Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sensible Thing, 1924 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Пепа Дочева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Заглавие: Петдесет велики разказвачи
Преводач: Дора Барова; Жени Божилова; Юлия Бучкова; Христо Владов; Тодор Вълчев; Вера Вутова; Радка Гекова; Ерма Гечева; Павел Главусанов; Атанас Далчев; Пепа Дончева; Кръстан Дянков; Светозар Златаров; Светомир Иванчев; Стефан Икономов; Ирина Калоянова; Зафира Кацкова; Венцислав Константинов; Лъчезар Мишев; Боян Ничев; Красимира Петрова; Красимира Тодорова; Сидер Флорин
Издание: първо
Издател: ИК „Кронос“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Сборник разкази
Печатница: Инвестпрес
ISBN: 978-965-366-028-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3242
История
- — Добавяне
IV
В един дъждовен септемврийски следобед на следващата година някакъв млад мъж със силно загоряло до медно кафяв отблясък лице слезе от влака в един град в Тенеси. Той се огледа тревожно и сякаш остана доволен, когато откри, че никой не е дошъл на гарата да го посрещне. Отиде с такси до най-добрия хотел на града, където с известно задоволство се регистрира като Джордж О’Кели, Куско, Перу. Той се качи в стаята си и поседя няколко минути до прозореца, като гледаше надолу към познатата улица. После с леко трепереща ръка вдигна телефонната слушалка и поиска някакъв номер.
— Вкъщи ли е мис Джонкуил?
— Тя е на телефона.
— О!… — Гласът му, след като се пребори с малката склонност да трепери, продължи с приятелски любезен тон: — Обажда се Джордж О’Кели. Получи ли писмото ми?
— Да. Очаквах те да пристигнеш днес.
Гласът й, спокоен и безразличен, го смути, но не така, както бе очаквал. Той чу глас на чужд човек, равен, любезно съобщаващ, че ще й бъде приятно да се видят — това беше всичко. Прииска му се да затвори телефона и да си поеме дъх.
— Не съм те виждал от… отдавна. — Успя да го произнесе небрежно. — От една година.
Той знаеше точно колко време беше минало — до ден.
— Ще ми бъде ужасно приятно отново да си поговорим.
— Ще дойда след около час.
Затвори телефона. В продължение на четири дълги сезона всяка минута от свободното му време бе преизпълнена с очакването на този час и ето че той настъпи. Беше си мислил, че може да я завари омъжена, сгодена, влюбена, но не бе очаквал, че ще бъде равнодушна към завръщането му.
Никога вече в живота му, чувстваше той, нямаше да има други десет месеца като тези, които току-що беше преживял. За млад инженер се беше изявил по безспорно забележителен начин — имаше две неочаквани възможности: едната в Перу, откъдето току-що се бе върнал, а другата, която представляваше следствие от първата, в Ню Йорк, където отиваше. За този кратък период се беше издигнал от бедността до положение с неограничени възможности.
Погледна се в огледалото на тоалетната масичка. Беше почти черен от слънцето, но този тен се смяташе за романтичен и през последната седмица, след като имаше време да мисли за подобни неща, това му бе доставило малко удоволствие. С известно възхищение одобри и силната си фигура. Някъде бе загубил част от едната си вежда и продължаваше да носи еластичен бандаж около коляното си, но беше още твърде млад, за да не забележи как немалко жени на кораба го бяха гледали с покорно любопитство.
Дрехите му, разбира се, бяха ужасни. Беше му ги ушил някакъв грък в Лима, за два дни. Освен това бе прекалено млад, за да опише този шивачески дефект в иначе краткото си писмо до Джонкуил. Единствената друга подробност, която съдържаше то, беше, че не иска да го посрещат на гарата.
Джордж О’Кели от Куско, Перу, чака час и половина в хотела, докато, за да бъдем точни, слънцето измина половината от пътя си по небосклона. След това, прясно избръснат и напудрен до малко кавказки тен, тъй като в последния момент суетата беше надделяла над романтизма, той нае едно такси и се отправи към дома, който познаваше така добре.
Дишаше тежко — забеляза го, но си каза, че е от възбуда, а не от чувства. Той беше тук, тя не бе омъжена — това бе достатъчно. Дори не беше сигурен какво трябва да й каже. Но това бе момент от живота му, с който чувстваше, че най-малко би му се искало да се раздели. В края на краищата, без момиче не може да има победа и ако не можеше да сложи своята плячка в нозете й, можеше поне да я покаже за един кратък миг пред очите й.
