Анри Троая
Пастернак (4)

IV
Второто раждане

Тъй като подозрението все по-плътно обхваща горните етажи на държавата, годината 1935 започва със серия арести и процеси, вследствие на убийството на 1 декември 1934 г. на Сергей Киров, ръководител на комунистическата партия в Ленинград, чиято популярност застрашава тази на Сталин. Първоначално заедно със Зиновиев и Каменев, член на триумвирата — „тройката“, която управлява СССР, Сталин успява да отстрани конкурентите си, като организира да бъдат съдени и екзекутирани за принадлежност към „Антисъветски обединен троцкистко-зиновиевски център“. Отсега нататък той запазва цялата власт само за себе си: като председател на Съвета на народните комисари той властва както над армията, така и над тайната полиция, която отново е сменила името си и сега се нарича НКВД. Но за да докаже необходимостта от своето съществуване, НКВД умножава обиските, „силовите“ разпити и противозаконните конфискации. Тъй като всичко написано и всяко писмо се наблюдават, интелектуалците внимателно претеглят всяка дума, преди да я положат на хартия. Един неумел епитет или погрешно поставена запетая могат да изпратят автора в ГУЛАГ. Според Сталин първата задача на писателите е да разяснят на света достойнствата на своята родина. Той даже заявява публично пред представители на професията, че комунистическите автори са „инженери на човешката душа“ и че „производството на души е по-важно от това на танкове“. Все още заслепен от това признание на върховната роля на литераторите в обществото, Пастернак научава през следващия ноември за самоубийството на младата съпруга на „бащата на народите“ и решава да изпрати на Сталин съболезнователно писмо. Незабавният резултат е, че Сталин му предлага да замине командировка в Париж, където на 21 и 22 юни 1935 г. се провежда Международен конгрес на писателите в защита на културата. Ужасът на Пастернак от официалните прояви и състоянието му на умора и изнервеност, в което се намира след многобройните нощи безсъние, го карат да отклони поканата. Но от високо място му дават да разбере, че измъкването от задължението от негова страна ще бъде сметнато за отричане на прогресивната политика на страната му. Освен това му обясняват, че „изключителният“ характер на такова представителство изключва присъствието на съпруга редом с него. Така че Зина ще остане в Санкт Петербург и ще се задоволи, както всички останали и както нещастната Евгения, да следи в пресата проявите на своя герой в чуждестранната джунгла. Съкрушен, Пастернак се покорява и се качва на влака с усещането, че е фалшив посланик на кауза, в която вече не вярва. Обаче в Берлин той има възможността да прегърне сестра си Жозефина, но няма сили да отиде да види родителите си. Смята, че както за родителите му, така и за него вълнението ще бъде прекалено силно. Остава му да се изправи пред главното изпитание: излизането на трибуната в двореца „Mutualité“ в Париж. Преди да застане пред френската публика и пред неколцината руски писатели емигранти, които са напуснали страната си, за да заминат за Франция, той разпитва наляво-надясно за чувствата и на едните, и на другите по отношение на Русия. От кореспонденцията с Марина Цветаева той е научил, че в страната, която я е приела, тя не се радва на толкова обич и възхищение, колкото заслужава. Нейните емигрирали сънародници я укоряват — казва тя — че изпитва симпатия, уважение и даже известна носталгия към една все по-догматична и нетолерантна Русия. Борис разчита на спомена за дългото им епистоларно приятелство, за да разсее недоразумението. Обаче, когато вечерта на конгреса я среща, тя е заобиколена от толкова известни френски писатели, че той се пита какво търси на този славен ареопаг (Висш политически съд в Древна Атина — б.р.). Наслуки при запознаването той приветства Пол Елюар (псевд. на Йожен-Емил Пол Грендел — б.а.), Луи Арагон, Елза Триоле (Каган), Андре Пол Жид, Жан Геено (псевд. на Марсел Геено — б.р.)… и някои други. Докато стиска ръце и промърморва смутени отговори на похвалите на някои, Марина Цветаева го поглъща с очи. Той би дал какво ли не, за да може тя да прогони всички тези натрапници и да се усамоти с него, за да си побъбрят задушевно за поетичното си творчество. Но вече го викат на трибуната. Говорейки ту на руски, ту на френски, с който се справя достатъчно добре, той излага собствената си теория за изкуството, което е един вид абсолютна свобода и върховно безгрижие, които също както ясновидството са сродни с божествената дарба. По-късно, в едно писмо на френски до Жозефин дьо Поаяр той ще се върне на тази дефиниция: „Не съм нито моралист, нито помирител, нито филантроп, може би даже не съм и нормален и хуманен човек“.^[1] Аплодират го бурно, не толкова заради това, което казва, колкото заради топлия му баритонов глас, блестящия му и откровен поглед и поведението му на литературен пират.

