Анри Троая
Пастернак (5)

V
Божественото откритие на прозата

Омаян от своите герои като от нови гости в дома си, Пастернак трескаво и щастливо пише този нов роман, като смята, че той ще бъде „книга за живота“ и „страхотна“ почит към всички, които са на страната на свободата на мисълта. Той напредва толкова бързо в писането си, че не знае точно какво да очаква от това дълго повествование, в което понякога разпознава собственото си отражение в криво огледало. Освен това е толкова нетърпелив да разбере мненията на близките си за това „безумно начинание“, че организира четене на първите глави у дома си, след това у съседа си Константин Федин, в Переделкино. Всички са очаровани. Но каква част от тези похвали е искрена и каква се дължи на приятелството? В момента, в който си поставя този въпрос, Пастернак си дава сметка до каква степен той е абсурден, защото не се стреми към оценката на публиката, а към собственото си задоволство от положените усилия и постигнатия резултат. Това, което му се струва обезпокоително за бъдещето на тази книга, както впрочем и за цялата литература в СССР, не е толкова мнението на няколко читатели, колкото публикуваната на 26 август и на 4 септември 1946 г. серия от декрети, осъждаща списанията Звезда и Ленинград, както и някои други за тяхната лекомислена подкрепа на политически вредни произведения. В коментарите, придружаващи тези официални текстове, именно голямата поетеса Ахматова (псевд. на Анна Андреевна Горенко — б.р.) и блестящият хуморист Зошченко (Зошенко, Михаил Михайлович — б.р.) са обвинени, че клеветят своята страна, като изпълняват мерзките нареждания на буржоазната идеология. Много доволен от възможността да се присъедини към присъдата на висшата власт, новият генерален секретар на Съюза на писателите Александър Фадеев настоява двамата „виновници“ да бъдат изключени от съюза, който не може да си позволи да приютява змии в пазвата си. Той решава да отиде и по-далеч в прилагането на политико-литературните директиви на Сталин. След като е избран от Партията да оглави Политбюро, той отговаря за развитието и организирането на цялата страна. Като абсолютен господар той се заема да наложи от горе до долу в цяла Русия властването на мощна тирания. И в тази битка за идеологическа чистота не пропуска да осъди всички тези пикльовци с произведения и тези стихоплетци, които поставят личния си успех над този на марксисткото кредо. В условията на царуващата суровост Фадеев се стреми единствено да следва ръководния пример.

Към 4 септември той решава, че някой си Борис Пастернак, пощаден досега от административните бури, също заслужава строго мъмрене. За да повали този „лъжлив брат“, на 7 септември той го обвинява в Литературная газета, че се е отвърнал от народа, чието величие упорито не признава, че се е скрил в преводаческата работа, с която печели издръжката си, без да се излага и на най-малката критика заради липсата му на социалистически убеждения. Според Фадеев толкова съмнително поведение трябва да доведе до изключването на Пастернак. Без въобще да е впечатлен от тази жлъчна атака, писателят оставя в сила предвиденото за 9 септември четене на продължението на романа си пред свои приятели. Но на този ден вече Правда санкционира антипатриотичното поведение на Пастернак: вестникът публикува резолюция на Президиума на Съюза на писателите, която го квалифицира като автор, „лишен от идеология и откъснат от съветската действителност“. Но обвиненият не трепва от ударите. С убеждението в своята невинност и в правотата си, той заявява, че е готов да приеме предизвикателството. Той има чувството, че зад него стои цялото минало на руската литература, от Пушкин до Тургенев, като се премине през Гогол, и че е заплашван само от няколко завистливи и злобни съвременни писарушки.

