Емил Верхарн
Тритѣ приятелки

Емил Верхарн
Трите приятелки

Основния учитель ги наричаше тритѣ Парки. Всѣки четвъртъкъ, къмъ четири часа, тѣ се събираха на чаша кафе. Ако срещата ставаше у Дидже Кникелбелъ, сухата Триенъ Пикъ пристигаше, съ ударитѣ на бастона си по тротуара, презъ улицата дю Куванъ. Когато пъкъ Ванъ Бибикъ, по-пъргава, но и по-нерешителна, поради своето кѫсогледство, заобикаляше ѫгъла о Пюсъ. Отъ този мигъ тѣ тръгваха заедно и почваха да се оплакватъ една на друга отъ болкитѣ си. Едната казваше: „Беднитѣ ми очи“, другата: „Бедния ми кракъ.“ Тѣ свършваха разговора си съ едно „но да вървимъ“, като се примиряваха по такъвъ начинъ, съ всичкитѣ човѣшки тегла изъ пѫтеката на житейското люшкане.

Дидже живѣеше близо до единъ молитвенъ параклисъ. Предъ него дветѣ старици се спираха за мигъ да се помолятъ. Едно голѣмо разпятие на Христа се извиваше тамъ, подъ вѣнецъ отъ грамадни бодли, падналъ надъ очитѣ, съ острие отъ копие, забодено между ребрата и съ една болна гримаса, така страшно предадена, че есенно време, въ часове на силенъ вѣтъръ, хората казваха: „Слушайте, самъ Господъ разтърсва разпятието си“.

Отъ своя прозорецъ, Дидже тайно наблюдаваше приятелкитѣ си. Когато тѣ свършваха молитвата, тя веднага отваряше вратата и имъ сваляше наметалата. Закуската стоеше готова на масата. Но Ванъ и Триенъ не бързаха да седнатъ. Тѣ разглеждаха стаята, ивицитѣ отъ хубавъ черъ зибелинъ около мебелитѣ, и ортензиитѣ, които разтваряха розовитѣ си очи въ гѫсти букети. После, всѣка отъ тѣхъ се отпущаше върху своето обичайно кресло и дветѣ котки скачаха на колѣнитѣ имъ въ лакомо очакване.

Триенъ Пикъ ги милваше по главата и разказваше за стотенъ пѫть историята на тѣхната майка, която преминала рѣката нощемъ, посрѣдъ течението, за да ги пренесе долу, въ хамбара на лодкаря. Тя се преструваше, че сама не вѣрва това и усилваше разказа си съ въпроса: „Възможно ли е да се преплува четири пѫти рѣката — два на отиване и два на връщане?“ И въ заключение прибавяше: „Свещеника ми разказа това“.

Ванъ отсѣче: „Една котка никога не ще може да направи такова нѣщо“. А скрито въ мисъльта й се четѣше: „Сигурно и мѫжетѣ не падатъ по-долу отъ женитѣ“.

„Да, това е съвършено вѣрно“, отвърна съ погледъ старата Пикъ.

Тѣ млъкнаха за мигъ, но Ванъ Бибикъ започна да разказва нѣщо много по-странно. Единъ недѣленъ день презъ миналото лѣто, хората отъ Бесродъ завързали цѣлъ купъ бѣли конци за краката на стотина мухи, които пропѫдили надалечъ съ парцали. Тѣ хвъркнали, но на отсрещния брѣгъ на Шелда били изловени почти всичкитѣ. Триенъ Пикъ се усъмни въ истинностьта на разказаното, само за да даде възможность на приятелката си да прибави веднага: „Сестритѣ отъ Свети Венсанъ потвърждаватъ това чудо“.

Камбанитѣ на Анжелусъ забиха. Тритѣ жени се изправиха и започнаха да се кръстятъ. Когато свършиха молитвата, на масата бѣ сложена една нова дълбока чиния и Триенъ намаза хлѣба си съ сиропъ. Деня угасваше. Слугинята излезе да спусне капацитѣ на затворената стая и тритѣ приятелки се настаниха да слушатъ минувачитѣ.

