Анри Троая
Пастернак (1)

I
Поезията извира от музика и живопис

Преди още да е научил азбуката, малкият Борис вече осъзнава, че баща му, Леонид Пастернак^[1], е щастлив, само когато държи в ръка молив или четка, а майка му Роза^[2] се преобразява, когато остави ефирните си пръсти да полетят по клавиатурата на пиано. Като ги гледа как живеят и единият, и другият, той е готов да приеме, че животът на големите е безкрайна игра, в която линиите, цветовете и звуците разговарят помежду си на някакъв тайнствен език, до който те допускат само на подходяща възраст. Тъй като знае, че майка му е горещо аплодирана концертираща музикантка, а ценителите на живописта си оспорват картините на баща му, той си представя, че всички родители на света са фокусници в едно или друго изкуство, които се забавляват с това да омайват публиката. Но е особено озадачен, когато наблюдава крадешком как Леонид Пастернак нахвърля портрета на някаква важна личност, чието обществено положение дискретно му е разкрито. Мълчаливо спотаен в един ъгъл на кухнята, която играе ролята на ателие, като гледа двамата еднакво съсредоточени мъже, той се пита кой от тях е по-забележителен: този, който позира, или този, който рисува. Впрочем тази отлика бързо започва да му изглежда второстепенна. Най-важното е, според него, това неудържимо опиянение, което го обхваща винаги, щом през стените на стаята до ушите му достигат любимите мелодии на майка му или когато вижда с каква ловкост баща му смесва цветовете върху палитрата си, преди да ги нанесе върху платното.

Роден на 29 януари 1890 г., той изцяло командва брат си Александър, когото всички наричат Шура и който е с три години по-малък от него. Впрочем през 1894 г., годината след раждането на Шура, става събитие, което в очите на малкия Борис е важно от съвсем друга гледна точка. За своя талант на художник и педагог баща му е възнаграден с официално назначение за професор по рисуване в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура. Слава и суматоха. С радостно нетърпение цялото семейство се изнася от къщата на улица Оръжейна, за да се нанесе в служебен апартамент в пристройка на училището. За Борис тази промяна в обстановката се изразява в раждането през 1900 г. на сестра — врякащо и досадно бебе, което кръщават Жозефина.

Именно от балкона на къщата на улица Оръжейна Борис наблюдава заедно с родителите си церемонията по пренасянето на тленните останки на Александър III, а след това, две години по-късно, и празненствата по случай коронясването на Николай II. „Цяла Москва — пише той в спомените си^[3] — сваляше шапки и се кръстеше.“ Но онова, което скоро след това му прави още по-голямо впечатление, е грижовността, с която баща му подготвя върху кухненската маса илюстрациите, предназначени за романа на Толстой Възкресение. „Работата — разказва той — вървеше трескаво. Спомням си бързането на баща ми, тъй като броевете на Нива, където се печаташе романът (…) излизаха редовно, без нито едно закъснение.“^[4] Той си спомня също едно посещение на прочутия Толстой, дошъл в дома им, за да присъства на концерт, в който участва силно развълнувана „маман“. Възхищението, което й засвидетелства Толстой, още повече укрепва възторга на Борис от изпълнението на майка му. Веднъж през следващата година, докато я слуша, той толкова се развълнува, че изпада в нервна криза. Разтревожена от неговите ридания, Роза полага големи усилия да го успокои. Но той не може да обясни причината за болезнената си екзалтация. „Защо плаках така и защо страданието ми се е запечатало толкова ярко в моето съзнание? У дома бях привикнал на звуците на пианото, на което майка ми изкусно свиреше. Струваше ми се, че гласът на пианото е част от самата музика.“ Опитвайки се да обясни тази изпълнена с предчувствия душевна тревога, той мимоходом отбелязва: „Струва ми се, че това беше зимата на смъртта на двама души: на Антон Рубинщайн (руски пианист, композитор, диригент — б.р.) и на Чайковски“. И добавя: „Тази нощ отделя като разделителна линия безпаметната ми най-ранна възраст от по-нататъшното ми детство“.

