Лайза Клейпас
Вълшебна нощ (4)

Трета глава

Изпаднал в шок от това, че племенницата му говори, Марк забрави всичко: обкръжението, жената зад щанда… Шест месеца се бяха опитвали да накарат Холи да произнесе нещо, каквото и да е. Защо се беше случило тук и сега бе нещо, над което щеше да разсъждава по-късно заедно със Сам. Сега-засега трябваше да дойде на себе си, а не да обърква Холи със своята реакция. Това беше просто… Исусе Христе!

Марк не се сдържа и се отпусна на коляно, придърпвайки момиченцето към себе си. Тънките детски ръчици се обвиха около врата му и той се чу да произнася името й. Очите го засмъдяха и той се ужаси, осъзнавайки, че е на ръба да се разплаче.

Но не можа да контролира треперенето на тялото си, облекчението, че Холи най-после е готова да започне да говори отново. Може би вече би могъл да си позволи да се надява, че тя ще се оправи и ще бъде добре.

Усетил, че тя се опитва да се освободи от стегнатата му хватка, Марк залепи една гореща целувка на бузата й и се насили да я пусне. След това се изправи, прецени стегнатото си от емоции гърло и осъзна, че има голяма вероятност гласът му да прозвучи пресипнало, ако се опита да каже нещо. Той преглътна с труд и загледа невиждащо стиховете на „Пинк Флойд“ на стената, без да ги чете, фокусирайки се единствено върху цвета на боята и текстурата на повърхността отдолу.

След това плъзна предпазлив поглед към червенокосата жена зад щанда — Маги, — която държеше торбичката с нещата, които току-що бе купил. Видя, че е разбрала значимостта на това, което току-що се бе случило.

Не знаеше какво да прави с нея. Тя беше висока не повече от един и шейсет, с разбъркани червени къдрици, които се извиваха и криволичеха като йероглифи. Фигурката й беше стройна, беше облечена спретнато в бяла тениска и дънки.

Лицето, полускрито от тези буйни къдрици, бе красиво и с фини черти, кожата й беше бледа, с изключение на трескавата червенина върху бузите. А очите й, тъмни, с тежки мигли с цвят на горчиво-сладък шоколад. Напомняше му малко на момичетата, които бе познавал в колежа, весели, интересни, с които можеше да прекара половин нощ в разговори и майтапи, но не и да излиза на срещи. Вместо това се срещаше с мадами-трофеи, такива, за които останалите момчета му завиждаха. Много по-късно се беше питал какво може би е изпуснал.

— Може ли някой път да си поговорим? — попита той; гласът му прозвуча много по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Аз винаги съм тук — безгрижно отвърна тя. — Отбийте се някога. — Тя побутна раковината по плота. — Защо не я вземеш вкъщи, Холи? В случай, че имаш нужда от нея отново.

— Хей, здравейте! — прозвуча спокоен, весел глас зад Марк.

Беше Шелби Даниелс, гаджето на Марк от Сиатъл. Тя беше умна, необвързана, красива и един от най-милите хора, които Марк бе познавал някога. Можеше да заведе Шелби навсякъде, в каквато и да е компания, и тя щеше да намери начин да се впише в нея идеално.

Като пъхна една руса, лъскава къдрица зад ухото си, Шелби се приближи до тях. Беше в три четвърти панталони, хубава бяла блузка и обувки тип балерина, без други украшения, освен перлени обици.

— Съжалявам, че закъснях. Трябваше да изпробвам нещо в магазина по-долу, но не се получи. Виждам, че си се снабдила с някои неща, Холи.

Момиченцето кимна, мълчаливо както винаги.

Със смесица от притеснение и забавление Марк осъзна, че тя няма да говори пред Шелби. Трябваше ли да каже какво се е случило току-що? Не, това можеше да подейства като принуда върху Холи. По-добре да оставеше нещата такива, каквито са.

Оглеждайки се наоколо, Шелби възкликна:

— Какво страхотно малко магазинче! Следващият път, когато идвам тук, ще купя някои неща за племенниците си. Коледа ще дойде, преди да сме се усетили. — Тя пъхна ръка под лакътя на Марк, вдигна поглед към него и му се усмихна. — Ако искам да хвана полета, трябва да тръгваме.