Чуваха се стѫпки, които идѣха отъ края на селото, приближаваха се, изтропваха по отсрещния тротуаръ, после изчезваха и мълчанието отново се възцаряваше.

„Това е часовникаря Клесъ, който връща часовника на кмета. Ето и Жанъ Месъ, вѫглищаря. Азъ чувамъ какъ гвоздеитѣ на обущата му скърцатъ по камънитѣ.“

„Мълчете, това е замѣстника на енорийския свещеникъ, който отива у Годшапови: тѣхния синъ едва ли ще преживѣе нощьта.“

„Не е вѣрно, това е свещеника. Само той ходи така тежко. Струва ми се, че чувамъ ударитѣ на звънчето за причастие“…

„Това е звънчето на продавача на газь. Той вози своята огромна бъчва на двуколката.“

Тѣ млъкнаха. Единъ силенъ шумъ, който разтърсваше въздуха, долетѣ до ушитѣ имъ отъ къмъ полето. Триенъ, макаръ да разбираше добре, че само една товарна кола може да вдигне такъвъ трѣсъкъ, престори се на вѣрваща въ катастрофитѣ.

„Не би ли казалъ човѣкъ, че това е свършека на свѣта?“

Ванъ, ужасена, не отговори нищо. Но вече се чуваше конски тропотъ и дрънкане на вериги, люлѣещи се въ такта на езда: това бѣше бирената кола на кръчмаря Блесъ, която предизвикваше въображаемото нещастие.

Запалвача на уличнитѣ фенери премина, като докосваше слабо стенитѣ съ стълбата си. Той куцаше и пѣеше:

Луната Анна

нѣма друго

освенъ единъ дукатъ злато отъ Фландрия,

но кой измежду насъ,

билъ той лудъ или евреинъ,

ще може самъ да го открадне?

„Е добре, азъ знамъ човѣка, който го открадна. Той го извади отъ дъното на единъ кладенецъ, оползотвори го и забогатѣ. Казва се Клесъ и е мой братъ.“

Ванъ изведнъжъ заговори бързо. Тя бѣше наследница на Клесъ: единъ день сигурно ще бѫде богата. Като пресмѣтна мислено смъртьта и наследството, тя продължи безъ прекѫсване.

„Тогава азъ ще върша добри дѣла. Ще подаря на Братството една великолепна кутия за светитѣ дарове, ще имамъ въ църквата столъ отъ акажу и единъ дебелъ килимъ за беднитѣ ми нозе. Ще имамъ така сѫщо и вино въ избата, за да черпя замѣстника на енорийския свещеникъ. А на васъ Триенъ и на васъ Дидже ще дамъ по една броеница отъ седефъ и сребро, благословена въ Римъ, и ще ви отпусна действително пари за едно свето пѫтешествие. Ще стана игуменка на Свети Розеръ и преди смъртьта си ще направя едно такова значително завещание на църквата, че за моята душа ще се четатъ хиляди молитви.“

Като каза това, Ванъ Бибикъ направи едно движение, което я издигна цѣла отъ креслото. Котката скочи като ужилена отъ колѣнитѣ й. Настѫпи мълчание. До този мигъ Дидже не бѣ казала нищо друго, освенъ „да“ и „не“, само за да съсрѣдоточи вниманието си върху една малка и нищожна брънка отъ веригата на възкресенитѣ спомени. Сега тя заговори за стария Пиеръ Тисъ, който умрѣ миналата недѣля самъ, облегнатъ на прозореца си, презъ време на литургията. На излизане отъ църквата, цѣлото село можа да го види, седналъ задъ стъклата, бледенъ и вцепененъ като светия въ стъкленъ шкафъ. Направиха му едно достойно погребение. Цвѣтята бѣха въ изобилие. Букета, който стоеше въ този мигъ на масата, бѣше дори докосналъ неговия ковчегъ.

