Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (10)

10.
Съдбата на Томас Роли

Трудно е да се анализират мотивите на един изменник. Някои предават страната си за пари, някои — за отмъщение. Някои го правят, за да удовлетворят чувство за истинско отчуждение от ценностите на страната си. Някои извършват предателство, когато нямат никакъв избор. Често тези причини са смесени: измяната не е нещо, което има универсално обяснение. Всъщност един от най-прочутите изменници в историята на Тиър е предал страната си поради най-основния мотив от всички: защото не е знаел защо не бива да го прави.

„Ранната история на Тиърлинг“, както е разказана от Мервиниан.

„Трябваше да се досетя — помисли Джавел в този миг, както и много още пъти през този ден. — Трябваше да се досетя, че точно тук ще свършат нещата.“

Не знаеше защо все още слуша Арлън Торни. Със задна дата разбираше колко глупав е бил планът: Торни беше наел само един каден, за да убие кралицата, и дори не някой от прочутите при това… лорд Греъм младши, още почти момче. Из града бяха плъзнали слухове, че кралицата всъщност го е убила лично, но това беше дивотия. Боздугана го беше убил, след това беше убил свитата му и бе изгорил имението му. Греъм се беше провалил забележително, и още по-лошо, публично. Тялото му беше стояло в центъра на града по-малко от час, преди тълпата да го смъкне от кола и да го разкъса. Джавел беше решил и пръста си да не мръдне повече за Торни. Но, разбира се, повикването неизбежно бе дошло и ето го сега тук.

Срещнаха се в един голям склад в източните покрайнини на Нови Лондон. Джавел знаеше мястото. В един момент го беше използвал, за да скъта дървен материал, преди да го продаде за транспорт до края на Прехода. Но Торни явно го беше наел за собствените си тъмни дела. Един от безбройните му главорези посрещна Джавел на вратата, огледа го за миг и му махна да влезе. Джавел се озова в малко преддверие, осветено от мъждукащ огън, сред мъже, които изглеждаха също толкова ядосани и объркани като него.

Торни все още не беше дошъл, но след като се огледа, Джавел започна да разбира какво движи цялото това начинание: пари. Почувства се глупаво, че не го е проумял по-рано, но, разбира се, беше мислил само за Али. Не беше преценил огромното богатство, заложено в доставката, и колко много имаха да загубят някои хора.

Лорд Тейр се беше подпрял на отсрещната страна, нелепата му пурпурна шапка заемаше повече пространство от него самия. Тейр владееха земи на изток, поля с пшеница, простиращи се на мили през равнината Алмонт, и взимаха такса от Мортския път. Всъщност Джавел си спомни за някакъв спор по едно време: лорд Тейр искаше да взима такса на глава, докато регентът държеше да взима на кола. Но регентът не се беше оказал достатъчно силен, за да се наложи, и ако лорд Тейр все още събираше парса на глава, то доставката месечно му осигуряваше колкото една златна мина.

Двама кадени, братята Беденкур, бяха седнали пред огъня. Бяха почти близнаци, русокоси и синеоки, с дълги бради, които стигаха чак до внушителните им кореми. Никой нямаше да посмее да заговорничи срещу кралицата, без да се посъветва с кадените, но Джавел дори не беше сигурен дали Беденкур са упълномощени да преговарят от името на останалите. Просто бяха най-лесните кадени за намиране, тъй като обикновено пиеха и курварстваха в „Новият глобус“.

Сега кадените си имаха свои проблеми. В Търбуха беше всеизвестно, че регентът им е предложил безбожно високо възнаграждение, за да намерят и убият принцесата, и те бяха посветили основните си ресурси на това начинание, пренебрегвайки ежедневните си работи — да пазят застрашени благородници, да събират дължими плащания и да охраняват ценни доставки — онова, което беше хлябът и маслото за тях. През последните няколко месеца парите на кадените се източваха, те харчеха огромно количество работна сила за нищо, а в същото време кралската съкровищница вече беше затворена за тях. Провалът им с намирането на принцесата също така им беше струвал много престиж, което на свой ред се отразяваше лошо на бизнеса. Винаги беше съществувала стандартна практика десетина кадени да придружават всяка доставка, когато напусне Нови Лондон — нямаше по-добра сдържаща сила срещу възможни похитители. Придружаването на доставката се смяташе за доста лека задача за кадени, но все пак осигуряваше значителна част от общия им приход всеки месец. Сега и това беше приключило.

През последния месец Джавел беше чул слухове, че кадените взимали работа поединично, за да свържат двата края: черна работа, разбойничество, преподаване на умения в боравене с меч или стрелба с лък на синовете на благородници. Един чаровен каден, Енис, дори бил нает като придружител на невзрачната дъщеря на благородник, за да я води на танци, да й чете поезия и бог знае още какво. Дори за Джавел, който не питаеше особена любов към професионалните убийци, това беше жалко състояние на нещата. Чудеше се как ли се чувстват самите кадени, след като толкова дълго бяха киснали в арогантност и чувство за изключителност, и не можеше да си го представи. Тъй или иначе, изглеждаше повече от вероятно братята Беденкур да са тук на своя глава, тъй че не можеше да се разчита на тях: не вярваше в тяхната отдаденост на начинанието.