— Разбира се. — Марк взе торбичката от тезгяха и се пресегна за раковината в ръчичката на Холи. — Ще ми я дадеш ли, Холи?

Тя я стисна по-здраво, искаше да я носи сама.

— Добре, добре — кимна Марк, — само гледай да не я изпуснеш.

Той се обърна към дребната червенокоска и я видя, че подрежда моливите в чашата до касовия апарат, оправя редица малки плюшени животни, очевидно търсейки си работа. През прозореца проникваше полегата светлина и възпламеняваше червените й кичури.

— Чао — каза той. — И благодаря.

Маги Колинс му помаха бегло с ръка, без да си дава труд да погледне в неговата посока. От което му стана веднага ясно, че и тя беше извадена напълно от равновесие, също като него.

* * *

След като остави Шелби на летището с неговата единствена писта, Марк заведе Холи у дома, в къщата в лозето Рейншедоу. Намираше се на около пет и половина мили от Фрайдей Харбър, в югозападната част на острова Фолс бей. Човек трябваше да кара внимателно в неделя, за да избегне хората на велосипеди и на коне. Черноопашати елени, питомни като кучета, току изникваха от ливадите с високи летни треви и къпинови храсти, и се разхождаха по пътя най-спокойно.

Марк остави прозореца на пикала си отворен, позволявайки на мекия океански въздух да проникне в купето.

— Виждаш ли това? — Той посочи един плешив орел, който се рееше в небето.

— Аха.

— А виждаш ли какво носи в ноктите си?

— Риба?

— Може би. Или я е измъкнал от водата, или я е откраднал от друга птица.

— Къде я носи? — Гласът на Холи беше колеблив, сякаш тя самата се изненадваше, чувайки се да говори.

— Може би в гнездото си. Мъжките орли се грижат за малките си пиленца точно както женските.

Холи прие тази информация с прозаично кимване. От малкото, което знаеше за света, това бе напълно правдоподобно.

Марк трябваше да накара насила ръцете си да пуснат волана. Удоволствието го изпълваше от главата до петите. Беше минало толкова време, откак Холи бе говорила, той всъщност бе забравил звука на гласа й.

Педиатърът ги беше посъветвал да започнат с невербална комуникация, като например да карат Холи да посочи какво иска от менюто за хранене, с евентуалната цел момиченцето да произнесе някоя дума.

До днес единственият път, когато Марк бе успял да я накара да издаде звук, бе едно пътуване по шосето Рош Харбър, когато бяха видели камилата Мона да пасе в пасището. Камилата, добре познат обитател на острова, беше купена от търговец на екзотични животни в Мил Крийк, и доведена тук преди осем-девет години. Чувствайки се като идиот, Марк бе забавлявал Холи, като имитираше камилски звуци и бе възнаграден, когато момиченцето се присъедини към него за кратко.

— Кое ти помогна да намериш гласа си, скъпа? Да не би да е свързано с Маги? С червенокосата жена в магазина?

— Беше вълшебната раковина. — Холи погледна към черупката, която стискаше нежно в малката си ръчичка.

— Но тя не е… — Марк спря. Въпросът не беше дали раковината е вълшебна, или не. Въпросът беше, че идеята бе установила връзка с Холи, че й беше предложена в правилния момент, за да й помогне да намери път за излизане от тишината. Магия, вълшебства… всичко това беше част от речника на детство, което той не познаваше, една въображаема територия, която бе напуснал много отдавна. Но Маги Колинс не беше.

Той никога не бе виждал Холи да общува с някоя жена по този начин, нито със старите приятелки на Виктория, ни с учителките й, нито дори с Шелби, с която бе прекарала много време. Коя беше тя? Защо една млада жена, малко след двайсетте, доброволно се беше преместила на острова, където повече от половината жители бяха на възраст над петдесет и пет? И защо магазин за играчки, за бога?

Той искаше да я види отново. Искаше да знае всичко за нея.

