Джеймс Ролинс
Шестото измиране (19)

16.

29 април, 23:15

Над Бразилия

Поредната светкавица разкъса черните облаци и освети тъмните гори далеч долу и доктор Кендъл Хес се сви в седалката. Гърмът разтърси хеликоптера. Дъждът продължаваше да шиба предното стъкло на малката машина.

Отпред пилотът изруга на испански; мъчеше се да се пребори с бурята. Едрият спътник на Кендъл седеше отзад при него и гледаше през прозореца от своята страна.

Кендъл преглътна ужаса си и се опита да направи същото. Опря чело в прозореца. Светкавицата бе разкрила само безкрайната черно-зелена шир на джунглата. През по-голямата част от деня летяха на югозапад над нея, като кацнаха веднъж за презареждане в някаква дупка, изсечена в гората и скрита с маскировъчна мрежа.

„Където и да ме водят, мястото е повече от отдалечено.“

Отчайваше се дори от факта, че отново вижда широкия свят.

Знаеше, че трябва да е някъде в Южна Америка, вероятно все още северно от екватора. Но това беше почти всичко. Снощи похитителите му бяха приземили малката „Чесна“ за последен път в околностите на малко градче. Отведоха го в паянтова къща с покрив от гофрирана ламарина и без течаща вода и му позволиха да поспи на дюшек върху пръстения под. Сложиха му качулка на главата, докато го сваляха от самолета, така че не успя да разбере името на селището. Чу обаче гласове отвън — говореха на испански, малко английски и най-вече португалски.

Това го накара да предположи, че е в Бразилия, вероятно в някой от северните щати. Но не останаха достатъчно дълго, за да установи нещо повече. На следващия ден по зазоряване го качиха в този малък хеликоптер, който беше така очукан, че изглеждаше невъзможно да се вдигне във въздуха.

И въпреки това беше стигнал дотук.

Нова светкавица раздра облаците. На хоризонта се появи силует — издигаше се рязко от гората като някакъв черен боен кораб насред тъмнозелено море. Кендъл се понадигна и се помъчи да го разгледа по-добре — още повече че Матео се размърда и взе раницата си от пода.

„Това ли е крайната цел?“

Докато хеликоптерът продължаваше напред, дъждът понамаля, но гръмотевиците продължиха, придружавани от време на време от светкавици, които разкриваха все повече подробности от планината пред тях.

Защото това беше планина, издигаща се от джунглата — отвесни скали с височина стотици метри. Равният й връх, забулен в гъста мъгла, се издигаше над най-ниските облаци.

Кендъл разпозна необичайното геоложко образувание, уникално за тази част на Южна Америка. Подобни извисяващи се блокове от древен пясъчник, наричани тепуи, бяха пръснати из джунглите и блатата на Северна Бразилия, Венецуела и Гвиана. Бяха над сто. Най-прочутата беше Рорайма, която се издигаше на почти три километра над джунглата, а върхът й — равно плато — заемаше площ от над двайсет и пет квадратни километра.

Тази пред тях бе много по-малка, около една четвърт от размерите на Рорайма.

В далечното минало тези стотици меси са били свързани в огромен пясъчен масив. При разделянето и движението на континентите масивът се разчупил, а дъждовете и ветровете превърнали блоковете в тази поредица разпръснати плата, издигащи се като самотни стражи от друга ера.

Макар никога да не беше стъпвал на тепуи, Кендъл знаеше за тях от проучванията си върху необичайните форми на живот. Тепуите бяха едни от най-старите формации на Земята, още от докамбрия, по-стари и от повечето вкаменелости. Тези изолирани острови в небето бяха дом на видове, които се срещаха единствено по върховете им — животни и растения, нямащи подобни на себе си. Поради отдалечеността на региона и отвесните скали на много от платата не беше стъпвал човешки крак. Те бяха едни от най-слабо проучените места на планетата и си оставаха ненаселени и чисти.

Блъскан от силните ветрове, хеликоптерът се издигна и се понесе към планината — която от птичи поглед изглеждаше мрачна и застрашителна, недокосната от човека.