Пастернак смята, че въпросът е приключен, когато на 17 септември безпощадният Фадеев се възползва от едно заседание на Генералната асамблея на московската секция на Съюза на писателите, за да съобщи на своите събратя, че „аполитичната и лишена от идеологическо съдържание поезия на Пастернак не може да служи за идеал на наследниците на великата руска поезия“. Въпреки че пише на Олга Фрайденберг, че този вой на мъничетата му е безразличен, Пастернак страда като вижда, че съпругата му, която не е толкова храбра, колкото него, понася тежко публичното унижение, на което той е подложен. „Колко старо, глупаво и уморително е всичко това“^[1] — заключава той. И за да се измие от тази мръсотия, с отмъстителен ентусиазъм се гмурва обратно в „пречистващата“ баня на ръкописа си. Моралният ангажимент да се посвети на този труд го кара да организира стриктно ежедневното си съществуване. „Правя първите си стъпки по новия си път — пише той отново на братовчедка си Олга Фрайденберг — да живея и да работя в два плана: една част от годината — с много напрежение, за да осигуря цялата година, и втората част — заради себе си“, т.е. заради романа. Въпреки че вече е избрал професията на героя си, който ще бъде лекар и ще познава всички дилеми, свързани с тази дейност през годините на войната, на революцията, на братоубийствената война между „бели“ и „червени“ и от началото на хаотичната социалистическа колективизация, той все още му търси име, което да бъде едновременно оригинално и лесно за запомняне. Руската дума „живой“, която означава „жив“, ще послужи за корен на окончателното фамилно име. Както Христос е „жив“ (живой), така и героят на Пастернак ще бъде „Живаго“, носител на живот, на истина, на добронамереност и на дързост.

Обаче на 21 март, когато току-що е кръстил своето алтер его и преди да е публикуван и най-малкият откъс от книгата му, седмичникът Культура и жизнь започва с изпепеляваща статия на поета комунист Алексей Сурков, озаглавена Поезията на Пастернак. Според защитника на ортодоксалната политика на Кремъл, „Пастернак представя закъснял и реакционен образ на света, който не съответства на новата действителност“. При това положение е ясно, че поетичната дейност на този размирник представлява „пълни клевети“ за съветския народ и че трябва да му се попречи да упорства със своята антипатриотична и разрушителна ожесточеност. Пастернак доверява философски на близките си: „Този път искат главата ми“. Но отказва да си губи времето, за да се оправдава пред завистливи тъпаци, когато неговите герои и на първо място Живаго имат такава нужда от него! Всеки час, който открадва от тях, ощетява самия него. Като че ли, за да се окуражи в тази борба на два фронта — срещу омразата на събратята си и срещу изискванията на героите си — на него му се иска да види небесно знамение в срещата си през октомври 1946 г. в редакцията на списание Новый мир с една съвсем млада редакторка, Олга Ивинская.

Ако Пастернак е заслепен от свежата хубост на тази двайсет и две годишна непозната, тя пък, от своя страна, признава, че е покорена от славата, осанката и непринудеността на писателя. От интервю на интервю в редакционната зала, взаимният им захлас се задълбочава. „Ето го пред бюрото ми, близо до прозореца — ще напише тя в своите Спомени — този най-щедър мъж на света, на който му е дадено да говори от името на облаците, на звездите и на вятъра и който намери вечни слова, за да опише мъжествената страст и женствената слабост!“ Тя добавя, че погледът, който й отправял, бил толкова настоятелен, толкова преценяващ и мъжествен, че не можела да се заблуждава. „Току-що бях видяла да идва единственото същество, без което не можех, този, който всъщност вече беше наистина с мен. И това беше поразително чудо!“ Но тъй като знае, че той е женен, тя се опасява да не би между тях да става дума за авантюра без бъдеще. Обаче Пастернак е сериозно влюбен в малката Олга Ивинская. Без да занемарява обичайните си грижи към Зина, той настанява Олга в удобна стая близо до семейното си жилище. На една приятелка, която го пита какви са намеренията му към неговата съпруга, той студено отвръща, че семейството им има проблеми, че между тях всичко е свършено и че така е по-добре както за нея, така и за него. След това възкликва с ентусиазма на непораснал юноша: „Какво е животът без любов? А Олга е толкова очарователна, толкова сияйна, толкова чудесна! Това невероятно слънце влезе в живота ми и е толкова хубаво, толкова хубаво! Мислех, че вече няма да позная такава любов“.^[2] Погълнат изцяло от новата си любов, той е готов да удвои пламенността на писателската си работа, когато получава призовка по съдебен път да върне получения година по-рано аванс за романа, който тогава е още само проект. За да посрещне тези неприятности, умножава преводите си: Крал Лир на Шекспир, Фауст на Гьоте, няколко различни поети. Но за нещастие една антология на поетичното му творчество е унищожена. Толкова по-зле: той не иска повече да чува да се говори за някогашните му стихове и проклина часовете, които е прекарал в писането им, докато Доктор Живаго е чакал зад вратата разрешение да влезе в живота му. Потънал до шия в повествованието си, той се смята за най-щастливия човек. Няколко години по-късно ще анализира пред приятелката си Нина Табидзе това усещане за блаженство от работата: „Много съм доволен от съдбата си, от възможността, която имам, да си печеля хляба с честен труд, и от яснотата, която цари в душата ми“.^[3]

