява голям стрес, докато храната пристигне на масата.

— Аз не обичам, когато хората си крещят по мобилните телефони.

— А аз фразата: „Калабмурът не е търсен“. Безсмислена е.

— Аз я употребявам понякога.

— Ами недей. Адски ме раздразва.

Маги се засмя. В този момент изглежда осъзна, че си играе с ръката му, защото се изчерви и се дръпна.

— Шелби мила ли е?

— Да. Но го понасям. — Марк се пресегна за уискито си и го довърши на една глътка.

— Моята теория относно излизането на срещи — каза той, — е, че е по-добре да не правиш добро първо впечатление. — Защото после всичко това се сгромолясва надолу. Винаги трябва да се показваш достоен за това първо впечатление, което всъщност е било само илюзия.

— Да, но ако не направиш добро първо впечатление, може никога да нямаш шанса за второ.

— Аз съм необвързан мъж със заплата. Винаги имам втори шанс.

Маги се засмя.

Келнерката донесе храната им и събра празните чаши.

— Още по едно? — попита тя.

— Иска ми се да можех — каза Маги с копнеж, — но не мога.

— Защо не? — вдигна вежди Марк.

— Защото почти се напих. — И за да демонстрира, тя събра очи.

— Трябва да спреш чак тогава, когато се напиеш напълно. — Марк кимна към келнерката: — Донесете още по едно.

— Ти да не се опитваш да ме напиеш? — попита Маги, след като келнерката си тръгна, и го изгледа с подигравателно-подозрителен поглед.

— Да. Планът ми е да те напия и да те отвлека на диво, откачено пътуване с ферибот. — Той побутна една чаша с вода към нея. — Изпий това, преди да започнеш втория рунд.

Докато Маги пиеше водата, Марк й разказа за уикенда си с Шелби и за списъка с нещата, които един мъж правел, когато бил готов за обвързване.

— Но тя не ми каза какво е петото нещо — каза той. — Според теб какво може да е?

Докато обмисляше възможностите, лицето на Маги премина през серия очарователни физиономии… бърчене на носа, присвиване на очи, прехапване на долната устна.

— Търсене на къща? — допусна тя. — Или разговори за това да имате деца?

— Боже. — Той се намръщи. — Аз имам Холи. Това ми е достатъчно засега.

— А за по-късно?

— Не знам. Искам да съм сигурен, че съм се справил правилно с Холи, преди да помисля за още деца.

Погледът й стана състрадателен.

— Животът ти се е променил много, нали?

Марк потърси начин да го опише, чувствайки се неловко в желанието си да се свърже с нея. Никога не се беше доверявал пред другиго, никога не беше виждал смисъл в това. Да получиш съчувствие беше само на крачка от това да те съжаляват, което за него бе съдба, по-лоша и от смъртта. Но Маги умееше да задава въпросите по начин, който го караше да иска да й отговори.

— Гледаш на всичко по различен начин — каза той. — Започваш да мислиш за това в какъв свят я изпращаш. Притеснявам се за това какви боклуци от телевизията влизат в подсъзнанието й, дали има кадмий и олово в играчките, с които играе… — Марк направи пауза. — Ти искала ли си деца с… него? — Хвана се, че не му е приятно да произнася името на съпруга й, сякаш сричките бяха невидими уплътнения, които щяха да запълнят пространството между тях.

— Някога си мислех, че искам. Но не и сега. Сега мисля, че една от причините да обичам толкова много магазина си, е възможността да бъда заобиколена от деца, но без да имам отговорности.

— Може би, когато се омъжиш отново.

— О, никога няма да се омъжа отново.

Марк наклони глава в мълчалив въпрос, като я гледаше внимателно.

— Направих го веднъж — продължи Маги, — и никога няма да съжалявам, но… това ми беше достатъчно. Еди се бори с рака година и половина, трябваше да бъда непрекъснато до него, да съм силна. Това ми отне почти всичко. Не ми остана достатъчно, за да го дам на някой друг. Мога да бъда с някого, но не и да принадлежа на някого. Звучи ли логично?