Когато полетяха над платото, се оказа, че то не е така равно, както изглеждаше от разстояние. В централната му част имаше голямо езеро, чиито води отразяваха светлините на хеликоптера. По южния му бряг събраните от бурите води се спускаха към по-ниска част на платото, покрита с гъста закърняла гора, същинска подигравка на богатия живот далеч долу. Северно от езерото имаше скален лабиринт, изваян от вятъра и дъжда в процепи, пещери и гора от неземни стълбове, покрити с тъмнозелен мъх или подобни на желатин водорасли. Но между цепнатините Кендъл забеляза цъфтящи орхидеи и бромелиади, вълшебна градина, окъпана в мъгла.

Хеликоптерът се спусна към равна каменна площадка край езерото и светлините му осветиха платото. Едва сега Кендъл видя признаци на човешко присъствие. В една от по-големите пещери бе построена великолепна каменна къща с балкони, фронтони и дори оранжерия. Стените й бяха боядисани в нюанси на тъмнозеленото, за да се слива с околността. Забеляза също оградено място с два арабски коня и редица колички за голф, които изглеждаха не на мястото си — те също бяха боядисани в зелено. Зад къщата се издигаха няколко високи вятърни турбини, които се сливаха идеално с каменните стълбове.

„Някой определено иска да остане незабелязан.“

Въпросният някой стоеше наблизо, под чадър.

Щом плъзгачите докоснаха скалата, пазачът на Кендъл отвори вратата на кабината и скочи навън, като се наведе под перките. Неколцина мъже стояха наблизо с маскировъчна мрежа, готови да скрият хеликоптера, след като двигателят му утихне. Имаха същата тъмна кожа и кръгли лица като пазача и пилота и вероятно бяха от едно и също племе.

Кендъл знаеше, че няма избор — слезе под ситния дъжд. Потръпна от влажния студ, така различен от задушната жега на джунглата долу, и пристъпи към мъжа, за когото целият свят смяташе, че е загинал преди единайсет години.

— Кътър Елвс. Изглеждаш добре за мъртвец.

Всъщност Кътър изглеждаше по-добре от последния път, когато бяха разговаряли. Това бе преди цяла вечност, на една конференция по синтетична биология в Ница. Тогава Кътър бе със зачервено лице, изпълнен с младежка ярост от лошия прием на доклада му от страна на колегите на Кендъл.

„Но какво друго би могъл да очаква?“

Сега изглеждаше в добра форма, отпуснат, със спокойна целенасоченост в стоманеносините очи под черната коса. Беше облечен в безупречен ленен панталон и бяла риза, с бежово елече за сафари отгоре.

— А ти, скъпи приятелю, изглеждаш уморен… и мокър. — Кътър му предложи чадъра си.

Разгневеният Кендъл не обърна внимание на жеста.

Кътър не се обиди и отново се скри под чадъра. Обърна се. Несъмнено очакваше Кендъл да го последва, както и стана.

„Къде другаде мога да ида?“

— Предполагам, че си имал тежко пътуване — каза Кътър. — Късно е и Матео ще те заведе да си легнеш. На нощното шкафче те очаква студена вечеря и горещо кафе — без кофеин, разбира се. Утре ни чака дълъг ден.

Кендъл ускори крачка и настигна домакина си, следван от едрия си придружител.

— Ти… уби толкова много хора. Мои приятели, колеги. Ако очакваш да ти сътруднича след това, което направи…

Кътър махна пренебрежително с ръка.

— Ще разискваме тези неща утре.

Стигнаха четириетажната къща и влязоха през двукрилата врата в просторното преддверие. Подът бе от обработени на ръка дъски от бразилски махагон, таванът се извисяваше сякаш до безкрайност, стените бяха украсени с френски гоблени. Кендъл знаеше, че Елвс произхожда от богато семейство, но за тайното построяване на тази къща сигурно бяха похарчени много милиони.

Кендъл се огледа — знаеше, че това, което вижда, не е всичко. Страстта на Кътър открай време не бяха финансите и трупането на богатство. Страстта му бе планетата. Беше започнал като всеотдаен еколог и използваше семейните средства за финансиране на редица каузи за опазване на природата. Но в същото време беше блестящ ум, на резултатите му от Менса можеха да завиждат и гениите. Макар да бе французин по бащина линия, Кътър бе учил в Кеймбридж и Оксфорд. Оксфорд бе мястото, където бе учила майка му и където Кендъл го бе срещнал.

