Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (8)

8.
Крилото на кралицата

Лесно е да се забрави, че една монархия е нещо повече от самия монарх. Успешното управление е сложен организъм, с безброй отделни късове, които действат в хармония. Вгледаме ли се внимателно в кралица Глин, откриваме много движещи се части, но човек не може да надцени значението на Лазаръс Боздугана, капитана на Гвардията на кралицата и Главен убиец. Махне ли се той, цялото здание рухва.

Калоу Мъченика, „Тиърлинг като военна държава“

Когато се събуди, Келси се зарадва, щом видя, че всички декоративни възглавнички са махнати от леглото на майка й. Нейното легло — сега всичко беше нейно. Тази мисъл не й донесе кой знае каква радост. Гърбът й беше омотан в превръзки. Тя прокара ръка през косата си — беше лепкава и мазна. Беше спала много дълго. Боздугана го нямаше в креслото в ъгъла. Стаята беше празна.

Успя да се надигне и да седне. Не усещаше да й тече кръв от рамото, но раната се изпъваше при всяко движение. Някой, несъмнено Андали, беше оставил кана вода на масичката до леглото й, и чаша също. Келси пи, после си избърса лицето. Беше чисто — сигурно пак Андали беше измила кръвта. Помисли за мъжа, когото бе убила, и се успокои, щом откри, че не изпитва нищо.

Изправи се и закрачи из стаята, за да провери може ли да се държи на крака. От другата страна на леглото й висеше дълъг шнур. Изпъваше се до тавана, провираше се през няколко халки и изчезваше през малък отвор, пробит в стената към преддверието. Келси се усмихна, дръпна леко шнура и чу очаквания звън на камбанката.

Боздугана отвори вратата и щом я видя застанала до леглото, кимна одобрително.

— Добре. Докторът каза, че трябва да останете на легло поне още един ден, но знаех, че ви глези.

— Какъв доктор? — Мислеше, че Боздугана е закърпил раните й.

— Докторът, когото намерих за болното бебе. Не харесвам докторите, но този е вещ и май благодарение на него нямате инфекция. Каза, че рамото ви ще зарасне бавно, но чисто.

— Още един белег. — Келси потърка боязливо шията си. — Скоро ще имам цял куп. Как е бебето?

— Оправя се. Докторът даде на майката някакво лекарство, което май е успокоило стомахчето му, макар да струваше ужасно скъпо. Изглежда, ще трябва още, по-натам.

— Надявам се, че си му платил добре.

— Даже прекалено добре, милейди. Но не можем да го използваме вечно, нито другия доктор, когото знам. Никой от двамата не е благонадежден.

— Тогава какво ще правим?

— Още не знам. — Боздугана потърка челото си с палец. — Мисля по това.

— Как са гвардейците, които бяха ранени?

— Добре са. Двама ще трябва да ограничат дежурствата си за известно време.

— Искам да ги видя.

— Аз не бих, милейди.

— Защо не?

— Гвардейците на кралицата са много горди същества. Мъжете, които са понесли рани, не искат да го забележите.

— Аз ли? — попита Келси озадачено. — Аз дори не знам как да държа меч.

— Те не мислят така, милейди. Ние просто искаме да си вършим работата добре.

— Какво да правя тогава? Да се преструвам, че дори не са ранени ли?

— Именно.

Келси поклати глава.

— Барти казваше, че има три неща, за които мъжете изглупяват: бирата им, пишките им и гордостта им.

— Точно така би казал, да.

— Мислех, че гордостта е единственото, за което може да греши.

— Не.

— Като стана дума за гордост, кой ме рани?

Боздугана стисна челюсти.

— Извинявам се, милейди. Беше мой провал в сигурността и поемам пълна отговорност. Мислех, че сме ви покрили достатъчно.

Келси не знаеше какво да каже. Боздугана гледаше упорито в пода и лицето му беше напрегнато все едно очакваше да го шибнат с камшик през раменете. Да го изненадат беше непоносимо за него. Беше й казал, че никога не е бил дете, но Келси си имаше своите съмнения: точно това поведение говореше за детство с много сурови родители. Зачуди се дали и тя изглежда така, когато не знае някой отговор. Гласът му отекна отново в главата й: тя беше работодателката му, не изповедникът му.

— Работиш по разкриването му, вярвам?

— Да.

— Да продължим тогава.

Боздугана вдигна глава, видимо облекчен.

— Обикновено първото, което прави един нов владетел, е да проведе аудиенция, но бих искал това да го отложим за седмица-две, милейди. Не сте във форма, а има много неща да се свършат.

Келси вдигна тиарата си от натруфената тоалетна масичка и я огледа замислено. Беше красиво бижутерско изделие, но деликатно, твърде женствено за вкуса й.

— Трябва да намерим истинската корона.

— Това ще е трудно. Майка ви възложи на Карол задачата да я скрие и вярвайте ми, той беше умен в това отношение.

— Добре, да се погрижим първо да се плати на онази уличница за това нещо.

Боздугана се покашля.

— Днес има да се свърши много друго. Нека първо Андали се погрижи за външността ви.

— Колко грубо!

— Простете, милейди, но сте изглеждали и по-добре.

Откъм външната стена се чу изтупване, толкова силен удар, че разтърси завесите на леглото на Келси.

— Какво става?

— Запаси за обсада.

— Обсада?! Очакваме ли обсада?

— Днес е шести март, милейди. Само два дни са останали до крайния срок по договора.

— Няма да променя решението си, Лазаръс. Крайният срок не означава нищо за мен.

— Не съм сигурен, че напълно разбирате последствията от действията си, милейди.

Тя присви очи.

— Не съм сигурна, че напълно разбираш мен, Лазаръс. Знам какво предизвикахме тук. Кой командва армията ми?

— Генерал Бермонд, милейди.

— Тук ли е?

— Пратих да го доведат. Може да минат няколко дни, докато дойде. На южната граница е, инспектира гарнизони, а и не язди много добре.

— Генералът на армията ми не язди добре?

— Куц е, милейди: рана, която получи при защитата на Цитаделата от опит за преврат преди десет години.

— О! — промълви Келси.

— Предупреждавам ви, милейди: Бермонд ще е труден. Майка ви винаги го оставяше сам да преценява, а регентът не му е досаждал от години. Свикнал е сам да решава. Също така никак няма да му е приятно да обсъжда военна стратегия с жена, та дори да е кралица.

— Много лошо. Къде е договорът с Морт?

— Отвън, чака да го прегледате. Но мисля, че ще трябва да се примирите.

— С какво?

— С война — отвърна навъсено Боздугана. — Вие по същество обявихте война на Мортмийн, милейди, и повярвайте ми, Червената кралица ще дойде.

— Това е риск, Лазаръс, знам. Хазарт.

— Само не забравяйте, милейди: не сте само вие играчът. Залагате цяло кралство. Висок залог, и ще е по-добре да сте подготвена за загуба.

Боздугана излезе, за да доведе Андали, а Келси седна на леглото. Стомахът й се беше свил. Боздугана явно започваше да я разбира, защото беше забил меча точно там, където щеше да порази най-силно. Затвори очи и видя във въображението си Мортмийн, необятна мрачна земя, събудена от дълга дрямка, надвиснала като сянка над всичко, което тя искаше да съгради.