За първи път в живота си като възрастен Марк искаше да прегърне жена по неегоистични причини. Не от страст, а за да й предложи утешение.

— Има логика да се чувстваш по този начин — каза той нежно. — Но това не може да трае вечно.

Те привършиха обяда и тръгнаха обратно към терминала на ферибота. Дъждът беше толкова слаб, че практически можеше да видиш увисналите капчици във въздуха. Да усетиш как небето притиска надолу. Светът беше оцветен в нюанси на оловносиньо и бледосиво, с косата на Маги, поддържаща интензивност от невероятно червено, всяка къдрица на подканящата вълна завършваше с красив масур.

Марк беше готов да даде всичко, за да поиграе с тези къдрици, да напълни ръцете си с тях. Изкушаваше се да се пресегне и да го направи, докато вървяха. Но непринуденият контакт не беше вече опция… защото нямаше нищо непринудено в начина, по който я желаеше.

Може би привличането му към Маги беше просто резултат от това, че току-що се беше обвързал с Шелби и подсъзнанието му се опитваше да намери път за бягство…? Дръж курса, каза си той. Не се разсейвай.

Разговорът им беше временно прекъснат от това, че трябваше да вкара колата на ферибота и да намери места на главната палуба за пасажери. След това се настаниха на същата пейка, говорейки за всичко и нищо. Мълчанието им от време на време напомняше на спокойна пауза след секс, когато лежиш, облян в пот и ендорфини.

Марк се опитваше всячески да не си представя секс с Маги. Как я взема в леглото и прави всичко с нея, как прониква дълбоко и не много бързо, импровизира и разтяга, след това повтаря. Искаше я под себе си, върху себе си, обвита около него. Тялото й щеше да е бледо, обсипано със съзвездия лунички. Той щеше да ги картографира, да проследи пътеките им с ръце и устни, да намери всяко тайно местенце, тръпка и пулс…

Фериботът влезе в дока. Марк изчака на главната палуба за пасажери по-дълго, отколкото трябваше, неохотен да се раздели с Маги. Той беше един от последните, които слязоха на долния етаж към паркинга, за да си вземе колата. Небето беше в пастелен цвят, осеяно с перести облаци. Той изпита, както винаги, облекчение от връщането си на острова, където въздухът беше по-лесен за дишане, по-мек, и напрегнатото оживление от континента липсваше. Блъскането на пасажерите, чакащи на палубата, спираше изведнъж, сякаш всички се оказваха преродени едновременно.

Марк трябваше да се върне скоро при колата си, иначе щеше да блокира цялото платно от напускащи ферибота, и щеше да се сблъска със справедливото възмущение на дузина шофиращи пътници. Но когато погледна надолу към Маги, всяка клетка в тялото му се противопостави на идеята да я остави.

— Искаш ли да те откарам донякъде? — попита той.

Тя мигновено поклати глава, червените къдрици се разпиляха по раменете й.

— Колата ми е паркирана наблизо.

— Маги — започна той предпазливо… — може би някой път…?

— Не — каза тя и усмивката й се изпълни със съжаление. — Няма място за приятелство. Няма бъдеще в това.

Права беше.

Единственото, което оставаше, беше да си кажат довиждане. Нещо, в което Марк обикновено беше добър. Този път беше трудно, обаче. „Пак ще се видим“, „Пази се“ бяха прекалено безлични фрази, прекалено небрежни. Но всяка индикация за това колко много е означавал следобедът за него, би била нежелателна.

Накрая Маги разреши дилемата, като отстрани необходимостта от това да си кажат довиждане. Тя се усмихна на колебанието му и допря длан до гърдите му, побутвайки го палаво.

— Върви — каза тя.

И той тръгна, без да се обръща назад, слизайки по тясната стоманена стълба с отекващи стъпки. Усещаше как сърцето му бие силно на мястото, където ръката й го беше докоснала. Когато влезе в колата, затвори вратата и закопча предпазния колан. Докато чакаше сигнал да потегли напред, изпитваше напрегнатото, мъчително чувство, че е загубил нещо важно.