В интерес на истината, идеята, че враждебността на обществената власт несъмнено ще му пречи в течение на много години да публикува Доктор Живаго, по-скоро го успокоява. Няма смисъл да бърза, тъй като при сегашните обстоятелства никой редактор няма да поеме риска да публикува произведение на порицан автор. Тъй като разполага с цяла вечност, той пише за вечността, т.е. за самия себе си. Не е рядко явление забраната да пришпорва вдъхновението на поета. И други преди него са изпитвали това странно удоволствие да презреш закона, вместо да му се подчиниш: някога за това са намеквали Пушкин и Гогол. Що се отнася до него, перспективата да размества абсолютно безнаказано идеи и да трупа страници го опиянява. За един писател да не знае накъде върви, колко дълга ще стане книгата и дали някога ще бъде напечатана, означава абсолютна свобода на въображението! Доктор Живаго напредва с гигантски крачки. Като съвременник на Пастернак, този образ на лекар с изтерзана съвест и с дълбокохуманни убеждения е възможност за автора да опише по заобиколния начин на измислицата своите собствени мъки сред една епоха на насилие, предателство, загубени илюзии и безсмислени саможертви. Юноша, плод на революцията от 1917 г., Юрий Живаго ще бъде озарен от появата на Лара, възвишената „внучка“ на друга „социална категория“. Вдъхновена от любовта на Пастернак към Олга Ивинская, тази едновременно вълнуваща и трагична идилия се развива сред ужасния хаос, в който тъне Русия. През цялото време сърцето на влюбените надделява над разума и благоразумието им. И в това също доктор Живаго и Лара са точни копия на Борис и Олга. Тя, от своя страна, е толкова сигурна във взаимното им щастие, че в своите Спомени ще напише: „За мен Борис беше нещо повече от съпруг. Той беше влязъл в живота ми и го беше присвоил изцяло, без да остави и най-малкото кътче, в което да не присъства“.^[4]

Фабулата на романа, която по това време Пастернак търпеливо и пламенно композира, наистина е линейна, но се поддава на любимите размишления на автора върху съдбата на човека, главният елемент на природата. Ако изпитва удоволствие да описва Лара през 1905 г., когато тя е само боязливо момиченце, оставено на прищевките на любовника на майка й Комаровски, безскрупулен комисионер, който се представя за „защитник“ на семейството, то го прави, защото чрез нея Юрий Живаго се запознава с мръсната реалност на съществуванието, която до този момент му е спестена. Омъжена за учителя Антипов, тя самата става учителка, но когато избухва войната и Антипов заминава за фронта, постъпва като медицинска сестра във военната болница. Именно там среща ранения Юрий Живаго и полага за него грижи, които вълнуват колкото единия, толкова и другия. Юрий Живаго, от своя страна, е женен и първоначално мисли само да оздравее, за да се върне у дома си. Революцията обърква намеренията му и тайно благоприятства надеждите му. Обаче той успява да се изтръгне от чара на Лара и да се събере със семейството си в снежната самота на тяхното имение Варикино, в полите на Урал. Но когато се надява, че така е избягал от съдбата, която го дебне, там идва Лара. Тя се е върнала, за да се установи в родната си провинция, след като напразно е търсила мъжа си, който далеч от нея участва в братоубийствената война между червени и бели. В момента, когато се опитва да отиде при Лара в новото й жилище, Юрий Живаго е пленен от верните на царя партизани на адмирал Колчак, които са много доволни, че ще разполагат с доктор. Когато най-сетне той успява да избяга от лагера, където са го затворили, бързо се отправя към Варикино, за да забрави сред спокойствието и тишината на провинцията страданията и тревогите от последните дни. Усамотен с Лара сред пустиня от белота, той научава, че членовете на семейството му са напуснали Русия, за да избягат от революционните трусове. Лара сравнява тяхната нищета с тази на Адам и Ева в първите дни на Сътворението. „Ние дишаме — казва тя — обичаме се, вкопчваме се един в друг, притискаме се един към друг.“ Очаква ги нов шок: пристигането във Варикино на „злия гений“, комисионера Комаровски, когото Лара ненавижда, презира и от когото се страхува, тъй като той е „омърсил“ младостта й. Но този път той е по-убедителен от всякога и предлага благодарение на връзките си с болшевиките окончателно да „спаси“ Лара. Макар че е смутен и огорчен, Юрий благоразумно се покорява пред това обещание за спасение. Впрочем Антипов, съпругът на Лара, лично гарантира за успеха на начинанието. Следва раздяла. След като се завръща в Москва, Юрий Живаго иска да се върне към работата си в болницата, но внезапно и нелепо умира при сблъсък между два трамвая. Пред трупа на своя любим Лара си припомня в тишина етапите на тяхната любов, едновременно разкъсвана и вдъхновявана от историческите събития.