„Карлин, какво мога да направя?“

Но гласът на Карлин бе затихнал в ума й и отговор нямаше.

 

 

Мортският договор беше разстлан на голямата маса в единия край на залата за аудиенции. Беше къс за такъв документ, само няколко страници, леко пожълтели от годините. Келси ги докосна плахо, запленена от гледката на инициалите на майка й, ЕР, надраскани небрежно с черно в долния ляв ъгъл на всяка страница. В десния имаше други, изписани с тъмночервено мастило: КМ. Последната страница на документа съдържаше два подписа: на единия ред „Елиса Роли“, с почти нечетлив почерк, а на другия — „Кралица на Мортмийн“, четливо изписан със същото кървавочервено мастило.

„Тя наистина не иска никой да знае истинското й име — осъзна Келси с внезапно осенила я интуиция. — Отчайващо важно е за нея никой да не разбере коя е всъщност. Но защо?“

Разочарова се, като откри, че езикът на договора е точно толкова недвусмислен, колкото твърдеше Боздугана. Тиърлинг беше задължен да осигурява три хиляди роби годишно, разделени на дванайсет равни доставки. Най-малко петстотин от тях трябваше да са деца, поравно от двата пола. Защо толкова много деца? Мортмийн взимаше квота деца роби и от Калае и Кадейр също, но децата не бяха от голяма полза за тежкия труд във факториите или мините, а Мортмийн имаше малко ферми. Дори да имаше ненормално голям брой педофили, не можеха да изкупят децата толкова бързо. Защо толкова много?

Сухият административен език на договора не й даде отговори. Ако някоя отделна доставка не пристигнеше в Демийн до осмия ден на месеца, договорът даваше правото на Мортмийн да нахлуят незабавно в Тиърлинг и да изпълнят квотата чрез правото на плен. Но, забеляза тя, документът не поставяше никакви граници на продължителността на това влизане, нито включваше някакво изискване за изтегляне, след като условията се изпълнеха. С неохота беше принудена да признае, че Боздугана е прав: като бе спряла доставката, Келси беше дала на Червената кралица законното право да нахлуе. Какво беше прихванало майка й да подпише такъв едностранно обвързващ документ?

„Бъди честна — предупреди нов глас в ума й. Не беше нито на Карлин, нито на Барти. Келси не можа да го разпознае и се усъмни в неговия прагматизъм. — Какво щеше да направиш ти, с врага пред самите порти?“

Отново нямаше отговор. Призляваше й. Хрумна й нова идея — щеше да е немислима допреди няколко седмици, но Келси вече бе открила, че умът й се опитва да се изолира от по-нататъшен провал, като си въобразява най-лошото. Обърна се към Боздугана.

— Майка ми убита ли беше?

— Имаше няколко опита за покушение — отвърна той равнодушно, макар да й се стори, че равнодушието му е престорено. — Едва не умря от отравяне с беладона, когато някой я пусна в храната й. Точно тогава реши да ви прати за осиновяване.

— Значи все пак ме е отпратила, за да ме защити?

Боздугана се намръщи.

— За какво друго?

— Няма значение. — Келси погледна отново към масата и договора. — Тук няма никакво споменаване за лотарията.

— Лотарията е вътрешна работа. Отначало майка ви просто изпращаше осъдени и душевноболни. Но от такива хора се получават некачествени роби и това решение не удовлетвори кралицата за дълго. Службата по Преброяването беше решение на вуйчо ви.

— Никой ли не е изключен?

— Духовниците. Но иначе — не. Взимат се дори бебетата. Имената им отиват в урната за жребий веднага щом бъдат отбити от майчината гръд. Казват, че Червената кралица ги използва за подаръци на бездетни семейства. За известно време жените заобикаляха това, като кърмеха децата си много след възрастта за отбиване, но Торни се справи с тази хитрина. Хората му са във всяко село на кралството и знаят почти всичко.

— Той верен ли е на вуйчо ми?

— Торни е бизнесмен, милейди. Ще тръгне накъдето духне вятърът.

— А накъде духа сега?

— Към Мортмийн.

— Значи трябва да го държим под око.

— Винаги съм държал поне под едно око Арлън Торни, милейди.

— Как всъщност умря майка ми? Карлин така и не ми каза.

— Казват, че било отрова, милейди. Че постепенно отслабвала сърцето й, години наред.

— Казват. Ти какво казваш, Лазаръс?

Той я изгледа безизразно.

— Нищо не казвам, милейди. Точно затова съм гвардеец на кралицата.

Обезсърчена, Келси прекара остатъка от деня в оглед на Крилото на кралицата и срещи с различни хора. Започнаха с новата й готвачка: Мила, русокоса и толкова мъничка, че Келси не искаше и да помисли как е могла да роди четиригодишния си син. Разбра, че Мила е правила нещо неприятно, за да може да свърже двата края. Когато й казаха, че единствената й работа ще е готвенето, макар и за двайсетината души, които вече се бяха настанили в Крилото на кралицата, Мила толкова се развълнува от щастие, че Келси трябваше да пъхне ръцете си в гънките на дрехата си, уплашена, че Мила ще се опита да ги целуне.

Другата жена, която бе дошла с тях, Карлота, беше по-възрастна, с обло лице и яркочервени страни. Изглеждаше уплашена, но след няколкото повторени въпроса призна, че може да шие добре. Келси я попита за още черни рокли и Карлота каза, че може да ги направи.

— Макар че бих се справила по-добре, ако ви взема мерките, Ваше Величество — каза тя плахо, видимо ужасена от самата идея.

Келси усети, че идеята да я мерят, е също толкова плашеща и за нея, но кимна и се усмихна, ако не друго, поне да успокои Карлота.

Срещна се с няколко гвардейци, които не бяха с тях на пътуването: Кайлан, грубоват на вид мъж, когото всички останали наричаха просто Кай, Том и Велмер, и двамата стрелци с лъкове. Велмер бе твърде млад, за да е гвардеец на кралицата. Стараеше се да изглежда също толкова сдържан като по-възрастните мъже, но явно не го свърташе на едно място — на всеки няколко секунди местеше тежестта си от единия крак на другия.

— На колко е това момче? — прошепна Келси на Боздугана.

— Велмер ли? На двайсет.

— Какво, от бебе ли си го взел?

— Повечето от нас едва бяхме прескочили дванайсетте, когато ни наеха, милейди. Не се тревожете за Велмер. Дайте му лък и може да ви улучи в окото от сто крачки дори на светлината на факла.

Келси се опита да примири това описание с нервното пребледняло момче пред себе си, но се отказа. След като гвардейците се върнаха на постовете си, тръгна след Боздугана по коридора към една от първите стаи, която бе набързо пригодена за детска. Стаята се оказа добър избор. Беше една от малкото с прозорец, тъй че светлината я правеше по-светла и весела, отколкото бе наистина. Всички мебели бяха избутани до стените и подът беше осеян с играчки: кукли от парцали и напълнени със слама, която се показваше от всеки шев, мечове играчки и дървен дюкянджийски тезгях, смален до детски ръст.

