Беше жива единствено благодарение на бързите рефлекси на Дрейк — още щом започна стрелбата, той изрита стола под нея, подхвана я, докато падаше, и я закри с тялото си. Един от другите морски пехотинци — Марлоу — преобърна тежката дървена маса, осигурявайки им временно убежище. Партньорът му Шмит стреля по нападателите.

— Пейнтър… — изпъшка Джена.

Директорът беше още навън.

— Заемам се — каза Дрейк. — Стой тук.

Надигна се и се опита да надникне през счупеното стъкло. Отвън се разнесе внезапно стакато на пистолет в рязък контраст с трясъка на автоматичната стрелба.

„Пейнтър отговаря на огъня.“

— Изглежда, е ранен — съобщи Дрейк, след като се скри зад масата. — Малкълм, Шмит, прикривайте ме и дръжте позицията.

И без да чака отговор, изскочи от прикритието. Двамата морски пехотинци откриха възпиращ огън, докато сержантът се хвърляше с главата напред през прозореца.

Джена посегна към раницата си и оръжието, за да помогне.

Докато пръстите й се свиваха около дръжката, стрелбата вътре и отвън се засили. Един от противниците падна върху една маса; другите двама се скриха зад тезгяха и продължиха да стрелят от защитеното място.

Малкълм изруга и се приведе зад прикритието. Ухото му кървеше.

Джена се надигна и зае мястото му — всяко отслабване на ответния огън щеше да доведе до надмощие и в крайна сметка до победа на врага. Стреля с глока и принуди единия от неприятелите, който се канеше да се изправи, отново да се скрие зад тезгяха.

Използва мига, за да огледа кафенето. По пода лежаха тела, по плочките се разпълзяваха локви кръв. Тук-там забеляза движение. Някои от клиентите и сервитьорите бяха все още живи.

Но едно друго движение привлече вниманието й.

Огледалото зад тезгяха бе улучено при първия залп, но в начупеното отражение в запазените парчета тя видя, че единият от противниците е коленичил и презарежда автомата си.

„Сега е моментът…“

Тя стреля отново към позицията на първия стрелец и извика на двамата морски пехотинци:

— Сега!

Нямаше време да обяснява, така че просто изскочи иззад масата и се хвърли към тезгяха с надеждата, че ще я разберат.

Разбраха я.

Малкълм и Шмит я последваха от двете й страни, като стреляха по противника, който още представляваше заплаха. При тази плътност на огъня един куршум рикошира от ръба на металния стол наблизо, улучи неприятеля и той се просна на пода.

Джена стигна тезгяха и се метна през него с краката напред, плъзгайки се сред счупените чинии и пръснати прибори. През цялото време не откъсваше поглед от отражението на скрития враг. Той вече беше приключил с презареждането и се надигаше да помогне на партньора си.

Щом се появи, тя вече бе свила левия си крак и заби пета в носа му. Главата му отлетя назад със задоволяващо хрущене на счупени зъби и кост и той се свлече безжизнено на пода.

До нея Шмит застреля другия противник в ухото, докато той се опитваше да насочи автомата си напред.

След внезапния край на престрелката ушите й продължаваха да пищят, заглушавайки битката отвън.

Малкълм приклекна до нея, а Шмит надникна в кухнята с насочен напред пистолет.

— Чисто! — извика след миг и се върна при тях.

Зачервен от ярост, Малкълм насочи пистолета си към лежащия в безсъзнание мъж на пода.

— Недей — каза Джена. — Може да ни потрябва.

Малкълм кимна.

— Аз ще го пазя — каза Джена. — Идете да помогнете на Пейнтър и Дрейк.

Ако се съдеше по засилващата се стрелба отвън, те бяха в беда.

08:20

— Обкръжават ни — каза Дрейк.

Пейнтър също го виждаше. Беше клекнал рамо до рамо с морския пехотинец зад металната кофа за боклук. Тя едва успяваше да ги предпази, докато стреляха от двете й страни по тримата неприятели от другата страна на улицата.

За съжаление противникът имаше предимство. Покрай тротоара имаше паркирани коли, които осигуряваха добро прикритие и предостатъчно място за маневриране. От тяхната страна на улицата паркирането беше забранено.