„Този човек очевидно не беше повърхностен, ще пише Жаклин дьо Поаяр след първата си среща с него; той имаше голяма душа, готова да пресъздаде всичко, което животът ще му поднесе!“ Такова ще бъде впечатлението и на Марина Цветаева след края на конгреса. Но когато най-сетне се оказва насаме с него, тя с разочарование го чува да признае, че е пътувал до Париж, подчинявайки се на заповедта на Сталин, и че въпреки всичко, което се разправя в чужбина, да се живее в СССР е кошмар, към който интелектуалецът трудно се приспособява. Когато му разказва за неизлечимата си тъга, че е избягала от Русия, и за желанието си да се върне там, той я спира с няколко думи: „Не отивай там, Марина. В Москва е студено. Пълно е с течения!“. Тя не може да измъкне от него никаква друга информация. Дали той не се опасява от нея, както всичките им сънародници се опасяват от съседите си на стълбищната площадка? Разочарована, тя ще пише на приятелката си Анна Тескова: „Срещата ми с Пастернак представляваше отсъствие на среща“. Той, от своя страна, би могъл да каже същото: тя идва да го види за последен път в хотела му със съпруга си Сергей Ефрон и двайсет и три годишната им дъщеря Ариадна, която се представя за революционерка до мозъка на костите си, и десетгодишния им син Мур, на който му е скучно сред големите и преценява, че те говорят, без да казват нещо, докато вестниците казват всичко, което трябва да се знае.

Дълбоко разочарован от своето приятелско чувство към Марина Цветаева, тази талантлива и с твърд характер жена, която упорства да публикува творбите си в страна, която не е нейна, той се отказва да я убеждава да следва примера му и най-сетне си казва, че посвоему тя е толкова инат, колкото и той. Обратното пътуване на Пастернак с кораб през Англия и Балтийско море сломява докрай нервната му устойчивост. В Санкт Петербург той пристига в толкова напреднало изтощение, че мисли, че е на прага на смъртта. Разтревожена от честите му прилошавания, Зина се притичва да се погрижи за него. След като известно време се прехвърля от един почивен дом в друг, той не се чувства добре в нито едно от тези специализирани учреждения и на 6 октомври 1935 г. пише на своя грузински приятел Табидзе: „Мислех, че мъките на самотата ще ме накарат да полудея (…) но нямам никакво намерение да се лекувам или да заминавам където и да е на лечение или на почивка… Искам да се опитам да работя. (Станаха вече повече от четири месеца, откакто не правя нищо!)“. След като се завръща у дома със скъпата си Зина, която повече не се отделя от него, той решава, че това завръщане към навиците и местата на щастието му все още е най-доброто лекарство. Първа констатация: докато изчаква мозъка, ръката му отново има желание да пише. Той се възползва от това, за да поздрави Сталин, че е обявил, наистина по искане на Лили Брик, че Маяковски е „най-добрият и най-чистият от поетите на съветската епоха“. След което във връзка с това пише една след друга две поеми, едната от които — Артистът, в първата си редакция съдържа строфи, които впоследствие ще бъдат премахнати, но които са в прослава на този, чието „велико като земята“ политическо дело Пастернак приветства, без да го назовава по име; той даже му приписва бележита далновидност във всичко и вижда в него „гения на действието“. Публикувана в този вид в Правда, поемата изненадва приятелите на Пастернак. Да не би да се е продал на НКВД? Да не би да има амбиции извън литературата? Но няма нищо подобно. Истинската тревога или истинската амбиция, която го преследва, Пастернак обяснява в писмо от 8 април 1936 г. до грузинските си приятели Табидзе: „Току-що приключи един период от литературния и от собствения ми живот. Що се касае лично до мен, това даже вече беше свършено: не можех да постигна нищо в прозата, бях отчужден, превеждах. Знам ли какво трябва да правя сега? Да. Но няма да го кажа на никого, освен може би на вас, но под клетвата на най-дълбока тайна!“. И няколко месеца по-късно следва признание към същите получатели: „Не мислете, че наистина съм свършен, че всичко, което ще правя отсега нататък, ще бъде със същото настроение. Аз ще пиша проза, ще видите. Ето вече два дни, откакто съм се захванал. Знам само едно, че тя ще бъде жива. И че точно в нея ще се видят отново онези доказателства за жизненост, които изглеждаха изчезнали от произведенията ми след Второ раждане“.^[2]

