Франсис Скот Фицджералд
Най-разумното нещо (1)

I

Когато настъпи великият час на американската обедна почивка, Джордж О’Кели оправи съсредоточено и с вглъбен вид бюрото си. Никой в службата не трябваше да знае, че бърза — успехът е въпрос на външен вид и затова не е хубаво да изтъкваш факта, че умът ти се намира на хиляда километра разстояние от работата.

Но след като излезе от сградата, той стисна зъби и започна да тича, като от време на време хвърляше поглед към яркия пролетен ден, който изпълваше Таймс скуеър и се носеше на по-малко от шест метра над главите на хората. Всички гледаха леко нагоре и вдишваха дълбоко мартенския въздух, а слънцето заслепяваше очите им, така че едва ли някой виждаше нещо друго, освен собственото си отражение в небето.

Джордж О’Кели, чиито мисли се намираха на повече от хиляда километра разстояние, реши, че целият свят е отвратителен. Той се спусна в метрото и докато преминаваше край деветдесет и петте пресечки, не сведе обезумял поглед от плаката във вагона, който ясно показваше, че шансът му да си запази зъбите поне още десет години е само едно към пет. На Сто трийсет и седма улица прекъсна изследването си върху рекламното изкуство и отново се впусна в бяг — неуморим, трескав, който този път го доведе до дома му — стая във висока, отвратителна жилищна сграда в центъра на Никъде.

Ето го на бюрото писмото — написано със свещено мастило върху благословена хартия; ако се вслушаха, хората в целия град можеха да чуят как бие сърцето на Джордж О’Кели. Той изчете запетаите, мастилените капки и петното от палеца й в полето — след това се хвърли отчаян на леглото.

Беше загазил; един от онези ужасни случаи, които са нещо обикновено в живота на бедните и ги преследват като хищни птици. Бедните или пропадат, или се издигат, или дори се оправят по някакъв свой начин, но Джордж О’Кели беше такъв новак в бедността, че ако някой отречеше уникалността на неговия случай, той щеше много да се учуди.

Преди по-малко от две години завърши с отличие Масачузетския технологичен институт и постъпи на работа в една строителна фирма в южната част на Тенеси. Цял живот беше мислил за тунели и небостъргачи, за огромни язовири и гигантски трипилонови мостове, приличащи на танцьорки, хванати за ръце, с глави високо в небето и подножия от преплетени кабели. На Джордж О’Кели му се струваше романтично да променя течението на реките и формата на планините, за да могат затънтените места, където преди животът не е могъл да пусне корен, вече да процъфтяват. Обожаваше стоманата и в мечтите му тя винаги присъстваше около него — разтопена, във вид на блокове, листове и плочи, в безформени пластични маси, тя го очакваше в ръцете му като бои и платно. Неизчерпаеми количества стомана, която огънят на неговото въображение трябваше да превърне в нещо прекрасно или страшно…

Понастоящем той беше застрахователен агент със седмична заплата от четиридесет долара, а мечтата му се изплъзваше бързо зад гърба. Мургавото момиче, което бе причината за това негово ужасно и непоносимо положение, чакаше в Тенеси да бъде повикано.

След петнайсет минути хазайката, от която пренаемаше стаята, почука на вратата и го попита с вбесяваща любезност дали, след като си е вкъщи, иска да обядва. Поклати глава, но прекъсването го върна към действителността и той стана от леглото, за да напише телеграма.

Писмото ме потисна уплаши ли се вършиш глупости и си просто разстроена за да мислиш за скъсване защо не се омъжиш веднага за мен разбира се, че ще се оправим…

В един безумен миг се поколеба, но след това донаписа с почерк, за който трудно можеше да се каже, че е негов:

При всички случаи пристигам утре в шест часа.

Когато свърши, изтича навън и отиде в телеграфната служба до спирката на метрото. На този свят той разполагаше с по-малко от сто долара, но от писмото се виждаше, че тя е „неспокойна“, и поради това не му оставаше никакъв избор. Знаеше какво означава „неспокойна“ — че тя е в емоционална депресия и че изгледите да се омъжи и да заживее в бедност и тревоги бяха прекалено голямо изпитание за любовта й.

Джордж О’Кели стигна до застрахователното дружество с обикновения си бяг — бяг, който за него се беше превърнал едва ли не във втора природа, който като че ли най-добре характеризираше напрежението, под което живееше. Отиде направо в стаята на директора.

— Искам да говоря с вас, мистър Чеймбърс — съобщи задъхано той.

— Е? — Две очи като зимни прозорци се впериха с жестоко безразличие в него.

— Искам да взема четири дни отпуск.

— Но вие излизахте в отпуск само преди две седмици! — каза изненадан мистър Чеймбърс.

— Така е — призна си смутеният младеж, — но сега ми се налага отново да изляза.

— Къде ходихте миналия път? Вкъщи?

— Не, отидох… в един град в Тенеси.

— И къде искате да отидете сега?

— Амии, сега искам да отида… в един град в Тенеси.

— Въпреки всичко сте упорит — каза директорът сърдито. — Но не мисля, че сте назначен за търговски пътник.

— Не съм — отчаяно проплака Джордж, — но ми се налага да отида.

— Добре — съгласи се мистър Чеймбърс, — но не е нужно да се връщате. Така че не се връщайте!

— Няма да се върна. — И за свое огромно изумление, а и на мистър Чеймбърс, лицето му порозовя от удоволствие. Почувства се щастлив, ликуващ — за първи път от шест месеца се почувства свободен. Очите му се изпълниха със сълзи на благодарност и той стисна сърдечно дланта на мистър Чеймбърс.

— Искам да ви благодаря — каза той в изблик на радост. — Не искам да се връщам. Струва ми се, че щях да полудея, ако ми бяхте казали, че мога да се върна. Само че не можех да напусна сам, разбирате ли, искам да ви благодаря, че… че ме уволнихте.

Той махна великодушно с ръка и извика:

— Дължите ми заплата за три дни, но можете да я задържите! — И побягна навън от стаята.

Мистър Чеймбърс позвъни на секретарката си и попита дали О’Кели не се е държал странно в последно време. Беше уволнявал много хора по време на своята кариера и те бяха приемали това по най-различен начин, но никой от тях до този момент не му беше благодарил.