Все пак, ако Дрейк не бе излетял през витрината на кафенето, Пейнтър вече щеше да е мъртъв.

Внезапната и навременна поява на сержанта принуди противника да отстъпи от улицата зад прикритието на колите. Но сега тримата се разделяха. Двама се затичаха приведени в противоположни посоки, а третият продължаваше да стреля непрекъснато и куршумите звъняха и рикошираха от кофата за боклук.

Дрейк и Пейнтър не можеха да помръднат. Само след секунди двамата стрелци щяха да заемат удобни за стрелба позиции.

— Ще те прикривам — каза Пейнтър, докато слагаше нов пълнител. — Върни се вътре. Опитайте да се измъкнете през задния изход.

Пейнтър забеляза, че в кафенето е станало тихо — но дали това беше добър знак, или лош?

Изведнъж от пръснатата витрина на кафенето отново избухна стрелба и куршумите се понесоха към паркираните коли от другата страна на улицата.

Хванат неподготвен, стрелецът отляво беше улучен във врата и се завъртя като пумпал, пръскайки струя кръв. Онзи отдясно пък получи куршум в челото.

Третият моментално се скри зад едно старо волво — нещата се бяха обърнали.

Дрейк се надигна и погледна към Пейнтър и раненото му рамо.

— Ние ще поемем последния — каза той и двамата му колеги кимнаха, докато излизаха навън. — Морските пехотинци сме тренирани за това.

Пейнтър не възрази.

— Опитайте да го заловите жив.

Сякаш усетил предстоящата си гибел, скритият зад колата мъж започна да вика — не на тях, а като че ли в телефон или радиостанция. Вероятно викаше за помощ или подкрепление.

Пейнтър долови няколко думи на испански, но останалото беше на някакъв неразбираем местен диалект. Една от испанските думи привлече вниманието му. Мъжът я повтори отново, този път по-настоятелно.

Mujer.

Пейнтър се напрегна и погледна назад към кафенето.

„Mujer“ означаваше „жена“.

— Къде е Джена? — попита той с внезапно разтуптяло се сърце.

— Вътре — каза Малкълм, без да откъсва поглед от волвото. — Там всичко е чисто.

„А може и да не е.“

Без да обръща внимание на опасността от стрелеца, Пейнтър се втурна към вратата и нахълта вътре. Хванал пистолета със здравата си ръка, той огледа масите и телата. Провери зад тезгяха, надникна в кухнята.

Откъм улицата проехтяха изстрели.

Миг по-късно Дрейк нахълта в кафенето. Изглеждаше поразен и уплашен, лицето му разкриваше дълбоките чувства отвъд простата загриженост за другар от екипа.

— Джена?

— Няма я. — Пейнтър кимна към улицата. Имаха само един шанс да открият кой я е отвлякъл. — Какво стана с третия стрелец?

Дрейк разбра смисъла на въпроса му и пребледня още повече.

— Самоуби се.

Пейнтър пое дълбоко дъх.

„Значи сме я изгубили.“

08:22

Светът се връщаше на вълни от болка. Мракът се пръсна в светлина, която бе твърде ярка, в звуци, които бяха твърде силни. Джена вдигна глава от друсащия се под на микробуса, при което болката отново я прониза от една точка над слепоочието до шията.

„Оу…“

Тя сподави стона си, за да не привлече вниманието на похитителите си. Сърцето туптеше в гърлото й. Направи бърза преценка на положението. От мястото си на пода виждаше единствено минаващите покрай прозореца горни етажи на сградите и преплетени жици.

По бузата й се стече струйка гореща кръв.

Спомни си засадата и гневът потисна ужаса, който се мъчеше да смрази самоконтрола й. Беше клекнала зад тезгяха и гледаше как Малкълм и Шмит заеха позиции до витрината и започнаха да стрелят към отсрещната страна на улицата. Оглушителните гърмежи прикриха приближаването на нападателя откъм кухнята. Единственото предупреждение бе лекото сладко ухание.

Обърна се и видя тъмнокожа жена с тъмни очи, присвита на метър от нея. Босите й крака бяха поставени съвършено между стъклата по пода — не за да не се пореже, а за да не се издаде.

Преди Джена да успее да реагира, жената се хвърли напред и замахна мълниеносно. Дръжката на пистолета й се стовари върху главата на Джена. За миг пред очите й блесна ослепителна светлина, после сякаш пропадна в някаква черна дупка.