Докато „подготвят“ починалия преди да го кремират, Пастернак описва така скръбта и объркването на своята героиня при спомена за страстта й към Юрий Живаго: „Каква любов беше тяхната, свободна, рядка, несравнима! Те носеха своята любов в ума си така, както другите пеят. Никога, не, никога, даже в моментите на най-голямо щастие, те не забравяха, че има нещо по-висше и по-важно от това щастие: радостта, която им носеше съвместният живот на света, чувството за принадлежност към красотата на спектакъла, в който те са частички от целостта на Вселената. Тази хармония именно беше смисълът на техния живот (…). Принципите на измамната религия на обществото, превърнати в политически догми, им се струваха жалко домашно майсторене и оставаха неразбираеми за тях“.

Що се отнася до края на Лара, според автора той ще бъде толкова окаян, колкото животът й е бил поразителен. „Един ден — пише Пастернак — тя не се прибра. Несъмнено е била арестувана на улицата. Трябва да е умряла или изчезнала неизвестно къде, забравена под анонимния номер на изгубен списък в някой от безбройните концентрационни лагери на Севера.“

Даже докато се опиянява от приключенията на своите герои, Пастернак егоистично се радва, че води със Зина съществуването на обикновено семейство, което е извън всякакво подозрение. Но в своята авторска треска той най-накрая допуска грешката да забрави, че в Съветска Русия никой никъде не е в безопасност.

След няколко седмици на досадни указания, на НКВД им хрумва, че ако се заемат с приятелката на Пастернак, биха могли да го доведат до окончателно покорство. Ето защо те решават да се заемат не със съпругата Зина, а с любовницата Олга. На 6 октомври 1949 г. Олга Ивинская е арестувана и затворена в Лубянка без определено обвинение. Пастернак, който вече се е питал дали не трябва да се раздели с нея, за да има повече свобода за писане, е смазан от бремето на своята отговорност. Когато среща в същия ден една приятелка, той избухва в сълзи и изплаква: „Ето! Всичко е свършено! Отнеха ми я и аз вече няма да я видя! Това е един вид смърт! Това е даже още по-лошо“.^[5] И пише на Нина Табидзе: „Страданието само ще задълбочи работата ми, само ще покрие с още по-ясни белези цялото ми същество и цялата ми съвест. Но тя, горката, тя в какво е виновна, не е ли така?“. Тази драматична раздяла ще внуши на автора темата за обречената от външни обстоятелства страст, която тъкмо отсъствието й веднага възпламенява. Предназначена да разруши съюза на две същества, бруталната намеса на полицията в действителност им дава възможността да надживеят грозотата и баналността на ежедневието.