Всеки път, когато се пита какво предпочита в сферата на литературните замисли и изпълнение, Борис Пастернак се оказва пред един и същ проблем. В момента, докато пише дадена поема, той е толкова омагьосан от музиката на думите и сюрпризите на римите, че всеки друг начин на изразяване му се струва отчайващо банален. След това, като препрочита текста си, той започва да се убеждава, че мисълта му би имала повече сила, повече автентичност в прозаично изложение. Без да говори много за това, той сравнява голата и съвършена истина на прозата с лицето на жена, която е толкова красива, че няма нужда от никакъв грим, за да съблазнява. Поради неговите изисквания за простота и искреност, красотите на поетичния език понякога го отблъскват като прекаленото притворство на кокетка. За да оправдае внезапното си влечение към прозата, години по-късно той ще напише на Жаклин дьо Поаяр: „Винаги съм имал усещането, вкуса към единството на всичко, което съществува, към съвкупността на всичко живо и мърдащо, което отмира и се появява, към съществото и целия живот. Обичах гледката на всякакъв вид движение, феномените на сила, на действие, харесва ми да сграбча този пъргав свят на универсалния вихър и да го превърна (…) това е моят символизъм, моята характеристика на действителността, моята равнозначност на детерминизма на класическия роман. Аз описвам характери, ситуации, детайли, особености с една и съща върховна цел, за да опровергая идеята за желязната причинност, за абсолютната необходимост, да представя реалността, както винаги съм я виждал и изживявал, като спектакъл с характерно и изменчиво вдъхновение (…), като един от възможните варианти“.^[3] В действителност, въпреки че заявява, че е готов да се откаже от поезията, в следващия си роман, който вече си представя като историческа фреска, вдъхновена от събитията на собственото му съществуване, той не се отказва да вложи малко поезия, която ще припише на своя герой. Но тази малка концесия на удоволствията от римите не засяга по никакъв начин другите му убеждения. На 28 януари 1936 г. го възмущава една злобна критика в Правда, която осъжда „скандала“ с операта на Шостакович Лейди Макбет от Мценска околия, още повече че тя е последвана от серия статии за новите тенденции в киното, в театъра и в романа. Тези критики, очевидно подчинени на заповед отгоре, осъждат „формализма и грубия натурализъм“ на някои „творци“, които не се притесняват да навредят на своята родина пред съгражданите си и пред задграничната публика.

На пленума на ръководството на Съюза на писателите в Минск, Пастернак се обявява енергично срещу заповедите, които политическата власт иска да наложи на събратята му в литературата. В речта си върху „Скромността и дързостта“ той се нахвърля върху онези, които поучават, без да имат никаква компетентност, за да ръководят избора на истинските творци. „Изкуство без риск и без вътрешна саможертва е немислимо! — се възмущава той. — Свободата и дързостта на въображението се завоюват с работа (…). Нима е работа на управлението на Съюза на писателите да ви казва «Бъдете по-дръзки»? Това е задачата на всеки от нас, това е нашата собствена задача (…). Не си спомням в нашето законодателство да има декрети, забраняващи да си гениален (…). Според мен геният е от вида на обикновения човек, но е нещо повече, той е по-важен и по-рядък представител на този вид, той е вечната негова проява.“ Няколко дни по-късно се разгаря нова серия дебати около някои статии на Правда, които отново се стремят да приравнят „литературните формалисти“ към враговете на пролетарската култура. Възмутената намеса на Пастернак предизвиква в пресата лавина от критики срещу онези, които като него се смятат за по-висши от другите, само защото размахват перо, вместо трион или ренде.

