Болеслав Прус
Фараон (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Престолонаследникът и другарят му тичаха около четвърт час по скалистия хребет на хълма и чуваха все по-близо тръбите, които още по-силно свиреха тревога. Най-сетне те се озоваха на такова място, откъдето можеше да се обгърне с поглед цялата околност.

Наляво се виеше пътят, отвъд който ясно се виждаше град Пи-Байлос, намиращите се отвъд него полкове на престолонаследника и грамаден облак прах, който се издигаше над настъпващия от изток противник.

Надясно зееше широката клисура, по която гръцкият полк влачеше бойните машини. Недалече от пътя тая клисура се съединяваше с втора, още по-широка, която излизаше от глъбините на пустинята.

Точно на това място ставаше нещо необикновено. Наблизо, където двете клисури се съединяваха, гърците с машините стояха в бездействие; но на самото място, между пътя и щаба на престолонаследника, се бяха изправили като четири плета четири гъсти редици от някаква друга войска, чиито копия, напомнящи ежови бодли, искряха на слънцето.

Въпреки че пътят надолу беше много стръмен, князът се спусна бегом към щаба до мястото, където, обкръжен от офицерите, стоеше министърът на войната.

— Какво става тук?… — извика князът сърдито. — Защо свирите тревога, вместо да продължавате похода?

— Откъснати сме — каза Херхор.

— Кой?… От кого?

— Нашата част — от три полка на Нитагер, които излязоха от пустинята.

— Значи, там, при шосето, е неприятелят?

— Там е самият непобедим Нитагер.

В тоя миг престолонаследникът сякаш полудя. Устата му се изкриви, очите му изскочиха от орбитите. Той извади меча си, завтече се към гърците и викна с хриплив глас:

— След мене, срещу тия, които са ни препречили пътя!…

— Да живееш вечно, ерпатре!… — извика Патрокъл и също извади меча си. — Напред, потомци на Ахи-ла!… — обърна се той към войниците си. — Да покажем на тия египетски кравари, че нас не могат да ни спират!…

Тръбите засвириха за нападение. Четирите къси, но стройни гръцки редици излязоха напред, вдигна се облак прах, чу се вик в чест на Рамзес.

След няколко минути гърците се озоваха пред египетските полкове, но се поколебаха.

— Напред!… — викаше престолонаследникът и тичаше с меч в ръка.

Гърците насочиха копията за бой. В срещуположните редици настъпи някакво раздвижване, прелетя шумолене и също насочиха копия.

— Кои сте вие, безумци?… — обади се мощен глас отсреща.

— Престолонаследникът!… — отговори Патрокъл. Миг тишина.

— Разстъпете се!… — чу се втори път същият мощен глас.

Полковете от източната армия се разтвориха бавно като тежка двукрила врата и гръцкият отред премина между тях.

Тогава към престолонаследника се приближи един побелял воин със златист шлем и ризница, поклони се ниско и рече:

— Ти победи, ерпатре. Само велик пълководец се измъква по тоя начин от затрудненията.

— Ти си Нитагер, най-храбрият между храбрите!… — извика князът.

В това време до тях се приближи министърът на войната, който чу разговора, и рече кисело:

— Ами ако и от вашата страна се беше намерил такъв дързък военачалник като ерпатъра, как щяха да завършат маневрите?

— Остави на мира младия воин! — отвърна Нитагер. — Не е ли достатъчно, че показа лъвски нокти, както подобава на фараоново дете?…

Тутмозис, като чу какъв обрат взема разговорът, се обърна към Нитагер:

— Откъде се взе тук, достойни вожде, щом главните ти сили се намират пред нашата армия?

— Знаех колко мудно се движи мемфиската част, докато престолонаследникът струпва полковете при Пи-Байлос. И за шега исках да ви хвана вас, мамините синчета… За мое нещастие престолонаследникът се намери тук и ми развали плановете. Винаги постъпвай така, Рамзес. Разбира се — с истински неприятели.

— Ами ако се озове както днес пред тройно по-големи сили?… — попита Херхор.

— Смелият ум значи повече отколкото силата — отговори старият военачалник. — Слонът е петдесет пъти по-силен от човека и все пак му се подчинява или загива от неговата ръка.

Херхор слушаше мълчаливо.

Приеха, че маневрите са завършили. Придружен от министъра и висшите командири, престолонаследникът замина при войските край Пи-Байлос. Тук той приветствува ветераните на Нитагер и се сбогува със своите полкове, като им заповяда да тръгнат на изток и им пожела успех.