Още четирима мъже, непознати, седяха близо до огъня. Единият беше млад свещеник с вид на невестулка и това стъписа Джавел. Никога не би допуснал, че Божията църква ще се замеси пряко в нещо такова. Обръснатата глава на свещеника и тънките му бледи ръце го издаваха като аскет, а предвид младостта му Джавел предположи, че е от групата лични помощници на Светия отец. До свещеника седеше мършаво русо същество, което изглеждаше все едно е изпълзяло от някоя канавка. Крадец или дори прост джебчия, който сигурно търсеше бърз удар.

„Пари — помисли Джавел. — Всичко е за пари за всички тях. За всеки, освен за мен.“

„А за теб какво е?“ — изсъска вътрешен глас, тънък и хладен. Гласът на Торни, осъзна Джавел ужасен, все едно че бе позволил някак на Торни да пропълзи като червей в най-тъмното кътче на ума му.

„За да си върна Али — отвърна той ядосано. — Винаги е било само за това.“

Никакъв отговор. Торни си бе отишъл. Но въпросът беше зададен и Джавел усети истината в него. Действаше, за да освободи една робиня, едно от най-благородните начинания, несъмнено. Но Али беше само една робиня… една от десетките хиляди, които бяха заминали по същия начин. Не беше помислил за останалите; опитвал се беше само да си върне своето. А правеше ли го това по-добър от тези мъже?

„По-добър съм — каза си упорито. — Знам, че съм.“

Но когато присви очи към най-тъмния ъгъл, видя възможно най-лошия развой на нещата: Келер, един от колегите му в охраната на Портата, облегнат на стената, със скръстени ръце и с доволно изражение. Джавел си спомни една нощ, преди няколко години, когато Вил тихомълком беше изпратил няколко от тях до „Котешката лапа“ да доведат Келер, навлякъл си този път сериозна неприятност. Имало беше проблеми и преди. Веднъж Келер беше хвърлил една жена от стената и беше имало няколко обвинения в изнасилване, за едното от които се наложи да се обърнат пряко към регента, за да го свали. Но дори Джавел се оказа неподготвен за онова, което завариха в „Котешката лапа“: Келер се беше напил като задник и окървавената му ръка все още стискаше бръснач. Беше пребил курвата почти до смърт, преди да нареже лицето и гърдите й. Джавел все още виждаше пред очите си момичето, разплакано в ъгъла, виждаше кръвта, изливаща се от порязванията. Не можеше да е на повече от петнайсет. Беше се върнал у дома на разсъмване и се беше напил до несвяст, като благодареше на Бог, че е сам, че Али не може да го види. И ето го отново тук сега, забъркан в лоша работа и зяпнал Келер в другия край на сумрачната стая.

Торни влезе, облечен в тъмносиньо наметало, завихрено около мършавото му като на насекомо тяло. Джавел изпита облекчение, като видя, че този път Брена не е с него: все още оставаха два часа дневна светлина.

Светлосините очи на Торни обходиха всички, преди да се обърне, за да си свали наметалото, и Джавел го загледа с любопитство, зачуден каква ли е същинската му игра днес. Ръководеше Службата по преброяването, но това беше дневна работа, плащана от държавата. Нощем Торни беше кралят на черния пазар и дори доставката да изчезнеше завинаги, доходът му нямаше да пострада толкова много. Разбира се, надзирател на Преброяването беше полезен пост, който му позволяваше да разчита на много хора. Но хлъзгав тип като Торни винаги разполагаше и с други начини да приложи натиск.

„Какво наистина целиш, Арлън? — зачуди се Джавел. — Какво тласка същества като теб?“

Отговорът дойде лесно: власт. Торни не беше алчен. Добре известно беше, че живее скромно. Нямаше вкус към злато или хазарт, или курви, никакви пороци, освен манията му по албиноската. Това, което Торни ценеше, беше свободата да прави каквото си поиска, без задръжки. След като на търговията с роби беше сложен край, човек можеше твърдо да се обзаложи, че след това кралицата ще насочи вниманието си към черния пазар. Трафик на оръжия, наркотици, деца… новата кралица не беше като регента, вече бе доказала това. За нея нямаше разлика между низшите и големците. Точно затова Торни беше постановил, че тя трябва да се премахне.

— Е, всички сме тук — заяви Торни. — Да се залавяме за работа.

— Ха! — изръмжа лорд Тейр. — Всичко прецака, жалък бюрократ. Божи късмет е, че Боздугана не хвана момчето живо. Щеше да забърка всички ни.

Торни го погледна, после огледа останалите, сякаш търсеше потвърждение.

— Съгласен съм — заяви свещеникът, въпреки че тонът му беше по-скоро помирителен. — Предавам разочарованието на Светия отец от аматьорския характер на опита, както и от неговия провал.