Тази буря в мътна вода се уталожва на 12 юни 1936 г., когато в съветската преса се публикува новата конституция на СССР, изработена от Бухарин по директивите на Сталин. В Известия се появява подписана от Пастернак бележка, в която одобрява добрите обществени отношения в Русия. И наистина, на книга няма нищо нередно в отношенията между милионите индивиди, всичките руснаци, и следователно всички послушни и взаимно заменими. Но какво ще стане на практика? Това е въпросът, който Пастернак тайно си поставя, когато се случва едно изключително събитие — шансът да срещне един след друг френските писатели Андре Малро и Андре Жид. Той е малко раздразнен от искрената вяра на последния в месианското бъдеще на комунистическа Русия. Верен на своя принцип за безпристрастност, Пастернак си позволява да каже и доброто, и лошото, което мисли за своята нещастна страна. Неговият събеседник внимателно отбелязва и най-малките подробности и решава да преразгледа своята оценка веднага, щом пресече границата обратно.

И действително, едва завърнал се във Франция, Андре Жид публикува „Ретуши“ на прочутата си Завръщане от СССР. От момента на появяването си по книжарниците това „отмятане“ на един от бившите апологети на режима в Москва предизвиква яростта на Съюза на писателите, който обвинява Пастернак, че е предал своя лагер и настоява той да се присъедини към колективния протест на своите събратя. Но Пастернак не може да отрече нито дума от това, което е казал пред Андре Жид, и заявява, че отказва да се „нахвърли върху книга, която дори не е имал възможност да прочете“. Руската преса остава глуха за неговите обяснения и го обвинява в долен заговор с подозрителен представител на френския капитализъм. Смъртта на Горки на 18 юни 1936 г. за малко отклонява общественото внимание от „случая Пастернак“. Но властите и журналистите продължават да го питат за мнението му за най-разнообразни случаи, където е замесена съвестта, и никога не пропускат да го ударят през пръстите, щом той се отклони от „линията“. Във висшите сфери на властта чистката продължава. След осъждането на смърт на Зиновиев и Каменев, ужасен от това настървяване да се убиват „неудобните“, Пастернак отказва да постави подписа си под едно колективно писмо, с което се призовава да бъдат разстреляни за предателство маршал Тухачевски и неколцина други. Но въпреки противопоставянето му, той прочита името си под зловещия манифест. Извинението на приятелите му е, че ако не са поставили подписа му на видно място, полицията е щяла до края на дните му да го обвинява в липса на преданост към отечеството. И наистина, всяка изразена от Пастернак позиция е записана в регистрите на Лубянка, той е „номериран“ като ученик в клас. И равносметката постоянно се поддържа актуална. При всяка проявена слабост следва затягане на гайките в пресата, при всяка проява на добронамереност — облага в натура. Така, за да го наградят за подкрепата му за новата конституция на СССР, му дават удобен апартамент в сградата на Съюза на писателите на ул. Лаврушински 17, в Москва, и дача в околностите на града, в Переделкино, в „селото на писателите“ — мирно пристанище, където се очаква те да размишляват върху най-добрия начин да служат на народа. Наистина, за някои от тях тези грижи не са излишни, тъй като животът в Съветска Русия става все по-хаотичен и по-непредвидим. Всеки ден носи някакво сътресение в несигурното съществуване на гражданите. След назначаването на Ежов на мястото на Ягода начело на НКВД, Пастернак може да се надява на кратък отдих от полицейския тормоз. Но този нов народен комисар е маниак на тема систематично прочистване чрез елиминиране на подозрителните. Процесите за замисляне на заговори следват един след друг с адско темпо. На 21 юли 1937 г. без никакъв „очевиден“ мотив е арестуван и закаран никой не знае къде близкият приятел на Пастернак, „грузинецът“ Тициан Табидзе. На 22 юли друг от приятелите му, грузинският поет и общественик Паоло Яшвили (Павел Джибралович — б.р.) се самоубива. След това Борис вижда свой съсед от село, от Переделкино, да заминава между двама жандарми. Вече никой няма да го види. Междувременно Бухарин и Риков са изключени от Партията. Застрашени са даже най-високопоставени лица. Дали това е достатъчна утеха за останалите?