После, заобиколен от голяма свита, тръгна назад по пътя за Мемфис сред тълпи жители на Госен, излезли в празнична премяна и със зелени вейки в ръце да приветствуват победителя.

Когато завиха към пустинята, множеството намаля, а като наближиха мястото, където поради бръмбарите щабът на престолонаследника бе принуден да влезе в теснината, на пътя вече нямаше никого.

Тогава Рамзес кимна на Тутмозис и като му посочи голия хълм, прошепна:

— Ще отидеш там, при Сара…

— Разбирам.

— И ще кажеш на баща й, че му давам чифлик край Мемфис.

— Разбирам. В други ден ще я имаш.

След като размениха тия думи, Тутмозис се отдръпна към войските, които се движеха след свитата, и изчезна.

На двайсетина крачки от пътя, почти точно срещу теснината, в която сутринта бяха влезли бойните машини, растеше не особено голямо, макар и старо тамариндово дърво. На това място стражата, която се движеше пред свитата на княза, се спря.

— Пак ли срещнахме свещени бръмбари? — попита престолонаследникът със смях министъра.

— Ще видим — отвърна Херхор.

И наистина видяха: на хилавото дърво висеше гол човек.

— Какво значи това? — извика престолонаследникът развълнуван.

Адютантите се завтекоха към дървото и установиха, че обесеният е оня стар селянин, на когото войската бе засипала канала.

— Добре е сторил, че се е обесил! — крещеше сред офицерите Еунана. — Ще повярвате ли — тоя жалък роб се осмели да хване негово достойнство министъра за краката?!…

Като чу това, Рамзес спря коня си. После слезе и се приближи до зловещото дърво.

Селянинът висеше с издадена напред глава; устата му беше широко отворена, дланите — обърнати към войниците, а в очите му бе застинал ужас. Приличаше на човек, който иска да каже нещо, но гласът му е засекнал.

— Горкият! — въздъхна със съчувствие князът.

А когато се върна при свитата, заповяда да му разкажат случката със селянина и после дълго време язди мълчаливо.

Пред очите му непрекъснато стоеше образът на самоубиеца, а сърцето му се терзаеше от чувството, че с тоя презрян роб са се отнесли много несправедливо, толкова несправедливо, че върху това би могъл да размишлява дори той — синът и наследникът на фараона.

Беше непоносимо горещо, прахът се набиваше по устните и глождеше очите на хората и животните. Спряха отреда на кратък престой, а в това време Нитагер довършваше разговора си с министъра.

— Моите офицери — казваше старият военачалник — не гледат под краката си, а само напред. И може би затова неприятелят никога не ме е изненадвал.

— С тия думи, ваше достойнство, ми припомнихте, че трябва да уредя известни дългове — отвърна Херхор и заповяда да се съберат офицерите и войниците, които се намираха наоколо.

— А сега — каза министърът — извикайте Еунана.

Окиченият с амулети офицер се появи така бързо, сякаш отдавна бе очаквал това повикване. По лицето му се рисуваше едва сдържана от смирение радост.

Като видя Еунана пред себе си, Херхор започна:

— По волята на негово величество заедно със завършването на маневрите върховната военна власт отново преминава в мои ръце.

Присъствуващите склониха глави.

— Редно е да употребя тая власт преди всичко за да въздам всекиму според заслугите.

Офицерите почнаха да се споглеждат. — Еунана — продължи министърът, — зная, че ти винаги си бил един от най-старателните офицери…

— Истината говори с твоите уста, достойни господарю — отвърна Еунана. — Както палмата чака росата, така и аз очаквам заповедите на началниците си. И когато не ги получа, чувствувам се като сираче в пустинята, което дири своя път.

Покритите с белези от рани офицери на Нитагер слушаха с удивление гъвкавата реч на Еунана и си мислеха: „Тоя ще бъде издигнат по-горе от всички!“

— Еунана — продължи министърът, — ти не само си старателен, но и набожен; не само набожен, но и бдителен като ибис край водата. Боговете са излели върху тебе всичките си милости: дали са ти прозорливост на змия и поглед на ястреб…

— Чиста истина се лее от устата на ваше достойнство — обади се Еунана. — Ако не беше моят чуден взор, нямаше да забележа двата свещени скарабея…

— Да — пресече го министърът, — и нямаше да спасиш нашата колона от светотатство. За това дело, достойно за най-набожния египтянин, давам ти…

При тия думи министърът сне от пръста си златен пръстен.