„Колко време съм била в безсъзнание?“

Едва ли беше дълго. Не повече от една-две минути.

Жената от мястото до шофьора се обърна. Дълга черна коса обрамчваше мрачно красиво лице. Кожата й бе с цвета на карамел, черните очи сияеха. Въпреки това в тези красиви черти се долавяше заплаха, от стиснатите пълни устни до пронизващия стъклен поглед. Джена все едно се изправяше срещу студеното самообладание на пантера на дърво, показваща природата в най-красивата й — и смъртоносна — страна.

Искаше й се да избяга от този поглед, но въпреки това му отвърна. Не че можеше да направи нещо повече. Китките и глезените й бяха закопчани.

Ясен звън прекъсна сблъсъка. Жената се обърна и шофьорът й подаде мобилен телефон.

— Oui — каза тя с глас, копринен като кожата й. Заслуша се, после хвърли поглед към Джена. — Oui, j’ai fini.

Джена знаеше, че темата на разговора е тя. Някой искаше да се увери, че е заловена или че най-малкото един от американците е взет в плен. Опита се да подслуша останалата част от разговора, но не знаеше френски. Въпреки това можеше да се досети кой е човекът от другата страна.

Кътър Елвс.

Очевидно беше държал под наблюдение хотела, за да провери дали някой няма да тръгне по следите, оставени от Ейми в Боа Виста. Или пък милата собственичка не беше чак толкова „мила“, колкото изглеждаше, и бе съобщила за американците. Така или иначе, Кътър беше наредил на свой екип да заловят един от тях, за да може да го разпита и да открие доколко знаят за него и за действията му.

Водеше се мъртвец и несъмнено искаше да си остане такъв за света.

Микробусът излезе от централната част на Боа Виста и увеличи скоростта. Джена погледна през рамо. Боеше се за Дрейк и останалите. Дали бяха оцелели в престрелката? Молеше се да е така, но нямаше надежда, че ще успеят да я проследят.

Отново се обърна напред и осъзна суровата истина.

„Сама съм.“

След няколко минути микробусът наби спирачки и Джена се плъзна напред. Успя да се надигне. През предното стъкло се виждаше бедняшки квартал със сбутани бараки, построени от подръчни материали. Но не това беше крайната цел на похитителите й.

На отъпкана площадка чакаше стар хеликоптер. Перките му се въртяха, бе готов за излитане.

Джена се отчая.

„Къде ме водят?“

08:32

Кендъл стоеше на прага на лабораторията от Ниво 4, в която работеха неколцина техници в предпазни костюми с жълти маркучи за въздух, закрепени за стената. Преди малко Кътър се бе отдръпнал да говори по телефона. Кендъл дишаше дълбоко и все още се мъчеше да реши дали да помага на кучия син, или не.

„Ако не го направя, целият свят може да бъде унищожен.

Но ако го направя, няма ли крайният резултат да е същият?“

Вървеше по острието на бръснач, решението му зависеше от въпрос, на който нямаше отговор. Какви бяха плановете на Кътър за синтетичната пВПЧ? Спомни си будещото тревога описание на съвършената празна обвивка.

„Троянски кон… съвършена генетична система за доставка.“

Кътър определено смяташе да напълни този троянски кон — но с какво?

„Мога ли да му се доверя, че никой няма да бъде убит от онова, което възнамерява да сложи в празната обвивка?“

Мислите му препускаха. Беше благодарен на онзи, който се беше обадил и му бе дал допълнително време да вземе решение. Използва забавянето да разгледа изолираното помещение. Подобно на основната генетична лаборатория зад него, лабораторията от Ниво 4 беше оборудвана с най-модерната техника за ДНК анализ и манипулиране на гени. До отсрещната стена имаше голям хладилник със стъклени врати, пълен с епруветки.

Побиха го тръпки, когато се опита да си представи какво има в тях. Но онова, което го ужасяваше най-много, бяха четирите помещения от двете страни на хладилника. Всяко от тях имаше различно медицинско оборудване. Разпозна прост рентгенов апарат в едното и компютърен томограф в следващото. В последните две имаше скенер за ядрено-магнитен резонанс за изследване на тъканите в дълбочина и ПЕТ, или позитронно-емисионен томограф — скенер за получаване на триизмерни изображения на биологични процеси.