— Обещах евентуален успех — отвърна кротко Торни. — Не и успех от първия опит.

— Хубави думички, пор такъв — изръмжа Арни Беденкур задавено.

„Я, че той е пиян! — осъзна Джавел с изумление. — Дори аз бях достатъчно благоразумен да остана трезвен за толкова черна работа.“

— Защо не ангажира някой от истинските кадени? — попита ядосано лорд Тейр. — Дуайн или Мерит? Един професионален убиец нямаше да се провали.

— Всеки каден е истински каден! — изръмжа Хюго Беденкур. За разлика от брат си, беше трезвен, за щастие. — Момчето на Греъм беше изпитано точно като всеки от нас тук. Не оскърбявай паметта му с такива намеци.

Лорд Тейр вдигна ръце в извинителен жест, макар че ядосаният му поглед така и не се откъсна от Торни.

Торни сви рамене.

— Не приемам, че планът е бил обречен на провал. Момчето почти успя. Източникът ми съобщава, че ножът му е бил на гърлото на кралицата. Но признавам, че подценихме гвардията на кралицата и особено Боздугана. Моят човек успя толкова лесно да проникне на коронацията… Предположих, че Боздугана е омекнал през годините.

— Само глупак би подценил Боздугана — подхвърли мрачно Хюго Беденкур. — Той уби четирима наши на бреговете на Крайт.

— Е, бъдете спокойни, тази грешка няма да се повтори — отвърна Торни с тон, който слагаше край на всякакви по-нататъшни дискусии. — Тъй или иначе, безсмислено е да се разсъждава за миналото. Важно е бъдещето.

— Миналото е бъдещето, Торни — възрази кротко свещеникът. — Каква гаранция има господарят ми, че няма да оплескаш и следващия си опит?

Джавел беше впечатлен. Малко хора, като оставим благородниците настрана, щяха да дръзнат да говорят така на Торни, дори и с мощта на Арвата зад тях. А свещеникът беше изразил собствените му съмнения точно. Ако погледнеше напред, можеше да види безкраен низ от провалени опити за покушение срещу кралицата. Не можеше да се изправи пред това, дори и заради Али. Куражът му не стигаше толкова далече. Искаше му се да се измъкне от тази история, животът му да не е повече заплетен в тайни заговори, да го няма постоянния страх, че всяко почукване на вратата ще е на Боздугана, дошъл да го отведе за разпит.

— Нищо не гарантирам — отвърна хладно Торни. — Никога не съм давал гаранция. И макар че убийството на кралицата би решило много проблеми, признавам, че може би ще се окаже извън възможностите ни за момента.

— А твоят човек от гвардията на кралицата? — попита лорд Тейр. — Не може ли просто той да свърши работата?

— Какъв човек? — попита мършавият с русата коса.

Торни поклати глава.

— Не желае да рискува врата си засега. Боздугана вече е наясно, че има предател. Стегнал е сигурността около кралицата и е назначил Пен Алкот за неин личен телохранител. Човекът ми е уплашен и не мога да кажа, че го обвинявам. Дори и да успее, няма кътче в Новия свят, където Боздугана да не го намери.

„Или нас“, помисли Джавел.

— Обърнал си гвардеец на наша страна? — попита отново русият.

— Не е твоя работа, дребосък — отвърна му Торни. — Не забравяй мястото си тука.

Джебчията се сви отново на стола си, а Джавел поклати глава. Как беше успял Торни да подкупи мъж от гвардията на кралицата? Те бяха непоклатимо предани, с повече гордост и традиции дори от кадените. Доколкото знаеше, никой кралски гвардеец досега не беше ставал изменник.

„Но ако някой би могъл да го направи, това ще е Торни“, помисли си с отвращение.

— Пен Алкот е надарен в боравенето с меча — отбеляза Хюго Беденкур, загледан замислено в огъня. — Малцина от нас биха посмели да му излязат насреща. Мерит може би, но него никога няма да го вкараш в тази работа.

— Все едно — каза Торни. — Имам по-добра идея, която върши работа на всички ни. Алейн — той посочи джебчията — ми даде сведения от съдбоносно важно значение за успеха й.

Мършавият джебчия се усмихна широко, щастлив като куче, че е удовлетворило господаря си. Джавел започна да се чуди дали е наред с главата.

— Бих казал, че не можем да се провалим — продължи Торни. — Но такава самонадеяност ще е непродуктивна.

— В какво да се провалим? — попита Хюго.

— Под една или друга форма, на всички ви трябват пари.

Джавел отвори уста да възрази, но бързо премисли.

— От Цитаделата повече няма да идват пари за вас. Кралицата няма да поддържа доставката, нито сега, нито никога.

— Разговарял ли си с нея? — попита лорд Тейр.

— Няма нужда. Признаците са ясни. Срещна се с генерал Бермонд преди три дни и са започнали планове за първоначално разгръщане на половината тиърска армия към мортската граница. Крилото на кралицата е пълно със запаси за обсада. Казвам ви, тя се подготвя за война и без бързо действие от наша страна мортите ще дойдат.