Няколко деца седяха в полукръг в средата, вперили очи в красива жена с кестенява коса. Жената им разказваше приказка за едно момиче с необикновено дълга коса, затворено в кула, и Келси се облегна незабелязана на рамката на вратата, за да послуша. Жената говореше с отчетлив мортски акцент, но имаше хубав и силен глас и разказваше приказката добре. Когато принцът пострадал от коварството на една вещица, устните на жената се смъкнаха надолу и лицето й посърна. Тогава Келси я позна и се обърна изумена към Боздугана.

Той й даде знак да се отдръпне от вратата и заговори тихо:

— Чудесна е с децата. Жените с радост оставят малките си при нея, докато са на работа, дори Андали. Това нейното е дарба. И дар за нас. Иначе децата щяха да се мотаят в краката ни навсякъде.

— И жените нямат нищо против, че е от Морт?

— Явно нямат.

Келси надникна отново през открехнатата врата. Жената с червеникавокафявата коса сега играеше пантомима, показваше изцеряването на очите на принца и сякаш цялата сияеше — на цял свят от онова окаяно същество, което Келси бе видяла присвито пред трона.

— Какво е станало с нея?

— Не разпитвах за живота й с регента, милейди. Прецених, че си е нейна лична работа. Но ако трябва да гадая… — Заговори още по-тихо: — Тя беше любимата играчка на регента. Той не искаше да й разреши да зачене, за да не си развали удоволствието.

— Какво?!

Боздугана разпери ръце.

— Никога не е криела желанието си да има дете, милейди, та дори да е от регента. Останалите жени на вуйчо ви взимаха противозачатъчни доброволно, но не и тази. Казват, че й го давал насила. И освен това се заканил да убие детето й, ако тя роди. Лично съм чувал тази закана.

— Разбирам. — Келси кимна сдържано, макар да кипеше отвътре. Погледна пак жената. — Как се казва?

— Маржерит.

— Как вуйчо ми се е сдобил с мортска робиня?

— Рижите са рядкост в Мортмийн, повече, отколкото в Тиърлинг. Маржерит беше подарък за вуйчо ви от Червената кралица преди няколко години, знак на голяма благосклонност.

Келси опря глава на стената на коридора. Рамото й бе започнало да пулсира.

— Това място е гангренясала рана, Лазаръс.

— Водачество беше нужно, милейди. Нямаше.

— Дори и ти?

— Аз? Определено не. — Боздугана махна към отворената врата. — Аз щях да позволя на вуйчо ви да задържи играчката си. Щях да стигна до споразумение с Червената кралица, преди да спра доставката.

— Чух какво каза по-рано.

— Знам. Не ме разбирайте погрешно, милейди. Не казвам, че вашият избор е правилен или неправилен. Казвам само, че трябваше да сте тук, за да направите каквото направихте, а не бяхте тук.

Нямаше упрек в гласа му. Раздразнението на Келси стихна, но рамото й отново потръпна, този път по-силно, и тя се зачуди как самото стоене тук може да го е влошило.

— Трябва да седна.

След пет минути гвардейците й вече бяха изнесли голямото удобно кресло от спалнята й и го наместиха до една от стените в залата за аудиенции.

— Тронът ми — промърмори Келси.

— Не можем да обезопасим тронната зала засега, милейди — отвърна Боздугана. — Има твърде много входове, а онази дваж проклета галерия просто не може да се покрие без повече гвардейци. Но бихме могли временно просто да преместим самия трон тук.

— Това е глупаво.

— Може би, а може би — не. Короната на главата ви също е малко глупава, но знам, че осъзнавате значението й. Може би един трон служи на същата цел.

Келси се позамисли, после каза:

— Значи аудиенция.

— Да.

— Предполагам, че не мога да го направя в креслото си.

— Бихте могли — отвърна Боздугана с лека усмивка. — Би било необичайно за монархията Роли. Но на каквото и да седите, това помещение е по-лесно за защита и контрол. Има само един официален вход към Крилото на кралицата, дълъг коридор без врати. Видяхте го, когато влязохме.

— Изобщо не помня.

— Разбираемо. Бяхте почти в безсъзнание и двата пъти, когато ви домъкнахме тук. Има много скрити входове и изходи в това крило, но всички са охранявани добре и само аз знам всичките. А това ни дава добър контрол.

— Добре. — Келси се отпусна предпазливо в креслото. — Тече ли ми кръв? — И се наведе напред, за да може Боздугана да погледне гърба й под превръзката.

— Не.

— Имам чувството, че скоро отново ще трябва да поспя.

— Още не, милейди. Посрещнете всички едновременно, за да не се почувства някой пренебрегнат. — Боздугана се обърна към Мурн, който бе застанал на входа към коридора. — Доведи Венер и Фел.

Мурн тръгна, а Келси се отпусна в креслото. Андали остана до стената и Келси си помисли, че Боздугана ще я отпрати, но той изобщо не й обърна внимание и тя разбра, че се очаква да направи същото. След толкова години само с Карлин и Барти в живота й, сега около нея имаше толкова много хора, че някои от тях явно трябваше да останат невидими.

— Кога можем да доведем Барти и Карлин?

Боздугана сви рамене.

— След няколко седмици. Ще ни отнеме време, докато ги намерим.

— Те са в едно село, Петалума, близо до южната граница.

— Е, това опростява нещата.

— Искам ги тук — каза Келси. И беше така. До този момент не бе съзнавала колко много има нужда от тях. Изпита внезапен, страстен копнеж за Барти, за чистата му суха миризма и вдигането на веждите му, когато се усмихнеше. Карлин… е, не копнееше точно за Карлин. Всъщност плашеше я мигът, когато щеше да трябва да застане пред Карлин и да й даде отчет за делата си. Но Карлин и Барти бяха в пакет. — Искам ги тук колкото се може по-скоро.

— Дайър е най-добрият за такива работи, милейди. Ще го уредим, когато се върне.

— Да се върне? Откъде?

— Пратих го по задача.

— Каква задача?

Боздугана въздъхна и стисна очи.

— Направете ми услуга, Ваше Величество. Оставете ме да си върша работата на спокойствие.

Келси премълча следващия си въпрос, ядосана, че са я сгълчали, и огледа четирима гвардейци до стените на залата. Единият беше Гален, когото никога досега не беше виждала без шлем. Косата му бе побеляла и странно, бръчките му изглеждаха още по-дълбоки на светлината на факлите, отколкото в гората. Явно беше доста над петдесетте. Сигурно беше охранявал майка й много години.

Другите бяха Елстън, Киб и Корин. Не бяха толкова стари като Гален, но все пак на доста повече години от нейните. Съжали, че няма повече по-млади гвардейци — младостта й само усилваше самотата й тук. И четиримата държаха очите си упорито извърнати настрани, практика, която сигурно бе обичайна, но също така й се стори унизителна. След малко толкова й досади от това, че никой не я поглежда, че подвикна:

— Киб, как е ръката ти?

Той извърна лице към нея, навел очи — отказваше да срещне погледа й.

— Добре, милейди.