Докато пише този тежък и могъщ роман, Пастернак очевидно не мисли за ритъма на повествованието и натрупва отклонения според настроението си. Освен това, за да оправдае поведението на героите си, много често кара случая да се намеси. Повече или по-малко правдоподобните неочаквани обрати му служат като средство да оживи интригата. Впрочем това, което го интересува в тази обстановка, не е толкова съдбата на фиктивните персонажи, колкото отразяването в тях на страданията на автора. На всяка страница се чувства, че той повече се старае да опише собствената си съдба, историческите събития, които е преживял, и произтичащия от това морален шок за него и за близките му. Неспособен да се разграничи от доктор Живаго, той е едновременно негов говорител, свидетел на действията му и коментатор на трагедия, която самият той е преживял. Увлечен от очевидната искреност на писателя, читателят не знае вече дали чете роман или автобиография и дали не трябва навсякъде да замени в текста пред очите си думата „той“ с думата „аз“. След раздялата с Лара доктор Живаго (или Пастернак) се провиква: „Никой не прави историята. Тя не се вижда, както не се вижда как расте тревата. Войните, революциите, царете, Робеспиерите са органични ферменти, нейната подкваса. Революциите са правени от хора на действието, от фанатици с наочници на очите си, от доброволно ограничени гении. За няколко часа или няколко дни те преобръщат стария ред на нещата (…). След това в течение на десетки и стотици години обожават като нещо свято тази ограниченост, която е предизвикала промяната“. Тази претрупана и откровена книга изобилства от подобни размишления. Понякога човек има чувството, че от глава на глава попада на изповед, която не е адресирана към никого. И внезапно, провирайки се през нахвърляни с лопата купища идеи и спомени, се появява замисълът на огромно начинание, в което историята на света и историята на човека се сблъскват в мъчителен абсурд, чийто истински автор е Русия, с нейните изблици на фанатизъм, илюзии, щедрост и вековна жестокост.

През есента на 1948 г. Пастернак препрочита внимателно първите четири части на Доктор Живаго, изпраща скъпоценния колет на своята братовчедка и приятелка Олга Фрайденберг и очаква с нетърпение отговор от тази умна жена, на чиято преценка винаги е разчитал. На 29 ноември 1948 г. тя му отговаря: „Най-сетне успях да прочета твоя роман. Какво мисля? Объркана съм. Каква е моята преценка за живота? Това е животът в най-широкия и най-великия смисъл. Книгата ти е над всякакви критики (…). Това, което лъха от нея, е необятно (…). Това е необикновен вариант на Битие. Тук се показваш дълбокогениален (…). Тръпки ми лазеха по гърба, когато четях философските пасажи (…). Но говориш глупости, когато твърдиш, че всичко, което си направил досега, е само дреболия, и че едва сега… и т.н. Ти си един и целият ти живот е начертан у тебе като картина, на която в перспектива се вижда далечен път, който ясно се различава в дълбочината. Стиховете, които си прибавил, са едно цяло с прозата и с вечната поезия. И са много хубави“.

Тази последна фраза радва Пастернак повече от всички други, защото той не успява да устои на желанието да прибави към дългия си роман в проза няколко собствени стихотворения, като ги представя — невинна хитрост — като стихове, излезли изпод перото на неговия герой. Начин да отбележи благодарността си към изкуството, което му е доставило, и все още му доставя, толкова много радост.

Впрочем той влага толкова енергия, за да завърши последните части на романа, че през октомври 1952 г. се налага да постъпи в болница вследствие инфаркт на миокарда. След два месеца лечение продължава възстановяването си в санаториума Болшево. Тази тревога затвърждава у него идеята, която го мъчи от години: дано да не умре преди да е завършил Доктор Живаго! Тази му натрапчива идея е като един вид литературен фанатизъм. За него няма избавление извън мастилото и хартията. Ако ще целият свят да загине, но да му дадат време да напише долу на последната страница думата „край“!

Веднага, щом отново има достатъчно енергия, за да държи писалката и да събере две идеи, той отново сяда пред своя ръкопис. За това свръхчовешко усилие го очаква двойна отплата: на 5 март 1953 г. вестниците известяват смъртта на неговия враг Йосиф Сталин. Този помпозно честван национален траур е последван от няколко амнистии. Една от първите облагодетелствани от тази снизходителност е Олга Ивинская. Пастернак я вижда отново, изпълнен с горчива радост. Миналата страст е угаснала и той се интересува предимно от публикуването в списание Знамя на поредица от стихове, взети от романа му в проза Доктор Живаго. Освен това е написал кратък предговор, за да съобщи, че привършва тази книга, от която очаква много. „Романът трябваше да бъде завършен това лято — пише той. — Той обхваща периода от 1903 до 1929 г., с епилог относно Великата отечествена война. Героят Юрий Андреевич Живаго е лекар, който мисли и търси. Надарен с творчески и артистичен характер, той умира през 1929 г. Той оставя бележки и между другите книжа и сборник от стихове, писани в младостта му, част от които са предложени тук и които взети заедно, ще представляват последната част на романа, неговото заключение.“ Така поради извънредна предпазливост Пастернак се опитва именно с откъсите от стихотворенията да подготви читателя да приеме прозата на Доктор Живаго. Всъщност на него ще са му необходими още няколко месеца работа, за да завърши окончателната версия на произведението. Но не е загубил нищо от желанието си да следва истината и винаги да търси точната дума.