Джавел се ужаси. Мортско нашествие… никога не се беше замислял сериозно за това. Дори след като кралицата беше запалила клетките беше предполагал, че ще подпишат нов договор или че Торни ще уреди нещата, че все някак всичко ще се оправи. Помисли си за мъдрата тъжна жена, която беше видял на Моравата на цитаделата — въпреки маневрите на Торни Джавел беше сигурен, че тя ще ги спаси всички по някакъв начин.

— Бог да ни е на помощ — измърмори Алейн.

— Предполагам, че всички бихте искали да се избегне такова нашествие. Моят план ще убие два заека с един камък.

Най-неочаквано Торни скочи на крака. Джавел се присви, докато го подминаваше, за да не го докоснат дори тези тънки като на насекомо крайници. Тонът на Торни беше определено въодушевен.

— Елате с мен!

Последваха го през врата към вътрешността на склада, в нещо, което някога трябваше да е било канцелария. Вътре имаше празни писалища и столове, покрити с дебел слой прах. Светлината осигуряваха факли, закрепени в скоби високо по стените, тъй като прозорците бяха замазани с черна боя. Над едно писалище в гипса беше залепен портрет на тантуреста жена. Зад стената се чуваше тупане, приглушени удари с чукове. Стържене на триони също така. Звуци от сериозна работа, но пък нали дърводелската фирма отдавна беше спряла бизнеса?

Торни ги преведе през друга врата и влязоха във влажно сводесто като пещера помещение, осветено от смътни пламъци на факли. Ноздрите на Джавел го засърбяха от миризмата на стари изсъхнали стърготини. Навсякъде имаше огромни правоъгълни грамади, някои — почти двайсет стъпки високи и покрити с дебели зелени платнища. Като всички такива изоставени сгради, складът му се стори призрачно, мъртво пространство, обитавано от отдавна секнала дейност.

— Насам — нареди Торни и всички го последваха към другия край на огромното пространство.

Ударите на чукове се усилиха, после се чу стържене и когато завиха на последния ъгъл, Джавел видя някакъв мъж, застанал между две дървени магарета, да реже енергично с трион дъбов труп. Дъски от същия материал, всяка по десет стъпки дълга, бяха подредени до него.

— Лиам! — извика Торни.

— Ей ме! — отекна глас иззад купчината дървения.

— Ела тук.

Дребно човече се измъкна иззад насмолените платнища и забърса ръце в панталоните си. Беше покрито от глава до пети със стърготини и Джавел изведнъж бе обзет от убеждението, че го спохожда най-живият досега свързан с Али кошмар. Всеки момент този склад около него щеше да изчезне и той щеше да се озове при Аргивския проход, загледан как тя се скрива зад хълма Пайк.

— Това е Лиам Банакър — представи Торни джуджето. — Предполагам, че сте чували за него.

Джавел беше чувал, разбира се. Лиам Банакър беше най-добрият дърводелец в Тиърлинг, добър и с тухлата и камъка също. Богаташите на Нови Лондон непрекъснато го наемаха да строи къщите им, а дори и за благородници се знаеше, че го ангажират от време на време. Но не приличаше на строител. Беше нисък и мършав, с деликатни ръце. Другият, мъжът с триона, изобщо не им обърна внимание и Джавел започна да се чуди дали не е глух.

— Ще искате демонстрация, предполагам? — каза Банакър на Торни. Гласът му също беше като на гном, висок и тънък, и отекваше неприятно в ушите на Джавел.

— Ще е добре.

— Имате късмет, три вече са готови да тръгнат. — Банакър се провря през групата и забърза към един от куповете дървения. — Бърза демонстрация само обаче. Малко сме изостанали с графика, откакто Филип го хвана грипът.

Сграбчи единия край на зеленото насмолено платнище и го дръпна. Още докато платнището падаше, Джавел бе обзет от предчувствие за нещо ужасно, нещо, което ще се окаже по-лошо и от кошмарите му, и му се дощя да стисне очи. Но беше твърде късно, платното вече падаше и първата му мисъл бе: „Не трябваше да го знам“.

Беше клетка, около трийсет стъпки дълга и петнайсет широка. В единия край имаше врата, висока и широка едва колкото да пропусне човек. Решетките бяха от стомана, а цялата клетка, под, част от страните, покривът и колелата, като че ли бяха от тиърлингски дъб. Не беше направена чак като клетките, които Джавел беше виждал веднъж месечно през целия си живот като възрастен, но изглеждаше здрава, достатъчно здрава да свърши работа.

— Адски съм сигурен, че не се наех за това — изръмжа Арни Беденкур, а Джавел преглътна. Погледна надясно и видя, че Торни е зяпнал прехласнато клетката, както любящ баща би гледал детето си.

Торни сви рамене.