— Оставете го на мира — измърмори Боздугана.

По коридора отекнаха стъпки и влязоха двама мъже, и двамата в сивото на гвардията. Единият беше висок и слаб, другият — нисък и набит, но и двамата се движеха с лекото безшумно изящество, което Келси вече свързваше с опитни бойци — и особено с Боздугана. Походката им й подсказа, че са свикнали да действат в синхрон. Когато й се поклониха, приличаше на отработен жест. Човек можеше да си помисли, че са близнаци, ако високият не беше поне с десет години по-възрастен от ниския.

Мурн влезе след двамата и застана на входа. Беше минало повече от седмица, откакто бяха пристигнали в Цитаделата, но Келси забеляза с известно притеснение, че Мурн не изглежда по-спокоен, отколкото по време на пътуването им. Лицето му беше също толкова бледо на светлината на факлите, тъй че можеше да види тъмните кръгове около очите му дори оттук. Този човек не спеше ли изобщо?

— Венер и Фел, милейди — каза Боздугана и върна вниманието й към двамата мъже пред нея. — Вашите оръжейници.

Келси им подаде ръка. Те реагираха с изненада, но стиснаха ръката й поред. Фел, по-ниският, имаше грозен белег на скулата — раната явно беше лошо зашита или изобщо не беше. Това я подсети за нейната, с непохватните шевове на Боздугана по шията й, и Келси поклати глава, за да се отърси от тази мисъл. Рамото й пулсираше и й напомни, че е време отново да поспи.

„Боздугана иска да остана будна — каза си тя упорито. — И ще остана.“

— Е, майстори оръжейници, какво точно правите?

Двамата се спогледаха. Пръв отговори Фел:

— Надзираваме въоръжението и гарнизона на гвардията на Ваше Величество.

— Аз надзиравам тренировката — добави Венер.

— Можете ли да ми намерите меч?

— Имаме няколко меча, от които да си изберете, Ваше Величество — отвърна Фел.

— Не церемониален меч, макар да знам, че трябва да имам и церемониален. Меч подходящ за ръста ми, да се бия с него.

Двамата я зяпнаха, после инстинктивно погледнаха към Боздугана, което толкова я подразни, че заби нокти в мекия плат на креслото. Но Боздугана само сви рамене.

— Да се биете ли, Ваше Величество?

Келси си помисли за Карлин — за горчивото разочарование на лицето й всеки път, когато загубеше самообладание. Прехапа устна, за да се овладее.

— Ще ми трябват меч и броня, направени за мен. И искам да бъда обучена.

— За бой с меч ли, Ваше Величество? — попита Венер, явно ужасен.

— Да, Венер, за бой с меч. Научена съм да се браня с нож, но малко знам за мечове.

Погледна Боздугана да види как приема идеята и видя, че кима и почти се усмихва. Одобрението му уталожи яда й и Келси смекчи тона.

— Няма да нареждам на мъже да загиват за мен, докато аз си седя и не правя нищо. Защо и аз да не се науча да се бия?

Двамата отвориха уста да отвърнат и спряха. Келси им махна да говорят и Фел преглътна и каза:

— Мечът е само за показ, милейди. За да сте… царствена. Но да се биете с меч… не е царствено.

— Не мога да съм царствена, ако съм мъртва. А напоследък твърде често ми се налага да се защитя, за да се задоволя само с ножа си.

— Ще трябва да ви вземем мерки, милейди — отвърна Фел с неохота. — А и ще трябва време, докато изковат броня за жена.

— Търсете бързо тогава. Свободни сте.

Двамата кимнаха, поклониха се и си тръгнаха. Докато се отдалечаваха, Венер промърмори нещо на Фел и Боздугана изсумтя.

— Какво каза? — попита Келси.

— Каза, че нямате нищо общо с майка ви.

Келси се усмихна — уморена усмивка.

— Е, това ще го видим тепърва. Кой още чака?

— Арлис, ковчежникът ви. Регентът също чака да говори с вас. Ще е добре да се отървете от него.

Келси въздъхна при мисълта за мекото легло и чаша горещ чай със сметана. Сепна се и осъзна, че вече клюма в стола. Огледа се. Андали я нямаше. Боздугана обаче чакаше. Тя се изправи и потърка очи.

— Да изслушаме първо регента, после ковчежника.

Боздугана щракна с пръсти на Корин и той кимна и излезе през вратата към кухнята.

— Като стана дума за вуйчо ви, трябва да ви кажа, че той е… в доста затруднено материално положение през последните няколко дни — каза Боздугана.

— Направо ми се къса сърцето.

Андали се появи безшумно и подаде на Келси димяща чаша, пълна с мътна течност. Келси отпи предпазливо и усети вкуса на черен чай, с разбъркана лъжичка сметана. Погледна изненадано Андали, която отново бе застанала до стената, вперила поглед към коридора.

— Имах предвид — продължи Боздугана, — че регентът със сигурност се чувства онеправдан от решенията ми. Конфискувах повечето му имущество.

— От мое име?

— Вие спяхте.

— Все пак е от мое име. Сигурно следващия път би могъл да изчакаш да се събудя.

Боздугана я изгледа и Келси разбра, че смята този момент за един от онези с куклите и рокличките. Въздъхна.

— Какво имущество конфискува?

— Бижута, алкохол и безвкусни статуетки. Няколко невероятно бездарни картини, златна плочка…

— Чудесно, Лазаръс. Ще те оставя да си вършиш работата на спокойствие, точно както поиска. — Погледна го. — Би трябвало да ми благодариш за това.

Боздугана се поклони.

— Най-смирените ми благодарности, ваше най-сияйно…

— Спри.

Той се подсмихна, изправи се и отново зачака мълчаливо. Откъм двойните врати на западната стена отекна глух тътен. Вратите бяха високи цели двайсет стъпки и бяха не само заключени, но и залостени с тежки дъбови греди. Киб надникна през шпионката в дясното крило, а Елстън почука два пъти на лявото. Отвърнаха му три почуквания отвън и Елстън почука пак.

Системата й се стори възхитителна. Елстън каза нещо, явно удовлетворен, и двамата с Киб хванаха гредите и започнаха да ги издърпват. Беше си тежка работа — дори от другия край на залата Келси можеше да види изпънатите жили на мускулестите ръце на Елстън.

— Добра система — каза тя на Боздугана. — Твоя, предполагам?

— Подробностите са мои, но първоначалната идея беше на Карол. Променяме броя почуквания всеки ден.

— Изглежда доста трудоемко само за един посетител. Защо не го въведат оттам, откъдето излезе Корин?

Боздугана й отвърна с един от многозначителните си погледи и тя каза само:

— О.

— Малко хора знаят всички проходи, милейди, и бих се изумил ако регентът изобщо се е измъквал от леглото си за достатъчно дълго, та да открие и една четвърт от това, което знам аз.

— Разбрах. Някой да затвори вратата към детската. Не искам Маржерит да чуе това.

Боздугана щракна с пръсти на Мурн и той отиде. Според Келси това щракване беше унизително, но гвардейците явно нямаха нищо против — дори сякаш се гордееха с това, че Боздугана не им дава изрични заповеди.