След завършването си Кътър използва гениалния си мозък и безкрайното си богатство, за да сложи началото на широко движение за демократизиране на науката чрез откриване на обучаващи лаборатории по целия свят, много от които направиха първите крачки в областта на генното инженерство и синтеза на ДНК. Бързо се превърна в прословутия крал на биопънк общността — онези дръзки луди глави, които хакваха генетичния код с будеща възхищение страст.

Освен това си спечели много последователи като яростен защитник на пълна промяна в екологичната политика. След време екстремистки екологични групи като „Земята на първо място!“ и „Армия за освобождение на Земята“ заприличаха на консерватори в сравнение с неговите възгледи. Той привличаше хората с бунтарската си личност и безкомпромисността си. Беше яростен поддръжник на гражданското неподчинение и драматичните протести.

А после всичко се промени.

Кендъл се загледа в гърба на Кътър и забеляза как леко пази дясната си страна. По време на една мисия срещу бракониери в Серенгети Кътър бе нападнат от африкански лъв, едно от създанията, които се опитваше да защити. Едва не умря — всъщност умря, поне за една минута на операционната маса. Възстановяването му бе продължително и болезнено.

Повечето хора биха приели подобно ужасно и обезобразяващо събитие като причина да обърнат гръб на каузата си, но вместо това Кътър се посвети още по-пълно на своята. Сякаш оцеляването от суровата ярост на онзи лъв, онзи символ на зъбите и ноктите на природата, го беше изпълнило с още повече страст. Но в същото време го промени. Макар да си остана природозащитник, треската му започна да се подклажда от по-нихилистична философия. Той създаде нова група от съмишленици, наречена Тъмен Едем, която вече нямаше за цел запазването на света, а приемането, че той се разпада и че за да се подготви човечеството за това разпадане или може би дори за да му помогне, трябва да се гледа отвъд сегашното масово измиране към един нов генезис, към един нов Едем.

Нов Рай.

За съвсем кратко време действията му станаха по-радикални, последователите му — все по-маниакални. Накрая бе осъден задочно по множество обвинения от много страни и бе принуден да мине в нелегалност. Именно докато бягаше от властите се случи и онази самолетна катастрофа.

А сега беше ясно, че смъртта му е била инсценировка, част от по-големия план за Тъмен Едем.

„Но какво възнамерява той?“

Кътър го поведе към внушителното каменно стълбище, което се виеше нагоре. По него слизаше жена, облечена в проста бяла рокля, която показваше красотата на тъмната й кожа и извивките на тялото й.

Гласът на Кътър омекна.

— А, Кендъл, да ти представя майката на моите деца. — Протегна ръка и помогна на жената да слезе от последното стъпало. — Това е Ашуу.

Жената кимна на Кендъл, после насочи цялото си внимание към Кътър. Очите й сияеха на светлината на лампите. Гласът й бе копринен шепот.

— Tu fait une promesse à ton fils.

Кендъл си преведе от френски.

„Даде обещание на сина си.“

— Зная, мила. Веднага щом настаня госта ни ще се погрижа за него.

Тя нежно докосна бузата на Кътър и кимна на Матео.

— Bienvenue, mon frère.

После се обърна и се качи по стълбите.

Кендъл се намръщи озадачено и погледна Матео.

Frère.

Брат.

Вгледа се в обезобразеното от белега лице на гиганта. Жената бе така прекрасна, че и през ум не би му минало, че двамата са брат и сестра, но след като вече го знаеше, можеше да долови смътна прилика.

Кътър го докосна по лакътя и каза:

— Матео ще те отведе до стаята ти. Ще се видим утре сутринта. Трябва да се погрижа за една важна работа, преди да си легна. — Сви рамене с обичайния си небрежен чар. — Както ми напомни скъпата ми жена… un promesse est un promesse.

Обещанието си е обещание.

И Кътър последва Ашуу по стълбите.

Докато Матео грубо го хващаше за рамото и го отвеждаше, Кендъл не откъсваше очи от гърба на Кътър, като си представяше белезите, които го бяха преобразили радикално — както отвътре, така и отвън.