Всъщност скоро след тези семейни вълнения, уталожвани с музика, живопис и фантастични приказки, осъзнаващите своите задължения родители увеличават броя на частните уроци у дома, преподавани от учители с анархични методи. След това, за да дадат на сина си друг поглед върху живота, го завеждат на развлекателно пътуване до Одеса и го карат да посети една зоологическа градина, където няколко танцьорки от Дахомей (название на държавата Бенин до 1975 г. — б.р.) се поклащат под звуците на напеви, които нямат нищо общо с музиката, която той е навикнал да слуша. В действителност, вместо да бъде поразен от натрапчивия ритъм на дайрето, той се изпълва с безкрайно съжаление към тези жени, за чието тъжно робство се досеща, и с изостреното обожание към истинската музика, тази, която изпълнява неговата майка, и тази на великите композитори, в първите редици на които поставя Скрябин, с когото наскоро е имал възможност да се срещне. Но въпреки че би искал завинаги да се рее в мелодичния и колоритен свят на артистичните илюзии, семейният съвет решава, че за него е крайно време да направи крачката, която води от мечтите към учението и от безпорядъка — към дисциплината.

И ето го сега единайсетгодишен, напълно зашеметен, записан във втори^[5] клас на Пета московска гимназия. Но в този нов свят, изпълнен едновременно с приятелство, съперничество и усърдна работа, вълшебният спомен за музиката не му позволява да усети горчивата красота на науката. За каквото и да става дума — за история или аритметика, за граматика или за география — всичко го отегчава и му се струва ненужно, докато акордите, които звучат в главата му, са по-важни от всички истини на училищните наръчници. Според него не съществува нито една проява на интелигентността, която музиката да не може да изрази и предаде. Наистина поезията, която го карат да заучава в клас, му харесва, но той изпитва желание да замени думите с ноти и да си тананика текста, когато го рецитира. Той се възхищава от стиховете на Пушкин и на Лермонтов. Но когато ги декламира сам в стаята си, му се струва, че звукът на гласа му премахва самия смисъл на идеите, които иска да изрази. Дълбоката любов, която изпитва към Москва, идва, разбира се, от спомените му и от семейната традиция. Но той признава, че е омагьосан преди всичко от нестихващия звън на камбаните на този „град на четирийсет пъти по четирийсет църкви“. Като че ли тези безбройни места за молитва са създадени колкото за ушите, толкова и за очите му. Благодарение на непрестанния звън той се чувства дълбоко свързан със земята на предците си. Обаче те са от еврейски произход, така че в православната вяра го възпитава дойката му, неговата няня. Тази жена от народа има пълно с нежност и обич сърце, приказлива е и главата й е натъпкана с легенди. Още от най-крехката му възраст тя повлича детето по кварталните храмове и му внушава любов към светите образи, към религиозните песни и към молитвите, които утешават и облекчават. Благодарение на нея той редовно взема участие в честването на всички християнски празници — Коледа, кръщението на Йордановден, Великден и Преображение. Без да говори за това с никого, той си изработва своя собствена религия, съставена от поезия, магия и приятен скептицизъм. Не го засяга и не изпитва недоумение от факта, че родителите му не ходят на църква и се молят другояче. Не е ли чудото на музиката точно за това — да сближава всички религии и да реши всички противоречия в един общ порив към универсална хармония? Не е ли музиката единственият човешки език, който няма нужда от никакъв превод, за да бъде разбран от всички?