Светлината на късния неделен следобед беше с меден цвят и се лееше тежко, глазирайки оттеглящите се вълни и плитките канали на Фолс бей. Районът, около двеста акра пясъчна ивица, изглеждаше като обикновен залив, докато не се изпразни напълно по време на най-ниската точка на отлива. Тогава морският бюфет беше оставен на чайките, рибарчетата и орлите, които търпеливо ровеха по пясъка… краби, червеи, тинести скариди, миди. Можеше да вървиш най-малко половин миля в богатия нанос, преди да връхлети приливът.

Пикапът зави по частната чакълеста алея на лозето Рейншедоу и приближи къщата. Външно мястото все още изглеждаше изхабено и разнебитено, но вътре бяха направили структурни промени и ремонт. Първото нещо, което Марк стори, беше да ремонтира стаята на Холи, боядисвайки стените в син цвят, като яйца на червеношийка, а первазите в кремавобяло. Той донесе мебелите от старата й спалня и прикрепи отново пеперудите от текстил към леглото.

Най-големият проект дотук беше да създаде прилична баня за Холи. Двамата със Сам бяха смъкнали стените до основи, монтираха нови тръби, изравниха пода и поставиха нова вана, тоалетна с високо казанче и тоалетна масичка с мраморен плот. Те оставиха Холи да избере цвета на боята, след като шпакловаха стените. Естествено, тя избра розов.

— Подходящо е за периода — каза Марк, напомняйки на Сам, че цветните ивици са единственото, дошло от викторианската палитра цветове.

— Ужасно момичешко е — изпъшка Сам. Всеки път, когато си вземам душ в тази розова баня, изпитвам нужда да направя нещо много мъжко след това.

— Каквото и да е, направи го някъде навън, така че да не те виждаме.

Следващата задача беше кухнята, където Марк инсталира чисто нова печка с шест дюзи и нов хладилник. Беше се наложило да смъкне най-малко шест слоя боя от прозореца и рамката на вратата, използвайки инфрачервено устройство за сваляне на боя и пясъкоструйка, взета назаем от Алекс.

Алекс бе неочаквано щедър с инструментите, материалите и съветите. Всъщност, беше започнал да се отбива най-малко веднъж седмично, вероятно защото ремонтът и строителството бяха неговата специалност и съвсем очевидно имаха нужда от помощта му. В ръцете на Алекс парчетата безполезно дърво можеха да се превърнат в нещо умно и прекрасно.

Втория път, когато намина да ги посети, Алекс измайстори шкафчета в гардероба на Холи, където да си складира обувките. За удоволствие на малкото момиченце, някои от шкафчетата бяха закачени на скрита панта и когато вратичката се залюлееше, разкриваше тайно отделение. Друг път Алекс доведе една от строителните си бригади, когато Сам и Марк откриха, че някои от носещите греди на предната веранда са изкорубени и се ронят като стиропор. Алекс и екипът му прекараха цял ден в инсталиране на нови подпори, поправяне на повредените напречни дъски и поставяне на нови улуци. Работата беше повече, отколкото Сам и Марк можеха да свършат сами, така че те бяха искрено признателни за помощта. Но познавайки Алекс…

— Какво мислиш, че иска? — беше попитал Сам брат си.

— За това племенницата му да не бъде премазана от една рухнала къща?

— Не, това ще означава да му се припише човешка мотивация, а ние се споразумяхме никога да не го правим.

Марк се опита безуспешно да потисне усмивката си. Алекс беше прекалено студен и емоционално дистанциран, и човек понякога се питаше дали изобщо има пулс.

— Може би се чувства виновен, че не е прекарвал повече време с Вики, преди да умре?

— Може би използва всякакво извинение, за да прекарва време далеч от Дарси. Ако не мразех вече идеята за женитба толкова много, със сигурност щях да помисля два пъти за това, след като съм видял брака на Алекс.

— Очевидно — каза Марк — Нолан не трябва да се женят за някой, който ги харесва прекалено много.

— Аз мисля, че Нолан не трябва да се женят за когото и да било, който е имал нещо общо с нас.

Каквато и да беше причината, Алекс продължаваше да помага с ремонта. В резултат на съвместните им усилия къщата бе започнала да изглежда по-добре. Или поне като нещо нормално, в което могат да живеят хора.

