Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sensible Thing, 1924 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Пепа Дочева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Заглавие: Петдесет велики разказвачи
Преводач: Дора Барова; Жени Божилова; Юлия Бучкова; Христо Владов; Тодор Вълчев; Вера Вутова; Радка Гекова; Ерма Гечева; Павел Главусанов; Атанас Далчев; Пепа Дончева; Кръстан Дянков; Светозар Златаров; Светомир Иванчев; Стефан Икономов; Ирина Калоянова; Зафира Кацкова; Венцислав Константинов; Лъчезар Мишев; Боян Ничев; Красимира Петрова; Красимира Тодорова; Сидер Флорин
Издание: първо
Издател: ИК „Кронос“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Сборник разкази
Печатница: Инвестпрес
ISBN: 978-965-366-028-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3242
История
- — Добавяне
III
Разривът настъпи в жегата на следващия ден. И двамата бяха отгатнали истината за другия, но тя беше по-готова да приеме положението.
— Няма смисъл да продължаваме — каза тъжно Джонкуил. — Сам знаеш, че мразиш застрахователната дейност и никога няма да преуспееш с нея.
— Не е там работата — упорито настояваше той. — Мразя това, че се боря сам. Ако се омъжиш за мен и опитаме заедно, мога да преуспея навсякъде, но не и когато се тревожа за теб отдалеч.
Преди да отговори, тя мълча дълго време — не размисляше, тъй като беше видяла края, а само изчакваше, защото знаеше, че всяка дума би звучала по-жестоко от последната. Накрая каза:
— Джордж, обичам те с цялото си сърце и не знам дали някога ще обичам друг. Ако беше готов да го направиш преди два месеца, щях да се омъжа за теб — сега не мога, защото някак си това не е най-разумното нещо.
Той й отправи гневни обвинения — има някой друг, тя крие нещо от него!
— Не, няма друг.
Това беше вярно. Но в резултат от тревогите около тяхната любов тя бе намерила покой в компанията на млади момчета като Джери Холт, които имаха предимството, че не означаваха абсолютно нищо в нейния живот.
Джордж не прие добре положението. Прегърна я силно и буквално се опита с целувката си да я накара незабавно да се омъжи за него. След като не успя, се впусна в дълъг самосъжалителен монолог и млъкна едва когато осъзна, че по този начин става жалък в очите й. Заплаши я, че ще си тръгне, без да има намерение за това, и отказа да го направи, когато тя му каза, че в края на краищата най-добре ще е да си замине.
В първия миг Джонкуил го съжали, а в следващия беше просто любезна.
— Най-добре е да си тръгнеш още сега — извика толкова силно тя накрая, че мисис Кеъри слезе разтревожена при тях.
— Станало ли е нещо?
— Заминавам си, мисис Кеъри — изрече на пресекулки Джордж.
Джонкуил беше излязла от стаята.
— Не бива да се чувстваш толкова нещастен, Джордж — с безпомощно съчувствие замига срещу него мисис Кеъри, съжаляваща и едновременно с това доволна, че малката трагедия е почти приключила. — На твое място бих отишла вкъщи при майка си за една-две седмици. Може би, в края на краищата, това е най-разумното нещо…
— Моля ви, замълчете — извика той. — Моля ви, не ми говорете нищо сега!
Джонкуил отново влезе в стаята, с тъга и нервност, скрити под пудрата, ружа и шапката й.
— Поръчах такси — каза хладно тя. — Можем да се разходим с него до тръгването на влака ти.
Джонкуил излезе на предната веранда. Джордж си сложи палтото и шапката и постоя немощно за минута в стаята — откакто бе напуснал Ню Йорк, почти не беше ял. Мисис Кеъри се приближи, притегли главата му и го целуна по бузата, а той се почувства ужасно смешен и слаб, защото си мислеше, че сцената накрая е смешна и слаба. Ако само си беше тръгнал още предишната вечер и я бе оставил завинаги с подобаваща гордост.
Таксито беше дошло и в продължение на един час двамата бивши любовници обикаляха с него тихите улици. Той държеше ръката й и на слънчевата светлина ставаше все по-спокоен, като разбираше със закъснение, че през цялото пътуване не е имало какво да правят или да си кажат.
— Ще дойда пак — промълви той.
— Знам — отвърна тя, като се опита да изрази безгрижна вяра с гласа си. — И ще си пишем… понякога.
— Не — каза той, — няма да си пишем. Не бих могъл да го понеса. Някой ден ще дойда пак.
— Никога няма да те забравя, Джордж.
Пристигнаха на гарата и тя влезе с него, докато си купуваше билет.
— А, Джордж О’Кели и Джонкуил Кеъри!
Това бяха един младеж и едно момиче, познати на Джордж от времето, когато работеше тук, и Джонкуил сякаш прие появата им с облекчение. В продължение на пет безкрайни минути всички стояха на едно място и разговаряха, после влакът пристигна с грохот на гарата и Джордж протегна ръце към Джонкуил със зле прикрита мъка на лицето. Тя направи несигурна крачка към него, после се спря и бързо стисна ръката му, сякаш се сбогуваше със случаен познат…
— Довиждане, Джордж — каза Джонкуил. — Желая ти приятно пътуване.
— Довиждане, Джордж. Ела някой път отново да се видим.
Онемял, почти ослепял от болка, грабна куфара си и се качи зашеметен на влака.
Той полетя през громолящи прелези, като набираше скорост между отделните предградия, към залеза. Може би тя също щеше да види залеза и щеше да спре за миг, да се обърне, да си спомни, преди той да е избледнял заедно със съня й в миналото. Мракът на тази нощ щеше завинаги да скрие слънцето, дърветата, цветята и смеха на неговия младежки свят.