Наличието на тези уреди не оставяше никакви съмнения.

Кътър бе преминал към опити върху животни.

Но колко напреднали бяха тези опити?

Кътър свърши разговора. Изглеждаше по-отпуснат, сякаш бе чул добри новини.

— Изглежда, скоро ще си имаме гост. Но преди това имаме много работа, нали, Кендъл?

И повдигна вежда в очакване на отговор.

Кендъл погледна към лабораторията.

— И се кълнеш, че ако сътруднича, ако те науча на техниката ми, никой няма да умре?

— Мога да ти обещая, че онова, за което смятам да използвам техниката, изобщо не е смъртоносно. — Кътър се намръщи, сякаш беше доловил недоверието на Кендъл. — Може би една кратка обиколка ще успокои терзанията ти. Няма да отнеме повече от няколко минути.

Завъртя се кръгом и тръгна.

Кендъл забърза след него, повече от щастлив от допълнителното забавяне. Матео го последва като вездесъща сянка.

— Къде отиваме? — попита Кендъл.

Кътър се обърна и се усмихна. На лицето му беше изписан момчешки ентусиазъм.

— На едно чудно място.

Докато Кътър се обръщаше, Кендъл забеляза скованото му ляво рамо. Представи си огромните белези от тази страна — напомняне, че въпреки външната показност момчето отдавна го няма. То беше умряло преди цяла вечност в онази африканска савана. Останал бе само суров и ексцентричен гений с мрачни амбиции, дълбоко огорчен от света.

Излязоха от основната зала и продължиха по дълъг естествен тунел. Доколкото можеше да се прецени, отиваха към средата на платото.

Кътър вървеше до Кендъл.

— Ние с теб си приличаме.

Кендъл не си направи труда да възрази.

— И двамата сме загрижени за планетата, тревожим се за посоката, в която върви. Но докато ти търсиш начин да запазиш статуквото, аз смятам, че светът е отишъл твърде далеч. Човекът е неспособен да поправи онова, което е причинила индустрията. Станали сме твърде лакоми, а в същото време полезрението ни се стеснява все повече и повече. Запазването е изгубена кауза. Защо да спасяваш един или друг вид, когато цялата екология се срива пред очите ти?

— Именно такова бедствие се опитвах да предотвратя в Калифорния — възрази Кендъл. — Исках да създам решение за цялата система.

Кътър изсумтя пренебрежително.

— Като се опитваш да внесеш издръжливостта и приспособимостта на КНК в различни видове като цяло? Всъщност просто крадеш от една биосфера, за да запазиш друга, която умира.

Кендъл се вцепени. Значи Кътър знаеше какво се опитва да постигне. Научният термин беше улеснена адаптация — подсилване на ДНК, така че видът да бъде по-устойчив на заболявания или по-издръжлив в неблагоприятна среда. Кендъл отказваше да се извинява за работата си. Изследването му имаше потенциала да защити много видове срещу предстоящите бедствия, но трудът му все още бе в начален етап. За съжаление онова, което беше създал дотук, бе грубо, опасно, поглъщащо всичко, до което се докосне, унищожаващо всяка попаднала му ДНК.

И изобщо не биваше да излиза на свобода.

Гневът му пламна отново.

— И какво предлагаш да правим? — остро попита той. — Нищо ли?

— Защо не? Просто да се махнем от пътя на природата. Тя е най-големият изобретател. Ще ни преживее… може би не във формата, която ти харесва или която познаваш. В крайна сметка еволюцията ще запълни всички празнини, останали от измирането. И петте предишни измирания са предизвикали еволюционна експлозия след това. Вземи например човечеството. Динозаврите са измрели, за да можем да се издигнем ние. Новият живот може да израсне единствено чрез смъртта.

Кендъл беше чувал достатъчно често тази основна догма на Тъмен Едем и беше наясно с основния й смисъл.

— Голямото измиране съдържа в себе си обещанието за нов живот.

Кътър кимна.

— Да. Началото на нов Едем. Нов Рай.

От страстта в гласа му си личеше, че очаква с нетърпение това да се случи.

Кендъл въздъхна.

— В разсъжденията ти има един фундаментален недостатък.

