Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (78)

Валякът

Парният валяк — зелен, обвит в пара, — който се движеше напред-назад и утъпкваше булевард „Французки“ след юнкерското училище, след улица „Пироговска“, някъде между вилите на Валтук и ботаническата градина, привличаше момчетата не само с гледката на механичното си движение, с шумната си работа, с могъщата си сила, която караше прозорците на къщите да треперят и конете да беснеят, но също и поради това, че в извънградските райони, където утъпкваше шосето, винаги можеха да се намерят купчини чакъл — материалът, от който правеха шосето.

Чакалът бе докарван отдалече — от Урал, от Кавказ, от Донецкия басейн, от Сибир — и представляваше изкопана нерудна скала от различни рудници и мини.

На пръв поглед чакълът изглеждаше еднообразно сив, скучен, като всеки натрошен камък. Но в ярките есенни дни, като се вгледах внимателно със зорките си любопитни очи, изведнъж открих, че всяко камъче чакъл има свой особен, неповторим цвят, своя особена структура.

Някои от тях горяха яркочервено, в други се преливаха цветовете на лазура, трети се зеленееха като меден окис и навсякъде по тях блестяха парченца разноцветен гранит, слюдени люспици и пръснати яркосини или тъмночервени точици.

… под свистенето на парата и тежкия метален шум на маховото колело, по-точно на диска на валяка, аз се ровех в купчината чакъл и откривах все нови и нови за мене красоти на минералите, предназначени за покриване на Болшефонтанското шосе…

Тези камъни ми се струваха скъпоценни, особено малките тежки метално жълти парчета, които тъй ярко блестяха под лъчите на сухото септемврийско слънце, че аз наистина ги вземах за самородно злато.

Тук имаше също самородно чисто сребро. Въпреки че такова в природата, струва ми се, не съществува. Но аз се разпореждах с природните закони по свое усмотрение.

Тъпчех с чакъл чантата и джобовете си на черните сукнени униформени панталони, а после се настанявах върху изгорялата трева на занемарената ботаническа градина под храст орлови нокти или див лещак с поизсъхнали, но и с все още зелени на есенното слънце листа, тук-там оплетени от копринените нишки на паяжината, и разглеждах богатствата си с абсолютната увереност, че държа в ръцете си самородно злато, сребро, планински кристал, яспис, ахат, смарагди, сапфири…

Чудесно беше да седиш под жаркото септемврийско черноморско слънце в зимната си униформа, изпотен под мишниците и под яката, да усещаш напечената от слънцето кожа на колана, горещата мелхиорова катарама, непрекъснато да бършеш изпотеното си под фуражката чело със следи от летен загар и да прехвърляш и подреждаш ръбестите минерали, да се възхищаваш на техния метален, златисто-слюден блясък като на скъпоценности.

Естествено аз разбирах, че това съвсем не са скъпоценни камъни, а нерудна скала, изкопана маса, годна само за павиране на шосета, а истинските скъпоценни камъни — елмази, злато, сребро — са останали там, в далечните краища на невъобразимо огромната и богата Руска империя, в ръцете на рудничарите, златотърсачите и милионерите — индустриалците, притежателите на мини…

… Но кой знае? — може пък в купчините чакъл да са останали неизчерпани скъпоценности. Все пак стават чудеса на тоя свят!…

Например, бях почти уверен, че един от камъните, за мой късмет се е случил самородно злато: така ярко и истински блестеше на слънцето.

Струваше ми се, че съм попаднал и на наситеносин сапфир, във вид на мънички зрънца сред зърнест, малинов гранит, а що се отнася до едрия прозрачен кристал, изобщо не се съмнявах, че е планински кристал.

В края на краищата повярвах, че ми е провървяло и се чувствувах истински щастливец, на когото се е паднало богатство.

Имах си скрито сребърно десетаче, спестено от парите, които ми даваха за свещи, когато всяка неделя ме изпращаха на черква. По случай голямата сполука по пътя за вкъщи си купих от бакалницата половин фунт от най-евтината сива халва, направена от жълта сусамено масло, и толкова ядох, че взе да ми се гади, така че за известно време загубих интерес към своите камъни.