И двамата знаеха, обаче, че няма шанс Сам да ги изрита. Защото Сам — може би дори повече за негова собствена изненада, отколкото на някого другиго — се беше привързал силно към детето. Като Марк и той беше готов да умре за Холи, ако е необходимо. Тя беше най-хубавото нещо, което имаха.

При първата проява на обич към нея Холи бързо се беше привързала към своите вуйчовци. Макар доброжелатели да ги предупреждаваха да не я разглезват, нито Марк, нито Сам можеха да забележат признаци, че тяхната прекомерна грижа й се отразява лошо. Всъщност, и двамата биха се радвали да виждат Холи да палува малко повече. Тя беше добро дете, винаги правеше каквото й кажат.

Когато не беше на училище, Холи придружаваше Марк до Фрайдей Харбър, където той ходеше да пече кафе; тя наблюдаваше цилиндричната пещ, която нагряваше суровите зърна сорт Арабика, докато бледожълтата им повърхност се карамелизираше до лъскаво тъмнокафяво. Понякога той й купуваше сладолед от едно магазинче близо до пристанището, и двамата тръгваха „на пазар за корабчета“, разхождайки се покрай редиците яхти, скандинавски влекачи, семейни моторници и лодки за ловене на краби с кошове от слама на задните палуби.

Сам често вземаше Холи навън със себе си, когато се грижеше за лозите или търсеше морски звезди или морски таралежи по време на отлив във Фолс бей. Той носеше вратовръзките от фиде, които тя бе направила в училище и закачаше нейните „произведения на изкуството“ по стените из цялата къща.

— Нямах представа какво е — каза Сам една вечер, внасяйки Холи в къщата, когато тя бе заспала в колата. Бяха прекарали следобеда в Английския лагер, на мястото, където британците били разквартирувани по време на съвместната окупация на острова, докато е бил отсъден на американците. Националният парк с трикилометровата си крайбрежна ивица беше идеалното място за пикник и за хвърляне на фрисби. Те се бяха отдали на акробатики, за да накарат Холи да се кикоти, докато подскачаше да вземе фрисбито. Бяха й донесли малка кутия с рибарски принадлежности и въдица, и Марк я учеше как да хвърля за морски костур покрай брега.

— Кое „какво е“? — Марк отвори входната врата и натисна ключа за осветлението на верандата.

— Да има малко дете наоколо. — След което поясни смутено: — Да има малко дете, което да те обича.

Присъствието на Холи в живота им внасяше известна елегантност, непозната и за двамата преди. Напомняне за невинност. Нещо ти става, откриха те, когато получаваш безусловната обич и доверието на едно дете.

Иска ти се да се стараеш да я заслужиш.

* * *

Марк и Холи влязоха в къщата през кухнята, оставиха пакетите и раковината на масата в старомодната ниша за закуска с вградени пейки. Намериха Сам в салона, болезнено гола стая с неизмазана зидария и счупен комин, временно покрит със стоманена мрежа.

Сам беше до камината, изграждаше скеле за предстоящото изливане на циментова плоча, която да подпира новата каменна плоча на огнището.

— Това ще е адски трудно за поставяне — изсумтя той, докато измерваше. — Ще трябва да разбера как можем да използваме същия комин, който да отвежда дима от две камини. Тази води директно към спалнята на втория етаж, представяте ли си?

Като се наведе, Марк прошепна на Холи.

— Иди го попитай какво ще имаме за вечеря.

Детето послушно отиде до Сам и допря устни до ухото му. То му прошепна нещо и се отдръпна.

Марк видя как Сам остана неподвижен.

— Ти говориш — обърна се бавно Сам към малкото момиченце. В гласа му се извиси въпросителна нотка.

Холи поклати глава, гледайки сериозно.

— Да, говориш! Ти току-що каза нещо.

— Не, не съм. — Тя се изкиска, когато видя изражението на Сам.

— Направи го пак, за бога! Кажи името ми! Хайде, кажи го!

— Вуйчо Хърбърт.

Сам се разсмя беззвучно и я грабна, притискайки я към гърдите си.

— Хърбърт, а? О, сега ще има пилешки устни и гущерска опашка за вечеря! — Като продължаваше да държи Холи, той погледна Марк и поклати учудено глава. Лицето му беше пламнало в червенина, очите му искряха с подозрителен блясък. — Как? — успя да попита накрая.