През зимата на 1901 г. семейство Пастернак отново се мести и този път се нанася в главната сграда на Московското училище по живопис, скулптура и архитектура на улица Мясницка. На тази нова смяна на дома съответства ново раждане — в семейство Пастернак се появява втора дъщеря, Лидия. Следователно Борис вече има един брат и две сестри, на които той от висотата на своите дванайсет години гледа с нежно и снизходително любопитство. През лятната ваканция на следващата година, несъмнено в желанието си да впечатли другарите си със своите ездачески подвизи, той пада от кон и счупва единия си крак. Това досадно обездвижване по-късно има много благоприятна компенсация. Обръщайки внимание на многократните молби на детето и на неговото възхищение от таланта на майка му, неговите родители го карат да започне сериозно изучаване на музиката под ръководството на теоретика Юрий Енгел и на композитора Рейнголд Глиер. За съжаление, въвеждането му в тайните на най-магическото изкуство през декември 1903 г. е помрачено от съобщението за предстоящото заминаване на неговия идол в момента, знаменития Александър Скрябин, за Швейцария и Италия. Този човек го очарова както със своята изискана музика, така и с оживените спорове, които понякога води с баща му пред него. „С татко — ще пише по-късно Пастернак — той обсъждаше живота, изкуството, доброто и злото, нападаше Толстой, възхваляваше свръхчовека, безнравствеността, ницшеанството. Те бяха на едно мнение само по един пункт: тяхната концепция за изкуството, неговата същност, неговата цел (…). Аз бях на дванайсет години, не разбирах половината от аргументите им, но Скрябин ме покори с ведрия си дух. Безумно го обичах.“

Докато до този момент малкият Борис се задоволява да подрънква на пианото под контрола на майка си, примерът на Скрябин поражда у него желание да се опита да импровизира. Въпреки че съвестно продължава средното си образование, той решава да се посвети на композирането. Даже има дързостта един ден да отиде в дома на Скрябин и да изпълни пред него едно от своите произведения. Полуснизходителен, полутрогнат, Скрябин го изслушва, поздравява го и му предрича успешно бъдеще.

Но по някакво странно противоречие в характера му, тази похвала, може би твърде приятелска, обезсърчава Борис Пастернак да се посвети на композиторска кариера. В действителност той пада в собствения си капан. Достатъчно му е да свири пред Скрябин, за да може внезапно да осъзнае всичките си недостатъци. Той си дава сметка, че, докато мисли, че напредва в теорията на композицията, в сферата на изразителността всъщност предимно е загубил. „Едва можех да свиря на пиано — ще признае той — и даже не можех да чета нотите на прима виста. Почти сричах.“ Това разминаване между вдъхновение и изпълнение му изглежда непреодолимо. Като преценява, че няма „абсолютен слух“, той веднага решава да „скъса с музиката“. Във връзка с това обяснява, че за него „абсолютният слух е способността да се отгатне височината, на която и да е случайно подбрана отделна нота“. Въпреки това сбогуването с музикалното творчество дълго време ще предизвиква у него неудържима носталгия. Той ще оприличава това скъсване със сбогуването със скъпо същество, за което човек се надява, че ще бъде с него през целия му живот, а то заминава за Америка или Северния полюс. Признава, че със свито сърце е напуснал „този любим свят на моите пълни с надежда и безпокойства шест години, както човек се разделя с това, което му е най-скъпо“. „След това — добавя той — престанах да се докосвам до пианото, избягвах да ходя на концерти и да срещам музиканти.“^[6]

Обаче този доброволен отказ от музиката не му пречи да търси сходни удоволствия в една друга форма на мисленето: философията, или — защо не? — в поезията. Обаче по това време поезията е силно обагрена от социални искания: всички млади умове на Русия са възпламенени от политиката и много студенти смятат, че правилното поведение изисква да се критикуват повече или по-малко открито режимът и липсата на авторитет на Николай II.

След 7 октомври 1905 г., тази прочута „кървава неделя“, когато лошо посъветваният цар отказва да приеме мирните протестанти и заповядва да се открие огън по тълпата, една студентска манифестация прераства в бунт. Московското училище по живопис, скулптура и архитектура е завзето от бунтовници и служи за убежище на революционни митинги. Разправата е незабавна. По време на последвалите схватки, в които Борис Пастернак участва, за да „прави като другите“, той получава от един казак удар с нагайка. Когато се завръща вкъщи, разказва с гордост за този сблъсък с представител на сляпата сила.