— И какъв е той?

— Измирането е бързо. А еволюцията — бавна.

— Именно. — Кътър спря и за момент на Кендъл му се стори, че ще го прегърне. — Точно така! Измирането винаги е по-бързо от еволюцията. Ами ако можем да ускорим самата еволюция?

— Как?

— Ще ти покажа.

Бяха стигнали до дебела стоманена врата, която блокираше тунела. Кътър извади магнитна карта.

— Трябва да се тревожим не за запазването на живота, който е бил, а да се съсредоточим върху отглеждането на онова, което ще дойде.

— Но откъде можем да знаем какво ще дойде?

— Ще го създадем. Ще насочим еволюцията към новия генезис.

Изуменият Кендъл не знаеше какво да каже.

Кътър прекара картата през електронната ключалка и дебелите резета бавно започнаха да се прибират.

— Това е невъзможно — прошепна Кендъл, но дори той не можеше да убеди сам себе си. Генното инженерство и синтезът на ДНК вече бяха стигнали до този праг.

— Няма невъзможни неща — възрази Кътър, докато отваряше вратата. — Вече не.

Ярката дневна светлина нахлу в полутъмния тунел, съпроводена от сладък меланж от аромати, примесен с познатата мускусна миризма на глина и гниещи листа. Привлечен от светлината и свежия въздух, Кендъл с готовност последва Кътър навън на металното скеле, стърчащо от отвесната скала.

Стъпи върху металната решетка и погледна нагоре към синьото небе. Намираха се на около четири и половина метра от ръба на огромна дупка. Стените бяха терасирани на различни нива с градини, в които цъфтяха орхидеи, бромелиади, увивни растения и цветя с всевъзможни цветове и размери. До всяко ниво можеше да се стигне по път, който се виеше на спирала покрай стените.

Кендъл гледаше как електрическа количка за голф се движи безшумно по пътя към тях — мина през портал, който се отвори автоматично пред нея. На оградата имаше жълт триъгълен знак с черна светкавица, показващ, че по бариерата на всяко ниво тече ток.

Тревогата задуши краткотрайното му възхищение.

Кътър започна да оглежда стената, сякаш търсеше бурени във фантастичната си градина.

— А — рече след малко. — Ето там долу. Ела и виж сам.

Отвори вратата до парапета и слезе по металните стъпала до каменния път. Кендъл се стараеше да не гледа надолу. Дупката беше толкова дълбока, че едва виждаше дъното, още повече че слънцето още беше ниско над хоризонта. Все пак забеляза долу короните на огромни дървета — вероятно част от бразилската джунгла се бе озовала на дъното на ямата.

Много внимателно стъпи от металните стълби на древния пясъчник. Дръпна се от ръба на пътя, по-далеч от зейналата пропаст. Отсреща имаше серия каменни саксии, дълги десетина метра, които достигаха до плътната каскада зеленина, покриваща стените. Между тях минаваха тесни пътеки. Всичко това много приличаше на някаква зеленчукова градина, но Кендъл подозираше, че онова, което расте там, е много по-зловещо и изобщо не е здравословно.

Забеляза дългокраки мравки колкото палеца му: бързаха в колона покрай ръба на една от саксиите.

— Paraponera clavata — назова ги Кътър. — По-известни като куршумени мравки. Малките гадини са си спечелили името, защото ухапването им се смята за едно от най-гадните, на върха на индекса на Шмит за болка от ухапване или ужилване. Жертвите сравняват ухапването с огнестрелна рана и болката може да продължи до цяло денонощие.

Кендъл отстъпи крачка назад.

— Успях да удвоя силата на отровата им.

Кътър го изгледа сурово.

— Ухапването причинява парализа, съпроводена с умопомрачителна болка. Един от работниците ми случайно беше ухапан. Така стискаше зъби, че си счупи кътниците. Но това не е всичко. Ела по-близо.

„Не, благодаря.“

Кендъл не помръдна от мястото си.

Кътър вдигна отчупена клонка.

— Куршумените мравки, подобно на всички други мравки, са нелетящи представители на разред Ципокрили, който включва пчелите и осите.

Той сръчка една червено-черна мравка, която в отговор разпери малки ципести крила, невидими досега. Насекомото прелетя няколко сантиметра и кацна сред жилещите си събратя, като ги разбуни.