Сред всички тези сътресения и всички тези изчезвания има и едно раждане. Зина Пастернак ражда на Борис втори син, когото кръщават Леонид (умалително Льоня) в чест на дядо му по бащина линия. Тъй като Зина Пастернак вече има две деца от първия си брак — Асик (Адриани) и Стасик (Станислав), Борис приема новите членове на семейството му с толкова обич и себеотдаване, като че ли са негови собствени. Според схващанията му кръвните връзки са абсурдна условност. Само сърдечните връзки имат значение. Що се отнася до финансовите затруднения, които всяко увеличаване на семейството предизвиква, той не им обръща внимание. Той никога не е могъл нито да предвижда, нито да пресмята. На Зина, която понякога се тревожи от увеличаването на разходите им, той отговаря със смях и с изражението си на пират, винаги готов за абордаж: „Ти знаеш мнението ми за собствеността и личните блага. Ние сме гости на Земята. Парите имат стойност, само доколкото ни дават свободата и спокойствието за работа, която е единственото ни задължение“.^[4] Впрочем широтата на духа му и сантименталната толерантност не му позволяват да смята скъсването на някаква връзка за край на неговата привързаност към човека, с когото се разделя. След като през 1931 г. се развежда с Женя, той продължава да се среща с нея, да й изпраща книгите си и да си кореспондира с нея напълно чистосърдечно и искрено. По същия начин, след като се оженва за Зина, запазва приятелските си отношения с бившия й съпруг, пианиста Генрих Нейгауз. Това, което в действителност има значение за него, не е мнението на другите за него, нито неговото за другите, а климатът на първично доверие и умерените навици, от които има нужда, за да не изпусне перото си посред някоя фраза.

Въпреки природния си оптимизъм и факта, че не иска да има в главата си нищо друго, освен музиката на думите, той не престава да се тревожи, мислейки за последиците от третия процес в Москва, който започва с трясък през март 1938 г. Обвинени, че са участвали в заговор на „антисъветския блок на десницата и на троцкистите“, видни големци на режима рискуват живота си. Някога всемогъщият Бухарин, бившият шеф на правителството Риков, Крестински, чак до Ягода, довчера отговарящ за потушаването на антисъветските интриги — всички са осъдени на смърт. След като разчиства бившите си сътрудници, Сталин завършва подновяването на екипа си като елиминира Ежов, доскоро натоварен с осъществяването на голямата революционна чистка, и го замества с неговия помощник Берия. Това ли е краят на организирания терор? Пастернак иска да вярва в това и в очакване на тази щастлива перспектива през юни посреща Марина Цветаева, която след продължителни колебания се решава да избяга от Франция, където средите на руските емигранти са все по-враждебни към нея, и да се върне в Русия, където впрочем съпругът й Сергей Ефрон и дъщеря й Ариадна вече са я преварили. Тези трима дезертьори се надяват на триумфално посрещане в Майката родина. Обаче с пристигането си в Ленинград, а след това в Москва, Марина научава, че сестра й Анастасия, пламенна революционерка, е арестувана и депортирана неизвестно къде; че съпругът й Сергей Ефрон, обвиняван във Франция, че е съветски шпионин, очаква всеки момент да бъде арестуван и хвърлен в затвора, защото лошо е изпълнявал задачите си на доносник, и че тя самата, като бивша емигрантка, не изглежда много праведна на родната земя. Напразно Пастернак се опитва да я помири с меланхоличното настроение на сънародниците им. Напразно се опитва да обясни на Марина Цветаева, че СССР високомерно не признава думата „разкайвам се“, тя отказва да приеме, че заедно с режима се е променил и руският речник. И ето че на 27 август 1937 г., два месеца след пристигането й, полицията арестува нейната дъщеря Ариадна. За какво? Неизвестно. Сигурно тук смятат, че всички „завърнали се оттам“ пренасят със себе си следи от капиталистическата зараза. Пастернак все още се опитва да си обясни това полицейско невежество, когато научава, че няколко дни по-рано майка му е починала в изгнание, в Лондон. Но какво представлява личният траур в навечерието на общовселенската касапница? Лудостта на света вече съответства на лудостта на хората. Англия и Франция обявяват война на Германия и Червената армия се притичва на помощ на Полша, за да защити, както се говори, братята славяни по границата на Украйна от ненаситността на Хитлер. Пастернак мисли, че сега, когато русите имат един ясно определен общ враг, ще престанат да се бият помежду си заради идеологически конфликти. Но през следващия месец, точно на 20 октомври 1937 г., полицията арестува пред самата Марина Цветаева съпруга й Сергей Ефрон. Заповедта да го отведат е подписана от страшния Берия. Привикан на помощ, Пастернак може само да констатира своята безпомощност пред толкова смазващ авторитет. Неспособен да започне мащабна работа в тази атмосфера на въоръжено бдение, той се задоволява да направи превод на Хамлет, който му е поръчан от Майерхолд, и се заема със сборника Избрани преводи, който му осигурява средства, само колкото да преживее.