Той с удоволствие би останал на мястото на схватката, за да продължи да участва в борбата, но по-благоразумният му баща решава да замине с цялото семейство за Берлин, където да изчака Русия да оздравее от тази криза на растежа. По този начин семейство Пастернак отива за няколко месеца в много приятно изгнание в страна, където Борис веднага се чувства толкова свободен и без задължения, колкото може да бъде чужденец в гостоприемна къща, от която не са му дали ключове. Той говори малко езика, харесва няколко германски писатели и винаги се е възхищавал горещо от Вагнер. Но най-важното е, че тук му се отдава случай да чете стиховете на своя сънародник Александър Блок. Той е дълбоко поразен. Този млад руски автор, още слабо познат на публиката, притежава всички необходими качества, за да разпали въображението на Пастернак. Внезапно Блок му разкрива фундаменталната грешка на хармоничния и изкуствен стил на някои от своите събратя и се осмелява да изказва мисълта си с грубостта на абсолютната откровеност. „Това създава ефекта на революция — пише Пастернак — като че ли вратите се отварят широко и през тях нахлува шумът на живота отвън, като че ли това не е човек, който разказва какво става в града, а самият град изразява присъствието си чрез устата на един човек.“ Така след Скрябин, който му разкрива истинската музика, Александър Блок му разкрива истинската поезия.

Обаче той все още не е сигурен в себе си. Не е ли по-годен да разисква философски теми, отколкото да реди стихове? Четенето на стиховете на Райнер Мария Рилке (автор, поет и белетрист — б.р.) го прави склонен към лиризъм. Във всеки случай то подсилва у него чара на частните уроци, които преподава на младата Ида Висоцкая, в която смята, че е влюбен. Но това е само временно увлечение. Първото си истинско вълнение ще преживее на следващата година.

След като завършва училище „със златен медал“, той прекарва лятната си ваканция на 1908 г. в Спаское, близо до Москва, на дачата на един приятел от училище — Александър Ших. Сред тази гостоприемна компания се запознава с братовчедката на някогашен съученик — Елена Виноград, която е все още ученичка. Тя го пленява както с прелестното си лице, така и с много рядко срещаната у младо момиче безразсъдна смелост. През този месец тя току-що е участвала с брат си в местна политическа акция срещу режима в района на Саратов. Въпреки привлекателността на авантюрата и чара на амазонката, Борис отстъпва пред мъдростта и решава да продължи образованието си.

Привидно смирен, той намята университетската мантия и влиза в Московския факултет по право. Фатално объркване на направлението! Прекалено импулсивен, за да се задоволи само да анализира твърдостта на закона и гъвкавостта на юриспруденцията, след няколко месеца тъпчене на място напуска това поприще заради факултета по история и филология, където преценява, че ще бъде повече на мястото си. Всъщност той скоро констатира, че навсякъде се чувства несигурен. Обожава музиката, но си дава сметка, че не може да я композира; възхищава се от повечето философии, но не може да приеме нито една от тях за своя; страстен любител на мерената реч и словото, но неспособен да работи със седмици, да не кажем месеци, за да изписва страница след страница — той се вижда като вечен аматьор и човек, който за нищо не го бива. Убеден, че разполага с всички шансове, няма никакво желание да рискува, като използва само един от тях. В това тотално объркване редовно стига до едно убеждение. Докато произведението в проза изисква залягане и постоянство, произведението в стихове може под шпорите на вдъхновението да бъде замислено и завършено за няколко часа. От една страна, е принудителна, продължителна работа, а от друга, почти мигновено зашеметяване. Разликата между поемата и романа не е ли същата, както между въздишка на екстаз и подробното обяснение на феномена, който я е предизвикал? Като следва тази идея, Пастернак просто се подчинява на музикалното обсебване от своето детство. Римите и ритмите ще бъдат нотите на неговите симфонии. Той все още не се осмелява да опита, но неусетно се подготвя за това ново призвание, като вече не общува толкова с философиите на Кант и Хегел, а главно с поетите новатори на младата руска литература, групирани около Александър Блок и Андрей Бели, които образуват кръга на „музагетите“ (водачите на музите). Именно между тях той усвоява предпазливото рушене на поетичния език. И все пак, той смята, че още се губи сред чисто технически проблеми. Не е ли желанието му за оригинален израз на пречката, която сдържа ентусиазмът, от който се нуждае той, за да се изрази „от дъното на душата си“? Това, което ще му трябва — мисли той сега — е голям емоционален порив, за да вдъхнови стиховете му. Липсва му само парченцето мая, което ще накара тестото да втаса.