— Лесно е да им върнеш крилете — каза Кътър. — Просто снаждаш гени от тарантулска оса. Още повече че двата вида имат общ прародител.

— Създал си химера — най-сетне успя да изрече Кендъл. — Генетичен хибрид.

— Именно. Все още не съм ги направил пълноценни летци, могат само да прелитат кратки разстояния като това, но се надявам, че с времето и под натиска на средата природата ще свърши останалото и ще започнат да летят като братовчедите си оси.

— Как…? — заекна Кендъл. — Как го постигна?

— Изобщо не беше трудно. Знаеш не по-зле от мен, че технологията е налична. Останалото е само въпрос на воля, ресурси и свобода от надзор и регулации. Вече видя, че лабораторията ми е оборудвана с много станции, използващи последната CRISPR-Cas9 техника, която между другото усъвършенствах.

Това бе смразяваща новина. Техниката CRISPR-Cas9 вече можеше да манипулира всяка част от генома с такава точност, че я сравняваха с редактирането на отделни букви в енциклопедия, без да се допусне нито една правописна грешка.

— И несъмнено си запознат с техниките MAGE и CAGE, разработени от Джордж Чърч.

Кръвта на Кендъл изстина. Подобно на CRISPR, MAGE и CAGE понякога биваха наричани еволюционни машини. Тези две техники за редактиране на гени бяха точно това и можеха да извършват автоматично хиляди генетични промени едновременно, изпълнявайки за минути работа, за която на еволюцията биха й потрябвали милиони години.

MAGE и CAGE имаха потенциала завинаги да променят синтетичната биология и да я отведат до нови висоти. „Но къде ще доведат нас тези висоти?“

Загледа се с ужас в колоната големи мравки.

Кътър се заигра с клончето. Изглеждаше разочарован от реакцията на Кендъл.

— Четох една твоя статия от миналата година, в която призоваваш за използването на тези техники за възкресяване на изчезнали видове.

Беше прав. Новите технологии за редактиране на гени бяха многообещаващи. Учените можеха да вземат непокътнат геном на съществуващ организъм и да започнат да променят неговата ДНК, превръщайки я в генома на сроден вид, който е изчезнал.

— Можеш да вземеш слон и да възкресиш от гените му мамут — промълви Кендъл.

Това беше възможно не само на теория — един руснак беше стигнал дотам да създаде експериментален резерват в Сибир, наречен Плейстоценски парк, с надеждата в близко бъдеще в него да бродят мамути.

— В статията използваш термина „възкресяване“ — презрително рече Кътър. — Ама че тъжно отклонение. Да използваш такава обещаваща технология за такива тесногръди цели. В резултат само ще попречиш на способността на природата да реагира на пораженията, нанесени й от човечеството.

— И това ли е твоят отговор? — подигравателно го попита Кендъл и махна с ръка към маршируващите мравки.

— Това е само малка част от една много по-голяма картина. Докато ти и колегите ти живеете в миналото и се опитвате да възкресите нещо, за да получите изкупление, аз се обръщам към бъдещето и се подготвям за онова, което ще дойде, с план за подивяване.

— Подивяване?

— Връщане на ключови видове животни и растения, които имат най-силно въздействие върху средата.

— Като тези мравки.

— Създадох творенията си — всичките си творения — да бъдат по-силни, с необходимите средства да ни преживеят. Както и с някои нововъведения.

Кътър доближи клончето до една мравка и тя се покатери по него. Преди да успее да стигне до ръката му и да го ухапе, Кътър я запрати в съседната каменна саксия. Мравката падна върху широко листо и защъка по него, като трепкаше раздразнено с криле.

От една пора в листото изригна блестящ мехур, който обви мравката в гъст като желатин сок. Насекомото се загърчи в опит да се освободи, но за секунди краката му се стопиха, последвани малко по-късно от тялото. Лепкавият мехур бързо се втечни и се плъзна по листото, за да падне върху коренната луковица в основата на стеблото.

— Тук използвах секвенция от гени на росянка — обясни Кътър. — Като същевременно засилих храносмилателните ензими.

На Кендъл му призля. Той погледна тъмната градина долу и попита:

— Колко още си създал?