И предугадила любопитството на приятелкитѣ си, Дидже призна, че той й бѣ даденъ следъ погребението отъ гробаря.

Говориха още за основния учитель, за калугера отъ ордена на Свети Франсоа, който проповѣдваше уединение, за просяка съ мишия профилъ, който всѣка седмица тръгваше на ловъ по вратитѣ. При все това, въ разговора липсваше оживление. Едно спотаено, но дълбоко вълнение смущаваше тритѣ приятелки.

Тогава Дидже, която не само не бѣ забравила, че нѣкога и тритѣ обичаха до лудость хубавото хлапе Пиеръ Тисъ и че буйно се ревнуваха и пращаха една друга по дяволитѣ, но помнѣше още каква бѣше тя, предпочитаната, раздѣли букета отъ бледи виолетки на три части, запази най-малката за себе си, а другитѣ две сложи въ беднитѣ старчески рѫце на своитѣ другарки.

Основният учител ги наричаше трите Парки. Всеки четвъртък, към четири часа, те се събираха на чаша кафе. Ако срещата ставаше у Дидже Кникелбел, сухата Триен Пик пристигаше, с ударите на бастуна си по тротоара, през улицата дю Куван. Когато пък Ван Бибик, по-пъргава, но и по-нерешителна, поради своето късогледство, заобикаляше ъгъла о Пюс. От този миг те тръгваха заедно и почваха да се оплакват една на друга от болките си. Едната казваше: „Бедните ми очи“, другата: „Бедният ми крак.“ Те свършваха разговора си с едно „но да вървим“, като се примиряваха по такъв начин, с всичките човешки тегла из пътеката на житейското люшкане.

Дидже живееше близо до един молитвен параклис. Пред него двете старици се спираха за миг да се помолят. Едно голямо разпятие на Христа се извиваше там, под венец от грамадни бодли, паднал над очите, с острие от копие, забодено между ребрата и с една болна гримаса, така страшно предадена, че есенно време, в часове на силен вятър, хората казваха: „Слушайте, сам Господ разтърсва разпятието си“.

От своя прозорец, Дидже тайно наблюдаваше приятелките си. Когато те свършваха молитвата, тя веднага отваряше вратата и им сваляше наметалата. Закуската стоеше готова на масата. Но Ван и Триен не бързаха да седнат. Те разглеждаха стаята, ивиците от хубав чер зибелин около мебелите, и хортензиите, които разтваряха розовите си очи в гъсти букети. После, всяка от тях се отпущаше върху своето обичайно кресло и двете котки скачаха на коленете им в лакомо очакване.

Триен Пик ги милваше по главата и разказваше за стотен път историята на тяхната майка, която преминала реката нощем, посред течението, за да ги пренесе долу, в хамбара на лодкаря. Тя се преструваше, че сама не вярва това и усилваше разказа си с въпроса: „Възможно ли е да се преплува четири пъти реката — два на отиване и два на връщане?“ И в заключение прибавяше: „Свещеникът ми разказа това“.

Ван отсече: „Една котка никога не ще може да направи такова нещо“. А скрито в мисълта й се четеше: „Сигурно и мъжете не падат по-долу от жените“.

„Да, това е съвършено вярно“, отвърна с поглед старата Пик.

Те млъкнаха за миг, но Ван Бибик започна да разказва нещо много по-странно. Един неделен ден през миналото лято, хората от Бесрод завързали цял куп бели конци за краката на стотина мухи, които пропъдили надалеч с парцали. Те хвръкнали, но на отсрещния бряг на Шелда били изловени почти всичките. Триен Пик се усъмни в истинността на разказаното, само за да даде възможност на приятелката си да прибави веднага: „Сестрите от Свети Венсан потвърждават това чудо“.

Камбаните на Анжелус забиха. Трите жени се изправиха и започнаха да се кръстят. Когато свършиха молитвата, на масата бе сложена една нова дълбока чиния и Триен намаза хляба си със сироп. Денят угасваше. Слугинята излезе да спусне капаците на затворената стая и трите приятелки се настаниха да слушат минувачите.