И съвсем внезапно, в един най-обикновен ден, той решава, че е открил — без специално да го е търсил — чудото на разбирателството и поощрението. Братовчедка му Олга Фрайденберг, която среща на минаване през Санкт Петербург, внезапно му отваря очите за самия него, за собствените му стремежи и шансове за успех. Бащите им са отдавнашни приятели, а Леонид Пастернак е женен за сестрата на Мишел Фрайденберг. Родени с разлика от няколко месеца, малкият Борис и малката Олга прекарват всички летни ваканции на дачата на семейство Пастернак, близо до Одеса. Тази близка родствена връзка е придружена и от искрено приятелство и от едната, и от другата страна. С голямото си чело и дългия си нос Олга не е особено хубава, но мрачното и решително изражение на погледа й кара човек да забрави незначителните недостатъци на профила й. Край нея Борис изпитва странно чувство на уважение и благодарност. Той я познава твърде добре, за да се опитва да разгадава нейната тайнственост, но смята, че със самото си присъствие тя му създава чувство на абсолютна сигурност. Семейните връзки, които ги свързват, изключват всякаква двусмисленост на отношенията им и ги изпълват с доверие. По време на срещата им през 1910 г. на дачата край Одеса, за нея Борис е само студент по философия, който не знае какво приложение да намери за своя талант, тъй като, след като се е отказал от музиката, се заинтересува от рисуването, за да следва бащиното си призвание, или да преподава философия, въпреки че няма особена склонност да наставлява невежи юноши. От своя страна, тя посещава като свободна слушателка курсовете по история и литература, които се преподават в организираните към университета „Висши курсове за девойки“. Дали интересът й към литературата изобщо или интересът, който показва към него като към „потенциален писател“, я правят едновременно толкова внимателна и толкова привлекателна? Изведнъж разходките им на открито, безкрайните им разговори пред някой пейзаж или след прочитането на някоя книга започват да му изглеждат абсолютно необходими за бъдещия му живот. Той усеща това чувство за дълбоко разбирателство всеки път, когато тя идва да прекара няколко дни у семейство Пастернак в Москва. Когато си заминава отново за Санкт Петербург, той я изпраща до влака и в необясним порив й пише пощенски картички, които изпраща незабавно, още там на гарата. Това все още са само думи на приятелски шеги. Но всяко писъмце предизвиква следващо, все по-дълбоко и по-сърдечно. Завързалата се между тях кореспонденция ги сближава повече, отколкото биха ги сближили ежедневни разговори насаме. В писмата, които си разменят, те говорят както за възхищението си от Мопасан, така и за обикновени забавни случки от живота си. Олга признава, че когато го среща, винаги го слуша да говори, без да го прекъсва, защото се смята за недостатъчно образована в сравнение с него и даже и да не разбира всичко, което той казва, чрез приказките му тя предусеща „нещо ново, голямо, което ми е близко по ритъм и по дух и което ще ме заведе накрай света, далеч от обикновените неща“. В коментарите си тя добавя: „След като оставях Борис в Москва, за да се върна в Санкт Петербург, преди да ми е писал не можех да си намеря място, чаках до безсъзнание, до самозабрава и безпаметност, просто стоях, без да правя нищо“. Тя е възнаградена с дълго писмо от Борис, в което той лирично говори как някога благодарение на нея е открил Санкт Петербург — най-митичният, призрачен и екзалтиращ град на света. „Аз се влюбих в Санкт Петербург и във вашето смесено семейство, най-вече в тебе и в баща ти. (…) Вече ти говорих за това чувство. Но ти не знаеш как то растеше, растеше и внезапно към теб ми се появи друго, болезнено чувство. (…) Това е нещо като рядко срещана близост, като че ли ти и аз обичаме едно и също единствено нещо, еднакво безразлично към нас и което почти ни оставя в изключителна непригодност към останалите неща от живота. (…) Разбираш ли, макар и това да ти е много странно, защо толкова страдам от твоето отсъствие и какъв вид страдание е това? Ако даже и в любовта човек трябва да измине пътя и да погледне от разстояние своите чувства (които се отдалечават), това, което ме свързва с теб, не е нещо, от което човек трябва да се отдалечи, за да може по-добре да го види.“^[7]