— Давам ти ето тоя пръстен с името на богиня Мут^[1], чието благоволение и мъдрост ще те придружават до края на земния ти път, ако заслужиш това.

Негово достойнство връчи пръстена на Еунана, а присъствуващите огласиха въздуха с гръмки приветствия в чест на фараона и се чу звук на оръжие.

Понеже министърът не мръдваше от мястото си, Еунана стоеше и го гледаше в очите като вярно куче, получило от ръката на господаря си залък, върти опашка и чака.

— А сега — започна отново министърът — признай, Еунана, защо не съобщи къде бе отишъл престолонаследникът, когато войската едва се промъкваше през теснината?… Ти извърши лошо дело, защото бяхме принудени да тръбим тревога в съседство с неприятеля…

— Боговете са ми свидетели, че аз не знаех нищо за най-достойния княз — отвърна учуден Еунана.

Херхор поклати глава.

— Не е възможно човек, надарен с такова зрение, че вижда от няколко десетки крачки свещените скарабеи сред пясъците, да не забележи такава високопоставена личност като престолонаследника.

— Наистина не съм го видял!… — оправдаваше се Еунана и се биеше в гърдите. — Освен това никой не ми е заповядал да бдя над княза.

— Нима не те освободих от командуването на предната стража?… Нима ти определих някаква друга задача? — попита го министърът. — Ти беше напълно свободен именно като човек, призован да следи важни неща. А изпълни ли тая задача?… Наистина за подобна грешка през време на война ти би трябвало да бъдеш осъден на смърт…

Нещастният офицер побледня.

— Но аз изпитвам към тебе бащинска обич, Еунана — продължи министърът, — и понеже помня голямата услуга, която направи на армията, като забеляза символите на свещеното слънце, скарабеите, определям ти не като строг министър, а като милостив жрец много малко наказание. Ще получиш петдесет тояги.

— Ваше достойнство…

— Еунана, ти умееше да бъдеш щастлив, бъди сега мъжествен и приеми това дребно предупреждение, както подобава на офицер от армията на негово величество.

Едва достопочтеният Херхор свърши, и старшите офицери сложиха Еунана на удобно място край пътя. После един седна на врата му, втори на краката, а двама други му отброиха петдесет удара с гъвкави тръстики по разголеното тяло.

Безстрашният боец не издаде нито стон, напротив, тананикаше някаква войнишка песен, а след като церемонията свърши, поиска да стане сам. Но оболелите му крака отказваха да го слушат. Той падна по лице на пясъка и трябваше да го откарат в Мемфис с двуколка; легнал в нея, той се усмихваше на войниците и размишляваше, размишляваше за това, че щастието в живота на бедния офицер се променя по-бързо от вятъра в Долен Египет.

Когато след кратък престой свитата на престолонаследника продължи пътя си, негово достойнство Херхор седна на кон и яздейки заедно с негово достойнство Ни-тагер, заговори с него полугласно за азиатските народи и преди всичко за пробуждането на Асирия.

В същото време водеха разговор и двамата слуги на министъра: адютантът, който носеше ветрилото му, и писарят Пентуер.

— Какво мислиш за случката с Еунана? — попита адютантът.

— А ти какво мислиш за селянина, който се обеси? — каза писарят.

— Струва ми се, че днешният ден е най-щастливият за тоя селянин, а примката около шията му — най-мекото нещо, до което се е допрял в живота си — отвърна адютантът. — Мисля също така, че отсега нататък Еунана ще следи много грижливо престолонаследника.

— Лъжеш се — каза Пентуер. — Отсега нататък Еунана никога няма да види скарабей, дори да е голям колкото вол. А що се отнася до селянина, не смяташ ли, че трябва да е живял лошо, много лошо… много лошо в свещената египетска земя?

— Не познаваш селяните, затова говориш така…

— А кой ги познава по-добре от мен?… — отвърна мрачно писарят. — Нима аз не съм израснал между тях?… Нима не съм гледал как баща ми напояваше нивите, чистеше каналите, сееше, жънеше и — преди всичко — как плащаше данък? О, ти не знаеш каква е съдбата на селянина в Египет!

— Затова пък зная — отговори адютантът — каква е съдбата на чужденеца. Моят прадядо или прапрадядо ми е бил един от големците между хиксосите^[2], но останал тук, защото се привързал към тая земя. И какво ще кажеш — не само заграбили имота му, но върху ми и до днес дори тежи петното на моя произход!… Ти сам виждаш колко често трябва да търпя унижения от чистите египтяни въпреки високия ми пост. Как тогава мога да имам милост към египетските селяни, които, щом видят жълтото ми лице, току мърморят под нос: „Езичник… Чужденец!…“ А селянинът не е нито езичник, нито чужденец.