— За какво си се наел е спорен въпрос. Сега всички сте въвлечени. Всеки от нас представлява опасност за другия. Но горе главите! Вече преговарях с Мортмийн. Всеки от вас ще получи първоначалната си награда, както е обещано.

— А твоята награда каква е, Арлън? — попита свещеникът и очите му се впиха недоверчиво в Торни. — Какво ще спечелиш от това?

— Това не е твоя грижа. — Торни продължаваше да оглежда клетката с блеснали очи. — Господарят ти ще остане доволен, като получи цената си.

— По колко във всяка клетка?

— Двайсет и пет, може би трийсет. Повече, ако са деца.

Свещеникът наведе глава и устните му се раздвижиха беззвучно. Джавел си помисли, че се моли бог да му прости. Така че се помоли и той. После огледа огромния склад: покритите с платнища клетки бяха осем. Не беше добър в смятането, но му отне само миг, за да пресметне точно колко хора побират.

Поне двеста души! Настръхна. Дори триста! Осем клетки — и лицето на Али сякаш надничаше иззад решетките на всяка.

 

 

Може би за стотен път, откакто бе напуснал Цитаделата, Томас изруга дъжда. Небесата се бяха разтворили още докато минаваше по моста Нови Лондон и пороят се изливаше вече от три дни. Беше март, дъждовният сезон, но Томас все пак имаше чувството, че проливният дъжд е изпратен за негово изтезание. Може би момичето нарочно беше призовало буря с проклетия си камък — или пък беше божие наказание. Тъй или иначе, беше прогизнал до кости. Не беше яхвал кон поне от година и мократа тъкан на панталоните вече беше прежулила бедрата му. Целият свят се беше превърнал само в тези неща: студа, мокрото, жуленето и безкрайния плясък на конските копита през локви и кал.

Хората му не се оплакваха, но не бяха и особено въодушевени. Само трима се бяха съгласили да тръгнат с него. Беше им обещал награди, след като стигнат в Мортмийн и тези тримата се оказаха достатъчно глупави, за да му повярват. Така и не беше намерил Пайн, факт, заради който съжаляваше горчиво. Още по-лошо, нито един от кадените не се беше съгласил да дойде с него дори и след като обеща да им плати двойно, щом стигнат в Мортмийн. Човек не може да очаква лоялност от наемници, разбира се, но беше вярвал, че ще може да убеди поне един.

Но беше успял да подмами Кийвър, а това все пак беше нещо. Кийвър имаше мозък колкото на пиле, но беше отдавна във фамилния бизнес с превоз на стока до Мортмийн и познаваше Мортския път. Планът беше да отбият от пътя, щом Нови Лондон остане зад тях, но времето осуети тази идея и това може би беше за добро.

Но и пътят носеше свои проблеми. Калта беше толкова гъста, че Томас усещаше как конят му се задъхва от усилието да измъква копитата си от нея. Всеки път щом чуеха да се приближава група по-голяма от тях, трябваше да се крият в храсталаците.

Беше смятал да стигнат до Демийн за три дни, но това изобщо нямаше да стане. Щеше да отнеме пет, може би шест, и колкото повече оставаше на открито, толкова по-близо усещаше смъртта. Охраната му хвърляше колебливи погледи към него от време на време; в тези погледи Томас можеше да долови тежката ръка на историята. Момичето го беше нарекло нищожество, боклук, и по някакъв начин той знаеше, че е права. Смътно, от годините, когато все още ходеше на училище, помнеше малката звездичка най-долу на страницата. Бележка под линия — точно в това щеше да се превърне. В разказите, в митологията, която Тиърлинг предаваше от поколение на поколение, щеше да е нищожна бележка под линия. Дори да стигнеше жив границата на Морт, Червената кралица най-вероятно щеше да го убие заради провала.

„Не беше моя вина.“

Нямаше да я интересува.

— Да спрем да пренощуваме — предложи той.

— Не бива да спираме тук — отвърна Кийвър. — Твърде открито е. Трябва да продължим до мръкване.

Томас кимна и погледна примирено мрачното сиво небе. Макар да се мръкваше бързо, не бяха стигнали дори изворите на Кедъл. Дори облаците да се разчистеха, щеше да отнеме поне два дни езда, за да стигнат границата. Имаше чувството, че по бедрата му не е останала кожа, и с всяка крачка на коня усещаше влагата, изцеждаща се от ожулената плът. Хората му трябваше да търпят същите болежки, но изобщо не казваха нищо, разбира се, и колкото по-яростно му се искаше да се оплачат, толкова по-сигурен беше, че няма да го направят.

В този момент чу нещо.

Дръпна юздите на коня, обърна се и се заслуша. Нищо повече не можа да чуе през дъжда. Една огромна канара скриваше пътя зад тях.

— Какво има? — попита Кийвър. Беше поел ролята на неофициален водач в това пътуване, въпреки че старата гвардия на регента нямаше да му позволи да води хора и до пазара.

— Тихо! — сряза го Томас. Винаги беше харесвал гласа си, когато даде заповед. Не търпеше никакъв отказ и Кийвър замълча покорно.