Елстън и Киб опряха рамене на крилата, натиснаха ги навън и Келси видя широк тунел, осветен от много факли, който се изпъваше надолу по лек наклон на няколкостотин стъпки, преди да завие. Помнеше този тунел, но не беше вървяла по него, нали? Точно така — Боздугана буквално беше я носил нагоре. Защо му е на някой да прави изкуствен хълм вътре в сграда?

„За отбрана, разбира се — отвърна Карлин в ума й. — Мисли, Келси. За деня, когато нахлуят в Цитаделата, за да ти вземат главата.“

— Да бе — промърмори Келси.

— Какво, милейди?

— Нищо.

През отворените крила влезе регентът, придружен от Корин. Келси разбра всичко, което й трябваше, от отпуснатата стойка на Корин — той не очакваше регентът да му създаде каквато и да било неприятност. Дори не беше сложил ръка на меча си.

Лицето на регента беше изпито и посърнало. Носеше риза и панталони в същия грозен пурпур като преди. Докато се приближаваше, Келси все повече се уверяваше, че вижда облекло, което от доста време не е прано. Засъхнала храна се беше спекла на ризата върху шкембето на вуйчо й, гърдите му бяха олети с вино. Но явно се беше погрижил за брадата си — беше все така бухнала на неестествени къдрици, постигнати несъмнено с нагорещено желязо.

Когато стигнаха на петнайсет стъпки от креслото й, Корин се пресегна и сграбчи регента за ръката над лакътя.

— Нито стъпка по-близо.

Регентът кимна. Келси внезапно си спомни, че се казва Томас, но не можеше да свърже това име с човека, който стоеше пред нея. Томас — Тома по-точно — беше библейско име. Не за вуйчо й, не и за този плъх. Да, гледаше точно като плъх.

Когато бе на четиринайсет, Карлин й бе наредила, без предупреждение или обяснение, да прочете Библията. Това я изненада. Карлин не криеше презрението си към Църквата и в дома им нямаше никакви религиозни символи. Но това си беше задача, тъй че Келси прилежно изчете дебелия прашасал том — свали го от най-горния рафт. Отне й пет дни, докато свърши, и реши, че е приключила, но грешеше. През останалите дни от тази седмица (запечатала се завинаги като Седмицата на Библията в ума й), Карлин я изпитваше по Библията, нейните герои, събития и поуки, и неведнъж, а много пъти Келси трябваше отново да я смъква от рафта. Най-сетне, след три-четири дни упорита „библейска работа“, приключиха и Карлин й каза, че може да остави книгата завинаги.

— Защо имаш такава хубава Библия? — попита я Келси.

— Библията е книга, Келси, книга, която е влияла на човечеството хиляди години. Заслужава си да се съхранява в добро издание, също като всяка друга важна книга.

— Вярваш ли, че е истина?

— Не.

— Тогава защо трябваше да я чета? — настоя Келси с негодувание. Не се беше оказала особено интересна и беше тежка. Мъкнала беше проклетия том от стая в стая дни наред. — Какъв е смисълът?

— За да познаеш врага, Келси. Дори една книга може да е опасна в лоши ръце, а когато това стане, обвиняваш ръцете, но също така прочиташ книгата.

Тогава Келси не беше разбрала какво има предвид Карлин, но след като хвърли поглед на златния кръст на върха на Арвата, започна да оформя в ума си по-добра картина. Съмняваше се, че вуйчо й изобщо е чел Библията, но сега, докато го гледаше, си спомни още нещо от „Седмицата на Библията“: Тома беше не само апостол Тома, но и Тома Неверни. Може би кралица Арла го беше погледнала, когато за първи път са го сложили в ръцете й, и беше видяла точно това, което Келси виждаше сега: слабост, още по-опасна с това, че се съчетаваше с чувство за изключителност.

„Той е последният ти жив роднина“, възрази вътрешен глас. Но гласът бе пометен от внезапна вълна на ярост, която отнесе семейната вярност, отнесе и любопитството. Келси беше направила сметките. Майка й беше умряла преди шестнайсет години и оттогава бе управлявал вуйчо й. Шестнайсет години по три хиляди се равняваше на четирийсет и осем хиляди тиърски граждани, които вуйчо й беше пратил в робство, за да спаси собствената си кожа. Не виждаше никакво разкаяние на лицето му, нито каквото и да било съжаление. Само смутеното изражение на човек, когото са онеправдали. Толкова малко струваше, но беше убеден, че светът му дължи, че трябва да компенсира нищожната му цена.

„Как може да виждам толкова много?“ — зачуди се Келси. Сякаш в отговор сапфирът потръпна, мъничък пулс топлина, която се разля в гърдите й. Келси се стъписа, но не толкова, колкото на Моравата на цитаделата по-предния ден. Може би само се заблуждаваше, но имаше чувството, че започва да разбира скъпоценния камък, макар и мъничко. Вече няколко пъти бе забелязала, че реагира на настроенията й, но няколко пъти сякаш настояваше за вниманието й също така. Сега можеше да се закълне, че й казва умът й да не се разсейва от текущата работа.

— Какво искаш, вуйчо?

— Дойдох да помоля Ваше величество да ми позволи да остана в Цитаделата — отвърна регентът. Носовият му глас отекна из залата в явно подготвено слово. Четиримата гвардейци, макар и все още да стояха на постовете си пред стените, вече не гледаха настрани. Мурн особено наблюдаваше регента с напрегнатото изражение на гладно псе. — Мисля, че изгонването ми беше и нечестно, и недомислено. Нещо повече, конфискацията на мои вещи беше извършена по незаконен начин, тъй че нямах възможност да представя казуса си.

Келси повдигна вежди, изненадана от речника му, и се наведе към Боздугана.

— Как да се оправя с това?

— Както ви харесва, милейди. Бог знае, че имам нужда от това забавление.

Тя се обърна отново към вуйчо си.

— Какъв е казусът ти?

— Какво?

— Каза, че не си имал възможност да представиш казуса си. Какъв е казусът ти?

— Много от вещите, които гвардията ви взе от жилището ми, бяха подаръци. Лични подаръци.

— Тъй че?

— Тъй че не са собственост на Короната. Короната няма никакво право на тях.

Боздугана се намеси.

— Короната има право да конфискува всичко, което идва в Цитаделата.

Келси кимна в съгласие, въпреки че това правило беше новост за нея.

— Той е прав, вуйчо. Това включва и дрънкулките ти от Мортмийн.

— Не са само дрънкулки, племеннице. Взехте и най-добрата ми жена.

— Маржерит вече е под моя закрила.

— Тя беше подарък, и ценен при това.

— Съгласна съм — отвърна Келси и усмивката й се разшири. — Много е ценна. Сигурна съм, че ще ми служи чудесно.

По шията на регента запълзя червено и стигна до брадичката му. Карлин винаги казваше, че мъжете са глупави пръчове, но Келси така и не го беше приемала сериозно — имаше твърде много добри книги, написани от мъже. Но сега разбра, че Карлин е права донякъде.

— Може би когато Маржерит ми омръзне, ще я освободя. Но в момента тя е щастлива тук.