Както за Борис, така и за Олга тази постоянна кореспонденция се превръща в нещо толкова жизнено необходимо за съществуването им, колкото дишането. Но въпреки че Олга се опасява да не би това братско чувство да деградира, като се превърне в най-обикновена, подобна на всички други случаи любов, когато се чувства на ръба да се поддаде на привличането, което осъжда, тя се вълнува. „Аз съм различна, защото не искам да давам доказателства и обещания. Щом казвам, че съм различна, ще освободя и двама ни — и тебе и мене — тъй като това ще бъде нещо окончателно и ти не ще можеш да ми прилагаш никаква мярка, нито да ми налагаш някакви изисквания. Да съм такава, каквато ти ме представяш, е прекалено героично. (…) Не вярвай на нито една дума, защото рано или късно аз ще те измамя с една-единствена дума, с мълчанието си даже ще ти покажа, че си се лъгал в мен, ще ти причиня мъка, защото твоите желания и намерения никога няма да се осъществят докрай.“^[8] Тя се опасява да не би той да я поставя твърде високо, а той възразява, че има нужда от нея повече, отколкото тя се нуждае от него, и че без нея не би знаел към кого да насочи действията и духа си. Но въпреки всичко, той е сигурен, че това, което изпитва към братовчедка си, не е любов. Тя, от своя страна, въпреки че изпада в екзалтация, когато мисли за него, в негово присъствие се чувства отделена с непреодолима физическа преграда. Когато надхвърли границата в изразяването на взаимното им привличане, тя се засяга, като че ли го обвинява, и обвинява и самата себе си, че му вдъхва двусмислена привързаност.

Въпреки тези незначителни недоразумения, епистоларната и братска пламенност продължава с пълна сила. Междувременно, като сурово напомняне за реалността, Борис научава, че Лев Толстой е умрял на малката гара Астапово (сега гара Лев Толстоб — б.р.) по време на пътуването си обратно към своето имение в Ясна поляна. Извикан с телеграма да присъства на погребението, Леонид Пастернак кани сина си да го придружи в тази последна почит към великия покойник. Борис се съгласява и когато заедно с баща си пристига на местоназначението, притеснено открива вместо титана, пред когото е очаквал да се преклони, поставения в ковчег труп на „дребен, съсухрен старец, един от създадените от Толстой старци, които той е описал и разнесъл по стотици страници“. Какво ще остане от този велик разказвач? — се пита той. Ще бъде ли след смъртта си така почитан като Пушкин, който не е бил толкова плодовит, но може би е бил по-вълнуващ?

Той не разполага с много време да се отдава на своите литературни сравнения. В действителност веднага щом се връщат в Москва, семейство Пастернак отново се премества и като напуска Училището по живопис, скулптура и архитектура, още в първите дни на лятото на 1911 г. се пренася в нов апартамент на улица Волхонка. Но няколко месеца по-късно майката на Борис претърпява тежка сърдечна криза — може би се е преуморила от смяната на квартирите — и трябва спешно да замине на лечение в балнеолечебния курорт Бад Кисинген, Германия. За щастие това се оказва само предупреждение. Веднага щом я закрепват, тя се връща в Москва и семейната цялост се възобновява: тя ще се грижи внимателно за оздравяването и лечението й.