— Само роб — подхвърли писарят, — роб, когото женят, развеждат, бият, продават, понякога убиват, но винаги му заповядват да работи, като отгоре на това му обещават, че и на оня свят ще бъде роб.

Адютантът вдигна рамене.

— Ти си чуден човек, макар че си толкова мъдър! — каза той. — Сам виждаш, че всеки от нас какъвто и пост да заема — нисък, по-нисък или съвсем нисък, трябва да работи. Мигар ти се безпокоиш, че не си фараон и че няма да имаш пирамида за гробница?… Никак не мислиш за това, защото разбираш, че светът е така нареден. Всеки изпълнява своето задължение: волът оре, магарето носи пътници, аз разхлаждам негово достойнство, ти помниш и мислиш вместо него, а селянинът работи земята и плаща данъци. Следователно какво ни засяга нас, че някакъв бик ще се роди като Апис, на когото отдават чест, а някакъв човек — фараон или номарх?…

— На тоя селянин унищожиха десетгодишния му труд… — прошепна Пентуер.

— А министърът не руши ли твоята работа?… — попита адютантът. — Колко души знаят, че държавата управляваш ти, а не достойният Херхор?…

— Лъжеш се — каза писарят, — той наистина управлява. Той има власт, той има воля, а аз — само знания…

Обаче мен и теб не ни бият като тоя селянин…

— Но затова пък набиха Еунана, а и ние можем да си изпатим някога. Ето защо трябва да бъдем мъже и да се радваме на поста, който ни е определен. Още повече, че както ти е известно, нашият дух, безсмъртният Ка, колкото повече се очиства, на толкова по-високо стъпало се издига и след хиляди или милиони години — заедно с духовете на фараоните и на робите, дори заедно с боговете — ще се разтвори в безименния, но всемогъщ баща на живота.

— Ти говориш като жрец — отвърна горчиво Пентуер. — По-скоро аз би трябвало да бъда спокоен!… Но спокойствие нямам, а ме боли душата, защото чувствувам мизерията на милионите…

— Кой те кара да я чувствуваш?

— Моите очи и сърце. Сърцето ми е като долина между планини, която не може да мълчи, когато чуе вик, и отговаря с ехо.

— А пък аз ти казвам, Пентуер, че ти прекалено много мислиш за опасни неща. Не можеш да ходиш безнаказано по урвите на източните планини, защото всеки момент можеш да паднеш; нито да блуждаеш из западната пустиня, където обикалят гладни лъвове и внезапно се вдига бесен самум…

В това време храбрият Еунана, легнал в колата, която с тръскането още повече усилваше болките му, за да покаже своето мъжество, поиска храна и питие. След като изяде суха питка, натъркана с чесън, и пи кисело пиво от едно високо гърне, той помоли коларя да отпъжда с клонче мухите от нараненото му тяло.

Както лежеше така върху торбите и сандъците в скрибуцащата кола, с лице, обърнато към земята, горкият Еунана започна да пее със стенещ глас за тежката съдба на низшия офицер:

— „Защо казваш, че е по-добре да бъдеш офицер, отколкото писар? Ела и погледни моите синини и попуканата ми кожа, а пък аз ще ти разкажа за живота на измъчения офицер.

Дете бях още, когато ме докараха в казармата. За закуска получавах в корема такъв юмрук, че ми прилошаваше, на обед — пестник между очите, та муцуната ми подпухваше, а привечер главата ми вече цялата биваше в рани и ми се струваше, че е раздробена.

Ела да ти разкажа как пътувах до Сирия. Храната и водата трябваше да си нося сам, натоварен като осел. Шията ми се бе втвърдила като шията на осел, а кръстът ми беше разкървавен. Пиех замърсена вода, а пред врага бях безпомощен като хваната птица.

Върнах се в Египет, но тук съм като дърво, проядено от червей. За най-дребната работа ме повалят на земята и ме бият като тъпан, та по мене не е останало здраво място… Болен съм и трябва да лежа, трябва да ме возят на кола, а в това време слугата ми открадва моя плащ и изчезва…

Затова, о писарю, промени своето мнение за щастието на офицера.“^[3]

Така пееше мъжественият Еунана и неговата песен, пълна със сълзи, надживя египетската държава.