Регентът вдигна глава и я погледна с неверие.

— Глупости!

— Уверявам те, тя е съвсем доволна — отвърна Келси невъзмутимо. — Поне защото дори не ми се налага да я държа вързана!

Елстън и Киб се изсмяха от противоположните си стени.

— Тази кучка не може да е щастлива никъде! — изръмжа регентът и от устните му пръсна слюнка.

— Внимавай как говориш пред кралицата — избоботи Боздугана. — Или ще ти вържа една голяма червена панделка и ще те хвърля от Цитаделата. Феч може да използва кокалите ти вместо сребърни прибори.

Келси го прекъсна.

— Допускам, че въпросът с Маржерит е единственият, който си дошъл да повдигнеш тук, нали? Защото никой не би протестирал заради онази купчина забележително лошо изкуство.

Регентът зяпна.

— Картините ми са от Пауъл!

— Кой е Пауъл? — попита Келси всички в залата.

Никой не отговори.

— Той е прочут художник в Дженер — настоя регентът. — Аз събирах тези картини.

— Е, може би ще ти позволим да наддаваш за тези, които не успеем да продадем.

— А статуите ми?

Корин заговори:

— Статуите ще се продадат, Ваше Величество. Повечето са наистина лоши, но материалите са скъпи. Мисля, че някой би могъл да ги претопи.

Регентът изглеждаше уязвен.

— Но мен ме увериха, че цената им само ще се вдига.

— Кой те увери? — попита Келси. — Продавачът ли?

Регентът отвори уста, но от нея не излезе и звук. Келси се размърда изнервено в креслото. В това вече нямаше нищо забавно и тя отново започваше да се уморява. Все пак беше развеселило малко охраната й, а това беше нещо. Елстън и Киб се хилеха открито, Корин се опитваше да скрие присмеха си и дори Мурн за първи път изглеждаше съвсем буден.

— Задържам боклуците ти, вуйчо. Не мога да си представя какъв аргумент би изтъкнал против изгонването ти, но ако имаш такъв, слушам.

— Мога да бъда много полезен за вас, племеннице — отвърна регентът: превключи толкова бързо, че Келси се зачуди дали не е обикалял покрай същинския въпрос през цялото време.

— Полезен как?

— Зная много неща, които бихте искали да научите.

— Това започва да става досадно, Ваше Величество — намеси се Боздугана. — Просто ми разрешете да го изхвърля от Цитаделата.

— Чакай. — Келси вдигна ръка. — Какво знаеш, вуйчо?

— Знам кой е баща ви.

— Нищо не знае, милейди — изръмжа Боздугана.

— Разбира се, че знам, племеннице. И много още знам за майка ви, което би ви заинтересувало. Тези тук няма да ви кажат. Дали са клетва. Но аз не съм гвардията на кралицата. Знам за кралица Елиса всичко, което бихте искали да узнаете, и мога да ви кажа всичко.

Ако очите на гвардейците й бяха мечове, вуйчо й щеше да е пронизан. Келси се обърна към Боздугана и видя ужасеното му лице.

„Все пак искам да знам.“ Отчаяно искаше да узнае кой от явно неизброимо многото мъже на майка й всъщност я е заченал. Искаше да узнае каква наистина е била майка й. Може би всичко щеше да се окаже не такова, каквото изглеждаше. Вкопчи се в тази идея, зачудена дали майка й не е имала качества, компенсиращи слабостите й, неща, които не знае никой друг. Но тук имаше и скрити опасности. Келси изгледа вуйчо си хладно.

— За какво точно молиш? За убежище в Цитаделата?

— Не. Искам да съм полезен. Да допринасям и да ръководя. Имам също така значителна информация за Червената кралица.

— Наистина ли ще играем тази игра? Ти се опита да ме убиеш, вуйчо. Не се получи, тъй че ти прощавам, но това не ме прави и благосклонна към теб.

— Къде е доказателството?

Боздугана пристъпи напред.

— Двама от охраната ти вече признаха и намекнаха за теб, глупако.

Регентът се облещи, но Боздугана не беше свършил.

— Това дори не включва кадените, които нае да убият кралицата преди три месеца.

— Кадените никога не издават поръчителите си.

— Разбира се, че ги издават, пале нещастно. Просто трябва да хванеш подходящия, в подходящото настроение, и да го напиеш достатъчно. Имам всички доказателства, които ми трябват. Смятай се за късметлия, че още си жив.

Келси му махна да замълчи. Сърцето й се беше свило. Колкото и ужасно да й се искаше да научи това, което знаеше вуйчо й, не можеше да приеме предложението му. Той никога нямаше да спре опитите си да си върне онова, което бе загубил. Ясно беше от начина, по който се озърташе из залата. Не го познаваше изобщо, но добре разбираше характера му. Никога нямаше да спре с коварствата си. Никога нямаше да може да му се вярва.

— Истината, вуйчо, е, че не те смятам за достатъчно важен, за да те затворя. — Келси посочи Корин. — Вземете например Корин.

Регентът се извърна изненадано към Корин, сякаш беше забравил, че той стои до него. Самият Корин също изглеждаше изненадан.

— Бих могла да му отнема всичко, което притежава — облекло, пари, оръжия и всички жени, които може да е скътал някъде…

— Много — отвърна Корин весело.

Келси се усмихна снизходително, после продължи:

— И той пак ще е Корин, изключително доблестен и полезен човек. — Замълча. — Но виж себе си, вуйчо. Без натруфените си дрехи, жените и охраната си ти си просто един изменник, чиито престъпления са разголени пред очите на целия свят. Вкарването ти в тъмниците ми ще е само хабене на килия. Ти си нищо.

Регентът се обърна рязко, толкова внезапно движение, че Боздугана скочи пред Келси и ръката му посегна за меча. Но регентът не направи нищо опасно. Раменете му трепереха.

— Присъдата ми остава, вуйчо. Вече ти остават двайсет и пет дни да напуснеш Цитаделата. Корин, изведи го.

— Мога да изляза и сам! — изръмжа регентът и пак се обърна към нея. Очите му бяха разширени от гняв, но в тях имаше и болка — по-дълбока, отколкото Келси бе искала да причини. Обзе я внезапен и нелеп подтик да се извини, но бързо угасна, щом той продължи: — В дълбоки води си нагазила, момиче. Не мисля, че дори Боздугана разбира колко са дълбоки. Червената кралица знае какво направи. Лично изпратих вестоносеца. Намеси се в робската търговия на Морт и вярвай ми, тя ще дойде и ще изкорми тази страна като свиня в кланица.

Погледна зад Келси и внезапно замълча и се ококори.

Келси се обърна и видя застаналата зад нея Маржерит. Шията й не се беше изцерила — отоците бяха спаднали до тъмномораво, видимо дори на светлината на факлите. Беше облечена в безформена кафява рокля, но точно това бе неоспоримото доказателство, че не дрехите правят жената: Маржерит беше самата Елена Троянска, висока и величествена, косата й — тъмен пламък. Беше впила очи в регента така, че Келси настръхна.