Ето че отново чу звука, макар и през ромона на дъжда: копита, може би на стотина метра зад завоя.

— Ездачи — каза Арвис.

Кийвър се вслуша за миг.

— Яздят бързо. Да се скрием ей там.

Томас кимна и четиримата отбиха от пътя и навлязоха между дърветата. Беше толкова сенчесто, че едва можеше да насочва жребеца си. Навлязоха достатъчно навътре, за да се скрият от пътя, и спряха. Дъждът съскаше през листата над главите им, но все пак тропотът на приближаващите се коне се чуваше.

Внезапен страх стегна сърцето на Томас. Може би бяха само ловци или пък контрабандисти, които искаха деянията им да останат скрити, но клупът, стегнал душата му, явно не мислеше така. Усещаше впити в него очи, дълбоки черни очи, които сякаш виждаха всяко ужасно нещо, което бе извършил.

Когато ударите на копитата се приближиха на петдесетина метра, звукът секна.

Томас огледа хората си и те му отвърнаха със същото. Очите им търсеха отговори, но той ги нямаше. Да навлязат още в гората беше изключено. Вече беше почти тъмно, а да ги хване онова, което бе в непрогледния мрак, беше още по-лошо, отколкото в сумрака.

Изведнъж го споходи един стар спомен, игра, на която си беше играл самичък като дете: на гвардеец от гвардията на кралицата. Може би веднъж месечно се беше събуждал с чувството, че е неописуемо храбър. Никога не беше имало особена причина, просто настроение, с което се будеше. Светът изглеждаше по-ярък, по-добро място, и през целия този ден Томас се опитваше да живее като гвардеец от гвардията на кралицата, да върши достойни дела. Нямаше да дърпа косата на Елиса или да й краде куклите, или да лъже гувернантката, че не е щипнал нещо от кухнята. В такива дни си оправяше прилежно леглото, почистваше играчките си в детската и дори си пишеше домашните. И колкото и да беше странно, дори мама или гувернантката обикновено го забелязваха, хвалеха го и му даваха нещо допълнително преди лягане, парченце шоколад или пък нова играчка. Но с времето тези дни ставаха все по-малко и по-малко и накрая той разбра, че никога няма да стане нещо повече от малкия син. Някъде към тринайсет дните на гвардееца от гвардията на кралицата изчезнаха завинаги.

„Само да се бях събуждал така всяка сутрин — помисли Томас и тази мисъл събуди у него дълбок и неутешим копнеж. — Да можех да съм гвардеец на кралицата всеки ден, нещата щяха да са толкова различни…“

И точно тогава ромонът на дъжда бе прекъснат от песен: звучен мъжки баритон, който отекна сред дърветата. Гласът бе насмешлив — подигравателен дори, но носеше в себе си такова подмолно насилие, че стомахът на Томас се сви. Често в сънищата си чуваше този глас и всеки път се събуждаше преди мъжът, чийто бе този глас, да го убие. Но сега беше съвсем буден.

Товарът иде, клетките са пълни

и глас кънти над Тиър.

Изгарят клетките, Моравата смълча се

и плаче Тиърлинг, кралицата дошла е.

Песента секна толкова внезапно, колкото бе започнала. Томас примижа в сумрака. Не можеше да види нищо, но не се заблуждаваше, че слепотата е взаимна. Онзи кучи син имаше котешки очи. Охраната му го обкръжи плътно и всички заоглеждаха гъсталака с извадени мечове. Помисли да им каже да си спестят усилието, но не отрони и дума. Ако искаха да умрат храбро, не беше негова работа да ги разубеждава. Знаеха кой е певецът. Разбира се, че знаеха. Дъждът се усили, светът се сви около тях, всички стояха неподвижни и смълчани.

— Пуснете хората ми да минат! — извика Томас.

От всички посоки отекна смях.

— Тези мъже, които са тръгнали с теб, за да се закълнат във вярност на мортската вещица ли? — подвикна от невидимата си позиция Феч. — По-скоро бих оставил живи глутница бесни псета. Страхливци и предатели сте, всички до един!

Запя отново:

Кралицата скрита на бял свят яви се.

Ножът е хвърлен, в плътта й забит е,

но тя се надига и сяда на трона,

кралицата е тя — та дори без корона.

— Пеят я на всеки ъгъл на града! — викна Феч и този път гневът надделя над насмешката. — Кой изобщо ще съчини балада за теб, Томас Роли? Кой ще възпее твоето величие?

Сълзи изпълниха очите на Томас, но той не посмя да ги избърше пред хората си. Изведнъж разбра защо, въпреки толкова многото възможности, Феч така и не го беше убил. Беше чакал момичето, чакал беше да излезе от укритието си.

— Няма да се моля! — извика Томас.

— Достатъчно съм те чувал да се молиш.