„Защо ме доведе тук?“

Вече подозираше какъв е отговорът.

И той го ужасяваше.

 

 

23:56

Малки пръсти се вкопчиха в ръката на Кътър, докато слизаше по стъпалата, изсечени в каменния под на тунела.

— Папа, трябва да побързаме.

Кътър се усмихна — синът му го дърпаше с настойчивостта, характерна единствено за младостта. Йори бе само на десет и откриваше чудеса във всичко, неподправеното му любопитство озаряваше красивото му лице. Имаше меките черти и шоколадовата кожа на майка си, но очите му бяха неговите — сияйни и бистро сини. Мани, местният вещер, бе докоснал лицето на момчето, бе се вгледал в очите му и го бе обявил за специално. Един старейшина на макуси бе описал най-добре сина му: „Този е роден да вижда света само през безоблачни небеса“.

Такъв бе Йори.

Сините му очи винаги бяха широко отворени за следващото чудо.

Именно това беше изкарало двамата на този среднощен излет през подземните тунели. Отиваха към живата биосфера, която Кътър бе създал на това тепуи — или по-скоро вътре в него.

Повечето от тези върхове бяха пронизани от стари пещери и тунели, образували се в мекия пясъчник през милионите години от дъждовете и течащата вода. Твърдеше се, че откриваните тук пещерни системи са най-старите на света. И затова бе напълно подходящо тези древни проходи да се превърнат в ковачници на онова, което предстоеше.

Голите крушки по тавана на тунела ги отведоха до стоманена врата, която препречваше пътя. Кътър пристъпи към електронната ключалка и я отключи с картата, висяща на врата му. С тихо бръмчене трите дебели колкото китка резета се дръпнаха.

— Готов ли си? — попита той и погледна часовника си.

Три минути преди полунощ.

„Идеално.“

Йори кимна. Чак подскачаше от нетърпение.

Кътър отвори вратата към един друг свят — следващия свят.

Поведе сина си на площадката от другата страна. Ситният дъжд падаше от небето в дълбините на огромната дупка пред тях. Площадката стърчеше на четири и половина метра под ръба на дупката. Широка пътека се виеше покрай стената от платото чак до основата на тепуи. Дупката беше огромна, с диаметър триста метра, но въпреки това бе с една трета по-малка от братовчедка си, гигантската дупка на тепуи Сарисариняма във Венецуела.

Въпреки това тази по-малка затворена екосистема му вършеше идеална работа.

Дупката играеше ролята на остров в острова.

Именно същите тези тепуи бяха вдъхновили сър Артър Конан Дойл да напише „Изгубеният свят“ и да засели тези острови сред облаците с живите останки от праисторическото минало, жесток свят на динозаври и птеродактили. За Кътър реалността бе по-вълнуваща от всяка викторианска фантазия. За него всяко плато бе истински Галапагос в небето, еволюционна тенджера под налягане, където всеки вид се бори за оцеляването си по уникални начини.

Пристъпи до стената — покрита с буйна растителност, пропита с влага и обвита в мъгла. Посочи нежно малко цвете с бели венчелистчета. Подобните на пипала листа бяха покрити с малки ресни, в края на които имаше блестяща лепкава капка.

— Можеш ли да ми кажеш името на това, Йори?

Синът му въздъхна.

— Това е лесно, папа. Росянка. Дро… дро…

Кътър се усмихна и довърши вместо момчето:

— Дросера.

Йори кимна енергично.

— Улавят мравки и буболечки и ги ядат.

— Точно така.

Растения като това бяха пехотинците в еволюционната война тук горе. Бяха развили характерни стратегии за оцеляване в отговор на липсата на хранителни вещества и оскъдната почва на платата, превръщайки се в хищници, за да живеят. И не беше само росянката. Утрикуларии, сарацини, дори някои видове бромелиади бяха развили вкус към насекоми на този остров в небето.

— Природата е върховният изобретател — промълви Кътър.

„Но понякога природата се нуждае от помощ.“

Точно в полунощ по стените разцъфна мека фосфоресцираща светлина, която се спускаше от ръба към тъмното дъно.

Йори запляска с ръце. Бяха дошли да видят точно това.