След смъртта на Сталин му се струва, че на улицата и в домовете се диша по-леко. „За мен, разбира се, нищо съществено не се промени — пише той на Олга Фрайденберг на 30 декември 1953 г. — освен едно-единствено нещо, най-важното в живота ни: престана ежедневното и масово изчезване на имена и хора (арестувани от полицията), съдбата на арестуваните се смекчи, някои от тях се завръщат.“ И в края на същото писмо той триумфално съобщава на приятелката си: „Аз завърших на чернова моя роман (но това все още е само недоизпипана и повърхностна скица или парафраза); липсва само епилогът, както съм го замислил, и освен това съм написал близо дузина стихотворения“.

Няколко месеца след като публикува тази победна информация пред братовчедка си, която все така внимателно следи и коментира перипетиите на кариерата му, научава, че Олга Фрайденберг е починала в Ленинград. Тя боледувала от рак и избягвала да споменава за това в кореспонденцията си. Пастернак преглъща този нов траур с хипнотично примирение. Той очаква своя ред. Едва освободена от Лубянка, Олга Ивинская, която той е въвел в деликатното изкуство на превода, внезапно разкрива дарбата си на поетеса и той с все по-голяма готовност я приобщава към редактирането на Доктор Живаго. Най-сетне е готов четлив ръкопис на романа и в началото на 1956 г. е предложен на списанията Знамя и Новый мир, както и на алманаха Московская литература и на Държавното издателство. По молба на Пастернак, Олга Ивинская се нагърбва лично да разнесе „колетите на надеждата“ в канцелариите на различните институции. Би било много странно, си мисли Пастернак, ако никое от тези престижни издателства не се съгласи веднага да го публикува!

Но реакциите се бавят; да си помисли човек, че ръкописът не е пристигнал в ръцете на получателите. И внезапно, през септември 1956 г. от Новый мир пристига рязък като плесница отговор: редакционната колегия на списанието, състояща се от писателите Константин Федин, Константин Симонов, Борис Лавренов и критиците Агапов и Кривицки, преценява, че Доктор Живаго е предимно теза, маскирана като роман, и че неговите страници предлагат образ, „дълбоко несправедлив, исторически необективен в развитието на революцията, на гражданската война, на годините след нея. И че общо взето целият е дълбоко антидемократичен и далеч от всякакво разбиране на интересите на народа“.

Като се запознава с тази присъда, която на практика го поставя под карантина в литературата на неговата страна, Пастернак е едновременно отчаян, че е загубил всякаква вероятност да може да събере няколко читатели, и горд, че е предизвикал ордата от синодалните тъпаци, които претендират да диктуват и мечтите на писателите. Докато се радва, че е изпълнил тайния договор, който е сключил със самия себе си, и че — според собствения му израз — „е оправдал съществуването си на Земята“, по време на разходка в околностите на Москва той доверява на Олга Ивинская: „Бъди сигурна, че за нищо на света те няма да публикуват романа ми. Не мисля, че рано или късно ще го публикуват. Стигнах до убеждението, че трябва да бъде даден за прочит на всички, на всички онези, които го поискат, защото не вярвам, че някой ден ще го публикуват“. Разбира се, в Москва вече съществуват нелегални автоиздателства, наречени самиздат или тамиздат, които публикуват зад граница. Те предлагат в ограничен тираж неоткриваеми в библиотеките текстове. Тези образци на забранената литература се предават от ръка на ръка, докато НКВД не ги улови и не устрои процес на автора. Това ли му предлага Олга Ивинская? Изведнъж той открива, че е готов да се впусне в авантюрата. Като пират на перото тази нова роля няма да му е неприятна.