Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (110)

Бомбата

Въпреки слуховете в града, че анархистите имат намерение на Коледа да хвърлят бомба в епархийското училище, ние отидохме там на елха — татко, леля и аз, — а малкия Женка оставихме у дома с бавачката.

В епархийското училище започнаха да правят елхи сравнително отскоро, защото се смяташе, че елхата е древногермански езически празник, който не е присъщ на православното християнство. Преди това на Коледа в епархийското училище уреждаха празненства от рода на коледни народни представления на куклен театър с църковно библейски сценки.

Но сега за коледния празник намислиха да направят елха, макар да я смятаха за чисто немска традиция.

Решихме да идем на елхата след известни колебания. Леля смяташе, че е по-добре да не ходим, а татко решително заяви, че слуховете за бомба не са нищо друго освен фантасмагории на изплашени еснафи и не вярва, че някой — дори най-краен анархист-социалист — ще се реши да хвърли бомба в такова мирно учреждение каквото е епархийското училище и при това на Коледа, когато повечето ученички са се разотишли за ваканцията по други енории, където са техните родители — уездни или селски свещеници, а в училището са останали само сираците, които няма къде да отидат.

— Но на елхата ще присъствува архиереят — каза многозначително леля.

— И какво от това? — попита татко.

— Ще поискат да му светят маслото — каза леля.

— Глупости, те не убиват архиереи. Убиват губернатори — каза татко с такава увереност, като че му беше най-точно известно кого именно убиват анархистите.

Вече не ми се ходеше на елхата, макар че с голямо нетърпение очаквах тази вечер, в която щеше да има вълнуващ коледен чай в дебели епархийски чаши в компанията на момичетата ученички, сред които понякога се срещаха чудно миловидни, въпреки лошо скроената и грубо ушита униформа от светлосин шевиот в съчетание с гумени обувки мъжки фасон, девойки с бели ушички и коси, прибрани на тила в особени мрежички с някакъв тъмен цвят, подобен на цвета на мухите, с коси прибрани с кръгли гребенчета, които откриваха гладки момичешки челца.

В студената трапезария, където трябваше да слизаме по двама по желязната стълба, в сутерена върху дълги маси без покривка до всяка чашка сладък чай имаше басмена торбичка със сладки, пестил, кримски румени ябълки и мандарини, чиито кожички при натискане с пръсти така хубаво пръскаха дребни капчици ароматично етерично масло…

След известни колебания беше решено да идем, а Женка да оставим у дома.

Леля облече най-хубавата си синя копринена рокля, гарнирана с валансенски дантели, издаващи нежна миризма на поизветрял френски парфюм и цъфтящ бъз.

Татко си облече официалния сюртук, а аз си сложих твърдо колосани маншети и колосана обърната якичка, която така вълнуващо охлаждаше добре измития ми врат, взех носна кърпа, напръскана с одеколон, и забравил за опасността, която ни заплашва, възбуден и нетърпелив седях в тъмната трапезария, където луната светеше върху паркета със своята студено зелена светлина, и чаках часовникът музикално да отброи седем удара.

… нощта бе чудна, снежна, над комините на къщите в червеното небе се издигаха прави стълбове дим и хвърляха летящи сенкн върху покривите с пухкави снежни калпаци; коледните звезди трепкаха и меняха цвета си в черното небе, а месецът бе тъй ясен и тъй вълшебно светеше, сякаш бе слязъл от страниците на „Нощта преди Рождество“ на Гогол…

Сладко скриптеше снегът под галошите на минувачите, тръгнали семейно на елха при познати; като поскърцваха с плазовете, меко, почти нечуто се плъзгаха шейни и в острия студен въздух, леко пощипващ ушите, техните звънчета стъклено звънтяха и се чуваше музикалното подрънкване на големите хлопки, нашити по хамутите на пъргавите файтонджийски кончета.

Понякога в дъното на тъмна уличка, водеща към морето, ми се привиждаха сенки на хора с бомби, и тогава ме обхващаше страх и съжалявах, че не си останахме у дома.

Тази вечер всичко бе както винаги: отначало очаквахме да дойдат почетните гости в помещението на началничката на училището, високомерна знатна дама, получила прякора „пуйката“, заради цвета на носа си и за изпъчените си гърди, стегнати в тъмнолилава коприна.

Моето самолюбие, както винаги, страдаше от това, че в разкошната гостна с меки копринени кресла, елегантни табуретки, дивани и лампиони с дантелени абажури, сред именитите гости, пристигнали със закъснение, до архиерея с овална панагия^[1] на гърдите, обсипана със скъпоценни камъни, блестящи особено ярко върху черното леко расо, до дебелия генерал с големи еполети и червена аненска лента през рамо, до дами с капели и боа от щраусови пера татко и леля изглеждаха като бедни гости, поканени тука от снизхождение.