— Стотици видове. Но те са само първата вълна. Освен това направих стъпка към генетичното свързване на всяка промяна със секвенция ДНК ретротранспозони.

Кендъл започна да проумява какво възнамерява Кътър. Ретротранспозоните бяха така наречените прескачащи гени, способни да се прехвърлят от вид на вид в процес, наречен хоризонтален трансфер на гени. Генетиците смятаха, че тези гени са мощни двигатели на еволюцията, предаващи различни характеристики между видовете. Неотдавнашни изследвания върху ДНК на говедата показваха, че цяла четвърт от генома им е дошла от вид пепелянка, което доказваше, че Майката природа размесва гените от милиони години и създава хибридни видове от зората на времето.

А сега не го правеше само тя.

— Значи така смяташ да ускориш еволюцията — каза Кендъл. — Смяташ да използваш тези характеристики, като ги свържеш към прескачащи гени, за да разпространиш творенията си.

— Всеки вид ще бъде като понесено от вятъра семе. Един хибрид ще доведе до два, два до четири. При цялото това разместване можеш ли да си представиш какви нови видове ще се появят? Какви нови комбинации? И всички те ще се борят за оцеляване в опасния свят, създаден от нас.

Кендъл си представи огромен пожар, плъзнал през екваториалните джунгли и обхващащ цялата планета.

„Щом вече е успял да постигне толкова много, защо се нуждае от моята бронирана обвивка? Какво възнамерява да сложи в нея?“

Явно ставаше въпрос за друга стъпка в замисъла на този побъркан.

— Новият Едем ни очаква — възторжено продължи Кътър. — Намираме се на прага на един нов свят. На драматичен генезис, който можем да видим още докато сме живи. Искам да го споделя с теб. Ще ми помогнеш ли да го постигна?

Кендъл се обърна към страстното лице и направи единственото, което можеше. Трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да го спре.

— Да… Ще ти помогна.

08:44

— Трябва да я намерим — каза Дрейк, докато вървеше през останалата след стрелбата касапница, следван от двамата си колеги.

Пейнтър клечеше до една от оцелелите — млада сервитьорка. Беше притиснал кърпа, за да спре кръвта от раната в корема й. Собственото му рамо гореше от куршума, който го бе одраскал. Малкълм го беше превързал набързо, използвайки медицинския си пакет в раницата.

Тримата морски пехотинци вече бяха претърсили улиците зад заведението, но от Джена нямаше и следа.

Пейнтър разбираше безсилието и гнева в гласа на Дрейк.

В далечината се чуваха приближаващи се сирени. Щяха да изгубят още повече време, докато се разправят с местните власти.

Зад тезгяха се разнесе стон.

„Някой най-сетне е решил да се събуди.“

Пейнтър махна на Шмит да заеме мястото му и каза:

— Стегни раната здраво.

Морският пехотинец се зае да изпълни нареждането, а Пейнтър тръгна към източника на звука. Един мъж надигна глава от пода. Ръцете му бяха вързани отзад. Маската, която скриваше лицето му, беше подгизнала от кръв. Това беше стрелецът, когото Джена бе изритала по време на престрелката. В бързината похитителите й явно бяха решили, че е мъртъв, особено при толкова много кръв.

Пейнтър пристъпи до него и дръпна рязко маската, с което си спечели задоволяващ болезнен вик. От разбития нос потече още кръв. Очите на мъжа вече бяха така подути, че се бяха затворили.

— Вземи го — нареди Пейнтър на Дрейк.

Сирените виеха по-близо.

Видя, че Шмит е превързал корема на сервитьорката. Тя щеше да оцелее.

— Да вървим — каза Пейнтър.

Дрейк и Малкълм тръгнаха към задния изход, помъкнали между себе си замаяния стрелец. Джипът им ги очакваше в една пряка наблизо. Морските пехотинци го бяха преместили там в случай че се наложи да се изнесат спешно.

Дрейк грубо бутна пленника на задната седалка.

— Ами ако копелето не проговори?

Пейнтър избърса с кокалче капка кръв от седалката.

— Може и да не се наложи. Но ще ни трябва помощ.

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Ролинс Шестото измиране (23)

Метаданни

Данни

Шестото измиране

Информация

История

Сваляне / Връзки

20.

Джеймс Ролинс
Шестото измиране (23)