Кътър бе добавил светещия ген на медуза в ДНК на вездесъщата орхидея, която растеше на това тепуи, като добави и дневен ритъм в цикъла й на светене. Освен чистата прелест дизайнът осигуряваше осветление през нощта за работниците, които се грижеха за тази неестествена градина.

„Не че създанията ми се нуждаят от много грижи на този етап.“

— Виж, папа! Жаба!

Йори понечи да докосне чернокожото земноводно, вкопчило се в едно увивно растение.

— Не, не… — предупреди го Кътър и дръпна ръката му назад.

Разбираше защо синът му бърка този обитател на дупката с обикновения му братовчед горе — жаба, срещаща се единствено тук. Жабата Oreophrynella, както се наричаше естественият вид горе, не можеше да скача и да плува, а бе развила срещуположни палци, за да се задържа по-добре по хлъзгавите камъни.

Но този екземпляр тук не беше естествен.

— Не забравяй — предупреди Кътър сина си. — Тук долу трябва да внимаваме.

Тази жаба имаше силен невротоксин, произвеждан в жлезите в кожата й. Кътър бе подбрал секвенция гени от австралийската каменна риба, най-отровния вид на света. Едно докосване водеше до бърза и болезнена смърт.

Жабата имаше малко врагове — поне в естествения свят.

Разтревожена от гласовете им, тя побягна нагоре по лозата. Движението привлече вниманието на друг хищник. Изпод едно листо се разпериха прозрачни криле с ширината на отворена длан. Листото се откъсна от стъблото, разкривайки хитрата си мимикрия.

Създанието бе от семейство Phylliidae, наричани понякога ходещи листа.

Само че това не ходеше.

Крилете му запърхаха през мъглата, малките крачета се размърдаха хищно във въздуха, докато се спускаше безшумно към жабата.

— Папа, спри го! — Йори бе усетил какво предстои. Синът му изпитваше момчешка привързаност към жабите. Дори имаше в спалнята си голям терариум, в който гледаше няколко вида.

Йори замахна да пропъди нежно трептящите криле, но Кътър го хвана за китката — не защото модифицираното насекомо щеше да причини на момчето нещо повече от неприятно ужилване, а заради поредния поучителен момент.

— Йори, какво научихме за Закона на джунглата, за хищника и жертвата? Как се нарича?

Йори провеси глава и измънка на краката си:

— Оцеляване на най-приспособените.

Кътър се усмихна и разроши косата му.

— Добро момче.

Насекомото кацна на гърба на жабата, заби острите си крака в отровната кожа и започна да се храни. Синът и бащата гледаха как бледите разперени криле бавно стават розови от свежата кръв.

— Красиво е — каза Йори.

„Не, естествено е.“

Красотата беше просто друг начин за оцеляване на Майката природа, независимо дали ставаше дума за сладко ухаещо цвете, което привлича пчелата, или крилете на пеперудата, които смущават ловеца. Всичко в природата имаше една-единствена цел — да оцелее, да предаде гените си на следващото поколение.

Кътър отиде до края на площадката и се загледа в дълбоката километър и половина пропаст. На всеки десет метра екосистемата се променяше. В горната част на дупката тя беше влажна и студена; долу бе гореща и тропическа. Постепенният преход между двете крайности позволяваше създаването на опитни зони, уникални екологични ниши, представляващи предизвикателства за творенията му. Всяко ниво беше кодирано с цвят, от светли тонове горе до по-тъмни долу, отделени от биологични и физически граници.

Черното бе най-долу и най-смъртоносно.

Дори на сиянието на орхидеите едва успяваше да различи тъмната влажна джунгла на дъното, чиято глинеста почва се обогатяваше от валящите отгоре останки. Тази изолирана джунгла бе идеална оранжерия, където намираха убежище най-големите му творения, където събираха сили и се учеха да оцеляват сами.

Местните племена се страхуваха от тези обвити в мъгла тепуи и твърдяха, че в тях се спотайват опасни духове.

Колко вярно бе това сега.

Само че тези нови духове бяха негови творения, замислени за онова, което предстоеше. Кътър стоеше на ръба, загледан в отсрещната стена на дупката.

Това бе един нов Галапагос за един нов свят.

„Свят, свободен от тиранията на човека.“