Обаче от момента на нахлуването на германските войски в Русия, животът на семейство Пастернак става все по-труден. От началото на месец юни 1941 г. съветските власти нареждат на населението на големите градове да участва активно в ученията за пасивна отбрана. Зина и вторият син на Пастернак (малкият Льоня) са евакуирани на Урал, в Чистопол, на река Кама. Там те ще бъдат в по-голяма безопасност, отколкото в Москва, която вече се тресе под тътена на първите въздушни нападения. Останал на място, Пастернак полага усилия да оправдае присъствието си в полуизоставения град, като заема наблюдателен пост върху покрива на една сграда. „Ето вече трета поредна нощ (…) бомбардират Москва — пише той на Зина на 24 юли 1941 г. — Аз съм върху покрива на нашата сграда, за да следя за пожари (…). Колко пъти през предишната нощ, когато през една или две къщи от мен падаха и избухваха фугас и запалителни снаряди (…), се сбогувах наум с тебе, любима, моя душа. Благодаря за всичко, което ти ми даде и донесе. Ти беше най-хубавата част от живота ми, а ние — нито единият, нито другият — не си давахме достатъчно сметка до какви дълбини ти беше моя жена и какво означаваше това (…). Всичко наоколо беше канонада и море от пламъци. Притискам ви в прегръдките си и тримата, тебе, Льоня и Стасик. Тук всички са живи и здрави.“ Малко по-късно, тъй като Зина се безпокои, че го вижда „със застой в поетичното въображение“, той бърза да я успокои: „Вероятно бих могъл да пиша нещо твърде лично и съжалявам, че нямам кураж да пратя всичко по дяволите и да се заловя с това (…). Но още известно време ще имаме пари“. За да я убеди категорично, той й съобщава, че интелектуалната и физическата му сила са непокътнати и че „литературното творчество изисква добро здраве, тъй като в разцвета си то е толкова безхитростно, колкото отоплението с печка или работата в зеленчуковата градина“.^[5]

Докато очаква порив, който да го тласне към „сериозна работа“, той припечелва по малко като публикува преводи и изпраща половината от спечеленото на Зина. Докато мечтае да отиде при нея в Чистопол, той научава, че Марина Цветаева, заточена в Елабуга като административна мярка за евакуация, току-що се е обесила. Самота, мизерия, отчаяние — какъв е смисълът да търсим причините за самоубийство? Не мисли ли от време на време и той самият за него, въпреки че се смята способен да преодолее и най-страшните изпитания на живота? „Ако това е вярно (самоубийството на Цветаева), какъв ужас! — пише той на Зина (…). — Колко съм виновен, ако това е истината. (…) Това няма никога да ми бъде простено. През тази последна година аз бях престанал да се интересувам от нея. И ето ти! Колко е ужасно това!“^[6]

Докато германците наближават Москва, надмогвайки своята скръб, Пастернак се оказва задължен да изкара на 51-годишна възраст курс по военно обучение. „Ставам на разсъмване — пише той на Зина — пиша няколко реда, за да си изкарам хляба (поради цялата тази сган аз трябваше да се върна към превеждането на латвийски и грузински поети), бягам (от Переделкино) в Москва (…) и от 4 часа нататък стрелба и на учебния полигон зад бариерата на Пресня. През деня не ям абсолютно нищо и се храня вечер, в тъмнината, когато се върна в Переделкино. И все пак всичко това е прекрасно, ако ти ме обичаш завинаги!“^[7]