Временно успокоен, Борис окончателно избира да изучава философия и се готви да се запише в Московския университет. Но този храм на основните познания има репутацията, че е място на празно дърдорене, без никаква връзка с най-новия прогрес на науката. Институцията даже е посочвана като пример за съвременните интелектуални разправии. Говори се, че мнозинството от студентите се увлича по теориите на някой си Бергсон (Анри — фр. философ — б.р.), докато последователите на Гьотингенската школа признават само Хусерл (Егмунд — герм. философ — б.р.) и неговата феноменология. Онези, които са още по-неориентирани, се колебаят между всички метафизични обяснения, съществуващи в момента. В крайна сметка те се групират около младия Дмитрий Самарин, син на философа Юрий Самарин — един от най-пламенните защитници на славянофилските доктрини. Борис Пастернак завързва приятелство с този свой необичайно възбуден и бъбрив състудент и той веднага го съветва да не губи времето си сред ретроградните професори на Русия, а да замине за Германия, където университетът в Марбург според него е разсадник на най-великите духове на бъдещето. Когато Борис се изпълва с отчаяние, че не може да си плати такова пътуване, трогната от неговите жалби, майка му предлага необходимите пари. И така с леко сърце той се измъква от тази Русия, от която е смятал, че никога не би имал смелост да се изтръгне.

Ето го най-сетне в Марбург. Още от пръв поглед той е пленен от града и от преподаването, което се предлага там. Нищо общо с „обичайните салати“ на московските преподаватели. По негова преценка преподавателите от Марбург познават отлично историята на човешкото мислене през вековете и знаят как да разкрият „съкровищата на италианския Ренесанс, както и тези на френския и шотландския рационализъм“. „В Марбург — пише той — аз гледах историята с широко отворените очи на Хегел, т.е. по гениално обобщен начин, но в същото време в стриктните граници на разумната правдоподобност.“^[9]

Възхищението, което изпитва към главния си професор Херман Коен, се съпровожда и от краткотрайно увлечение по сестрите Ида и Елена Висоцки, негови приятелки от детството, които през юли 1912 г. минават през Марбург. В деня на заминаването на по-голямата, Ида, която отива да се присъедини към родителите си в Берлин, Борис съвсем необмислено дръзва да й изповяда любовта си и да я помоли за взаимност. Сухият и донякъде ироничен отказ на въпросната сестра го хвърля в дълбоко унижение. Даже в течение на няколко дни това чувство за провал опропастява спомена му за изпитите, които току-що блестящо е положил в университета.

Той се надява, че ще се излекува от своята меланхолия и от хроничната си нерешителност, като си позволи кратко пътуване в Италия — във Венеция, във Флоренция и в Пиза, където ще се срещне с родителите си. Но нищо от това, което научава от най-големите германски или италиански философи, или от посещенията си в най-богатите музеи на полуострова, не му вдъхва увереност. „Италия стана причина у мен да изкристализира онова — пише той — което без да подозираме вдишваме още от люлката. (…) Например аз разбрах, че Библията не е толкова книга с неизменен текст, колкото дневник с бележки за живота на човечеството. (…) Разбрах, че историята на културата е верига от уравнения в образи, които свързват на чифтове поредната неизвестна концепция с известната концепция; при което известната, постоянната за цялата верига концепция, е легендата, заложена в основите на традицията, а непознатата концепция, която непрестанно се подновява, е актуалният момент на сегашната култура.“ В действителност той се разочарова от големите мислители, както се разочарова от композирането на музика, както се разочарова и от четката. Какво трябва да прави, за да бъде наистина себе си? „При вида на тази духовна парализа — казва той — няма никакво значение от каква мерзост или глупост ще е създадено препятствието. (…) Разбира се, съществува изкуството — продължава той — то не се интересува от човека, а от образа на човека. Защото, както се оказва, представата за човека е по-голяма от самия човек. (…) Какво прави честният човек, като говори само истината; докато той казва истината, минава време, а през това време животът се придвижва напред. Неговата истина изостава, тя е измамна. Следователно така ли трябва да говори човек винаги и навсякъде? А в изкуството му затварят устата. В изкуството човек замлъква и говори образът. И се оказва, че само образът успява да се движи в крак с успехите на природата.“^[10]