— Маржерит? — попита плахо регентът. Цялата му самоувереност се бе стопила. Зяпнал беше Маржерит с влажни като на теле, изпълнени с копнеж очи. — Липсваше ми.

— Не знам как изобщо ти стиска да й говориш — сряза го Келси, — но със сигурност няма да го правиш повече без мое разрешение.

Лицето на регента помръкна, но той замълча, впил очи в Маржерит. Тя го изгледа още за миг, а след това се втурна напред, което накара Боздугана и Корин да посегнат за мечовете си. Но Маржерит ги пренебрегна напълно, профуча покрай стола на Келси и седна в краката й.

Регентът изгледа стъписан този неочакван развой със замръзнало от изумление лице. След това то се сгърчи от гняв.

— Какво й даде?

— Нищо.

— Как я купи?

— Като за начало, не държа въже около шията й.

— Добре, радвай се. Тази кучка скоро ще ти пререже гърлото и ще ти се усмихне. — Изгледа Маржерит с гняв. — Проклета да си, мортска курво.

— Никой не се бои от клетвите ти, тиърлингско прасе — отвърна Маржерит на мортски. — Сам си се проклел.

Регентът я зяпна объркано, а Келси поклати глава отвратена. Той дори не знаеше мортски.

— Нямаш какво повече да кажеш, вуйчо. Махни се и много късмет по пътя ти през страната.

Регентът хвърли последен, изпълнен с болка поглед към Маржерит, след което се обърна и закрачи към изхода, Корин вървеше зад него. Елстън и Киб открехнаха крилата на вратата едва колкото регентът да може да мине, а Маржерит изчака да ги затворят, след което се надигна и заговори бързо на мортски:

— Трябва да се върна при децата, Ваше Величество.

Келси кимна. Имаше въпроси към нея, но не му беше сега времето. Почака докато жената излезе и се отпусна в креслото си.

— Кажи ми, че това е всичко.

— Вашият ковчежник, милейди — напомни й Боздугана. — Обещахте да го приемете.

— Голям началник си, Лазаръс.

— Доведете Арлис! — извика Боздугана. — Само за няколко минути, Ваше Величество. Важно е. Личните връзки създават лоялност, знаете го.

— Как можем да се доверим на ковчежника на вуйчо ми?

— Моля ви, милейди. Вуйчо ви изобщо нямаше ковчежник, само една пасмина пазачи на съкровищницата, които обикновено бяха пияни на пост.

— Кой тогава е този Арлис?

— Аз го избрах за работата.

— Кой е той?

Боздугана извърна очи.

— Местен търговец, много е добър с парите.

— Каква търговия?

Боздугана скръсти ръце, доста необичаен жест за него.

— Ами… букмейкър е.

— Прави книги? — За миг се обърка, но учудването бързо премина във възбуда. — Но ти каза, че няма печатна преса. Как прави книги? Ръчно?

Боздугана я изгледа мълчаливо за миг, след което избухна в смях. Келси чак сега разбра защо не се смее често: беше животински крясък, като на хиена. Боздугана плесна ръка на устата си, но белята беше станала и Келси усети как по страните й плъзна червенина.

„Не съм свикнала да ми се смеят“, осъзна тя и се опита да се усмихне. Не се получи добре.

— Какво толкова казах?

— Не прави книги, милейди. Букмейкър е. Събира залози.

— Залози? — повтори Келси, забравила за смущението си. — Искаш да връча ключовете на хазната в ръцете на професионален комарджия?

— Имате ли по-добра идея?

— Трябва да има някой друг.

— Никой не е толкова добър с парите, мога да ви уверя в това. Всъщност трябваше много упорито да го убеждавам да дойде, тъй че би трябвало да сте мила с него. Има калкулатор в главата си като ония отпреди Прехода и определено ненавижда вуйчо ви. Помислих, че е добро за начало.

— Как мога да съм сигурна, че ще е честен?

— Няма да съм — изграчи хриплив глас и откъм ъгъла се приближи престарял мъж, съсухрен и изгърбен. Левият му крак явно не го държеше, защото стъпваше първо с десния напред и след това влачеше левия. Но въпреки това вървеше толкова пъргаво, че Киб зад него трябваше да забърза, за да не изостава. Лявата ръка на Арлис също като че ли беше недъгава — въпреки че беше стиснал някакви хартии под мишница, ръката му беше присвита до ребрата все едно носи малко дете. Това, което бе останало от побелялата му коса, стърчеше на туфи над ушите му (и от самите му уши, забеляза Келси, след като той се приближи още). Очите бяха пожълтели, долните клепачи провиснали. Беше най-грозното същество, което бе виждала.

„Най-после — помисли тя и съжали за грубостта си веднага щом й мина през ума — някой, в сравнение с когото да изглеждам красива.“

Старецът протегна дясната си ръка за ръкостискане и Келси я пое нежно. Кожата му бе като хартия: гладка, хладна и безжизнена. Миришеше ужасно — гъста кисела миризма, вероятно миризмата на старост.

— Не съм честен — изхъхри старецът. — Но може да се разчита на мен.

— Противоречиви твърдения — отвърна Келси.

Очите на Арлис блеснаха към нея.

— И въпреки това съм тук.

— На Арлис може да се разчита, милейди — каза Боздугана. — И мисля…

— Едно по едно — прекъсна го Арлис. — Кой е баща ви, краличке?

— Не знам.

— Поврага. Боздугана не ще да ми го каже, а ще съм свършил, докато това излезе наяве. — Арлис се наведе напред и зяпна гърдите й. — Възхитително.

Келси се дръпна назад възмутена, но след това осъзна, че той оглежда сапфира й с алчното око на колекционер.

— Е, видя, че е истински, нали?

— Съвсем истински, Ваше Величество. Чист сапфир, без дефекти, абсолютна красота. Обковът също не е лош, но камъкът… Бих могъл да ви уредя адски висока цена.

Келси се наведе напред, изведнъж забравила за умората си.

— Знаеш ли нещо за това откъде е дошъл?

— Само слухове, краличке. Няма как да се разбере кое е вярно. Казват, че Уилям Тиър направил кралската огърлица след Прехода. Но Джонатан Тиър не бил доволен от това и накарал хората си да сътворят Камъка на Наследника също тъй. Голяма работа му свършил, няма що. Горкият кучи син бил убит само две години по-късно.

— Откъде са взели скъпоценните камъни?

— От Кадейр най-вероятно. Нямало е по онова време толкова хубави камъни в Тиър или Мортмийн. Може би затуй тя ги иска толкоз отчаяно.

— Коя?

— Червената кралица, милейди. Източниците ми казват, че иска камъните точно толкова отчаяно, колкото иска и вас.

— Тя, разбира се, може да вземе всички скъпоценни камъни, които иска, като данък от Кадейр.

— Може би. — Арлис я изгледа накриво изпод рунтавите си вежди. — Стара мълва е, че тези сапфири са магически.

— Едва ли — избоботи Боздугана. — Нищо не направиха за кралица Елиса.

— Къде е другият?

— Не говорехме ли за съкровищницата, Арлис?