Междувременно, тъй като германският натиск около Москва отслабва, Пастернак сериозно възнамерява да отиде при съпругата и сина си в Чистопол, където са се оттеглили повечето писатели и семействата им. Той се надява там да се възползва от спокойствието, което му е необходимо, за да приключи превода на руски на Ромео и Жулиета. Още една работа за препитание, докато очаква голямата творба, за която той даже не знае под каква форма ще му се яви. Но вече се очертава руската контраофанзива и проектът за голямото пътуване до Чистопол се уточнява. В средата на октомври Пастернак отново се събира със Зина и техния малък Льоня в градчето на брега на Кама. Сълзи, целувки, размяна на клетви и на планове, нищо не липсва на щастието му. Но по-важното за него е замисленото отдавна публично четене на превода на Ромео и Жулиета пред няколко евакуирани в Чистопол писатели. Събитието се провежда в полусърдечна, полускептична атмосфера. Но накрая авторът получава единодушното одобрение. Прочетен отново от него, Шекспир се радва на втора младост. Вдъхновен от тези похвали, Пастернак решава да се завърне незабавно в Переделкино за евентуалното поставяне на пиесата в руската й версия. Но той няма намерение заради това да забрави семейството си. На 17 октомври 1942 г. съобщава на Зина, че какъвто и да е изходът от войната, той ще се върне при нея и детето си. „Няма значение дали мирът ще бъде подписан през януари (следващия) или, напротив, развитието на военните операции ще накара войната да се проточи и да простре заплахата си над Чистопол, аз искам да съм с вас и доколкото е възможно, да живея на топло, да се храня добре и да работя добре; но ако за нещастие това стане невъзможно, аз бих искал да споделя с вас лишенията, които се задават.“

Това, което все още го задържа в Москва, докато той изгаря от желание да се махне оттам, са омерзителните проблеми на договора му за превод на Антоний и Клеопатра. Неизчерпаемият Шекспир! Неизчерпаема манна за всякакъв вид автори на адаптации. Колкото повече го дъвчат, толкова по-устойчив става. Обаче след ново посещение в Переделкино и в Москва, Пастернак вече не държи на проекта си и решава да се върне на юг, за да прекара зимата в мекия климат на Татарската република. Ето че отново е в Чистопол, където отзвуците на войната пристигат така приглушени, че на моменти човек може да си помисли, че тя е свършила. Но тя продължава, убийствена, героична и абсурдна. Впрочем именно там, в удобното убежище на Чистопол, през февруари 1943 г. новината за победата при Сталинград избухва като празничен фойерверк. Германците отстъпват навсякъде. Време е за връщане у дома! При перспективата за постепенно завръщане към нормалния живот, цялото семейство Пастернак се връща в Москва. Пристигнали там, Пастернак и съпругата му установяват повредите от въздушните бомбардировки върху отдавна изоставения им дом. В писмо до своята приятелка Олга Фрайденберг Борис излага катастрофалната равносметка от боевете. „В нашия апартамент в Москва (на седми и осми етаж) се настанила една батарея на противовъздушната отбрана. Те са превърнали целия етаж, който батареята не заема, в място за преминаване, като са оставили вратите широко отворени. (…) В Переделкино имаше някои части от нашата армия (…). През юли заведох Зина, сина й Стасик и Льоничка в неговите руини (…). В момента животът е много труден без да имам никакво местенце само за себе си, без мебели, всичко трябва да започнем отначало.“^[8] Със свирепа енергия Зина се нагърбва със задачата да възстанови апартамента в Москва и дачата в Переделкино. Що се отнася до Пастернак, той допринася за поддържането на морала на победоносната армия, като приема да замине на фронта с „писателска бригада“, за да даде на хората от тила правдоподобна представа за героите, които са готови да умрат, за да пребъде Русия. При освобождаването на град Орел, той отдава в стиховете си почит на тази изключителна храброст. Поемите му излизат едновременно с тези на няколко събратя в колективен сборник, озаглавен Битка за Орел. Освен това неговият репортаж Пътуване до армията на 20 ноември е публикуван във вестник Труд. Перспектива за още няколко рубли! Как би могъл да се оплаква! На войниците, които е видял, никой не им плаща да отиват на смърт! Като описва в едно от своите стихотворения, озаглавено Смъртта на сапьора, агонията на един анонимен боец, той пише:

Хоть землю грыз от боли раненый,

Но стонами не выдал братьев,

Врожденной стойкости крестьянина

И в обмороке не утратив.