И все пак на следващата година, през февруари 1913 г., в своя доклад върху символизма и безсмъртието, прочетен пред кръг от експерти по естетика, които се събират редовно в ателието на скулптора Крахт, той не поддържа тази песимистична теория. Този път намерението на Борис е да докаже субективността на усещанията в изискванията на ежедневието и тайнствената свързаност на човека с природата, която го окръжава. „В своя доклад аз изказах предположение — пише той — че всеки умиращ човек оставя след себе си частица безсмъртна родова субективност, която човекът носи у себе си, докато е жив, и с която той участва в историята на човешкото съществуване.“^[11]

Въпреки че е повече красноречиво, отколкото научно, това изповядване на вяра в уникалността на Сътворението е горещо аплодирано. Изведнъж Борис няма повече съмнения: той е избрал правилния път. В същото време през юни 1913 г. взема блестящо последните си изпити по философия. Престанал да се учи, вече ще може да преподава. Но какво? Той иска да си даде още малко време за размишления и решава да започне с една заслужена почивка заедно с родителите си в село Молоди, близо до Москва. Но провинцията, тишината, потъналата в слънце леност не го стимулират особено да се захване решително за работа. Той залъгва скуката си като прелиства книги от любими автори. И внезапно във вцепенения му мозък изгрява ослепителна зора. Той случайно препрочита няколко поеми на починалия в последните години на предишния век Тютчев (Фьодор Иванович — руски поет — б.р.), чийто глас има усещането, че чува в ухото си. Това са думи, и в същото време това е мелодия, и за него тази мелодия е припомняне на едно тайно чувство. Не е ли това идеалният език, който свързва музиката с мисълта, неуловимото сърце — с твърде осезателно тяло? Какво чака, та не се заеме с този инструмент с богати нюанси, които руският език предлага на въображението му?

Той се хвърля в авантюрата с щастливо безразсъдство. „Аз четях Тютчев — разказва той — и за пръв път през живота си пишех стихове не като рядко изключение, а често и постоянно, както се занимава с живопис или се пише музика. (…) Да пиша стихове, да ги покривам със задраскано и да пренаписвам отново това, което съм зачеркнал, беше дълбока вътрешна необходимост на цялото ми същество и ми доставяше несравнимо удоволствие, което ме довеждаше чак до сълзи.“^[12]

В този пръв опит той се стреми едновременно да устои на натиска на романтизма и в същото време да не прибягва до отсечените ритми и странните съзвучия, превъзнасяни от новаторите. Единствената цел, която се стреми да осъществи, е да облече съвременната мисъл в толкова класическа и дискретна форма, колкото е възможно. Така в първата му поема^[13], посветена на месец февруари, четем:

Февраль. Достать чернил и плакать!

Писать о феврале навзрыд,

Пока грохочещая слякоть

Весною черною горит.

 

Достать пролетку. За шесть гривен,

Чрез благовест, чрез клик колес

Перенестисъ туда, где ливень

Еще шумней чернил и слез.^[14]

Когато през 1913 г. за пръв път вижда своите стихове отпечатани в алманаха Лирика, в Москва, Борис Пастернак има усещането, че се е разсъблякъл и се е подложил гол на сарказмите на читателите. Тези първи стъпки, все още твърде свенливи, не предизвикват нито ентусиазирани, нито нелюбезни отзиви в пресата. Обаче, когато майсторът на символизма Валерий Яковлевич Брюсов прави преглед на поетичната продукция през изминалата година, той прави извода: „Най-оригинален от новопоявилите се е Борис Пастернак“.

Статията, която той по-късно ще посвети на този неизвестен до вчера автор, е още по-хвалебствена. „Неговите странни и понякога абсурдни образи не изглеждат престорени. (…) Футуристичността на стиховете на Пастернак не е подчинена на някаква теория, а е плод на необикновения му начин на изразяване.“

Борис никога не е мечтал за по-висока отплата от това, да бъде приет в тесния кръг на „искрените“ поети. И ето че окончателно е загубен за философията, която е изучавал прекалено дълго, и вече е отдаден на едно изкуство, което въобще не е изучавал. Въпреки това, той не съжалява за нищо. Дори не и за времето, изгубено в търсене на истинското си призвание!