— По-късно — усмихна му се Марк.

* * *

— Е, какво се случи? — попита Сам, докато разбъркваше на печката тенджера със сос за спагети. Холи се занимаваше в съседната стая с новия си пъзел. — Как постигна това?

Марк отвори една бира.

— Не бях аз — отговори той, след като отпи една ледена глътка. — Бяхме в магазинчето за играчки на Спринг Стрийт, онова новото, където продава една хубава червенокоса продавачка. Не съм я виждал преди…

— Знам за коя говориш. Маги Някоя си. Конър, Картър… или нещо такова.

— Конрой. Срещали ли сте се?

— Не, но Сколари се опитваше да ме накара да изляза с нея.

— Мен не ме е запознавал — обади се Марк, очевидно засегнат.

— Ти излизаш с Шелби.

— Шелби и аз нямаме ексклузивни права един над друг.

— Сколари смята, че Маги е мой тип. С него сме близки от години. Е, и какво? Хубава е, значи? Това е добре. Мислех си, че мога да пробвам да изляза с нея, преди да се ангажира с нещо…

— Аз съм само с две години по-голям от теб — каза Марк възмутено.

Оставяйки лъжицата, Сам взе една чаша с вино:

— Покани ли я да излезете?

— Не. Шелби беше с мен и освен това…

— Заплювам си я.

— Не можеш да си заплюваш тази — каза Марк рязко.

Веждите на Сам се вдигнаха.

— Ти вече си имаш гадже. Така че правото да си заплюва отива автоматично при този, който най-дълго е стоял на сухо.

Раменете на Марк помръднаха раздразнено.

— Е, и какво направи Маги? — притисна го Сам. — Как накара Холи да говори?

Марк му разказа случката в магазина за играчки, за вълшебната раковина и как предложението за игра на ужким е направило чудо.

— Удивително! — каза Сам. — Никога не бих се сетил да пробвам нещо такова.

— Беше въпрос на подходящ момент. Холи най-после беше готова да говори и Маги й даде възможност да го направи.

— Да, но… дали би било възможно Холи да започне да говори преди седмици, ако ти или аз бяхме разбрали?

— Кой знае. Какво имаш предвид?

Сам понижи гласа си.

— Помислял ли си някога какво ще бъде, когато тя стане по-голяма? Когато ще има нужда да говори с някого за момичешки работи? Искам да кажа… кого ще накараме да се занимава с това?

— Тя е едва на шест, Сам. Нека се тревожим за това по-късно.

— Тревожа се, че „по-късното“ ще дойде по-скоро, отколкото си мислим. Аз… — Сам прекъсна и разтърка чело, сякаш да прогони връхлитащо главоболие. — Искам да ти покажа нещо, след като Холи си легне.

— Какво? Трябва ли да се притеснявам за нещо?

— Не знам.

— По дяволите, кажи ми веднага.

Сам понижи глас.

— Добре, де. Преглеждах домашното на Холи, за да се уверя, че е довършила онази страница за оцветяване… и намерих ето това.

— Той отиде до една купчина хартии на плота и измъкна един лист. — Тази седмица учителката им е дала задача да напишат писмо — каза той. — Писмо до Дядо Коледа. И ето какво е написала Холи.

Марк го погледна равнодушно.

— Писмо до Дядо Коледа? Още е средата на септември.

— Вече започнаха да пускат коледни реклами. А когато бях в железарския магазин вчера, Чък спомена, че щели да започнат да излагат елхи в края на месеца.

— Преди Деня на благодарността? Преди Хелоуин?

— Да. Всичко е част от дяволски световен корпоративен маркетингов план. Не се опитвай да се бориш с него. — Сам му подаде листа. — Погледни това.

„Скъпи, Дядо Коледа,

Тази година искам само едно нещо.

Майка.

Моля те, не забравяй, че сега живея на Фрайдей Харбър.

Благодаря“

С обич,

Холи

Марк мълча известно време.

— Майка — каза Сам.

— Да, разбрах. — Все още вперил очи в писмото, Марк прошепна: — Ама че гадна работа.