— А, да. — Арлис веднага превключи и издърпа купчината листове изпод лявата си мишница. Изпълни ловък номер, като задържа листовете между зъбите си и ги разрови, докато намери страницата, която му трябваше, и я измъкна от купчината. — Инвентаризирах вещите на вашия вуйчо, краличке. Знам добри места, където да продам скъпите, и добри глупаци, които да хвърлят пари за ония дето не струват нищо. Можете да изкрънкате поне петдесет хиляди от всичкия този боклук, който вуйчо ви мислеше за изкуство, а накитите на курвите струват двойно на открития пазар…

— Дръж си езика, Арлис.

— Извинявам се. — Старецът пренебрегна упрека все едно не значеше нищо и Келси разбра, че е прав. Грубоватото му държане й харесваше. Отиваше му. — Още не съм влизал в хранилището. Ако щете вярвайте, но още се опитвам да намеря човек, който има ключ. Но имам доста добра представа какво ще намеря там. Между другото, ще ви трябват нови пазачи на хранилището.

— Явно — отвърна Келси. Рамото вече я стържеше, но тя пренебрегна болката, завладяна от огромната енергичност на стареца.

— След като преброителите си свият техния дял печалба, Тиър прибира около петдесет хиляди в данъци. Вуйчо ви е похарчил над милион фунта, откакто умря майка ви. Ще предположа, а обикновено не бъркам в тези неща, че в съкровищницата има към сто хиляди, не повече. С други думи, разорена сте.

— Чудесно.

— Значи — продължи Арлис и очите му блеснаха — имам няколко добри идеи как да увеличим прихода.

— Какви идеи?

— Зависи, Ваше Величество. Нает ли съм? Нищо не правя безплатно.

Келси погледна Боздугана с няма молба, но той само повдигна вежди в изразителен жест: „Само да си отказала“.

— Не си честен, но може да се разчита на теб?

— Точно така.

— Мисля, че си нещо повече от букмейкър.

Арлис се ухили и острата му коса щръкна над главата все едно че го беше треснала мълния.

— Би могло.

— Защо искаш да работиш за мен? Предполагам, че каквото и да ти плащам, не е колкото изкарваш сам.

Арлис се изкиска — изхъркване като от спукан акордеон.

— Всъщност, краличке, вероятно съм по-богат от тебе.

— Защо тогава искаш тази работа?

Лицето на дребния мъж стана сериозно и той я изгледа преценяващо.

— Пеят за вас на улиците, знаете ли това? Целият град е вцепенен от страх от нападение, но въпреки това съчиняват песни за вас. Наричат ви Истинската кралица.

Келси погледна озадачено Боздугана и той кимна.

— Не знам дали е вярно, но играя на сигурно — продължи Арлис. — Винаги е добре да си на печелившата страна.

— А ако не съм това, което казват?

— Тогава имам достатъчно пари, за да се измъкна от неприятностите.

— Колко искаш да ти се плаща?

— С Боздугана вече договорихме подробностите. Можете да си позволите да ме имате, краличке. Трябва само да кажете „да“.

— Очакваш ли да си затворя очите за другите ти занимания?

— Можем да се разберем за това, като възникне.

„Хлъзгав е“, помисли Келси. Погледна отново Боздугана питащо.

— Лазаръс?

— Няма да намерите по-добър с парите в Тиър, милейди, и това не е единственото му умение. Доста работа ще отнеме да възстановим щетите от вуйчо ви. Това е човекът, когото бих избрал за работата. Макар че… — той изгледа строго Арлис — ще трябва да се научи да говори с вас с известно почитание.

Арлис се ухили и оголи няколко криви жълти зъба.

Келси въздъхна, усетила мантията на неизбежността на раменете си, разбрала, че това ще е първият от многото компромиси, които й предстоят. Беше неприятно чувство, като да влезеш в лодка в бурна вода, без да можеш да пристанеш никъде.

— Добре, нает си. Приготви някакъв отчет, ако обичаш.

Старецът се поклони и започна да се отдръпва с тътрене от креслото й.

— Ще поговорим отново, краличке, когато благоволите. Междувременно, имам ли разрешението ви да огледам съкровищницата?

Келси се усмихна, усетила избилите капки пот на челото си.

— Съмнявам се, че ти трябва разрешението ми, Арлис. Но да, имаш го.

Отпусна се отново в креслото, но рамото й възнегодува и я накара отново да се дръпне напред.

— Лазаръс, трябва да си почина.

Боздугана кимна и даде знак на Арлис да си тръгва. Ковчежникът повлече куция си крак към коридора, а Боздугана и Андали пъхнаха ръце под Келси. Буквално я измъкнаха от креслото и след това я вдигнаха и почти я понесоха към спалнята.

— Арлис тук с нас ли ще живее? — попита тя, когато влязоха.

— Не знам — отвърна Боздугана. — Вече от два дни е в Цитаделата, но беше само за да огледа нещата на вуйчо ви. Има свърталища из целия град. Предполагам, че ще идва и ще си ходи, когато намери за добре.

— Какъв точно е бизнесът му?

— Черният пазар.

— По-конкретно, Лазаръс.

— Да кажем просто набавяне на екзотични стоки, милейди, и да го оставим така.

— Хора?

— Категорично не, милейди. Знаех, че няма да приемете това. — Боздугана се извърна, за да може Андали да помогне на Келси да се съблече, и тръгна из стаята да угаси факлите. — Какво мислите за Венер и Фел?

„За кои?“ — помисли Келси, но после си спомни двамата оръжейници.

— Ще ме научат да се бия или ще ги накарам да съжалят.

— Те са добри мъже. Бъдете търпелива с тях. Майка ви не обичаше дори да вижда оръжия.

Келси направи гримаса, спомнила си отново за Карлин — за онзи ден с роклите.

— Майка ми е била суетна глупачка.

— И все пак наследството й е около вас тук — измърмори Андали, без да я питат, докато вадеше фибите от косата й.

След като Андали най-после приключи с неприятната работа с махането на роклята, без да закачи раната й, Келси се качи на леглото, толкова изтощена, че едва усети хладната мекота на чаршафите.

„Как сменят чаршафите ми толкова бързо?“ — зачуди се сънено. По някакъв начин това изглеждаше по-вълшебно от всичко друго досега. Извърна глава, за да каже лека нощ на Боздугана и Андали, и разбра, че те вече са си отишли и са затворили вратата.

Не можеше да лежи на гръб. Бавно се размърда в леглото, за да намери по-удобна поза. Най-сетне се отпусна на една страна, загледана уморено в празните рафтове за книги. Твърде много работа имаше да се свърши.

„Ти вече свърши много“, прошепна гласът на Барти в ума й.

Низ образи се зареди в паметта й. Горящите клетки. Маржерит, вързана пред трона на вуйчо й. Старицата в тълпата, която беше плакала на земята. Андали, която пищеше пред клетката. Децата, насядали в детската. Размърда се под завивките, за да намери по-удобна поза, но не можеше. Усещаше кралството около себе си, под себе си, проснало се на мили във всички посоки, хората му, подложени на огромна опасност от облака на Морт на хоризонта, и разбра, че първото й чувство е било вярно.

„Не е достатъчно — помисли си унило. — Изобщо не е достатъчно.“