Но вечерта, когато татко се върна от заседанието на учителския съвет, камъните пак заблестяха примамливо при светлината на газената лампа. Изсипах ги пред татко на писалището му, оградено от три страни с дървени перилца, върху малко надупченото от молци зелено сукно със стари мастилени петна и го запитах дали камъните ми са скъпоценни.

Татко си сложи пенснето и започна да разглежда чакъла.

Вземаше камъните един по един, приближаваше ги до пенснето си, а после ги слагаше настрана, като произнасяше педантично:

— Гранит. Диорит. Базалт. Фелдшпат. Кварц. Пак фелдшпат. Боксит. Още един фелдшпат. Шиста. Ангимонит. Цинкова бленда.

Слушах наименованията с надеждата, че означават нещо скъпоценно…

Но изразът на татковото лице бе толкова равнодушен, че надеждите ми да забогатея постепенно се изпаряваха.

— А това не е ли самородно злато? — попитах аз, когато дойде ред на жълтия минерал, блестящ при светлината на подвижната лампа със зелен абажур.

Татко се усмихна.

— Трябва да те огорча — каза той, — това е обикновен меден пирит.

— А защо блести като чисто самородно злато?

— Блести именно защото не е злато — отговори татко. — Истинското самородно злато е без блясък, с матов оттенък и малко прилича на онова злато, което сме свикнали да виждаме по витрините на златарските магазини. Освен това, ако беше истинско злато, то щеше да бъде извънредно тежко. А това е обикновен меден пирит. С една дума, както казва мъдрата руска пословица, не всичко което блести, е злато — завърши татко, както винаги поучително и се усмихна с учителска усмивка.

Оставаше последният шанс: планинският кристал.

— А за това какво ще кажеш, нали е планински кристал? — попитах аз с надежда.

— Трябва да те разочаровам — отговори татко, като едва удостои с поглед минерала в ръката ми. — Това съвсем не е планински кристал, а най-обикновен кварц, какъвто има навсякъде.

Бях потиснат. Моите съкровища пред очите ми се превърнаха в купчина камъни без никаква стойност. Те изведнъж потъмняха, загубиха силата на металните си блясъци, станаха груби, сиви, като евтината халва със старо сусамено масло, чийто отвратителен вкус през цялото време усещах в устата си.

… е какво пък: рухна още една илюзия. Значи, такъв е животът…

Мълчаливо събрах от татковото бюро камъните, отнесох ги в кухнята и ги хвърлих в кофата за боклук, при което те някак досадно, тъпо, просташки затракаха. Когато се върнах в нашата обща стая, спалня и кабинет едновременно, татко седеше приведен в домашното си лустринено сако и вече поправяше с червено-син молив ученически тетрадки, като ги вземаше една след друга от купа.

Лампата светеше под прозрачния зелен абажур и осветяваше татковото писалище, което кой знае защо наричахме кантонерка. Върху кантонерката винаги стоеше писмен малахитов прибор: плоча с жлебче и с две квадратни вдлъбнатини за мастилените шишенца, два медни свещника с медни дръжки на малахитови подставки, меден нож за разрязване на книги с малахитова дръжка, медна чашка за кабарчета и марки върху малахитова подставка, меден прибор също върху малахитова подставка, където между две пластинки се пъхаше кибритена кутийка и малахитова попивателна. Имаше също и малахитова писалка, но тя отдавна бе счупена. Татко бе наследил това от неговия баща. Чувал бях историята на този странен малахитов прибор, който вятският ми дядо на свой ред беше получил от своя баща, моя прадядо.

Малахитовият прибор е бил купен в Екатеринбург на Урал, където се добивало много малахит. На времето си приборът е бил много красив и ярък, но с годините потъмнял, на места камъкът се бе отчупил, а медните части на свещниците, изпокапани със стеарин, бяха позеленели.

Видът му не беше добър.

Но понякога, в навечерието на големи празници, татко собственоръчно го чистеше и миеше, след което приборът изведнъж се преобразяваше: медта просто грейваше, а тънките жилки и извивки на малахитовата плоча и подставките светеха с такъв ярък прозрачен зелен цвят, като зелените черноморски вълни, рисувани от Айвазовски.

И нямаше нищо чудно, че тая семейна вещ се смяташе за почти скъпоценна.