 

Его живым успели вынести.

Час продышал он через силу.

Хотя за речкой почва глинистей,

Там вырыли ему могилу.

 

Жить и сгорать у всех в обычае,

Но жизнь тогда лишь обессмертишь,

Когда ей к свету и величию

Своею жертвой путъ прочертишь.

Това стихотворение заедно с много други е включено в неиздадения сборник Влаковете призори. Топло посрещнато от пресата, то кара автора да използва разумно многобройните си възможности за изразяване: ту поет, ту преводач, очевидец или критик, през следващата година той публикува с успех своите преводи на Антоний и Клеопатра и Ромео и Жулиета, наблюденията си върху изкуството на Шекспир и даже една доста неочаквана статия, вдъхновена от възхищението му от Пол Верлен, чиято стогодишнина честват във Франция. Той приветства френския поет за това, че е успял да обедини в стиховете си музикалността и реализма. „Верлен е успял — пише той — да предаде в поезията си звъна на камбаните, той е уловил и задържал аромата на растенията на страната си, без да стигне дотам да имитира птиците, нито да проверява всички модулации на вътрешната си, както и на външната тишина (…). Всеки, или почти всеки е обикновен и естествен, но да бъде обикновен в този изначален смисъл, е въпрос на съвест и значи единственото важно нещо е да се знае дали тази простота е искрена или престорена (…). Но Верлен е естествен по непредвидим начин (…), той е обикновен, не за да му вярват, а за да не заглушават гласа на живота, който блика от него.“

Като пише тези редове, Пастернак изпитва завист към скъпия Верлен, който никога не се е колебал между стиховете и прозата, за да изрази мисълта си до дъно, докато той си поставя толкова много въпроси, преди да направи избор между тези две противоположни изкушения. Въпреки това, през следващата година той публикува антология на поетичното си творчество под заглавието Избрани стихотворения и дълги поеми. Там, върху почти двеста страници, той излива целия си принос към авангардисткия лиризъм на Русия. Но това не му пречи няколко седмици след това да посвети на Шопен една статия в проза.

Докато заедно със сънародниците си празнува капитулацията на Германия и края на войната, той научава, че в Оксфорд е починал баща му, Леонид Пастернак. Този шок го кара да огледа цялото си минало и своята истинска или фалшива мисия на руски писател в търсене на универсалната истина. И малко по малко му хрумва идеята за произведение в проза, вдъхновено от собствения му житейски опит. И макар и да не говори изрично за него със Зина, той доверява мечтата си на Олга Фрайденберг в писмо от 13 октомври 1946 г.: „Има един проблем, по който ще се опитам да се взема в ръце — това е работата. Вече ти казах, че съм започнал да пиша голям роман в проза. Всъщност това е първата ми истинска работа. Искам в него да представя историческата картина на Русия през последните четирийсет и пет години и в същото време да покажа всички страни на моя сюжет, сурови, тъжни и разработени подробно, идеално като у Дикенс или Достоевски. Този труд ще бъде израз на моите възгледи върху изкуството, върху Евангелието, върху живота на човека в историята и върху много други неща. За момента романът се казва Момчета и момичета (…). Атмосферата на книгата обхваща моето християнство, малко различно по обхвата си от това на квакерите или на Толстой, извлечено не от моралните аспекти, а от други страни на Евангелието. Всичко това е толкова важно и цветовете съвпадат така добре с въображаемите контури, че не бих могъл да живея нито година повече, ако през това време не виждам как расте това превъплъщение на самия мен, където с почти физическа осезаемост са се пренесли някои от вътрешностите ми и нервните ми клетки“. Така, обзет от екзалтацията към първостепенното и неотложно творение, Борис Пастернак обрисува отчетливо физиологичните, метафизичните, анекдотичните и истинските тенденции на повествованието си; той допуска само една грешка: заглавието на бъдещия роман.