Вляво от Томас Кийвър падна с ужасен хъхрещ звук — от гърлото му бе щръкнал нож. Арвис и Коуел рухнаха след него, пронизани от стрели. Томас погледна нагоре и видя на фона на дърветата чудовищна черна фигура, която се спускаше право върху него. Изкрещя от ужас, но гласът му секна, когато съществото падна върху него и го събори от коня. Той удари главата си в земята и за миг остана да лежи зашеметен, камъни се забиха в гърба му, въздухът се изпълни с гневното цвилене на жребеца и тропотът на копитата му заглъхна сред дърветата.

Когато отвори очи, видя Феч, кацнал като гигантски прилеп на гърдите му и притиснал го в земята. Носеше същата маска, която си беше слагал всеки път, щом проникнеше в Цитаделата: на арлекин, направена за маскаради. Такива маски можеше да се купят в много дюкяни в града, но Томас никога не беше виждал подобна на тази на лицето на някой друг: зацапана с червено уста, извита нагоре като в насмешлива усмивка, и очи, хлътнали в дълбоки черни дупки. Веднъж се беше събудил, затънал в угризенията си, и беше видял това лице, надвесено над него, и се беше напикал като бебе. Феч беше излязъл с танцова стъпка от стаята му и беше изчезнал от Цитаделата като дим, а Томас беше толкова засрамен, че така и не каза на никого. Беше почти възможно да повярва, че Феч е илюзия, докато той не се появеше отново, от плът и кръв, и винаги с тази ужасна маска.

— Е, лъжепринце? — Феч го сграбчи за рамото и го разтърси както куче разтърсва кокал, и заудря главата му в земята. Зъбите на Томас изтракаха. — Нямаш ли подкупи за предлагане, Томас? И къде е кукловодката ти? Магията й не е ли достатъчна, за да те измъкне от това?

Томас мълчеше. Беше се опитвал да спори с Феч и бе открил, че това само го прави още по-уязвим. Феч беше дяволски хитър с думите и Томас неведнъж беше благодарил на Бога, че Феч бе принуден да остане анонимен. Като публичен оратор щеше да е съкрушителен.

„Но пък ако беше публичен оратор, отдавна щяхме да сме го хванали и да сме го убили.“

— Службата по преброяването е свършена — прошепна кадифеният глас на Феч в ухото му. — Могат да построят нови клетки, но никой няма да забрави какво стана със старите. Ако момичето оцелее, ще поправи много от злините, които нанесохте.

Томас поклати глава.

— Червената кралица иде. Ще сравни кралството със земята, преди момичето да успее да постигне нещо.

Феч се наведе още над него и лицето му се озова само на педя от неговото.

— Мортската вещица никога не е държала на теб, знаеш ли.

— Знам — отвърна Томас и стисна бързо уста, зачуден може би за хиляден път кой може да е източникът на сведения на Феч. Нападенията му над тиърски благородници бяха причинявали безкрайни неприятности, защото Феч като че ли винаги знаеше как са платени данъците, къде са скрити парите, кога ще тръгне доставката. Гневни благородници бяха идвали в Цитаделата, за да настояват за обезщетение, и Томас се беше принуждавал за плаща големи подкупи заради сигурността, което му навличаше още по-голямо презрение сред простолюдието. А къде бяха благородниците сега? Седяха си на топло в своите замъци, докато той бе прогонен от своя, хвърлен в гората с този кръвожаден безумец.

— Ти ли хвърли ножа?

— Какво?

Феч го зашлеви.

— Ти ли хвърли ножа по момичето?

— Не! Не аз.

— Кой?

— Не знам! Беше план на Торни. Някой агент.

— Какъв агент?

— Не знам. Моите хора бяха само за отклонение, заклевам се!

Феч притисна палци в очите му и натисна. Томас изкрещя безпомощно. Викът му заглъхна в проливния дъжд, без да отекне.

— Какъв агент, Томас? — попита Феч неумолимо. Палците му натиснаха още и Томас усети как лявото му око аха-аха ще изскочи. — След това започвам да те режа. Не се залъгвай, че няма да го направя. Мортски агент ли?

— Не знам — извика Томас и захлипа. — Торни не ми каза.

— Точно така, Томас. И знаеш ли защо? Защото знаеше, че ще прецакаш всичко.

— Не беше моя вина!

— По-добре ми кажи нещо полезно.

— Торни имаше резервен план!

— Знам за резервния план на Торни, жалък нещастнико. Знаех за него още преди самият той да го е измислил.

— Тогава какво искаш?

— Сведения, Томас. Сведения за Червената кралица. Ти спа с нея, цялото кралство го знае. Трябва да знаеш нещо полезно.

Томас се помъчи да задържи лицето си безизразно, но то явно го издаде, защото Феч отново се наведе над него, очите му блестяха зад маската толкова близо, че му замириса на коне и на пушек, и на още нещо, задушлива миризма, която усещаше, че трябва да му е позната.

Преди петнайсет години, беше в леглото с нея, въздухът все още вонеше на секс и я беше попитал какво иска от него. Дори тогава не бе успял да се самозалъже, че тя държи на него. Беше се чукала с безразличие, автоматично — по-добро чукане си беше купувал от евтините курви в Търбуха. И все пак не можеше да се освободи от нея; беше станала като болест в ума му.