Изведнъж къщата се извиси пред него и първата му мисъл беше, че тя е придобила някаква странна нереалност. Нищо не бе променено и въпреки това всичко бе различно. Изглеждаше по-малка и по-овехтяла отпреди; над покрива и от прозорците не се излъчваше вълшебна светлина. Дръпна звънеца и на вратата се появи непозната черна прислужница. Мис Джонкуил ще слезе след минутка. Той облиза нервно устните си, влезе в дневната — и усещането за нереалност се усили. След всичко Джордж видя, че това беше само една стая, а не вълшебният чертог, където бе изживял толкова вълнуващи часове. Седна на един стол учуден, че беше просто стол, и осъзна, че въображението му бе преиначило и разкрасило всички тези обикновени и познати вещи.
После вратата се отвори и в стаята влезе Джонкуил — в този миг като че ли всичко се замъгли пред очите му. Беше забравил колко е красива и усети как лицето му пребледнява, а гласът му се снишава до жална въздишка.
Беше облечена в бледорозово, а тъмната й права коса бе прибрана като с корона от златна панделка. При влизането й познатите кадифени очи срещнаха погледа му и през тялото му премина тръпка на уплаха от красотата й, способна да причинява болка.
Той каза „здравей“ и двамата направиха няколко крачки напред и си стиснаха ръцете. След това седнаха на два доста раздалечени стола и се загледаха от двата края на стаята.
— Върнал си се — каза тя, а той й отвърна също така банално:
— Прииска ми се да се отбия и да те видя.
Опита се да се пребори с трепета в гласа си, като гледаше навсякъде, но не и към лицето й. Негово беше задължението да говори, но му се струваше, че ако не започне още от началото да се хвали, няма какво да каже. В предишните им отношения никога не беше имало нищо делнично — изглеждаше абсурдно хора в подобно положение да си говорят за времето.
— Смешно е — започна с неочаквано смущение той. — Не знам какво точно да правя. Притеснява ли те присъствието ми?
— Не. — Отговорът й беше едновременно сдържан и равнодушно тъжен.
Това го огорчи.
— Сгодена ли си?
— Не.
— Влюбена ли си в някого?
Тя поклати глава.
— А! — Той се облегна назад в стола си. Още една тема като че ли беше изчерпана — разговорът не вземаше насоката, която бе очаквал.
— Джонкуил — подхвана той, този път с по-нежен тон. — След всичко, което се случи помежду ни, исках да се върна и да те видя. Каквото и да правя в бъдеще, никога няма да обичам друго момиче така, както обичах теб.
Това бе една от речите, които беше репетирал. На парахода му се струваше, че точно това е най-подходящият тон — да напомни за нежността, която щеше да изпитва винаги към нея, и да й съобщи неангажиращо за настоящото си положение. Тук, с миналото около него и край него, което всяка минута натежаваше все повече във въздуха, думите му звучаха театрално и фалшиво.
Тя не каза нищо; седеше неподвижна, а очите й го гледаха с израз, който можеше да означава и всичко, и нищо.
— Ти вече не ме обичаш, нали? — попита я той със спокоен глас.
— Да.
Минута след това, когато влезе мисис Кеъри и заговори за успехите му — местният вестник беше излязъл с половин колона за него, — той изпита смесено чувство. Сега вече знаеше, че все още желае да има това момиче и че понякога миналото се завръща — това бе всичко. За останалото трябваше да бъде силен и нащрек и щеше да види какво ще стане.
— А сега — каза им мисис Кеъри — искам двамата да отидете при жената с хризантемите. Тя специално ми каза, че иска да те види, защото била чела за теб във вестника.
Тръгнаха към жената с хризантемите. Докато вървяха по улицата, той забеляза с известно вълнение, че крачките й, по-къси от неговите, не съвпадат с неговия ход. Жената се оказа приятна, а хризантемите — огромни и изключително красиви. Бели, розови, жълти — градините й бяха така препълнени, че когато се намираше сред тях, човек сякаш се беше върнал в средата на лятото. Имаше две пълни градини с вратичка между тях; когато тръгнаха към втората, жената мина първа през вратичката.
Тогава се случи нещо странно. Джордж направи крачка встрани, за да даде път на Джонкуил, но вместо да мине, тя се спря за миг и се загледа в него. Не беше толкова самият поглед, в който нямаше усмивка, колкото мигът на мълчание. Всеки погледна в очите на другия и си пое рязко и малко забързано дъх, след което и двамата влязоха във втората градина. Това бе всичко.