* * *

След вечеря Марк излезе на предната веранда с бира в ръка и седна в удобния, очукан дървен стол. Сам беше прибрал Холи вътре и й четеше от книжката, която бяха купили по-рано днес.

Още беше това време на годината, когато залезите бяха дълги и избледняваха бавно, оцветявайки небето над залива в наситено розово и оранжево. Загледан в блясъка на плитчините между дърветата, Марк се запита мрачно какво ще прави с Холи.

Майка.

Разбира се, че това ще иска. Колкото и да се опитваха двамата със Сам, имаше неща, които не можеха да направят вместо нея. И въпреки, че съществуваха безброй самотни бащи, които отглеждаха дъщери, имаше някои важни неща, за които едно момиче се нуждае от майка.

Следвайки съвета на детската психоложка, Марк беше закачил серия рамкирани снимки на Виктория. Двамата със Сам бяха решили да говорят често за Виктория на Холи, да дават на детето чувство за връзка с неговата майка. Но Марк можеше да направи повече от това и той го знаеше. Нямаше причина Холи да прекара остатъка от детството си, без друга жена да се грижи майчински за нея. Шелби беше възможно най-близко до тази представа. Освен това Шелби беше дала ясно да се разбере, че въпреки колебанието на Марк за женитба, тя ще прояви търпение.

— Нашият брак няма да е като брака на родителите ти — беше изтъкнала тя спокойно. — Той ще е наш.

Марк разбираше какво има предвид тя, дори се съгласи. Той беше сигурен, че няма да е като своя баща, който не знаеше друго, освен да удря децата си. Тяхното семейство беше яростно, пълно с крясъци, насилие, драма. Версията за любов на родителите Нолан с техните побоища и сензационни помирения бяха извадили наяве най-лошото от брака, но не и хубавите му страни.

Разбирайки, че макар бракът на родителите му да е бил истинско бедствие, то не беше задължително да е такъв, Марк се опитваше да остане неутрален по въпроса. Винаги беше смятал, че когато намери правилната жена, ще има някакво вътрешно потвърждение, някакво одобрение от сърцето, което ще отстрани всяко съмнение. До този момент това не се беше случило с Шелби.

Ами ако никога не се случеше с никого? Опита се да мисли за брака като за прагматично споразумение с човек, за когото те е грижа. Може би това беше най-правилният подход, особено когато трябваше да се мисли за интересите на едно дете. Шелби имаше спокоен характер, беше приятна, нежна… това щеше да я направи страхотна майка.

Марк не вярваше в романтични илюзии нито в „сродни души“. Той пръв би признал, че има реалистичен ум, вкоренен в студената, жестока действителност. Така му харесваше. Дали беше нечестно да предложи на Шелби брак, основан върху практични съображения? Може би не, стига да беше честен по отношение на чувствата си, или липсата на такива.

Допивайки бирата си, той влезе в къщата, хвърли бутилката в кошчето за боклук и отиде в стаята на Холи. Сам я беше завил и беше оставил лампата да свети.

Клепките на Холи бяха натежали, малката й устица се разтегна в прозявка. До нея стоеше едно плюшено мече, лъскавите му очи наблюдаваха Марк изпитателно.

Гледайки малкото момиченце, Марк изпита един от онези моменти, когато внезапно и остро осъзнаваш какъв си бил не много отдавна, и откриваш, че сега си на съвсем различно място. Той се наведе да я целуне по челото, както правеше всяка вечер. Почувства тъничките ръчички да се обвиват около врата му и я чу да произнася с пресипнал, сънлив глас:

— Обичам те. Обичам те. — И като се обърна на една страна, тя гушна плюшеното си мече и заспа.

Марк остана там, примигващ, опитващ се да абсорбира станалото. За първи път си даваше сметка какво е сърцето ти да е разбито — не, не в тъжен или романтичен смисъл, а незащитено, открито за вълнения. Досега не бе познавал това чувство, желанието да обграждаш друго човешко същество с щастие.

Той щеше да намери майка за Холи, идеалната майка. Щеше да изгради кръг от хора заради нея.

Обикновено едно дете беше резултат от семейство. В този случай, обаче, семейството щеше да дойде в резултат на дете.