— Кажи ми нещо полезно и ще сложа край на живота ти без болка, Томас. Заклевам се.

„Кой е бащата?“, попита тогава Червената кралица. Когато се обърна към него в тъмното, очите й блестяха, ярко лисиче червено. Томас се дръпна, опита се в паника да изпълзи от леглото и тя се засмя, онзи гърлен кикот в тъмната спалня, който го накара да се втвърди от само себе си.

Очите го боляха. Нищо не можеше да види, освен червена мъгла отляво. Паренето в бедрата беше още по-лошо. Но физическата болка бледнееше в сравнение с вълната на самоомраза, която го заля. Феч щеше да получи информацията. Нямаше дори да отнеме много дълго.

Защо искаш да знаеш? — попита я глухо. Можеше да го направи това, да го накара да се чувства пиян, все едно е ударил осем халби ейл. — Елиса е мъртва. Какво значение може да има тепърва?

„Няма“, отвърна тя с усмивка. А Томас, който така и не можеше да разбере какво си мисли, все пак схвана, че има значение, че има много голямо значение. Искаше да го узнае, отчаяно, и знаеше, че той има отговора. Беше единственият коз, който държеше, и не се беше самозаблудил. Ако й го кажеше, тя можеше да го убие.

Не знам, отвърна той.

Тогава светлината в очите й угасна и тя изведнъж стана просто една красива жена в леглото с него, сграбчи члена му все едно че беше играчка. Беше затаил тази единствена тайна, но всички защити бяха паднали. Беше се проснала пред него и той се бе съгласил да намери и да убие дъщерята на Елиса, своята племенница. Помнеше дори как влезе в нея и изпъшка: „Ще те чукам“, на друга една кралица, която вече лежеше в гроба от години. Но Червената кралица разбра. Винаги разбираше — и му даде онова, от което се нуждаеше.

— Е, Томас?

Томас вдигна очи към Феч и го видя през пелената от сълзи. Времето се простираше години назад и години напред, но онова, което идваше после, нямаше силата да заличи онова, което беше преди. Този ред на нещата изглеждаше чудовищно нечестен дори сега, когато Томас знаеше, че му остават само още няколко мига. Сбра последните си останали трохи кураж.

— Ако смъкнеш маската, ще ти кажа всичко, което знам за нея.

Феч се обърна и огледа ставащото зад него. Томас примижа със здравото си око, замъглено от сълзи, и видя, че и тримата му мъже са мъртви. Кийвър беше най-зле. Беше паднал с раздрано гърло и лежеше в локва от собствената си кръв, вторачил нагоре невиждащите си очи.

Трима мъже, маскирани и облечени в черно, стояха присвити в шубраците. Гледаха го с очакване като хищни кучета, хванали жертвата си натясно. Но той все пак се боеше по-малко от тях, отколкото от господаря им. Феч беше интелигентен, дяволски при това, а интелигентните хора измисляха интелигентни жестокости. Точно в това Червената кралица винаги беше превъзхождала всички.

Когато отново погледна към Феч, маската я нямаше, мъжкото лице се открояваше ясно на гаснещата светлина. Томас забърса сълзите от дясното си око и зяпна това лице, стъписан.

— Но ти си мъртъв.

— Само вътрешно.

— Магия ли е?

— Най-черната магия, лъжепринце. Сега говори.

И Томас заговори. Думите излизаха бавно отначало, засядаха в гърлото му, но след това стана лесно. Феч слушаше внимателно, дори съчувствено, задаваше въпроси от време на време и скоро сякаш стана съвсем естествено да седят тук заедно и да си разказват истории, докато падне нощта. Томас разказа цялата история, история, която не бе разказвал на никого, и всяка дума излизаше по-лесно от предишната. Казването на истината беше нещо, което гвардеец от гвардията на кралицата щеше да направи, осъзна той, и това до такава степен изглеждаше същината на проблема, че се улови да повтаря важни моменти грижливо, в отчаяно усилие да накара Феч да разбере. Разказа всичко, което можеше да си спомни, и когато вече нямаше нищо повече, спря.

Феч се изправи и извика:

— Донесете брадва!

Томас се вкопчи в ръката му.

— Няма ли да ми простиш?

— Няма, Томас. Ще спазя думата си, и това е всичко.

Томас затвори очи. „Мортмийн, Мортмийн, ярко гориш“, помисли си незнайно защо. Феч щеше да му вземе главата и той откри, че не го упреква. Помисли си за Червената кралица, за първия път, когато я беше видял, миг на такава смесица от ужас и копнеж, която все още имаше силата да смрази сърцето му. След това помисли за момичето, как се надигаше от пода с ножа в гърба. Навярно можеше да го направи, да ги измъкне всички от тресавището, в което се бяха натикали сами. И по-странни неща се бяха случвали в историята на Тиърлинг. Може би дори беше Истинската кралица. Може би.