Следобедът свършваше. Благодариха на жената и тръгнаха към къщи бавно, замислено, един до друг. По време на вечерята също мълчаха. Джордж разказа на мистър Кеъри част от това, което му се беше случило в Южна Америка, и успя да разясни, че в бъдеще за него всичко ще върви като по вода.
После вечерята свърши и двамата с Джонкуил останаха сами в стаята, която бе видяла началото и края на тяхната любов. Струваше му се, че всичко е много далечно и неизразимо тъжно. На това канапе бе изпитал такава болка и мъка, каквито никога вече нямаше да изпита. Никога вече нямаше да бъде толкова слаб, нито толкова уморен, нещастен и беден. Въпреки всичко съзнаваше, момчето отпреди петнайсет месеца бе притежавало нещо: вяра, топлина — която бе изчезнала завинаги. Най-разумното нещо, те бяха сторили най-разумното нещо. Бе заменил младостта си за сила и беше превърнал отчаянието си в успех. Но заедно с младостта животът му бе отнел и свежестта на неговата любов.
— Значи няма да се омъжиш за мен, така ли? — попита тихо той.
Джонкуил поклати тъмнокосата си глава.
— Никога няма да се омъжа — отвърна тя.
Той кимна.
— Утре сутринта заминавам за Вашингтон.
— Ооо…
— Налага се да замина. До първи най-късно трябва да съм в Ню Йорк, а преди това искам да се отбия във Вашингтон.
— По работа?
— Нее… — отвърна като че с нежелание той. — Там има една личност, която трябва да видя — беше много мила с мен, когато бях толкова… затънал.
Това бе измислица. Нямаше кого да вижда във Вашингтон, но той следеше внимателно Джонкуил и беше сигурен, че тя попремигна леко, че очите й се притвориха, а след това отново широко се отвориха.
— Но преди да тръгна, искам да ти разкажа за всичко, което ми се случи, след като се разделихме, и тъй като може би повече няма да се видим, мислех си дали… дали просто за последен път не би седнала на коленете ми, както правеше преди. Не бих те помолил, ако имаше някой друг… въпреки това… може би няма значение.
Тя кимна и след миг вече седеше на коленете му, както беше правила толкова често през онази далечна пролет. Усещайки главата й върху своето рамо и познатото й тяло, той изпита емоционален шок. На ръцете му, които я държаха, им се прииска да я обхванат плътно, затова той се изтегна назад и започна да говори замислено в пространството.
Разказа й за отчаяните две седмици в Ню Йорк, които бяха завършили с привлекателна, макар и не много добре заплатена работа на една строителна площадка в Джърси Сити. Когато се появила възможността за работа в Перу, отначало той не я приел като нещо изключително. Щял да бъде трети помощник-инженер в експедицията, но само десет души от американската група, в това число осем землемери и топографи, стигнали изобщо до Куско. Десет дни по-късно починал от жълта треска и ръководителят на експедицията. Това бил неговият шанс — шанс за всеки, ако не е глупак, чудесен шанс…
— Шанс за всеки, ако не е глупак? — невинно го прекъсна тя.
— Даже и за глупак — продължи той. — Беше чудесно. И тъй, пратих телеграма до Ню Йорк…
— И така — отново го прекъсна тя, — те ти отвърнаха, че би могъл да използваш възможността?
— Бих могъл! — възкликна той, все още облегнат назад. — Аз трябваше да го направя. Нямаше време за губене…
— Нито минута дори?
— Нито минута.
— Нито дори време за… — Тя замълча.
— За какво?
— Погледни.
Внезапно той наведе главата си напред и в същия момент тя се притисна към него, а устните й бяха полуотворени като цвете.
— Да — прошепна той на устните й. — Разполагаме с всичкото време на този свят…
Всичкото време на този свят — неговият и нейният живот. Но за миг, както я целуваше, той осъзна, че и цялата вечност да претърси, пак не ще може да си възвърне онези изгубени часове през април. Можеше да я притиска толкова силно, че мускулите на ръцете му да се издуят — тя бе нещо желано и рядко, за което се беше борил и бе спечелил — но никога вече нямаше да има неуловим шепот в здрача или по нощния ветрец…
Е, нека отмине, мислеше си той; април свърши, април свърши. На света има различни видове любов, но никога една и съща два пъти.