Аз непрекъснато трябваше да тракам с още неизтритите токове на новите си обувки и да се кланям на всички страни, дори да целувам пухкавата ръка на архиерея, при когото отивах за благословия, и той като ме гледаше с лицемерна нежност, спря очи на острата ми коса, вчесана на крив път, мазна и лъскава от брилянтина, и каза:

— Надявам се, че в тези смутни дни от теб ще израсне верен слуга на императора и на православната църква.

В отговор още веднъж тракнах с токове по дебелия килим и странешком се отдръпнах, като усещах по устата си мириса на ароматен глицеринов сапун.

Началничката покани всички ни в голямата бяла актова зала, където се издигаше чак до тавана скромно украсена, още незапалена елха, покрай стената стояха с бели престилки и пелеринки ученичките от епархийското училище и зловещо се чернееха три грамадни, закръглени в горната си част прозорци. Те гледаха към градината на епархийското училище, където смътно проблясваха на лунната светлина дървета, превърнати от студа сякаш в някакви бели разклонени корали.

Като видя трите черни прозорци с вдигнати пердета, началничката почервеня от възмущение, при което носът й наистина стана червено-сивосинкав, пуйчи. С властен жест тя извика при себе си дежурната пепиниерка^[2] и изсъска в ухото й:

— Нима не знаете, че тук искат да хвърлят бомба? Незабавно дръпнете пердетата.

Побледняла, с пламнали уши, като се плъзгаше по паркета сякаш на кънки, пепиниерката се втурна да дръпне пердетата и белите батистени волани изшумяха с халките си по тела и закриха прозореца, като отделиха белия свят на студената актова зала от черния свят, който от всички страни окръжаваше епархийското училище.

Началничката се настани в креслото между архиерея и генерала, махна с тантелената си кърпичка и в същия миг пазачът на училището, с коси гъсто намазани с масло от кандилата, запали конеца на барутния шнур; в миг огънят обиколи елхата от долу до горе по спирали и стотици свещички озариха с трепкаща светлина актовата зала, студеният въздух веднага се затопли, гръмна хор от високи момински гласове, започна празничната вечер, и всички забравиха за бомбата.

Излезе най-малката ученичка, вкопчи длани седна в друга и със силен момчешки дискант издекламира на един дъх традиционното коледно стихотворение:

… „Улицата в сняг покри се, бърза пак сама майка-зима, гост яви се с бяла пелена. Носи тя под пелената си елхица и люлеейки главата, песничка си пей“…

Вече не помня как беше нататък.

И всичко се повтори както миналата година: тичането по слабо осветените коридори, надничането в тъмните, пусти и студени класове, където замръзналите прозорци тайнствено блещукаха на лунната светлина, после чай в дебелите чаши и басмените торбички с подаръци, и блажената неловкост, която изпитвах, седнал между две миловидни ученички, изпотили се под мишниците, после се пръскахме, като натискахме мандаринените кори, и след чая малката пъргава ученичка бързо произнесе молитвата:

„… благодарю тебя создателю, еже сподобил еси нас“… и така нататък…

Тая вечер, като тичах по чугунените стълби на епархийското училище, се вмъкнах в канцеларията, където леля по съвместителство изпълняваше и длъжността книговодител, и още веднъж се възхитих от поставения върху писалището старинен канцеларски прибор за писане от печена глина, или както сега казват — от керамика, в който най ме привличаше чашката с пясък за попиване, от дупките на която някога, когато още не е била изнамерена попивателната хартия, се сипел върху изписания с мастило лист много ситен златист пясък, после пясъкът бил изсипван обратно в чашката, и мастилото вече не цапало.

(Впрочем понякога изписаната с мастило хартия била изсушавана и по друг начин, като се нагрявала леко над шишето на запалена лампа).

Тук в чекмеджето се търкаляха няколко подострени гъши пера, каквито от времето на Гогол вече никой не ползуваше. Разцепените връхчета на тия проскубани, изпохабени пера пазеха следите на черното като туш канцеларско мастило от миналия век, правено от шикалки, и това ме караше да си представям света на гоголевските чиновници, които скърцат с гъшите си пера върху ясенови шкафове сред купища стари дела, а наоколо се разнася някаква миризма като че от червен восък и от мишки — архивната миризма на дореформените учреждения.

… всичко мина благополучно…

… Бомба не хвърлиха. И като се връщах по студа с татко и леля по мразовитата улица у дома, аз скришом миришех ръката си, която след тайното стискане на нечия нежна девическа длан цялата ухаеше на одеколон с дъх на цветя.

А звездите в черното, полунощно небе се бяха развихрили с пълна сила и студът хапеше не на шега.