Светослав Минков
Всѣки съ късмета си

Живѣеше нѣкога беденъ дърварь, който нѣмаше нищо друго, освенъ една остра брадва и едно старо магаре. Отъ сутринь до вечерь сѣчеше сиромахътъ дърва и едва изкарваше хлѣба си. Дотегнала му бѣше сиромашията, дотегналъ му бѣше и живота.

Веднажъ дърварьтъ нарами брадвата си, качи се на магарето и, както всѣки божи день, тръгна къмъ гората за дърва.

Изъ пѫтя го срещна единъ човѣкъ.

— Помози Богъ! — рече човѣкътъ.

— Далъ ти Богъ добро! — отвърна дърварьтъ.

— Накѫде?

— Отивамъ въ гората за дърва. Ами ти накѫде си се запѫтилъ?

— Тръгналъ съмъ да си търся късмета.

— Късмета ли? — извика дърварьтъ и скочи отъ магарето. — Да дойда тогава съ тебъ? И азъ цѣлъ животъ си търся късмета и още не съмъ го намѣрилъ. Може така по-лесно да го намѣря, като го търсимъ двамата заедно.

— Добре, — съгласи се непознатиятъ, и двамата станаха побратими.

Дърварьтъ захвърли брадвата, зарѣза магарето си насрѣдъ пѫтя и замина съ човѣка, който бѣше тръгналъ да си търси късмета.

Привечерь тѣ срещнаха единъ старецъ съ дълга бѣла брада.

— Хей, дѣдо! — извика дърварьтъ. — Можешь ли ни каза, де се крие късметътъ на хората?

Старецътъ се спрѣ, изгледа двамината пѫтника отъ главата до петитѣ и рече:

— Виждате ли оная планина отсреща? Тамъ живѣе магьосницата, която пази хорския късметъ. Идете при нея, тя ще ви помогне!

И двамата побратими се запѫтиха къмъ голѣмата планина, която се издигаше като страхотно чудовище въ далечината.

Когато стигнаха тамъ, предъ тѣхъ се изпрѣчи мигомъ кѫщата на старата магьосница. Една малка кѫщица съ тѣсни прозорчета, въ които блѣщукаше свѣтлина.

Дърварьтъ похлопа на вратата и още преди да чуе нѣкакъвъ отговоръ, влѣзе вѫтре. Следъ него влѣзе и неговиятъ побратимъ. Магьосницата седѣше край огнището и плетѣше чорапъ. Предъ нозетѣ й лежеше черна котка, примигваше съ едно око и мъркаше. Въ жарьта на огнището клокочеше малко чайниче, и капачето му подскачаше като живо.

Щомъ влѣзоха гоститѣ, магьосницата се сепна, остави чорапа на земята и се изправи на нозетѣ си. Па като наведе глава, погледна надъ очилата си двамината скитника и попита:

— Какво ви носи насамъ по това време?

— Ехъ, бабо! — въздъхна другарьтъ на дърваря и пристѫпи напредъ. — Носи ни теглото. Ето, цѣлъ животъ си блъскаме главата за парче хлѣбъ, дето се казва, и пакъ бѣлъ день не можемъ да видимъ. Стори ни добро, бабо, кажи ни, де е късметътъ ни, та да заживѣемъ и ние като хората!

— Всѣки съ късмета си! Всѣки съ късмета си! — избъбри бабичката, приближи се до огнището и дигна капачето на малкото чайниче. А вѫтре въ чайничето подскачаше едно мъничко човѣче съ червена шапчица и пѣеше, като повтаряше думитѣ на магьосницата:

— Тра-ла-ла, всѣки съ късмета си! Тра-ла-ла, всѣки съ късмета си!

— Цѣлъ товаръ дърва отъ мене имашъ за зимата, бабо, ако ни кажешъ, де е скритъ късмета ни, — рече дърварьтъ.

— Добре, така да бѫде! — извика магьосницата и захлупи отново чайничето. — Малко късно идете, ала нѣма що — добри хора ми изглеждате. Елате сега да ви покажа пещерата, дето е заключенъ късмета ви!

И магьосницата заведе двамата побратими предъ една голѣма пещера съ златна врата. На дръжката на тая врата бѣше кацналъ огненъ гълѫбъ. Отъ разперенитѣ му криле течеше свѣтлина.

— Къшъ! — извика магьосницата, и огнениятъ гълѫбъ литна и се изгуби въ мрачината като падаща звезда.

Въ сѫщия мигъ златната врата се отвори, и двамата скитника се смръзнаха на мѣстата си. Предъ тѣхъ, въ пещерата, стоеха две чудно хубави коли — всѣка една съ по два хвъркати бѣли коня, които дълбаеха нетърпеливо земята съ копитата си и чакаха да потеглятъ на пѫть.

— Ето, — каза магьосницата, — въ тия затворени коли е скритъ късмета на всѣки едного отъ васъ. Вървете си съ здраве у дома и вижте тамъ, какво има въ колитѣ! Само помнете едно: ако искате да видите късмета си, преди да сте стигнали въ кѫщи, ще изгубите всичко. Такава е магията!

Двамата побратими се сбогуваха съ старата магьосница, и всѣки отъ тѣхъ се качи отпредъ на своята кола.

— Ще се видимъ ли пакъ нѣкога? — попита дърварьтъ другаря си.

— Кой знае, — отвърна другиятъ. — Свѣтътъ е широкъ, и пѫтищата сѫ безбройни.

Сетне дърварьтъ удари бѣлоснѣжнитѣ коне и замина на изтокъ, а неговиятъ побратимъ — на западъ.

Когато стигна у дома си, щастливиятъ дърварь слѣзе отъ колата и отвори съ треперяща рѫка нейната вратичка.

Чу се силенъ ревъ, и дърварьтъ отскочи назадъ.

Отъ колата излѣзе послушното старо магаре, което дълги години наредъ бѣше носило на гърба си дърва отъ гората и което неговиятъ господарь бѣ оставилъ насрѣдъ пѫтя, когато тръгна да си търси късмета. Сега върху самара на доброто животно стоеше окачена и острата брадва, съ която дърварьтъ изкарваше хлѣба си. Брадвата горѣше съ ослѣпителенъ блѣсъкъ въ лѫчитѣ на слънцето, изкована сякашъ отъ злато.

— Това ли е то късметътъ ми? — рече очудено на себе си бедниятъ дърварь и подири съ очи колата съ хвъркатитѣ коне.

Но колата бѣше изчезнала.

А въ това време старата магьосница седѣше въ своята кѫщица горе на планината, плетѣше чорапа си и слушаше усмихната малкото чудно човѣче, което подскачаше въ чайничето на огнището и пѣеше:

— Тра-ла-ла, всѣки съ късмета си! Тра-ла-ла, всѣки съ късмета си!