Чуваха се стъпки, които идеха от края на селото, приближаваха се, изтропваха по отсрещния тротоар, после изчезваха и мълчанието отново се възцаряваше.

„Това е часовникарят Клес, който връща часовника на кмета. Ето и Жан Мес, въглищарят. Аз чувам как гвоздеите на обущата му скърцат по камъните.“

„Мълчете, това е заместникът на енорийския свещеник, който отива у Годшапови: техният син едва ли ще преживее нощта.“

„Не е вярно, това е свещеникът. Само той ходи така тежко. Струва ми се, че чувам ударите на звънчето за причастие“…

„Това е звънчето на продавача на газ. Той вози своята огромна бъчва на двуколката.“

Те млъкнаха. Един силен шум, който разтърсваше въздуха, долетя до ушите им откъм полето. Триен, макар да разбираше добре, че само една товарна кола може да вдигне такъв трясък, престори се на вярваща в катастрофите.

„Не би ли казал човек, че това е свършекът на света?“

Ван, ужасена, не отговори нищо. Но вече се чуваше конски тропот и дрънкане на вериги, люлеещи се в такта на езда: това беше бирената кола на кръчмаря Блес, която предизвикваше въображаемото нещастие.

Запалвачът на уличните фенери премина, като докосваше слабо стените със стълбата си. Той куцаше и пееше:

Луната Анна

няма друго

освен един дукат злато от Фландрия,

но кой измежду нас,

бил той луд или евреин,

ще може сам да го открадне?

„Е добре, аз знам човека, който го открадна. Той го извади от дъното на един кладенец, оползотвори го и забогатя. Казва се Клес и е мой брат.“

Ван изведнъж заговори бързо. Тя беше наследница на Клес: един ден сигурно ще бъде богата. Като пресметна мислено смъртта и наследството, тя продължи без прекъсване.

„Тогава аз ще върша добри дела. Ще подаря на Братството една великолепна кутия за светите дарове, ще имам в църквата стол от акажу и един дебел килим за бедните ми нозе. Ще имам така също и вино в избата, за да черпя заместника на енорийския свещеник. А на вас Триен и на вас Дидже ще дам по една броеница от седеф и сребро, благословена в Рим, и ще ви отпусна действително пари за едно свето пътешествие. Ще стана игуменка на Свети Розер и преди смъртта си ще направя едно такова значително завещание на църквата, че за моята душа ще се четат хиляди молитви.“

Като каза това, Ван Бибик направи едно движение, което я издигна цяла от креслото. Котката скочи като ужилена от коленете й. Настъпи мълчание. До този миг Дидже не бе казала нищо друго, освен „да“ и „не“, само за да съсредоточи вниманието си върху една малка и нищожна брънка от веригата на възкресените спомени. Сега тя заговори за стария Пиер Тис, който умря миналата неделя сам, облегнат на прозореца си, през време на литургията. На излизане от църквата, цялото село можа да го види, седнал зад стъклата, бледен и вцепенен като светия в стъклен шкаф. Направиха му едно достойно погребение. Цветята бяха в изобилие. Букетът, който стоеше в този миг на масата, беше дори докоснал неговия ковчег.

И предугадила любопитството на приятелките си, Дидже призна, че той й бе даден след погребението от гробаря.

Говориха още за основния учител, за калугера от ордена на Свети Франсоа, който проповядваше уединение, за просяка с мишия профил, който всяка седмица тръгваше на лов по вратите. При все това, в разговора липсваше оживление. Едно спотаено, но дълбоко вълнение смущаваше трите приятелки.

Тогава Дидже, която не само не бе забравила, че някога и трите обичаха до лудост хубавото хлапе Пиер Тис и че буйно се ревнуваха и пращаха една друга по дяволите, но помнеше още каква беше тя, предпочитаната, раздели букета от бледи виолетки на три части, запази най-малката за себе си, а другите две сложи в бедните старчески ръце на своите другарки.